ЛЕГЕНДИ В СПОМЕНА. ДЖОН ХАРТФИЙЛД СЕ ЧУДИ НА БРУНО ФУК ИЛИ РАЗКАЗ ЗА БОРИС АНГЕЛУШЕВ

0
237

Есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката “Странни знаци” (изд. к. “Перун”, 1994 г.) и есеистично-документалната “Поздравете всички от мен” (книга за Ламар), спечелила конкурса “Сто книги” на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. (изд. “Анубис”, 1997 г.) Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.

За разлика от библиофила, нумизмата, събирача на антикварни рядкости и скъпи картини, собственици на старинни къщи и битови чудесии, аз не мога нито с очи, нито с ръце да се докосна до моето съкровище. А и друг не може да стори това.
Става дума за насъбраните през много дни и години впечатления, разговори, размисли, минутни или по-дълги докосвания до големите майстори на четката и длетото, до произведенията им в оригинал или репродукция, описания, критики и рецензии. Говоря за онова, което е останало в душата и паметта ми от художествените зали и галерии, където безмълвно са ме чакали прекрасни картини, сладката приказка на чаша кафе за един или друг художник.
Авторите на картините оживяват за мен, виждам ги живи пред себе си, с душата си ги гледам, говоря с тях, те говорят с мен. И понеже моят глас на преклонение беше по-слаб от силните гласове на самото изкуство, на самите художници, остана техният глас, адаптиран или същият, но остана….
Ще се опитам с техния глас да говоря. От първо лице.

…Моя е тази планина, не защото съм кукнал къща под нея, в полите й, а защото искам лоно за виденията на душата си да намеря.

Доведох аз Герда* един път на тази поляна и й казвам, че тук ще бъде къщата. А тя ме гледа учудено: каква къща, бе, Боррисе, нали си комунист, комунист къща има ли, май като се върна в България, забрави какво си ми говорил в Германия. А, не съм, не съм, само че българинът като събере някой лев, къща прави, казвам, пък и аз съм българин. Пък и рано е за онова време, когато човек няма да мисли за своя къща, рано, ний сме още далече, че първи да се заселим без къща в комунизма. Достатъчно живяхме по квартири, трябва да почакаме туй време, когато държавата ще урежда този въпрос, за къщите, сега ще си направим наша, гости ще посрещаме в нея, а аз ще си рисувам. Тя сяда в капините, наоколо зелено, капинакът, едър, оранжеви листата, сокът се изтича по асмалъка му, пълни шепата си Герда, замисля се нещо. Знам какво мисли, това което и аз си мисля. Животът ни. Капка в реката. Блести, блести капката, губи се, пак блести, осиява лицето й, после се сменя със сянка, която пълзи надолу, облива я, очите й се насълзяват, чужда земя е тази, не е нейна земя. Какво е София пред страшния Берлин, тя обича страшния Берлин, с железните улици и митингите, с нощното зарево над кубетата на катедралите, с каменните стъпки на хората залутани в нощта. Разсъмва се, към един от площадите се стича народ, ще говори Ернст Телман, как, Телман, може ли човек да не отиде да го слуша. Този славен мъж с твърд глас и очи, които приковават хиляди души само с един поглед, вярваш на този поглед, на думата му, цялата германска младеж знае това, не само младежите като Герда. Веднъж Герда споменава на Кете Колвиц за един от митингите на които ходи, а великата художничка я изслушала и й казала: Немският човек трябва да излезе от огъня, който гори под краката му, все си мисля, че трябва да нарисувам нещо, но време не достига, пък и нещо със здравето… иди, иди пак.

Така си говорили на обед в стола, където по една слука се хранели и запознали. И Герда пак отива. На трибуната – оратори.

Един от тях на митинга е съвсем близо до нея, набит, плещест, на чужденец мяза, не е фин и тънък като тукашните младежи, малко тромав изглежда, но лицето му ведро, устните му едри, ноздрите му широко вдишват въздуха, сякаш искат всичкия въздух да вземат, та да му стигне за цял живот, косата му буйна, черна като смола, шапка на нея не би стояла и миг. Ораторът Телман се навежда към него, говорят си нещо двамата. Телман пристъпва, другият до него, плътно, да не се увеличи разстоянието между двамата. Защо ли е така. Странен е този до другаря Телман, що за човек е, може би и той ще говори. Но той не говори, той стои само много близо до Телман. И в един момент когато засвирват полицейски свирки и тропотът на подкованите коне връхлита върху манифестацията, трибуната се люшва, а с нея и непознатият с голямата буйна коса, пак плътно до Телман. Герда бърза към него, приближава и двамата, изгубва ги… После ще ми каже: ама ти така плътно седеше до другаря Телман, че аз реших да не са те зашили с конец за него. Смея се. Обясних й, че ораторът имаше нужда от боксьорските ми ръце, от омразата ми към тези, които в този момент командваха полицията зад бронираните си прозорци, от любовта ми към хората със сини дрехи, Герда ме слуша и пак пита: ами защо, Боррррисе, не се подписваш на рисунките си в Роте Фане с истинското си име Борис. Какво е това Бруно Фук? Отговарям й, че ний българите сме фукари, а тя се пули, бедни сме, казвам, фукари им думат на бедните у нас, та затуй, народа ми беден, аз беден, името ми бедно: Бруно Фукарата. А то ето как стана. Върнах се от България в Берлин след Септемврийското въстание и при една среща с Джон Хартфийлд брат ми Живко, който завеждаше нелегален канал за посрещане и препращане на конспиратори, стана разговор. Брат ми ме представи с името ми Борис, а Джон ме назова Бруно, а другото име, вика Джон, аз на смях изтърсих: Фукарата. От де да знам, че ще стана после Бруно Фук.

Случи се, че като подпалиха Райхстага, бяхме съвсем наблизо. Герда се изплаши от огромните огнени езици, които поглъщаха старинната сграда, камъкът пращеше и пукаше, свиреше, в тъмнината на нощта сирени виеха, зачаткаха цинтове на ботуши, коне зацвилиха. Тя се сгуши до мен, страх ме е, вика, кой ли е сторил това. Не ще и дума, казвам, че подобен вандалски акт не може да е дело на наши хора.

Изглежда, че ще трябва да се бяга от тук. И в моята глава нахлува миналото в тази земя, дето чуждите хора ми станаха свои. Видях нещо много общо с тях, между тях и нашите студени хора. Първата касапница беше изравнила хората. Сега Хитлер идваше в името на най-великата демагогия, която човечеството познава, и тази демагогия започна с подпалването на Райхстага. Борисе, вика ми тя, кажи какво ти е. Какво ли, събирам омраза. Против кого, Боррисе, толкова ли бързо замени любовта си към моята земя с омраза, не са виновни хората. Не говори, така, Гердичко, омраза против Хитлер събирам, ще видиш, че ще ни трябва. Главата ми забуча, зави ми се свят, господи, идеше най-страшното за народите, най-страшното насилие. Герда, клетва ти се кълна, нищо повече не мразя от насилието. Но аз трябва да замина. А Роте фане, а другите издания, немската работническа класа чака рисунките ми, които разобличават насилието. Моите рисунки. Е, понаучих се да рисувам, както бог дал, но и усилие вложих. Интуицията трябва да извежда рисунката или не, рисунката трябва да води след себе си интуицията на хората. Все едно, важното е да се стреля точно, навреме, като с куршум, като с чук. Не става само с емоция и социално чувство. Рисунките на Кете Колвиц. О, те са гениални, но я няма увереността, няма го ударът, те съсредоточават вниманието, но не стрелят. Типичното и характерното в движение, като едно цяло, един куршум в една цел. Бърза реакция, вест, зов, яснота, без двусмислица. Не са нужни средства, не са нужни бои, платна и четки, а само простия въглен. Въглен, взет направо от огнището на живота, черен като дявола, мек и топъл като душата на човека. Върху белия лист – въглен, който ще се разгаря в душата на този, който гледа рисунката. А тя, ясна, лаконична. В “Арбайте илюстрирте цайтунг”, в “Дер Кнюпел” и “Роте фане”. На масата ми стотици отпечатъци на моите рисунки, и нито един оригинал. Още в Германската академия на изкуствата, професорът Майт, ми казваше; Хер Ангелушев, завиждам на старанието ви, но аз не мога да ви науча на нищо ново, вий много скоро усвоихте всичко от немската графика, само дето е много… остра… Георг Грос би ви завидял. За остротата, така е хер професоре, остър е щикът, който достига до самозабравилия се днешен човек, а за Грос… благодаря ви за честта. Разправям после това на Каелзон, този, който ръководеше групата на революционните художници в Берлин, а той се смее: Драги ми Бруно Фук, и професорът може да опита острието на щика, изобщо тези академии докога ще ги държат, има по-голямо училище за художници, то е училището на улицата. Колкото за Грос, поласка ме такава оценка, Грос е голям художник, световен, само че вие немците не умеете да се смеете. Пък и защо да ви коря, вашите байганьовци са от кисело тесто замесени. У мен видяха гротеската тогава. Гротеската е голямо оръжие. А как ми се рисува смехът. И какво е смехът може да каже само един карикатурист или истински сатирик. Смехът е за истински здрави хора, душевно здрави, които разбират от болка, от тъга. От болката, която Хитлер носи на милионите хора да можеш да извлечеш смях, ама смях като присъда. Това в България го умее най-много Илия Бешков. И той като Еренбург знае, че несериозни хора като разните професори и музейни влъхви не мож ги разсмя никак, трудна работа. Да, да, прав е Иля Еренбург, като казва, че на професорите и музейните хора трябва да се забрани да говорят за изкуство. И все пак сатирата е нещо още по-за предпочитане сега. Ама не такава от типа на бабинденските истории, когато озвереното женско шествие хваща първия мъж и му изсипва в гащите катран. Сега нищо не може да направиш с един боядисан в червено фалус, издигнат на висок прът, сега трябва главня, да, истинска главня, която да не се вири, а да жиросва импотентните души, за смях и отрада, за набиране на омраза към насилието. Щото да използваш смеха не е като да разсмиваш. Гоя трябва да е днес сатирикът. Спомням си картината, където една старица като таласъм, се гримира, за да стане хубава. Хохоо, хубава от грима. Как да не се смееш и подиграеш. Ами срещата на Христос на магаре и владиката Стефан в лимузина на площад “Александър Невски”. Как го е измислил Бешков, самият Домие може да му завиди. Изобщо къде съм тръгнал, трудна работа е, гладна кокошка просо сънува, Хитлер кой го знай за какво сега бълнува… Накъде, Борисе, ами накъде, там от дето си дошъл, към Пловдив, където двамата ти родители, стари учители, те чакат да се завърнеш. И това стана (само, че за по-направо минах през Швейцария, а после пък към Чехословакия, нещо като да отидеш в Подуене и за по-направо минаваш през Сиракуза).

И ето ме в полите на Витоша. Само че Хитлер и тука ме настигна. Нощем закнижени прозорци, сирени, полицейски нагайки, двама души като се съберат, веднага третият отива да слухти, в Якобинския клуб се събирахме доста и за всекиго кука.

А аз рисувам. Корици, илюстрации, плакати. Хаджиевото издателство “Хемус” оцени труда ми, настояваше аз да правя кориците.

Едва си поемах дъх. Маститият Сирак Скитник също разбра що за художник съм и написа нещо такова: още със завръщането си този млад художник, знае какво иска, да изведе българската сиромашка илюстрация на по-висок етап. С една дума Сирака ме признава за художник. Ученик на Бакст в Петербург, този художник наистина разбираше и всеки мечтаеше да чуе от него окуражителна дума.
Човек с демократична душа, с голяма европейска култура, патриотично настроен и зачиташе на младите новото изкуство. Не посегнаха на него. Много момчета минаха през “редакцията” на Гешев, и добре “редактираше” този висш полицай, чудя се и сега как не дойде и моят ред. Но като не ми дойде реда, наложи се аз сам да отида при него. Брат ми Живко също трябваше да напусне Германия, по дирите му бяха. Реших да пробвам, ще ида и ще помоля за разрешение да се върне тук. Брат ми е. Тръгнах една сутрин. Отидох. Още на вратата ме посрещна, нито една брънчица не трептеше по лицето му, и не трепна, очите му хвърлят зелени пламъчета накъсо: знам за какво идвате, господин Ангелушев. Знае. Как е възможно. Ами възможно е, един висш полицай може да пресметне всичко, след като има информация. И все пак, попитах как така знае. Ами как да ви кажа, господин Ангелушев, когато Вие в Берлин се учехте как да се борите срещу нас, аз също се учех в школата, да, в школата за борба против комунизма. Вие не ме знаете, но аз ви знам, господин Ангелушев, добре е, че се запознахме, защото ни чака обща работа… А колкото до братчето ви, сам разбирате, няма как, малко ли са комунистите в България, че още с един, те и без това се въдят всяка минута. И какво ми оставаше, освен назад, назад, та по стълбището надолу, надолу.

Не зная кога, същата вечер ли беше, засвириха сирените, светлините на София угаснаха, тъмно като в ад. Това се повтори не веднъж. Черните камионетки откараха завинаги толкова момчета. Настъпиха и дните за евакуация..
Беше следобед на един от дните на септември. По едно време, докато тичах със стомната за вода от близкия извор, чувам гласа на Герда: Борриссссеее, Борррисссе бързо тука. Тичам аз вземам слушалките и чувам, господи чувам: “Където и да се намира Борис Ангелушев, да се яви веднага в “Горубляне”.
Дядо Славе и цялата му къща ни гледа и се чуди каква е работата. Взех си винтягата и поех надолу по пътеката.
Борриссе, чувам Герда да вика, хайде вече, стига си седял на месечината. Пристига, сяда до мене, носи кафе, мен кафето не ме ободрява, приспива ме, тя затуй ми го носи, и тютюна ми носи за лулата, знае, че вече съм го привършил, откога седя тук. Днес никой не те безпокои, казва. Да, никой, викам и пълня лулата, от комитета за физкултура плакат искат, от Винпром – етикет за ново вино, кой знае какво са го измислили, от едно търговишко село заглавка за многотиражката си молят, от министерството на съобщенията нова марка ще правят, съчиненията на Вазов ще преиздават в “Български писател”, в издателството “Народна култура” почват поредицата на Джек Лондон, “Стършелите” чакат карикатура за разводите и суингите. “Дело” чака за първата си страница ударна рисунка за ленинския съботник, ловджиите искат карикатура против бракониерите, едни млад поет чак от Варна дошъл за корица, не щял друг да му я направи… Чакай, чакай, какъв е този поменик. – Ами поменик, не поменик, ще се затворя утре в гаража долу и, няма ме, толкоз, ще ги направя. Герда плаче. Разбира ме душичката й, оправя косите си, прибира празната чаша от кафето, поглежда ме нажалено.

Аз: чакай, казвам й да почака.
Тя: Защо, Борриссе, и ме гледа тревожно.
Аз: Почваме да правим къщата. Гердо, нали съм ти обещал къща да си имаме. Много време бяхме без къща, реших да я почнем.
Тя се усмихва, макар, че сега трябва да заплаче.
Жена.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук