Известен литературовед и критик, професор, доктор на филологическите науки. Дългогодишен преподавател по история на античната и западно-европейската литература във ФСФ на СУ “Св. Кл. Охридски”. Преводач на поезия и художествена проза, автор на мемоарно-автобиографичната трилогия “Из записките на конформиста”. Написал е повече от тридесет книги, посветени на проблеми на западноевропейската и на съвременната българска литература. Последният му значителен труд е дилогията “Западноевропейска литература. Част първа” (2000) и “Западноевропейска литература. Част втора” (под печат), проследяващи процесите в западноевропейската литература и култура от V в. до началото на ХIХ в.
Темата ми напомня за социалистическата лексика, която лесно подтикваше към празнодумство и лозунгаджийство. Но макар и изведена така, тя е изключително важна и дори съдбоносна за съществуването ни като народ.
Най-общо може да се твърди, че в наши дни културата не е приоритетна за обществото като цяло и още по-малко за управляващите, самонарекли се “елит”. Другото общо наблюдение е, че българската култура е в състояние на перманентна криза през тринадесетте години на прехода и без перспективи за скорошен излаз от тази криза. При общество, затънало в тотална криза – социална, икономическа, институционална, кризата в културата, науката и образованието е естествено и непредотвратимо следствие.
Завихрени от хода на събитията и затворени в кръга на делничните си ангажименти, ние не осъзнаваме достатъчно ясно посоката на развитието. Усещането ни е, че се движим в някакъв омагьосан кръг или продължаваме да затъваме в някаква криза, чийто край не се вижда. А всъщност не бива да забравяме, че българската криза е сложно сцепление от вътрешни и външни взаимодействия, чийто резултат е могъл да бъде малко по-различен.
За времето след разпадането на света на реалния социализъм и рухването на Съветския съюз България бързо и безпроблемно премина от втория свят (света на социализма) в четвъртия (света на слаборазвитите страни от Африка, Азия, Латинска Америка, към който се присъединиха и повечето страни от източния “блок” в Европа). Само допреди петнадесетина години социалистическа България заемаше твърде почетното 23 място по индекс на развитие, докато сега е на 62-ро и продължава да се спуска надолу в класацията. Въпреки всички хвалби и потупвания по рамото сме на последно място по показатели сред страните кандидатки за ЕС и единствено с Румъния си оспорваме правото кой да бъде едни гърди по-напред. Страна с разбита икономика, селско стопанство, здравеопазване, образование и култура, България е на челно място по безработица (официалната статистика цитира успокоителни данни), по данъчно бреме и ниски доходи на населението. Средното равнище на доходите е 15-20 пъти по-ниско от това на страните от ЕС при сходен индекс на цените на потреблението. Твърдо заемаме първо място по броя на смъртните случаи от сърдечносъдови болести и по депопулация на страната: от началото на прехода високата смъртност и емиграцията са свели броя на населението от девет милиона до седем милиона и половина. Според прогнозни данни към 2020 г. броят на населението ще падне под седем милиона.
Всички тези добре известни неблагополучия доведоха и до непоправима деградация на българската държавност.
Правителствата след 10.ХI.1989 г. не отстояват държавния суверенитет и националните интереси, а водят политиката на типична колониална администрация, изпълняваща повелите на чужди институции (СБ, МВФ, ЕС, НАТО, САЩ и т.н.). В усилието си да получи покана за НАТО (агресивна военна организация, която след десетилетие може би няма да съществува) настоящото правителство предприема стъпки, нямащи нищо общо с традиционната представа за суверенна държава…
И все пак къде е мястото на културата сред този твърде неутешителен “пъзел”? Днес “трите кита”, върху които се крепи идеологията на единствената световна свръхсила – Съединените щати, са защитата на националните американски интереси, борбата срещу световния тероризъм и глобализмът. Цялостният анализ на североамериканската политика и идеология не влиза в целите на нашия разговор, но глобализмът има пряко отношение към темата.
Най-общо казано глобализмът е идеологическо ядро на глобализацията, разбирана като обективна политическа, икономическа и културна тенденция в съвременния свят. Мнозина не схващат принципната разлика между глобализъм и глобализация. Глобализацията е обективен процес на размиване на границите и различията, обозначен още преди половин столетие от канадския културолог Маршал Маклуън чрез находчивата метафора за света, който се превръща във “всеобщо село”, докато глобализмът е идеология и произтичащата от нея политика на световната свръхсила.
Глобализмът ратува за свят без граници и различия, в който националният суверенитет и свързаните с него национални интереси престават да бъдат “свещени крави”, осветени от аурата на хилядолетната традиция, за да отстъпят място на правата и свободите на личността и етническите групи. Излишно е да обяснявам надълго и нашироко, че “отвореното общество” несъмнено отговаря на интересите на свободната личност, която иска да се чувства удобно навсякъде по света, но в много по-голяма степен – на интересите на големите транснационални корпорации от типа на “Майкрософт” и “Дженерал мотърс”, които не биха желали да бъдат притеснявани от никакви национални законодателства и ограничения. Може би представата, че светът е управляван от някакво тайно еврейско съзаклятие е вече наистина безнадеждно демодирана и остаряла. Затова ще предположим, че истинските господари на света днес са транснационалните компании в техните две основни разновидности на “законна” и “сива” икономика (макар те твърде често да се преливат). Кой би могъл да изчисли печалбите на американските оръжейни гиганти, изпитващи настоятелна потребност от непрестанни локални войни, за да реализират свръхпечалби от милиарди долари? Що се отнася до най-печелившия “сенчест” бизнес, какъвто е търговията с наркотици, специалистите определят годишната печалба в този бранш на около 500 милиарда долара.
С пълно основание можем да заявим, че с рухването на СССР през 1991 г. приключи един съществен етап от световната история и започна друг. Буквално пред очите ни новата световна сила САЩ започна да създава и налага нови “правила на играта”, съобразени с т.нар. права на човека и американските национални интереси, за които се оказа, че се намират във всяка възможна точка на земното кълбо. САЩ въздигнаха в ранг на официална политика “превантивната война” за защита на националните си интереси. Тези дни турският вестник “Хюриет” публикува таен американски план за разчленяването на Ирак след скорошната завоевателна война в тази страна. В пълен разрез с принципите на международното право и устава на ООН преди три години САЩ осъществиха агресия срещу съседна нам Югославия под егидата на НАТО, като унищожиха инфраструктурата на страната, убиха повече от 2000 цивилни граждани, нанасяйки щети за милиарди долари. За да внедряват принципите на “новия световен ред”, САЩ си създадоха и собствен международен съд, пред който бяха изправени не истинските агресори, а бившият държавен глава на една суверенна страна, чието престъпление е в това, че е отстоявал интересите на родината си.
Но докато в сферата на политиката САЩ доста безцеремонно налагат принципите на “новия световен ред”, в областта на културата механизмите са по-различни. Глобализмът в културната сфера (разбирай американския империализъм в културата) отдавна се е превърнал в световен феномен чрез механизмите на масовата култура. Подосновата на този културен империализъм е прехваленият “американски начин на живот”, внедряван като модел и образец за следване навсякъде по света. “Кока кола”, “Макдоналдс” и “Кентъки фрай чикинз” не са просто световни компании, те пропагандират и утвърждават американската цивилизация навред по света. Може сандвичите на “Макдоналдс” и пилетата на “Кентъки фрай чикинс” да са безвкусни и не съвсем евтини за българския джоб, но пък е престижно да се появяваш в подобни заведения, за да покажеш приобщеността си към американския “начин на живот”.
В същинската сфера на културата най-очевидна е американската доминация в киното. Още преди половин столетие американците превърнаха производството на филми в печеливша индустрия, а днес буквално заливат света с масовите си продукции полуфабрикати. Не особено качествени холивудски суперпродукции като “Титаник”, “Джурасик парк”, “Терминатор” и “Матрицата” се нареждат на челните места сред филмите, пожънали световен успех и спечелили най-големи суми. Има и специални класации на най-печелившите филми, като първенците приближават главоломната цифра от един милиард долара печалба.
Ако разгърнете седмичната програма на телевизията (само в София кабеларките гонят цифрата седемдесет), лесно ще забележите, че над 90% от излъчваните филми са американски. Подобно е положението и в кината, където рядко сред премиерните заглавия се промъкват неамерикански филми. По такъв начин филмовата индустрия се превръща в мощен инструмент за “промиване на мозъци”: американските филми не само пропагандират американския начин на живот, но и американска ценностна система, морал, институции и т.н.
В резултат от непредотвратимия натиск на американското кино през изминалите 13 г. отечественото ни кино почти бе ликвидирано като творческа и професионална институция, докато преди 1989 г. произвеждаше по 30-40 пълнометражни филма годишно. На подобен натиск са подложени и страни със забележителни традиции и постижения в киното като Франция, Англия, Италия, Германия, Испания. Но въпреки че тяхната култура също е до известна степен американизирана, все пак те успяват да намерят противодействие на американския културен империализъм и макар и в състояние на перманентна криза, филмовата им индустрия продължава да съществува.
Сходни са процесите в книгоиздаването, медиите и развлекателната индустрия. Механизмите са едни и същи: създават се и се тиражират печеливши матрици, които се разпространяват лъчеобразно из целия свят. В индустрията за забавления американците въведоха т.нар. увеселителни паркове от типа на Дисниленд, които никнат като гъби по цялата планета, дори в страни със специфични културни традиции като Франция и Япония. (До неотдавна Диснипаркът край Париж все още работеше на загуба).
Еротиката и порнографията също са впрегнати коне на “американската мечта”. Създаденото преди четири десетилетия списание на Хю Хефнър “Плейбой” се превърна в еталон на модерна еротика и започна да се издава в специфични варианти в бившите социалистически страни. Неотдавна се удостоихме с честта да притежаваме и българско издание на “Плейбой”. Не съм специалист по проблемите на порнографията, която също представя мощна световна индустрия, но ми се струва, че и американската порнография е “по-демократична” от европейската.
И в литературата са на почит масовите и развлекателните жанрове. Американците, специализирали се в промовирането на модни автори и “шедьоври”, завладяват световния пазар с книгите на писатели като Стивън Кинг, Гришъм, Лъдлъм и др., които се продават в милионни тиражи. Възможностите на родната култура за противодействие на подобен пазарен натиск са твърде ограничени. Покойният Николай Хайтов, чиито творби са преведени на повече от тридесет езика, а “Диви разкази” стигнаха до петдесето издание още приживе на автора, като вероятно са надхвърлили милионен тираж, сподели в интервю от последните години, че когато му предложат да издаде книга и му обещаят тираж от хиляда бройки, хвърля шапка и вика “ура”.
Далеч по-обезпокоителното от пазарния натиск в областта на култура е новото отношение към националните ценности. Днес преклонението пред националните традиции и ценности в литературата, изкуството и културата се смята за проява на остаряло мислене и манталитет. Министри убедено твърдят, че преди да бъдем българи, трябвало да бъдем европейци. Теорията и практиката на глобализма поощряват космополитизма и американизма за сметка на традиционния патриотизъм, който се смята за остарял.
Едва ли ще бъда несправедлив, ако заявя, че латентният или открито изявяван национален нихилизъм е присъщ в една или друга степен на всички правителства от посттоталитарната епоха. В такава нездравословна среда платените чираци на световния глобализъм правят смели сондажи за нечувани културни експерименти. Неотдавна австрийският славист проф. Ото Кронщайнер предложи у нас публичен дебат за замяната на кирилицата с латиница, а тогавашният президент подхвана доста ентусиазирано тази идея. Посочени бяха и механизмите за осъществяването й: чрез гласуване в Народното събрание. Днешните нашенски политици се пазят като дявол от тамян от евентуален референдум по въпроса за членството ни в НАТО, защото добре знаят какво ще покаже той, но “президентът на всички седесари” вероятно с удоволствие щеше да внесе в парламента проект за отмяна на кирилицата.
Липсата на ясно формулирана доктрина за опазването и стимулирането на българската култура в условията на демонстративно проявяван национален нихилизъм за сметка на еднообразните популистки лозунги “Напред към НАТО!”, “Напред към ЕС!”, са онази благодатна почва, върху която се осъществява разграждането не само на българската култура, но и на българската нация и държавност. Безразличието към националната традиция и българщината е до известна степен обяснимо на фона на тежкото социално-икономическо положение в страната, повече от три четвърти от чието население е закотвено около непроходимата граница на бедността. Но това не прави перспективите по-малко тревожни. Напоследък бившият служител на ЦРУ Майър упорито и последователно лансира предложението да бъде свикан нов Берлински конгрес (старият се е състоял, както знаем, през 1878 г.), на който да бъдат прекроени границите на Балканите, за да бъдат угасени огнищата на напрежение. Съгласно вижданията на въпросния господин Косово трябва да стане независимо, Западна Македония да бъде дадена на Албания, а към остатъчна Македония да бъдат придадени земи от други страни, населени с македонци. Според разчети на ЦРУ от 1993 г. в България живеели 202 000 македонци.
На тези планове глобалистите оптимисти отвръщат с усмивка: “Защо да се безпокоим, щом като отиваме към обединена Европа, където границите ще бъдат чиста условност? Дори да загубим Пиринска Македония, печелим цяла Европа…” Кога ще влезнем в обединена Европа и какво точно ще представлява тя е сложен въпрос, по който има още много да се гадае. Факт е обаче, че нито една от петнадесетте членки на ЕС засега не е дала знак, че се отказва от националната си традиция или дори само от един квадратен километър своя територия.
Националният нихилизъм има вековни традиции в българската народопсихология. За да оцелее, българинът е бил готов на предателство. Предателството на “малките” хора бързо се забравя, на царе и велможи – по-бавно. Малцина у нас знаят, че един от синовете на цар Иван Шишман е приел исляма и бил поставен за валия на провинция, но бил убит при потушаването на въстанието на молла Бедредин в Мала Азия.
Днес преживяваме не по-малко драматична епоха от народната история. Управляващите ни се легитимираха като типична компрадорска буржоазия (терминът е латиноамерикански, означава “подкупна” или “купена” върхушка). От тази подкупна върхушка, чиито сметки в зелено са в чуждестранни банки, е нелепо да очакваме отстояването на национална стратегия за култура и образование. В най-добрия случай тези хора са безразлични към подобна проблематика, защото се изживяват като “граждани на света”. За голямо съжаление и мнозина българи, които нямат сметки не само в зелено, но и в левове, са безразлични към нея, защото механизмът на “промиване на мозъци” не е от вчера и действа безотказно по всички географски ширини. Тогава “за кого бие камбаната?”, ако си послужим с израза на големия американски писател Хемингуей. За оня, който има уши да чуе. Лично аз съм песимист както относно перспективите да се намери противодействие на американския културен империализъм, така и спрямо перспективите на българската национална култура. Поставена във фризера на криворазбраната пазарна икономика, тя е обречена на бавна и мъчителна гибел. Но нали и Джордан, героят от романа на Хемингуей “За кого бие камбаната?”, също осъзнава своята обреченост, но не отстъпва и на крачка от позицията си.
Прочее, нека бием звънко камбаната на българската народна свяст!
