Юрист, специалист по конституционно право и политическа социология. Публикувал е над сто и петдесет статии по правни и политически въпроси и книгата “Ново единодействие” (1998 г.), посветена на сътрудничеството между левите партии.
БСП се ангажира с преценката, че “39-ото Народно събрание няма мандат за ремонт на Конституцията, защото не разполага с необходимото доверие от обществото” и че “този парламент няма и потенциала да извършва конституционни промени”. Тези две принципни, напълно справедливи и политически обосновани възражения, обаче, не могат да блокират нито обществения дебат за евентуална конституционна ревизия, нито парламентарните инициативи за промяна на Конституцията. Поначало, според глава 9 от Конституцията Народното събрание е оправомощено да изменя всички конституционни норми, с изключение на онeзи, които могат да се изменят само от Велико Народно събрание.
39-то Народно събрание, както и предните три, може да измени Конституцията, както намери за целесъобразно, стига само да бъде осигурено изискуемото мнозинство от 180 гласа, респективно при повторно разглеждане на проекто-промените 160. В 36-то и в 37-то Народни събрания бяха внасяни законопроекти за изменение на Конституцията и един от тях през лятото на 1994 г. стигна до второ четене.
Особеност на двата анонсирани проекта за конституционна ревизия е, че не се опират на анализ на фактически развилите се правнополитически и социално-правни конфликти, които предопределят едни или други изменения в конституционния текст, а се търси някаква априорност в подбора на измененията която (при този подход), неизбежно носи духа на волунтаризма или най-малкото на еклектичен повърхностен подход.
При изработването на позицията на БСП по повод евентуалните промени в Конституцията, следва да се имат предвид няколко по-общи преценки и разбирания, които се потвърдиха и от проведената конференция на СДС за промяната на Конституцията.
Цeлта на провокирания обществен дебат
Анализът на двата проекта за конституционна ревизия е не по-малко важен от въпроса, защо дискусията за евентуалния ремонт на конституцията стартира именно сега.
Целта на обществения дебат за промяна на Конституцията, който десницата провокира, не е толкова самата промяна на конституционния текст. Затова и “24-те предложения” са концептуално нееднородни и дори не напълно съгласувани. Главната цел е самия дебат. В СДС се разбира, че преди да се спечелят едни избори, трябва да се спечели политическия дебат, който до голяма степен ще ги предопредели. Често се казва, че провокирайки дебати по въпроса за конституционния строй, СДС или НДСВ се стремят да “отклонят общественото внимание от болезнените проблеми на деня”. Освен това обаче, в СДС си дават сметка, че след като БСП се обяви категорично за встъпване на страната в евроатлантическите структури и в условията на конкуренция с НДСВ за дясното пространство, СДС в очите на избирателите е загубил статуса си на уникалност, като дяснореформаторска, пропазарна политическа сила. Нещо повече, след изборния провал и на Петър Стоянов и доброжелателното приемане на президента Георги Първанов на Запад, СДС се оказа без собствена стратегическа визия за страната, която да го отличава от останалите три основни политически сили. За СДС в момента най-важното е да се внушава на обществеността, че за разлика от миналата пролет, сега вече има свой нов реформаторски проект, т.е. има нови основания да иска властта. Днес СДС цели да фокусира общественото внимание върху въпроси, който сами по себе си, не биха могли да имат директни и незабавни социалноикономически ефекти, но намекват за някаква воля за радикална социална промяна. Затова “синята партия” търси дебат и по Конституцията, и по избирателната система, и по престъпността и корупцията – за да конструира или узурпира някакви нови публични позиции от които да убеди разколебаните си симпатизанти, че “знае пътя”, че “има нови идеи”.
Въпросът за промяната на Конституцията става стратегически пункт в политиката на СДС. Проектът “24 предложения” е просто публичен предтекст, да се поиска отново властта. Освен това, чрез евентуална конституционна ревизия, СДС цели да се оневини за своето участие в управлението на страната през последното десетилетие, като намерението, очевидно, е неудачите и провалите на прехода да се обяснят и с недостатъците на самата Конституция, приемането на която пък, се разглежда като най-сериозния успех на БСП през изминалото десетилетие. Ревизията на Конституцията ще бъде нова важна политическа победа на линията на “39-те”, линия на радикално отрицание и сатанизация на левицата.
СДС налага една нихилистична и съдържателно неадеекватна представа за Конституцията, при която дори и резултатите от огласените социологически изследвания да се приемат с необходимите уговорки, е ясно, че мнозинството от българските граждани са готови да подкрепят някаква промяна на конституционния текст, без значение каква точно, с искрената увереност, че щом се предлагат промени, няма как да не водят до някаква положителна промяна.
Следователно, възможността да се докаже пред обществеността, че искането е необосновано и в политическо и в професионално отношение не бива да се пропуска.
Позцията на НДСВ, изразена от министър Антон Станков, а и от спрягания за кандидат за председател на евентуалната конституционна комисия Борислав Ралчев, е близка и еднотипна. За НДСВ също е важно да намери задоволителна форма да дешифрира и операционализира миналогодишния предизборен анонс на Симеон Сакскобургготски за “смяна на политическата система”.
В тези планове, действителните, принципните въпроси за необходимите и разумни промени в конституционния текст, във връзка с изграждането на механизмите за прякото действие на правото на Общността на българска територия или за транслирането на суверенитет към органите на ЕС, се оказват подчинени на конюнктурния интерес на СДС и НДСВ, с цената на всичко, да овладеят политическата инициатива, в условията на приближаваща се политическа криза.
Политическа грешка е БСП да партнира и съдейства на СДС в този спектакъл. Левицата има “своя игра”.
Анализ на реалния конституциализъм
Изходен пункт при обсъждането на въпроса за необходимостта от конституционна ревизия, за БСП следва да бъде фактическото състояние на конституционализма в България – в момента и през цялото последно десетилетие, изминало след 12 юли 1991г.
Тежкият порок на българската политическа система са не едни или други конкретни дефекти на конституционния текст, каквито неизбежно съществуват, не примерно “пропоционалната избирателна система” или “лошата координация между правоохранителните институции”, а фактическото функциониране на конституционни институции в “неконституционен режим”. В известен смисъл, неконституционализмът е по-тежък и по-страшен проблем от криминалната престъпност.
Българският конституционализъм има да решава реални и тежки проблеми. За повечето от тях просто не се говори. За други, на обществото се внушават извратени и погрешни представи. Конституционната безпринципност, неадекватното дефиниране на базисните проблеми на функционирането на държавната власт струва твърде скъпо на обществото, но то не си дава ясна сметка за цената, която плаща. Призиви за антиконституционни ограничения върху правата на човека, от страна на представители на държавата се чуват всекидневно и това вече не скандализира почти никого. Имитира се неразбиране на основни правни институти във връзка с борбата с престъпността – например недопускането на произволно или неоправдано продължително предварително задържане на заподозрени. Проблематизират се цели институционални системи – до скоро следствието, сега прокуратурата, вместо да се анализира конкретно как работят отделните органи, структури и длъжностни лица. През изминалите вече близо 11 години от приемането на новата конституция, висши държавни органи и длъжностни лица, така и не осъзнаха, че в условията на правова държава, държавните органи имат само онези права, които са им изрично възложени по силата на самата конституция или на отделни закони и нищо извън тях. Така президенти искаха оперативно да дислоцират военни части, членове на ЦИК се поставяха над правосъдието, а върховни съдии, заплашваха университети с “деакредитация”. Едни и същи законови разпоредби се обявяваха за противоконституционни или за конституциосъобразни, в зависимост от това, с мнозинството на коя политическа сила са приети и т.н.
Отсъствието на 12 годишен сериозен конституционен дебат изигра съществена роля, за това което се случи и което не се случи в България. Конституционният дебат не вървеше преди всичко по няколко причини: СДС просто си мразеше тази конституция; БСП се стремеше преимуществено да утвърждава политически фигури, а не толкова правнополитически концепции, академични среди пазеха неутралитет и когато се твърдяха очевидни неконституциосъобразни заключения. Поради това, неопределеността в обществените представи за конституцията е твърде висока.
В предстоящия дебат БСП трябва да е категорична: “проблемите не са в Конституцията, проблемът е неконституционализма!”
Предефиниране на обществения дебат
За БСП в момента няма по-важна задача от тази да предефинира проблема около “24-те предложения” и последвалите им редакции. Удачната позиция на левицата, в основни линии, е следната: “не сме против евентуални промени в Конституцията и в избирателната система, но причината за сегашните проблеми на България не са в конституциония текст, а в неговото единадесетгодишно, скрито и открито игнориране и погазване. Проблемът в България е нарушаването и злоупотребата с духа и буквата на Конституцията.”
Затова БСП следва да предложи обществената дискусия върху конституционните промени да се съсредоточи на първия етап не с анализ на нечии предложения за промени в конституционния текст, а с анализ и преценка за спазването на Конституцията в страната. БСП е готова да развие обстойно преценките си по този въпрос.
В Коалиция за България също трябва да се надрастнат някои предразсъдъци – трябва да е наясно, че опитите за публична – юридическа и политическа защита на основни конституционни права, особено такива, които в повечето европейски страни се схващат като нещо безспорно, неподлежащо на дискусия, в България през изминалите години най-често се интерпретираха като проявления на “догматизъм”, “капризи”, “носталгия”, “не разбиране на модерните тенденции” и пр. В девет десети от случаите, тези квалификации бяха съвършено неоснователни.
Теза на КБ е, че в България се погазват основни конституционно признати, лични, политически, социални, икономически и културни права на хората и че този проблем е доста по-важен, дори от въпроси като тези, “къде трябва да бъде прокуратурата?” и “да се допълни ли Конституцията с отделен член за омбудсмана?”
Промените които СДС предлага, няма да направят България по-“демократична, социална и правова”. Левицата, обаче, може да предложи именно такива промени.
Публичното дискриминиране на лявата гледна точка
Вероятно ще се чуят възражения от типа “защо именно сега левицата започва да говори за тези неща, дали пък именно БСП не иска да отклонява хората от “ясния” проект “24 предложения” и пр.
Позицията на БСП следва да се опре на констатацията, че в множество случаи (примерно няколко десетки конституционни спорове в българското общество, за изминалото десетилетие), възможностите за публично отстояване на позициите на левицата и на десницата не бяха еднакви; в условията на информационно-медиен диктат в десетки случаи, аргументите на левицата не бяха чувани и изслушвани. От това губеше цялото общество.
Левицата се гордее с публично отстояваните и не винаги чути нейни позиции по конституционното развитие на страната. Тя е готова да предложи на обществеността анализ на неконституционните позици застъпвани и наложени на обществото от Десницата през изминалите 11 години. Хората имат право да научат кога са били заблуждавани в интерпретацията на конституционните принципи и норми.
Без да се превръща този пункт в елемент от публичната позиция на БСП, трябва да е ясно, че и самата БСП има основание да бъде самокритична в преценката си за своето собствено поведение в областта на защитата на конституционализма. Тя често, като партия, приличаше на човек, който някак забравя мисълта си, в хода на публичен разговор. БСП се ангажира публично с някаква преценка, обосновава удачно неконституциността на един или друг закон, на парламентарно, президентско или съдебно решение или позиция, и след някой и друг месец, особено при леко изменение на политическата конюнктура, се идентифицира и едва ли не приветства това, което публично е отричала. Освен това, в левите среди почти безапелативно се наложи един прекалено декларативен, нерационален, смирено-патетичен маниер на обсъждане на Конституцията, който вече седем-осем години сам блокира опитите “от ляво” да се посочат действителни недостатъци на конституционния текст. Когато се говори за защита на конституционализма, проблемът изобщо не е в “липсата на твърдост”, както дежурно се оплакват от елита си, определени категории леви избиратели. Проблемът е, че има дефицит на аргументация и вътрешна убеденост в отстояваните позиции, която пък се компенсира с прекалено плакатни, слабо ефективни публични аргументи.
Във вътрешнопартиен план, проблемите по защитата на конституционтализма, трябва да придобият доста по-значимо място отколкото им се придава до момента.
Днес средите, които твърдят, че действащата конституция е солидна и баласирана основа за развитието на българското общество, са принудени да дадат нова, по-дълбока аргументация, за това, че парламентарната република е най-адекватната форма за управление на съвременна България.
Дебатите за “Осмо велико народно събрание”
СДС фактически откри дебата за свикване на Осмо Велико народно събрание. Това става няколко седмици след като в Народното събрание бе внесен проект за Избирателен кодекс. Странна особеност на този проект е, че той се нагърбва да урежда и материята около изборите за ВНС – нещо, което изобщо не влиза в задачите му. Според вътрешната логика на конституционния текст, избори за ВНС могат да се провеждат само по специален закон, с еднократно действие, приет след като Народното събрание, с мнозинство от 161 гласа, е взело най-отговорното решение което въобще може да вземе – да се свика ВНС, за да се измени радикално или да се подмени Конституцията. Няма “избори за ВНС”, “изобщо”, както няма и “ВНС-изобщо”. След Седмото ВНС, избрано през юни 1990 г., съобразно действащата Конституция, може да има само “избори за Осмо ВНС”.
ВНС се свиква с конкретна цел. Тя трябва да се съдържа в Решението на Народното събрание за неговото свикване и трябва да присъства в хипотетичния Закон за избиране на Осмо ВНС. Затова е несъстоятелна представата, че Избирателния проектокодекс би могъл да регулира и избори за ВНС. Наивната представа, която се съдържа в чл.6 от проекта за Избирателен кодекс е приблизително следната: “регулярно на четири или пет години се провеждат избори за общински съвети или за президент, а понякога се свиква и ВНС” (и все “по този кодекс и под контрола на предвидената в него ЦИК”).
След проведената наскоро конференция на българския клон на фондация “Конрад Аденауер” и на Фондация “Демокрация”, проблемите около евентуалното свикване на Осмо ВНС изглеждат по нов начин. Ако до преди време, въпросът за това, дали материята за изборите за ВНС следва или не следва да присъства в един общ Избирателен кодекс е изглеждал предимно доктринален въпрос, касаещ юристи-специалисти или пък е вълнувал главно гилдията около ЦИК, (която естествено се стреми да разшири полето си на изява), днес въпросът за блокирането и дискредитирането на опитите за провокиране на свикване на Велико народно събрание, колкото и да изглеждат нереалистични, става първостепенен и дори екзистенциален въпрос за цялата левица.
Ако СДС и НДСВ внушават на обществеността, че е нужно свикване на ВНС, т.е., ако се приеме диагнозата, че не политиката е била късогледа, а конституцията е била погрешна, и че не политиците са се държали непочтено с избирателя, а конституционния строй е сбъркан и се нуждае от промяна, то във ВНС неизбежно ще доминират представители на политически сили и тенденции, приели като основа тезата, че е нужна радикална промяна на статуквото.
Левият проект
Силният политически ход на БСП е, за около година да обоснове публично основните компоненти на свой, перспективен проект за конституционна промяна. Неговата обща ориентация следва да бъде гарантиране на по-демократичното и конституционосъобразно функциониране на държавните институции. Проблемът е как държавата да работи по-добре за хората. Анонсирането на проекта не следва да стартира с публикуването на “единен”, цялостен документ, както постъпи СДС, а в хода на разгръщане на обществения дебат по въпросите на фактическите параметри и проблеми на конституционализма в България през изминалото десетилетие. Именно така, постепенно, точка по точка, следва да се разгръща пред обществеността концепцията за конституционна ревизия. Лявата теза е, че действителните проблеми на функционрането на конституционния модел не са тези за които шуми СДС, че промени са нужни, но те са други. Въпросът е да се предефинира “диагнозата”, а от тук и “конституционната терапия”.
Усъвършенстването на конституционния текст, извън няколкото вече огласени от левицата идеи – за осъществяване на евроинтеграционните трансформации, за разширяване на правата на органите на местно самоуправление и за въвеждане на индивидуалната жалба пред Конституционния съд, може да се съсредоточи в три направления:
За по-прецизно очертаване на границите на правомощията между държавните органи.
Близо десетилетие у нас се говори против т.нар. “институционални войни”. Понятието е правно подвеждащо. Институциите сами по себе си не могат да воюват. Определени публични личности, разполагащи с публичен статус, могат водени от себичните си интереси да нарушават конституционните и законови принципи и да претендират за правомощия, каквито всъщност според конституцията не притежават. Такива спорове почти не са водени пред конституционния съд и причините, освен друго изглежда са и съмнения в неговата коректност.
Изходен пункт в публичноправната теория е, че “държавните органи имат само онези правомощия, които изрично са им предоставени по силата на Конституцията и законите.”
Това е съществена характеристика на правовата държава. У нас тя или не се разбира или открито се отрича. Подобен конституционен текст, като обща норма или като принцип, регулиращ например правния статус на държавния глава, съществува в редица европейски държави. Периодично възникват точки на повишено институционално напрежение – например по линията “президент – правителство” – за специалните служби, за КСНС, за селектирането на посланици и т.н. Всяка една от тях може да се премахне, чрез еднозначен нов конституционен текст.
За социалните, личните и политически
права на гражданите.
Изминалото десетилетие показа, че Конституцията не е гаранция срещу политическата дискриминация и политическите репресии. В глава втора на Конституцията е възможно да се включат допълнителни текстове, гарантиращи свободата на политически избор и забраняващи политическата дискриминация.
Конституцията от 1991г. предоставя на българските граждани един сравнително широк каталог от социални права. Много е възможно, част от смело дадените социални права на гражданите през 1991г., да не са били достатъчно реалистично преценени – по икономически и други причини. Така се е случвало и в много други страни. Тогава трябва да отмерим онова което е възможно и реалистично на този етап, на това състояние на социална зрялост на обществото.
Сигурното обаче е че редица антисоциални законови норми от последните години са противоконституционни и ако те са такива, въпреки конституционния текст, то са необходими промени в конституционните текстове за правата на човека.
Множеството възражения които пораждат решения на Конституционния съд вероятно също изискват допълване на конституционните текстове, очертаващи неговия статут и особено правното действие на неговите решения.
Лаконично формулирана, позицията на левицата може да се формулира така:
“Редица държавни институции не изпълняваха и не изпълняват пълноценно конституционните си задължения към гражданите и към държавността като цяло. Държавата абдикира от защитата на едни права на гражданите и ограничава, нарушава и подтиска други. Българският конституционализъм през тези 11 години бе непоследователен, половинчат. Важна причина бе нарушаването на принципите на свободен политически живот, довели до там, че откровено неконституционни интерпретации и действия на десницата, се утвърждаваха като конституционосъобразни и обратно. Причините за днешните ни трудности не са в конституцията, а по-скоро в това, че тя бе нарушавана и погазвана.
Демократичните принципи и норми не се утвърдиха в българския държавно-политически живот и защото десницата, която се самонатрапваше като “гарант за демократичното ни политическото развитие” демонстрира, че не е готова да се държи действително демократично. Дневният ред и характера на необходимите конституционни промени е друг, различен от това, което СДС говори.
Държавните институции и администрацията следва да се поставят в услуга на гражданите. Промени в конституционния текст са необходими, но те едва ли са тези, за които СДС говори. В хода на обществения дебат, левицата ще го докаже.
