СТАЛИН И КОМУНИСТИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ /1919-1944/

0
155

Професор, доктор по история. Работи в областта на българо-руските и българо-съветските връзки. Автор е на книгите “Българо-руски революционни връзки 1885-1917 г.”, 1965 г.; “Г.В. Плеханов и социалистическото движение в България”, 1978 г.; “Ленин и България – Биохроника”, 1980 г. (две издания); “Честване на Октомврийската революция в България 1918-1944 г.” в съавторство с проф. Цанко Николов; “Революционна България и революционна Русия” 1987 и др.

Предлаганият на читателите сборник от документи дава възможност и на читателя и на изследователя да навлезе в лабиринтите на една богата неизползвана и неизвестна доскоро документация по една колкото научна, толкова и политическа актуална тема за влиянието и връзките на Сталин с дейци на българското комунистическо движение. Дълги години тази документация беше скривана. Грифът “строго секретно” лишаваше изследователите от възможността да се ползват от тази информация и техните изследвания да носят белезите на едностранчивост и пълнота при разглеждане на важни периоди от историята на комунистическото движение в България. Документите свързани с влиянието и връзките на Сталин с дейци на БКП изкарват на повърхността много нови лица и събития, за които ние твърде малко или почти нищо не знаем.

Документите обхващат един от най-важните и съдбоносни моменти от историята на България. Това е време на четири въоръжени въстания – Владая, юни и септември 1923 г., Септември 1944 г. Като изключим Владайското въстание, във всички други въоръжени сблъсквания може да се търси и измери влиянието на Сталин. И в този дълъг период от време, както до 1944 г. така и след това, влиянието на Сталин не винаги е носело белега, знака на отрицанието. В много случаи, както и Ленин, Сталин е предпазвал младата българска комунистическа партия, лишена от своите стари кадри по силата на биологичните закони от прибързани действия, от левичарски увлечения и екстремни действия. Както сочат документите, Сталин става свидетел на съветите, които Ленин е давал лично на Г. Димитров, на Христо Кабакчиев и др. партийни дейци да се предпазват от действия, които биха лишили партията от връзките й с масите, от издигане на лозунги за революционни действия, неправомерни за условията в България.

По-късно тези съвети и уроци и на Ленин, и на Сталин ще се забравят и сам Сталин ще бъде главния и решаващ фактор в определяне стратегията и тактиката на Българската комунистическа партия.

Документите и сборника, по-голяма част от които се пускат за пръв път в научно обръщение, показват сложния и мъчителен процес на протичане на така изречената болшевизация на партията. Този процес означаваше освобождаване от старите тесняшки възгледи, свързани с влиянието на Втория интернационал и неговите първи дейци и с възприемане на ленинизма, като ново идейно въоръжение на Комунистическата партия. И всички слабости на партията, допускани в нейната борба се обясняваха изключително с фактора – недостатъчното усвояване на ленинизма, под чието знаме Сталин и Коминтерна призоваваха международния пролетариат да срине и унищожи “стария гнил строй” капитализма.

От какво се обуславя интересът на Сталин и Коминтерна към България? Защо тя се оказа в центъра на вниманието им? На тези въпроси се дава убедителен отговор с документи, неизвестни досега на изследователите.
От многото фактори предизвикали вниманието на Сталин и Коминтерна към България на първо място стои извършения на Девети юни реакционен преврат, който е разкривал възможността да се подготви в България въстание, в перспектива да прерасне в социалистическа революция. Коминтернът, в това число и Сталин считат, че в България условията за пролетарска революция са най-узрели. Въпреки многобройните изследвания за Септемврийското и Юнското въстание не се дава отговор на въпроса за грубата намеса на Коминтерна при вземането на решение за Септемврийското въстание, и по специално на коминтерновския пратеник в България Владимир Петрович Милютин.

Информациите които получава от България заблуждават Сталин за истинското състояние на проблемите и събитията у нас. Но той продължава да счита, че след като Германската революция през ноември 1919 г. претърпява поражение, на България се разчита да стане втората страна след Германия, в която пролетарската революция е най-близко. Обнародваните документи убедително водят до извода, че от информациите, които пристигат от България, се прави заключението, че оттук най-лесно може да се запали пожара на световната революция, който след това да обхване и Европа. В такива слабо развити страни като България буржоазията е слаба, борбата за политическата власт е по-лека, отколкото в Европа. Световната революция може да тръгне от Балканите и да ускори победата на революциите в Централна и Западна Европа.

Сталин, като член на Изпълнителния комитет на Коминтерна присъства на всички негови заседания в това число и когато се обсъждат българските проблеми. Така, че той е осведомен за възгледите на едни или други дейци на БКП по възникващите проблеми.

Той има определени заслуги за снемане на курса на въоръжено въстание който продължава чак до пролетта на 1925 г. Той следи зорко развитието на революционния процес в България. С това се обяснява и проведената по негова инициатива среща с първите ръководители на БКП по това време В. Коларов, Г. Димитров и Христо Халачев на 17 декември 1926 г. Поучен от опита на БКП през 1923 г., когато Сталин осъжда неутралитета на БКП, сега той съветва за въздържане, предупреждава партията да не се обвързва във въоръжена борба”, че тя е слаба.

Най-голямата част от документите в сборника са посветени на отражението, което дава в средите на БКП, писмото на Сталин през 1931 г. до списание “Пролетарская революция” озаглавено: “Относно някои въпроси от историята на болшевизма”. Това писмо става повод да се засили и разгори с цялата си сила борбата против тесняшките кадри на партията, които заразени от зловредното влияние на Втория интернационал, спират и пречат на партията да се болшевизира. Обнародвани са всички партийни документи на З.Б. на БКП свързани с това писмо на Сталин, което се препоръчва не само най-задълбочено да се изучава, но и да се направят съответните от него изводи.
С установяване на лявото сектантство в редовете на Коминтерна и на БКП, по същество започва борба между двете поколения в партията.

Въпросното писмо прекроява историята на партията през довоенния й период. Забравят се тесняшките добродетели, издига се теоретически погрешната и практически вредна теория “за изкореняване на теснячеството”, за “преваряването му в болшевишкия котел”. За пръв път се обнародват така цялостно и пълно документите, свързани с отрицателното влияние на Сталиновите идеи върху оценките за партийното минало. Не е пощаден от левосектанските критики и Д. Благоев и други дейци на партията през тесняшкия период. Тук няма да преразказваме всички тези документи. Те са интерпретирани в коментариите към тях. Може да се каже, че те са в основата на целия сборник. И този период се оценява като един от най-тежките и съдбоносни периоди в партийната история. Негативите на това време дълго ще тегнат на комунистическата партия. За пръв път се пускат в научно обръщение само по един проблем толкова много неизвестни досега документи.

Тази документация има и съвременно звучение днес, когато в Българската социалистическа партия се води диалог по въпроса за социалдемократизирането на БСП, в каква посока да върви и от какви промени тя се нуждае. Тези архиви показват колко пакостни са за една социалистическа партия сектантството и догматизма, които пречат, задържат и дърпат партията към опровергани от живота форми и начини на борба, разделящи и разкъсващи единството на партията и нейното сплотяване в името на борбата за социални преобразования в защита на социалните интереси не само на работници, но и на всички слоеве от трудовия народ.

Друг основен въпрос, който получава нова светлина от обнародваните документи това е борбата за преодоляване на лявото сектантство в партийните редове и по-специално за приноса на Г. Димитров за провеждането на новия курс в българското и международното комунистическо движение. Един след друг следват въпросите за българския троцкизъм, каква е съдбата на партийните кадри от левосектатнския период, за репресиите и чистките в редовете на КПСС, на Коминтерна и в БКП.

За сталинските репресии и чистки много книжнина се появи. Много неоснователни упреци се отравяха към Г. Димитров, който като Генерален секретар на Коминтерна не можеше да не бъде съучастник и да не носи своята отговорност, но в сборника са публикувани някой нови материали от които се вижда, че Димитров и В. Коларов са направили немалко за спасяването на български политемигранти в защита на арестуваните.

В историографията често се задаваше и търсеше отговор на въпроса, дали политическият нов курс на Коминтерна прокаран на неговия Седми конгрес през 1935 г. от Г. Димитров е приет с мълчаливото съгласие или по-точно с мълчаливото несъгласие на Сталин. Новите документи в сборника убедително доказват, че Сталин не е оня догматик, който да не се съобразява с новата обстановка, която повелително налагаше образуването на единен антифашистки народен фронт. Те са пълно отрицание на дотогавашния курс на Коминтерна и показват, че всички нови решения, които правят поврат в линията на Коминтерна са взети без знанието, без неговото съгласие и “благословия”. От началото на престоя си в СССР Г. Димитров поддържа връзки със Сталин, срещат се и разговарят. Всичко това Г. Димитров подробно е отразявал в своя дневник. Тук се обнародват само някой от записките, без които не може да се мине, които са най-тясно свързани с българските проблеми. Неотдавна в САЩ беше издаден специален сборник включващ преписката между Сталин и Г. Димитров /1934-1943/ Това ни подсказва колко още много документи има в архивите на Коминтерна, обнародването на които ще обогати нашите познания. (Виж Коминтерн и вторая мировая война. Част первая, до 22 июня 1941 г. М.1994, с. 63).

Новата документация включена за пръв път в сборника показва консултациите и обсъжданията заедно със Сталин, на доклада и решенията на Седмия конгрес на Коминтерна.
За пръв път в сборника са включени и нови документи по известната в България Соболева акция – ноември 1940 г. На България се обещава от СССР териториално разширяване до линията Мидия Енос (включително Одрин, Дедеагач, Драма, Кавала, помощ със зърно, памук). Сега читателят вече може да прочете пълния текст на Соболевото предложение, което досега се скриваше от погледа на изследователите. На Г. Димитров е поръчано съветското предложение да се доведе до знанието на широките кръгове в България. Сдържаността на управляващите да приемат съветските предложения, принуждава съветската дипломация и лично Молотов гневно да реагира срещу кампанията в България за приемане на съветските предложения. Обидни думи по този повод се отправят срещу Димитров от неговия пръв политически помощник Димитрий Манулскии.

Съставителят на сборника внимателно е изучил изворите, за да не се повтарят документи и информация познати на нашата общественост. Особено това се отнася за политиката и тактиката на БКП в годините на Втората световна война. Научен интерес представляват документите за Коминтерна, който вече става пречка и ненужен в борбата на антифашистката коалиция против фашистка Германия. Сталин прави предложения и разговаря с Г. Димитров по тези въпроси, за да се стигне до решението за разтурването на Коминтерна през 1943 г.

В нароилата се огромна литература за Сталин, се стигна до крайности в оценката за неговата дейност, принос и заслуги за окончателната победа над фашистка Германия. Новото тук в сборника са документите, които разкриват позицията и съветите на Сталин към дейците на БКП при изработването на нейната стратегия и тактика в годините на въоръжената борба. Както навремето Ленин е съветвал БКП да не се увлича в революционни действия в неподхождаща обстановка, така сега и Сталин съветва партийното ръководство в България, което се е обърнало към него непосредствено след вероломното нахлуване на Хитлеристка Германия в СССР с въпроса дали не е целесъобразно БКП да подготви въоръжено въстание в България, считайки с това, че ще изпълни своя интернационален дълг, като разстрои тила на противника. На 9 август 1941 г. Сталин и Г. Димитров предупреждават БКП: за никакво въстание не бива да се говори; СССР не е в състояние да помогне, да окаже помощ. Опитът за въстание ще бъде една провокация. Компартиите, казва Сталин трябва да се придържат към реалността – те ще разгърнат дейността си, когато Съветската армия мине в настъпление. Сега положението е тежко, няма оръжие дори за югославските партизани. За пръв път в сборника се обнародват консултациите на Сталин с Г. Димитров по въпроса за характера на Багряновото правителство, дошло на власт през юни 1944 г. Тук документите, обнародвани за пръв път разкриват, не само завоя на Багрянов, но и завоя на Сталин и Димитров по отношение замислите на Москва за обединение на демократичните антифашистки сили и страха от образуване на правителство на демократичните антифашистки сили преди идването на съветската армия в България. Такова едно правителство би лишило СССР от мотивацията за обявяване война на България.

Понеже хронологически границите на книгата не са съобразени с приетата периодизация и стигат до края на 1944 г., а не до Девети септември, трябва да кажем, че Сталин има определени заслуги за запазване още в първите дни и месеци на Отечественофронтовското правителство на териториалната цялост и държавен суверенитет на България.
Това го казваме и подчертаваме в отговор на въпроса само отрицателно ли е влиянието на Сталин. Сталин като ръководител на голяма и велика държава е активен, достоен, равноправен и уважаван член от ръководителите на антифашистката коалиция – Чърчил и Рузвелт. Сталин таи някакви, неафиширани симпатии към България, които бяха забелязани от зоркото око на английския премиер. Както показа и доказа следвоенната обстановка в Европа, Сталин се съобразява с русофилството на българския народ и ще предпази България да не бъде тя “погълната” (думи на Сталин от Титовата идея за южнославянска федерация). Обективно Сталин иска да възстанови една Санстефанска България, да я разшири до такава степен, че да си осигури едно влияние и присъствие в един такъв стратегически район като Черноморското крайбрежие и от тук – път към Проливите, които винаги са били входната врата за всички врагове на Русия.

Повечето от обнародваните за пръв път документи показват усилията на Сталин и Молотов да възпират българските комунисти от левичарски екстремистки действия и увлечения, които ги злепоставят пред техните партньори от САЩ и Англия. От високата камбанария на Кремъл той вижда по-далече и дава своевременно мъдри съвети на българските си другари.

Неговото влияние е твърде противоречиво като доминиращ е негативизма. Подчертавайки това не правим закъсняла обективна преценка на Сталин и сталинизма. Липсата на още много други документи от личния архив на Сталин и Молотов, който се подготвя за издаване ще ни даде ключа към обяснението и възможностите да обосновем някои наши твърдения.

Мина времето на едностранчивите оценки – или само бяло или само черно. За едни Цар Борис беше добрият цар, а лошият – Г. Димитров и Сталин или обратно – добрите Г. Димитров и лошият Цар. Историята и везните на богинята на справедливостта Темида трябва да теглят само обективно и безпристрастно.

Много въпросителни около темата Сталин и БКП и България тепърва ще се изучават и оценяват, но и тези документи с които разполагаме ни дават възможност да направим извода, че ако България, като единствена сателитна страна на Германския райх, която не изпрати войски на Източния фронт, че тя беше единствената, която не скъса дипломатическите си отношения със СССР, че не допусна нейната територия да стане театър на бойни действия, да запази не само своята довоенна територия, но и да присъедини към нея Южна Добруджа, не малки а решаващи заслуги имаха както цар Борис и Г. Димитров така и Сталин и СССР. Такива са историческите факти, харесат ли се или не от изследователи и политици.
Тъй като сборникът засяга и времето след Девети септември до края на 1944 г. трябва да кажем, че в тези дни и месеци Сталин се съобразява със своите съюзнически задължения. Войната против фашистка Германия не е завършена и съюзниците взаимно си правят компромиси и отстъпки. Много парадокси роди България. Тя става съвоюваща страна във войната за окончателната победа над хитлеристка Германия. В България е запазена монархията, начело с министър-председател на Министерския съвет – Кимон Георгиев, известен като автор на реакционни, макар и безкръвни преврати. Малолетният цар – Симеон получава за настойник в качеството си на Регент на малолетния цар комунистът Тодор Павлов. Тогава Сталин държи много за създаването и укрепването на многопартийната система в България, съобразява се с факта, че България е селска страна, че комунизмът плаши българския селянин, и неговата организация, записала голям актив в антифашистката борба и първа изпитала на гърба си страха на реакционите сили, които уплашени от революционността на тия селяни извършват преврата на Девети юни. А всичко това Сталин знае, като член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, който от всички негови секции най-много поставя на подсъдимата скамейка българската компартия.

Но бързо минават следвоенните години… и Сталин вече не се съобразява с гледището на довчерашните си съюзници. На предно място излизат силовите методи, натрапването на нова България на армия и методи на управление, чужди на демократичните традиции на българския народ.
Влиянието на Сталин е всеобхватно. То обхваща не само една или друга страна на обществения, политическия и културния живот на България.

Хронологически границите на книгата, както вече подчертахме обхващат историята на следвоенна България и по същество това е сборник от документи за българо-съветските отношения, считани доскоро за безметежни. Те дават възможност за един нов критичен прочит. Дойде времето историята да направи своя коректив. Обнародваните документи поправят критиците от ляво и дясно, и на капитализма и на социализма. И тук и там ние наблюдаваме отрицанието и резрухата, противопоставянето на либерализма и демокрацията на фашизма и комунизма.

Тук читателят ще се срещне както до Девети септември така и в следващите месеци до края на 1944 г. с такива противоречиви личности като Кимон Георгиев и Дамян Велчев, Г.М.Димитров, Никола Петков, Кръстьо Пастухов, Димитър Гичев, Петко Стайнов, Атанас Буров, Никола Мушанов и др. от така наречената легална опозиция до Девети септември. За тези личности дълги години официалната историография не можа да даде обективна оценка.Нямат никакви основания тези изследователи, които подценяват опозиционното движение в България, както легално така и нелегално.

Документите изваждат на повърхността и от забвение много лица и събития. Безпристрастните факти, които населяват книгата, дават възможност на читателите сами да си направят изводи, без да ни се натрапват възгледите на авторите в обяснителните текстове, които впечатляват със своята непълнота. Документите дават простор на читателите свободно да оценяват фактите, а те са много и разнообразни. Преди едни оплакваха жертвите на белия терор, сега на червения…
Документите в сборника обхващат и едни от най-дискусионните в последно време етапи в процеса на приобщаването на България в зоната на Съветския съюз. СССР обяви война на България на 5 септември без да пита Англия и САЩ. Това бе действително символична война. Това е най-кратката война, само няколко часа, която България е водила в своята история, война без да е гръмнала нито една пушка, без да има нито един убит или ранен. Това засилва позицията на СССР в предстоящите преговори по примирието. (Тук няма да се впускаме в решенията още в Техеран през 1943 г. когато те предопределят по принцип доминацията на СССР в България и Румъния). Съглашението за примирието, както показват обнародваните тук документи изтъкват вече официално приоритета на СССР в решаване на проблемите свързани с новата уредба на държавата – довчерашната съюзничка на Третия райх. На октомврийската среща на английския външен министър А. Идън и народния комисар В. Молотов се доуточняват някои въпроси за разделянето на Балканите на сфери на влияние. Дълго оспорваното наличие на сделка в процентите на влияние в Източна Европа е вече установен факт! “Голямата тройка” е постигнала съгласие. Догматикът Сталин сега се проявява като дипломат от световна величина, като “практик” и “изтънчен дипломат”. Той отстоява съветските претенции без видимо да злоупотребява с идеологическата идентичност между компартиите от двете страни (Виж Витка Тошкова, предговор към първия том на сборника: “България непризнатия противник на Третия райх”, С.,1995 г., с. 7). Сталин и Молотов укротяват прекалената революционност на българските комунисти, издигането на лозунги за съветска власт и др. които провокират недоволство у западните партньори. Москва държи да се спазват договореностите, поетите задължения към съюзниците и тогава, които те ощетяват България. Например, за да бъде сключено примирието Кремъл се съгласява да се изтеглят българските войски и администрация от Западна Тракия и Източна Македония. Сталин, Молотов и Г. Димитров са единодушни изобщо да не се повдига въпроса за Северна Добруджа и да не се вдига никакъв шум по въпроса за “Излаз на Егейско море”. Закъснели и неосведомени критици, обвиняват БКП в национален нихилизъм за това, че уж тя доброволно се отказала от излаз на Бяло море, и от Северна Добруджа. Москва също отказва да се даде на България статут на “съветска държава”. Читателите може би ще бъдат изненадани от доста слабите оценки на Сталин за бойните прояви на българската армия, оценки от които по късно той се отказва и връчва най-високия войнски орден на командуващият Първа българска армия ген. Владимир Стойчев.
Темата Сталин и БКП сега става още по-актуална. Поставя се и се обсъжда въпросът “как е най-добре да се реализира комунизмът без да се скарат съюзниците”. Интересен в това отношение е отговорът на В. Молотов през 1973 г. на въпроса на своя събеседник на журналиста Феликс Чуев. Чуев пита: “Казват, че след войната в Политбюро нямало единство по въпроса за строителството на социализма в страните, които сме освободили.

– Не, нямаше такова нещо.
– Значи веднага е имало твърда линия за строителството на социализма в тези страни, така ли е?
– Само че внимателно… Затова имаше народна демокрация, а не диктатура на пролетариата, това бяха все преходни форми, те бяха необходими. А по същество – беше същото?
– Същността беше да се проведе тази политика, така ли е?
– Е в различни условия – различно. Едно беше в ГДР, друго в България, но основата беше една и съща…
– Значи, предварително бяхте решили за социалистическия път, но не закачахте Австрия?
– Ами да. За Австрия бяхме решили предварително. И за Гърция и за Финландия.” (Виж Феликс Чуев, Молотов си спомня, 140 беседи на Феликс Чуев с Молотов, АБАГАР,С. 1998 г. Том Първи, стр. 138 г.) Така, след четири десетилетия Молотов казва това, по което дълги години се водеха схоластични спорове.

Ето още един интересен момент от беседите на Молотов, които разкриват гледището на СССР и специално изказвано нееднократно от Сталин в беседите му с Г. Димитров, по въпроса за излаза на Бяло море. Чуев така е озаглавил своя въпрос към Молотов чак през 1987 г. “Желателно, но не своевременно”.

– Българите често задават въпроса, защо след войната не сме им дали част от Гърция, крайморската област? – питам Молотов.

– Другаря Коларов, който работеше с Г. Димитров, настояваше за това. Но беше невъзможно… Англичаните и американците нямаше да се съгласят. Повдигането на такъв въпрос щеше да причини неприятности точно в началото на мирния период. Консултирах се с Централния комитет и ми беше казано, че момента е неподходящ. Трябваше да си замълчим. А Коларов много напираше. Добро желание, но не съвременно.” (Феликс Чуев, пак там с. 157).

Обяснителните бележки и по специално коментариите в тази статия са понякога лаконични. Читателят е достатъчно подготвен сам да си обяснява фактите и оценките за лица и събития, за които се говори в документите.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук