РАВНОСМЕТКАТА НА ЕДИН ЖИВОТ В ТРИ ОБЩЕСТВЕНИ СТРОЯ

0
305

Професор, д-р. Работи в областта на природната и народната медицина от 1957 година. Още като студент в Агрономическия факултет на Селскостопанската академия в София изучава и изследва над 1200 ботанически вида, 450 от които са целебни билки. Написал е 14 книги в областта на целебното и здравословното хранене, народната и природната медицина.

„Стратезите подготвят революцията,

престъпниците и мошениците я извършват,

а случайните минувачи

се ползват от благата й“

Макиавели
Правя тази равносметка от позицията на човек, преживял три обществени строя за по-малко от един човешки живот, подготвяйки се за задаващия се четвърти (вероятно нещо средно между социализъм и капитализъм). Хората от моето поколение, колкото и невероятно да е, се изживявахме едновременно като най-щастливите и най-нещастните. Най-щастливи, защото опитахме и меда, и жилото на тези епохи, а най-нещастните, защото бяхме „опитните свинчета“, с които управляващите се гавреха, както си искаха.

Някои политици и историци, съзнателно или несъзнателно, разглеждат този период не в диалектическа връзка, а като си избират отделни епизоди от историята, при което описаното от тях няма нищо общо с реалността. Благодарение на тях през своя съзнателен живот — от първите класове, та чак до последните си студентски години — имах „удоволствието“ да изучавам над 9 различни истории за миналото и настоящето на страната в зависимост от това в кой обществен строй живеем и кои са „вождовете“. И тъй като историята винаги е вървяла след победителите, сега не знаем турско робство ли е имало, или само турско присъствие; имало ли е фашизъм, или не; имало ли е партизанско движение, или не; мизерия ли е имало, или охолство; действително ли са убити 150 хил. души преди и 300 хил. след 9 септември 1944 г. и т.н.
Това е една от основните причини да се опитам да опиша събитията, които съм преживял заедно с моя объркан, ошашавен, беден и изтощен от безсмислени битки народ! И тъй като е трудно да се обхванат всички събития, ще се спра само на тези, които най-силно са ме впечатлили.

До 9 септември 1944 г.

Този период го помня с мизерията, която преживяваше нашият народ. Туберкулозата беше гостенка във всеки трети дом по селата. Липсваше каквото и да е медицинско обслужване.

По време на войната германците печатаха фалшиви пари и изкупуваха всичко, каквото им падне — храни, кожи, платове, вълна и други полезни неща, необходими им за Източния фронт. Ние ходехме с по 10-15 кръпки по панталоните и боси до края на септември, защото нямаше дори цървули. Инфлацията в страната взе невероятни размери. На фона на тази бедност, глад и мизерия всяка сутрин радиото ни събуждаше с песен, което звучеше цинично за реалния живот:

„Българийо, Българийо, щастлива си.

Сега в ръцете ти са всичките блага.

Рим, Берлин и Токио, верни в борбата,

скоро ще наложат нов ред на земята!“

Всичко това доведе до масово недоволство сред народа. Правителството започна невероятен терор при всеки опит да се изрази негодувание, както и да се разпространява и чете марксическа литература. Десетки хиляди, главно млади хора, бяха тормозени, бити и вкарвани в затворите и концентрационните лагери. Това принуди много от тях да станат партизани, ятаци, да се присъединят към революционното движение.

Тогавашното правителство раздаваше награди от по 50 хил. лв. за всеки хванат или убит партизанин. Озлоблението и терорът в цялата страна взеха огромни размери. Правителството освен жандармерията включи и 10-хилядна армия, която в Средногорието и Родопите преследваше и убиваше партизаните. Спомням си как полицаите вместо да заведат деветима ятаци от Хайредин в Оряховския съд, ги закарали край р. Огоста, накарали ги да си изкопаят гробовете, убили ги и ги заровили.

На 28 април 1944 г. полицейският отряд на Черния капитан Минко Найденов загради и уби шестима партизани до с. Липница, след което с каруци, гаврейки се с труповете им, ги разкарваха от село на село, за да ги покажат и да сплашат населението какво може да му се случи, ако не бъде послушно. Полицаите играеха хоро около труповете и се снимаха щастливи, защото бяха спечелили 300 хил. лв., и то за един ден.

Родителите на партизаните бяха интернирани в отдалечени райони на страната, за да не могат да ги приютяват. Организираха 10-дневни блокади по селата, претърсваха всички къщи и с шишове пробождаха сеновалите и дворовете, за да търсят партизани. Житата презряваха на полето, но никой нямаше право да излиза и да жъне.
За четене на марксическа литература биеха, преследваха и изключваха от всички гимназии в страната.

Най-садистичният и уникален случай, който световната история не познава, бе случаят с женитбата на осъдения на смърт Антон Попов. Няколко минути преди разстрела в Гарнизонното стрелбище един поп венчава Антон Попов с любимата му в присъствието на убийците му, свидетели са Вапцаров и жена му. Само след 10 мин. разстрелват осъдените като кучета, защото били опасни за сигурността на държавата.

На фона на тези мрачни събития звучи цинично твърдението на новоизлюпените „историци“, които се опитват да омаловажат събитията от това време и да ги сведат до това „как шепа хора ограбвали мандри и играели ролята на революционери“!?

Тези, които се съмняват в написаното по-горе, нека прочетат книгите на ген. Семерджиев. Там ще видят и потресаващи снимки на отрязани глави, пред които са се снимали полицаите.

Моят колега проф. Петко Кирев е гледал от хълма как същите тези убийци разстрелват майка му и баща му.

Палеха къщите на партизаните.

Фашисткото правителство създаде в противовес на Работническия младежки съюз (РМС) фашистката организация „Бранник“, чиято основна задача бе да прокламира фашистките идеи на Хитлер и да преследва прогресивната младеж, чиито идеи бяха в защита на бедното население.

Мога да посоча още десетки примери, но смятам, че и тези са достатъчни, за да разберем, че този период е един от най-мрачните и отвратителните в цялата история на България. На младите фалшификатори на историята, които превръщат чутото във факти, трябва да напомним поговорката: „По-добре един път да видиш, отколкото 100 пъти да чуеш.“ Затова историята на България трябва да се пише от хора, които са преживели или участвали в тези събития, за да бъде истинска.

От 1944 до 1952 г.

За мен този период е огледалният образ на това, което преживяхме преди 9 септември 1944 г., или образно казано, палачинката се обърна. Убийците получиха наказанието си по същия начин, по който действаха преди.

Тези хора, чиито синове и дъщери бяха убити, търсеха убийците им и повториха урока, научен от тях. Спомням си как Киро Буяка (вече бях асистент) ми разказваше как във Видин полицаи заловили убийците на партизани и с камъни на краката и главата ги потапяли в р. Дунав.

Вендетата беше пълна!

Най-странното и най-обидното за мене бе, че същата тая тълпа, която с неописуем ентусиазъм посрещаше убийците на партизаните и изпращаше германската армия на Източния фронт, със същия ентусиазъм, лозунги, възгласи и щастие посрещна 9 септември 1944 г. Същата тая тълпа само след няколко дни обикаляше селото и крещеше срещу по-богатите селяни: „Смърт на фашизма, свобода на народа!“ Само за няколко дни огромната им любов към Германия се превърна в огромна омраза до такава степен, че споменаването на името Германия предизвикваше възмущения, освирквания и псувни.

Най-точно създалата се политическа обстановка в страната след 9 септември 1944 г. бе формулирана (на един от първите митинги в селото ни) от дядо Фильо бозаджията, представител на БЗНС:

„Драги селяни и селянки!

Най-после свободата изгре!

Майката Русия търпе, търпе, търпе,

па й преле и реши да ни освободи!“

След месец пристигна Съветската армия. Пак същата тая тълпа развяваше руските знамена, пееха песни, слагаха пред камионите тъкани черги в знак на любов — прегръщане, целувки.

Новото отечественофронтовско правителство създаде Народния съд. Бяхме с баща ми по това време в Оряхово. Площадът бе пълен с хора, главно цигани. В съда те справедливо скандираха: „Смърт, смърт, смърт на кап. Минко Найденов и на наказателния полицейски отряд.“ Искаха да ги разкъсат, но сред тях имаше и съвършено невинни хора, дори пъдарите, и то само за това, че са носели пушки. Както е казал Буров, „историческите събития в България на всеки 40-50 години се повтарят по един и същи идиотски начин.“

Получи се така, че децата на средни селяни, които не искаха да влязат в ТКЗС, които мълчаливо или явно не бяха съгласни с действията на новата власт, нямаха право да следват във висшите учебни заведения.

Междуличностните отношения послужиха несправедливо да бъде убито бъдещето на десетки хиляди талантливи младежи от моя роден край и страната, те бяха лишени от възможността да учат в университети и да се реализират в областите, за които имаха данни.

Освен това лагерите, в които бяха затворени ремсистите и комунистите, бяха закрити, но бяха открити други – лагерите в Белене, Ловеч и Скравена, в които зверствата и издевателствата се повтаряха по познатия отпреди начин.

В селата, по примера на колхозите и совхозите в Съветския съюз, започна изграждането на ТКЗС (трудовокооперативни земеделски стопанства). Това бе един от най-мъчителните периоди за българското село. Основният мотив за изграждането им бе, че „частната собственост ежечасно, ежеминутно, ежесекундно ражда капитализъм“ и в тази битка „най-трудно ще бъде със средния селянин, тъй като той е най-колебливият елемент!“

Истината бе, че тази битка бе трудна с всички селяни, защото за мене няма нищо по-трагично от това да ти изкарат животните и селскостопанския инвентар от двора и да ти отнемат всичко, за което си се лишавал цял живот. Този период бе свързан с бунтове в много райони на страната. На пасището на края на селото бяха забити колове и на тях бяха вързани конете, кравите, воловете. Всеки ден можеше да се види трагичната картина, при която собствениците им носеха храна, прегръщаха ги, целуваха ги и плачеха от мъка. През 1952 г. завърши пълната колективизация.

Най-трагичният период, който унищожи и буквално погреба земеделието ни, бе изграждането на огромни аграрно-промишлени комплекси (АПК), които напълно отдалечиха селяните от земята. Изградиха се АПК от по 250, 500 до 750 хил. дка. Най-куриозното бе, че бе решено в целия Силистренски окръг да има само едно АПК!?

През този период под ръководството на социалистическите правителства в страната започна масово изграждане на промишлени предприятия и тежка индустрия. Причината за това пък бе друг постулат на марксизма-ленинизма: „Без тежка индустрия и промишленост не може да се изгражда социализмът, защото най-революционната класа е работническата класа, а най-колебливи са селяните и интелигенцията.“

В интерес на истината трябва да кажа, че в тази област имахме огромни постижения във всичките 28 окръга (Девня, Враца, Свищов, Видин, Варна, Бургас и т.н.). Имаше и нерентабилни заводи — в Радомир, Кремиковци, и т.н.

С огромни трудности ТКЗС-тата набраха скорост, бяха изградени огромни масиви от лозови, овощни, растениевъдни и зеленчукови градини. Механизацията навлезе масово във всички отрасли. Това даде възможност страната ни да се нареди на първо място в Европа по износ на домати и на второ по износ на десертно грозде. Животът на селянина се подобри, жилищният фонд в селата бе обновен над 90%.

И когато хората се приобщиха към ТКЗС, започна ерата на непрекъснатите преустройства. Излезе решение за изграждане на обединени ТКЗС. Те се оказаха добра форма, защото дадоха възможност да се създадат фабрики и други преработвателни предприятия за ангажиране на селяните и през зимата.

Огромни успехи страната постигна във всички области на обществено-икономическия живот, на здравеопазването, образованието, почивното дело и социалната област. Всичко това даваше спокойствие и сигурност на населението в утрешния ден. Нямаше безработни и бездомници, нямаше голи и боси, както е сега.

От 1952 до 1989 г.

Това бе период на мащабно строителство във всички области на икономическия ни живот. Бяха изградени огромни язовири, огромни ферми, предприятия, за които не достигаха работници и се наложи да внесем хора отвън. В изграждането на тези национални обекти участваха ученици, студенти, войници, цялата българска младеж. Като ученици и студенти всяка година по 30 дни през лятото работехме по залесяване и прибиране на реколтата, без да ни се заплаща дори и лев.

За да се използва трудът на селяните през зимата, бяха изградени т. нар. странични предприятия, за да изкарат допълнителни доходи. По тази причина през 1988 г. брутният вътрешен продукт (съгласно статистиката на ООН) в България бе 8840 долара. Това ни нареждаше в групата на 20-те най-развити европейски страни.

И все пак сега както старото, така и новото поколение нямат отговор на въпроса: защо загина социализмът? Ще се опитам да посоча някои от причините от моя гледна точка.

Първата причина бе тежката бюрократична машина, която ние копирахме от бившия СССР. Във всеки завод, ТКЗС, институт, университет и каквото и да е предприятие освен ръководния административен персонал имаше още щатни: партиен секретар, комсомолски секретар, ОФ, БЗНС, спорт и др. Това бяха хора, които повече пречеха, отколкото помагаха. Седяха по цял ден в кабинетите и вечерта даваха оценка на тези, които работеха. Освен това имаше огромен щат в ТЗКС-тата и в другите предприятия. Имаше например председател, зам.-председатели по растениевъдството, по механизацията, по финансовата дейност, по планирането, по социалната дейност. В клоновите стопанства имаше още агроном по растениевъдство, зеленчукопроизводство, по лозарство, овощарство и т.н. Огромен щаб от специалисти, които взаимно си пречеха. Същата бе картината и в заводите. За да влезе нова машина, нова технология в производството, имаше дълги бюрократични процедури, поради което бяха необходими 10-15 години, и то след като те вече са морално остарели. При капитализма за това бяха необходими максимум две години.

Втората причина бе, че при капитализма имаше и има жестока конкуренция. Всъщност тя е тази, която движи прогреса. Защото, ако до мерцедесите, аудитата, опелите поставим москвичите, запорожците, трабантите и вартбурзите, последните никой няма да ги купи. Или, видно е как един и същи народ (германският), например, поставен при различни икономически условия, изглежда различно. На нас непрекъснато ни се внушаваше, че при социализма няма конкуренция, а съревнование. По-голяма глупост от тази през живота си не съм чувал.

Третата причина бяха непрекъснатите реорганизации, които се извършваха в страната. За това имаше обективни причини, свързани главно с организацията на труда и техническия прогрес в СССР. Голяма част от нашето промишлено производство бе изградено с остарели технологични линии, поради което не бе конкурентоспособно на международните пазари. Най-голямо поражение и упадък в селското стопанство настъпи тогава, когато преминахме от обединени ТКЗС (които бяха великолепна форма на управление) към аграрно-промишлени комплекси.

Четвърта причина бе поставянето на млади неподготвени хора за ръководители на областите. Повечето от тях нямаха професионален опит, при положение че в страната вече бяха израснали отлично подготвени кадри.

Петата причина бе, че не можахме да намерим някакво решение (каквото Живков предложи) за отдаване на предприятията на работниците, за превръщането им в стопани на тези предприятия. Ако прочетете стенограмата от разговора между Горбачов и Живков, ще останете потресени от широтата на възгледите на нашия лидер и закостенялостта на Горбачов, при сблъсъка на две концепции за бъдещето на социализма.
Шестата причина, но не последна, бе уникалното предателство на Горбачов. Той умишлено унищожи социалистическия лагер. Затова Западът така много му се зарадва, защото с един замах той им спести 10 трилиона долара, които бяха готови да дадат. На лекция в Измирския университет Горбачов казва: „Първият, който откри, че социализмът е несъвършен строй, е Раиса! По-късно аз реших, че трябва да го ликвидирам. Затова смених всичките първи секретари. Единственото, което ми тежи, е това, че не можах да ликвидирам социализма в Китай!?“ Тук е и мнението на големия бизнесмен Сорос: „След кризата икономическа сила № 1 ще бъде Китай!“ Тук е и загадката! След като социализмът е изчерпал се обществен строй, защо Китай доказва обратното. Защо не Китай, а най-развитите капиталистически страни се тресат от икономическа криза и търсят спасение в Марксовата теория.

Сега ситуацията е такава. Не само че Горбачов не можа да ликвидира Китай, но има вероятност Китай да ликвидира капитализма!

От 10 ноември 1989 г. до наши дни

Преходът от социализма към капитализма. Това е най-ужасният период, който изживя моето поколение, и никой не може да каже колко още време е необходимо, за да го преживеем.

Изгря новата „свобода“! Отново радости, възторзи, лозунги от тълпата. Като човек, който е преживял един преход с убийства от двете страни на барикадата — ремсисти, комунисти, стражари, фашисти и обратно, много се страхувах, че може да пламнат същите тия битки и страната ни отново да потъне в кръв. На власт дойдоха хора без професионален опит, които освен себе си нищо друго не бяха управлявали. Допуснаха се много, и то фатални грешки.

Първата грешка бе връщането на земята в реални граници, в резултат на което големите блокове от по 1000-2000 дка бяха раздробени на близо 2 млн. отделни парцела от 1 до 10 дка.

Предложих на тогавашните управляващи да създадем семейни ферми от по 3 до 5000 дка, още повече че стопанствата разполагаха с необходимата съвременна техника и оборудване. Те трябваше само справедливо да бъдат разпределени между кооператорите.

Другата беда бе, че през това време „великият“ Филип Димитров създаде (за пръв път в човешката история) ликвидационни съвети, които да ликвидират всичко създадено по времето на социализма. Разрушиха се модерни животновъдни ферми, съоръжени с швейцарски доилни инсталации и хладилни камери, откраднато бе всичко, построено през социализма — дори тухлите и керемидите от сградите на ТКЗС. Изклани бяха над 500 хил. елитни крави и над 1,5 елитни овце. Мина „пожарът“ на революцията и същите тия, които скандираха „Който не скача, е червен“, разбраха, че с всяка изминала година и да скачат, и да не скачат, 60–70% от хората в селата и малките градове са безработни. Кризата настъпва и заедно с нея гладът. Хиляди хора водят гладно съществувание. Щом най-богатата страна в света — САЩ, има 4 млн. хора, семейства с деца, които в буквалния смисъл на думата са на улицата или под мостовете, то можем да си представим какво ще стане в бъдеще с България.

Тъгата на по-възрастните по времето на социализма е обяснима — нямаше гладни, имаше безплатно лечение, задължително безплатно средно образование, безплатно висше образование, нямаше безработни, нямаше излъгани и ограбени, и т.н.

Теглото от последната революция никой не може да каже докога ще продължи.

***
След като се радвахме, скачахме и се възхищавахме на големите братя — първо бяха германците, след това руснаците, след това отново германците, след това американците, французите, англичаните и т.н. — сега най-лошите хора са руснаците. Същите тълпи, които посрещат новите ни „освободители“ с огромен ентусиазъм, радост и щастие, са готови да крещят срещу Русия, като забравят, че тя ни даваше петрол и газ три пъти по-евтино, а ние й изпращахме гнили ябълки, домати и т.н. Всички тези невероятни поврати в историята ни ошашавиха и сега не знаем в кой свят живеем!?

Преди 18 години, като човек, който еднакво добре познава и двата обществени строя — социализма и капитализма, написах статията „Какво ще загубим от социализма и какво ще спечелим от капитализма?“ Тогава страдах, защото народът ни виждаше капитализма като лъскави коли, като красивия живот от филмите. Повечето не съзнаваха, че пътувайки към капитализма, ще загубят социалните придобивки на социализма — безплатното лечение, безплатното обучение. Нямаше бездомници, безработица, бедни и много богати, 14-дневните почивки на море струваха 14,70 лв., равен старт в живота имаха всички младежи. Затова моето старо поколение страда по загубените предимства на социализма пред капитализма. Колкото и неприятно да е за някои да го чуят, при социализма имаше осигуряване на не особено високи потребности, но имаше осигуряване. Капитализмът във всички страни задоволява потребностите на 10-15% от населението. За другите нещата са много сложни — глад, мизерия, просяци и т.н., а за съжаление с всеки изминал ден ще стават по-сложни и тъжни. Сега над 70% от населението се върна на нивото от 1941-1944 г. Закриха се близо 1000 населени места. Има 1400 с по-малко от петима души. Всичко това навява в мен мрачни мисли по отношение на бъдещето на страната. Не ми остава нищо друго, освен да чакам вече като зрител да дойде нещо по-добро, очаквам заедно с народа да дойде Годо!?

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук