БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛНО – ЕТНИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ

0
251

Професор, доктор на философските науки. Завършва висше юридическо образование в СУ “Кл. Охридски” през 1950 г. Бил е преподавател по философия в различни ВУЗ-ове. От 1961 г. е в Института по философия при БАН. Професор е от 1970 г. Автор на повече от 30 монографии, книги и учебници и на над 600 студии, брошури, статии и др. Работи в сферата на религиознанието , ритуалистиката, етнологията и политологията. Има издадени трудове на различни езици.

Като биосоциални същества за хората определящи са биосоциалните потребности. Те обаче се удовлетворяват чрез дейността на различни формирования, в системата на които изключително важно място заемат тези с национално-етнически характер. В този смисъл племето и племенните съюзи, а след това и народността и нацията са по-скоро специфични форми за решаване на биосоциалните потребности на хората. Те притежават своеобразен компендиумен характер, тъй като се докосват до почти всички страни и съставки на материалното и духовното творчество на хората, в резултат на което акумулират и репродуцират крайно богат и противоречив социалноисторически опит.

Разбира се, историята и реализацията на етническите и националните формирования има сложна, йерархизирана система, в границите на която функционират различни (планетарни, континентални, регионални и страноведчески) относително обособени измерения. И всеки опит да се апологизира или елиминира което и да е от тези измерения влиза в разрез с изискванията на научното познание и позитивните потребности на социалното управление.

1. За общото и особеното на национално-етническия проблем в Западна Европа и Балканите

Национално-етническият проблем в Западна Европа и Балканите се характеризира както с определена идентичност, така и с определена специфичност. Идентичността засяга единната континентална (европейска) определеност на Западна Европа и Балканите. Специфичността пък засяга съществените различия във формирането, функционирането и развитието на различните нации и етнически групи и общности в Западна Европа и на Балканите.

Преди всичко, взети в широк исторически план взаимоотношенията между нацията и етническите групи в западно-европейските общества и страни засягат отношения между европейски етнически формирования. Единната им континентална (европейска) определеност играе мощна социално-историческа роля за определени симпатии и разбирателство между съответните етнически формирования.
Не такова е положението на Балканите, където многовековното османо-турско робство е внесло съществени промени в етническата структура, определеност и ориентация на населението. Това е така, първо, защото поробителите са настанили свое, азиатско (предимно тюркско, но не и обезателно турско, както го рекламират много често туркофилско ориентираните историци) население; и, второ, защото са успели да ислямизират и дори да турцизират част от коренното население на Балканите, в резултат на което са ерозирали (макар и на различни равнища) неговото европейско етническо съзнание и самосъзнание. Наложената дуалистичност в континенталната определеност и ориентация на балканските етноси, естествено, се различава съществено от монистичната европейска определеност и реализация на етносите в западноевропейските страни.

Второ. Национално-етническите формирования в Западна Европа имат относително единна (европейско-християнска) религиозност. Като две от трите основни разновидности на християнството, и католицизмът, и протестантизмът са типични европейски творения и реализации.
Обръщам специално внимание на този момент, защото между национално-етническото и религиозното съзнание и самосъзнание функционират особени взаимоотношения на преплитане и дори на идентифициране. Макар и не в абсолютен план, но религиозната идентичност формира определени симпатии между едноверците – и като личности, и като национално-етнически формирования.

Доста по-различна е религиозната панорама на Балканите. Тук османо-турските поробители са наложили (в лицето на исляма) една типична азиатска религиозна система, явно контрастираща на философията, етиката, естетиката, празнично-обредната практика и т.н. на християнството. Християнско-ислямстката разделеност, твърде често насочвана и към противопоставеност, естествено, придава друг колорит и определеност на взаимоотношенията между религиозно обособените съставки на национално-етническите формирования в Балканите, каквито западноевропейските страни и народи не познават.

По-точно, християнско-ислямската разделеност и противопоставеност формират (поне обективно, по същество) относително резки различия вътре в национално-етническите формирования в Балканите. Това е така, защото религиозните апологети системно изискват идентифициране на религиозната с национално-етническата определеност на хората. Така например, апологетите на исляма изискват от мюсюлманите да се идентифицират като “етнически турци”. И обратно, апологетите на християнството изискват коренната национално-етническа определеност да се идентифицира обезателно с принадлежност към съответната преобладаваща разновидност на християнството в отделните балкански страни.
Едва ли е нужно изрично да се подсказва, че религиозните различия и контрасти, на фона на тяхната преплетеност с национално-етническите такива, предлагат далеч по-занижени възможности за религиозна (а оттам и за национално-етническа) търпимост и толерантност от тези, с които разполагат национално-етническите формирования в Западна Европа.

Трето. Между Западна Европа и Балканите съществуват колосални различия откъм възможностите им да използват потенциала на държавността, икономиката и културата при формирането, утвърждаването и развитието на нациите.
Ако изключим Испания, Западна Европа не познава дълготрайно, особено пък чуждоконтинентално, робство. Нейната държавност има възможност столетия наред почти безпрепятствено да завладява колонии, да ограбва техните блага, да създава мощна икономика и култура, а следователно и да притежава реални възможности да предоставя на своите граждани права и свободи, които лежат в основата на трайното и кардинално преодоляване на национално-етническите противоречия, дрязги и вражди.

В случая не става дума за апология на всичко западноевропейско в това отношение. Достатъчно е да припомня корсиканските искания към Франция, баските към Испания, ирландските към Великобритания и т.н., за да покажа, че Западна Европа също не е тих и безоблачен пристан в национално-етническо отношение. Не това обаче е главното. Главното е, че тя даде простор на индустриализацията и урбанизацията; че тя съхрани най-ценните си паметници на архитектурата, изкуствата и културата; че можа да развие отрано и на всички равнища своята образователна система, и т.н. А всичко това, взето в неговата тоталност и обективно влияние, позволи и позволява на Западна Европа да формира и да задейства истински “етнически миксер”, с помощта на който да вае от много и различни етнически групи и общности единни нации и национални държави.

Коренно различна е историята на Балканите. Векове наред те са лишени от собствена държавност. Векове наред техният език, писменост, образователна система, култура и т.н. са поставени в умъртвяващи норми на функциониране и реализация. Векове наред техните етноси са подложени на религиозна и етническа асимилация. Тук формирането и утвърждаването на нациите не само нямат за основа формиращата сила и мощ на държавността и нейната независима икономика, просвета и култура, както е на Запад, но са подложени и на османо-турски етнорелигиозен натиск, в резултат на което балканските нации се формират далеч по-късно във времето, и с далеч по-сложни проблеми и дилеми от тези, които имат западно-европейските нации и национални държави.

Казаното за Балканите изобщо важи и за България, но в много по-миньорен тон. Първо, защото по силата на историческата трагедия на Балканите България попада първа под османо-турско робство и се освобождава последна от него. И, второ, защото по силата на географско-стратегическото си положение на Балканите (най-близко до центъра – Истанбул – на османо-турската империя) тя е подложена на най-тежък гнет и етноверска деформация.

Междувпрочем, това е една печална обществено-историческа действителност, осъзнавана добре и от нашите съседи, опитващи се да се възползват от нея за решаване на своите национални цели и интереси. Като пример ще взема западните ни съседи. Както е известно сръбският държавник Илия Гарашанин създава първата великосръбска национална доктрина. В т.нар. “Начертанието” Гарашанин признава, че “българите са най-големият клон от славянския род в Турция”, чиято родина “е между всички славянски земи най-близко до славния град на турското царство, най-голямата част от тази страна е леко достъпна, тук се намират най-важните военни позиции на турците и почти половината от тяхната армия. В никоя европейска област турчинът не се изявява като сигурен господар, както тук.” Оттук и тезата му, че Сърбия трябва да отцепва от разпадащата се турска държава “камък по камък” от българските етнически земи и в крайна сметка да присъедини българите към Сърбия.
Тоест, на формирането на българската нация и нейната държава противодейства не само османо-турската империя, но и някои цели и интереси на нейните славянски и неславянски съседи.

Наистина, България е една от най-старите (за да не кажа най-старата) от съвременните европейски държави. Но тази й възрастова определеност засяга предимно нейната етническа определеност като такава, но не и нейната държавност като власт, територия и т.н. Повече от половината от 13-вековната си история България е лишена от държавна независимост и идентичност. Почти 7 века етническата й определеност е извън формиращата и консолидиращата роля на българската държавност и свързаните с нея системи на образование, култура, изкуство и т.н. През тези векове етническата й определеност се съхранява и развива на принципите на извъндържавната инициатива и дейност, които не могат да дадат еднакъв резултат с този, който характеризира държавната консолидация и интеграция на етническите формирования в Западна Европа.

Що се касае до новата – третата българска държава, то нейната национално-етническа мисия и роля следва да се оценяват през призмата на две неотрадни обстоятелства. Третата българска държава идва след петвековна бездържавност и се формира и реализира при изключително тежки условия, в границите на които тя получава и едно крайно сложно и обременено национално-етническо (и религиозно) наследство. Елиминирайки Сан Стефанския договор (1878), който възстановява българската държава почти изцяло в прежните й етнически земи, и налагайки Берлинския договор (с.г.) тогавашните велики западноевропейски сили заложиха в Балканите и конкретно в България не просто “бомба със закъснител”, а и “перманентно взривяваща се бомба”, която нашето съвремие изисква да обезвредим, преди да е избухнала отново и то с още по-разрушителна сила и мощ.

Освен това третата българска държава нямаше никакви възможности да решава своите национално-етнически и други проблеми и дилеми с помощта на ограбени колониални богатства, с масова експлоатация на промишления труд и др. т. Тя завари една почти опустошена страна – неразвита икономика, разрушени паметници на историята и културата, съдбовно накърнено етническо и религиозно съзнание и самосъзнание в значителни среди от населението, и т.н. И всичко това на фона на съседни държави, заинтересовани да пазят за себе си отдадени им по едни или други международни договори български етнически земи.

При така сложилата се обществено-историческа конюнктура България се увлече да търси “покровител”, с помощта на който да решава своя национален, етнически и религиозен проблем. Първоначално, макар и за кратко време, официалната държавна власт потърси такъв в “дядо Иван” (Русия). След това и за по-дълго време такъв бе “Велика Германия”. След 9 септември 1944 г. България отново се върна към “покровителството” на Русия, но вече като Съветски съюз. А както свидетелстват историческите факти, нито демократична, нито хитлеро-фашистка Германия, нито царска, нито Съветска Русия можаха да решат нашия национален, етнически и религиозен проблем.

Получи се нещо странно, а в някаква форма и степен и невероятно – България сякаш отново е на онзи старт, на който тя бе веднага след освобождението си от петвековно иго. И още по-странното е, че някои лица и политически сили, в разрез с историческите поуки, отново търсят решението на националния, етническия и религиозния ни проблем пак с помощта на “покровител”, но вече от неевропейски измерения на земното кълбо.

В действителност, съвременните обществено-исторически условия и обстоятелства са коренно различни от преди. И те позволяват да се намерят по-други форми и методи, отколкото използваните досега, за поставянето и решаването на българския национален, етнически и религиозен проблем.

2. За нов подход и ново решение

Българският национално-етнически проблем не може да получи правилно научно осветление и практическо решение ако не се вземе предвид неговата иманентна природа. Но изследвана не само откъм нейния генезис, но и откъм нейния исторически и актуален план на формиране, утвърждаване и развитие.
Взет в генетичен план българският национално-етнически проблем се различава принципно от същия в западно-европейските страни – с изключение на Испания, формирането на нациите в Западна Европа общо взето се реализира при наличие на самостоятелна държава или поне при наличието на подчинение – но на европейска държава. Тук липсва междуконтинентална светска и религиозна противопоставеност, която да влияе на формирането на западноевропейските нации и национални държави. Тук, поне за повечето страни на Западна Европа, държавната определеност (като власт, територия, светска и религиозна независимост, и т.н.) предшестват формирането и консолидирането на нациите. Затова и в Западна Европа естествено и неизбежно се формира и възприема държавно-политическото определение на нацията. Тоест, общоевропейският характер на етническите формирования отвежда към единна консолидация. Тук държавно-политическото начало лежи в основата на формирането, утвърждаването и развитието на нациите.

Коренно различно е положението на Балканите и конкретно на България. Тук няма българска държавно-политическа самостоятелност и определеност, които да бъдат фундамент на формирането и утвърждаването на българската нация в нейния начален стадий на реализация. Тъкмо обратното – формирането и утвърждаването на българската нация започват върху духовно-културна (светска и религиозна) основа. Тази основа обаче има особена същност и реализация. От една страна, тя изисква съхранение и развитие на европейско-българската светска и религиозна духовност и култура, с помощта на които да се формира и развива онова национално-политическо движение, в процеса на чиято реализация да се извоюва държавно-политическата независимост на формиращата се българска нация. От друга страна, тази основа изисква трудна и продължителна борба както против чуждоконтиненталното (османо-турско) господство над българските етнически земи, така и борба срещу неговото пагубно влияние сред част от населението на тези земи.
Именно поради наличието на този неотраден обществено-исторически факт България е принудена да определя своята национална идентичност предимно върху основата на етно-духовната (светска и религиозна) определеност на своето коренно население. Казано другояче, България възприема етноложкото, а не политоложкото определение на своята нация.
Към такова определение на нация тласка и особеният характер на освобождението от османо-турско робство (1878). Това е така, защото Освобождението не е пълноценно. Етническите земи на България се разкъсват на три части, имащи различна държавно-политическа съдба. Относително най-пълно е освобождението на ония български етнически земи, които обхваща Княжество България. Етническите български земи в Източна Румелия имат особен статут – автономия, но в рамките и под контрола на османо-турската империя. Що се касае до българските етнически земи в Македония и Беломорска Тракия те продължават да бъдат османо-турско владение. При тази конкретно-историческа ситуация, България е принудена да насочва своя национално-етнически проблем предимно към възможното възраждане на прежната си държавна цялост и определеност. Това насочване обаче продължава да я държи в пределите на етноложкото определение на своята нация и национална държава.

Етноложкото определение на българската нация изправя България пред сложен комплекс от проблеми и дилеми. От една страна, то я ориентирва към системни борби и дори войни за обединението на етническите български земи в единна българска държава, които зареждат отношенията й със съседните държави с много противоречия, дрязги и вражди. От друга страна, то обособява и в някаква форма и степен отчуждава от българската нация небългарските етнически групи и общности, особено тези, свързани с доскорошния поробител на България. Волю или неволю тези групи и общности стават обект на обработка и манипулация от чужди държавни и политически сили, което влошава още повече тяхното отношение към българската нация, нейния език, култура и т.н.

Тоест, етноложкото определение на българската нация и основаната на него политика се оказват неспособни да осигурят синхрон между “еднонационалната определеност” на българската държава и “етническото разнообразие” на нейното население.

В действителност еднонационалната определеност на България не се свежда само до демографския факт, че българският етнос е най-многобройният структурообразуващ компонент в етническата структура и определеност на нашата държава. Главното, определящото в случая е, че именно българският език и писменост лежат в основата на духовността и културата на българския народ, че тъкмо българският етнос има най-голям принос за материалното и духовното развитие на народа и родината, за държавния суверенитет и териториалната цялост на България, и др. т.
Еднонационалната определеност на България обаче не елиминира от себе си небългарските етнически групи и общности. Това е така, защото те също участват в изграждането и развитието на материалната и духовната култура на България, те също имат принос за нейния съвременен облик, същност и значение като суверенна държава, имат единна съдба с нея в добро и лошо.
Неумението да се вникне дълбоко и правдиво във взаимоотношенията между “еднонационалната определеност” на българската държава и “етническото разнообразие” на нейното население спъва естествения процес на консолидиране и идентификация на последното към българската нация, за който неотраден факт немалка роля играе и етноложкото определение на нацията. Това определение се възприема и тълкува най-често като изискване небългарските етнически групи и общности да се консолидират и интегрират в българската нация на основата на отказ от техния изконен етнически облик, съзнание и самосъзнание, да заменят историческата си етническа идентификация с нова такава, към която те се отнасят с явна или дискретна резервираност.

А това означава, че е вече време етноложкото определение на нацията да се замени с политоложкото, съчетано, разбира се, със цивилизационно-ценностното определение на нацията. Тоест, нацията да се възприема като понятие и явление, отнасящи се до цялото население на страната, което живее трайно в нея и активно участва в изграждането на нейната материална и духовна култура, в защита на нейната териториална цялост и държавен суверенитет. Такъв подход към нацията е възприет и издигнат в конституционен и законов в почти всички развити демократически държави. Той може и трябва да се възприеме и приложи и у нас – още повече, че българската определеност на нашата държава по етноним, език, писменост и култура не будят възражения нито у нас, нито зад граница.

Възприемането и приложението на политоложкия подход при определението на българската нация са назряла необходимост, поне по три основни съображения. Първо, защото третата българска държава има вече повече от един век съществуване, по време на което тя успя да изгради разумни и родолюбиви взаимоотношения между българския етнос и небългарските етнически групи и общности. Второ, защото възприемането и приложението на този подход ще сложи “Стоп!” пред сега функциониращото различие, което се прави между “етнически произход” и “национална определеност”, ограничаващо българската нация до българо-етническия състав на населението на страната, вследствие на което между него и небългарските етнически групи и общности се издига ненужна, а понякога и вредна преградна стена. И, трето, защото този подход позволява да се погледне с по-други очи на етническата (езикова, религиозна, светска и друга) идентичност на т.нар. небългарски групи и общности. Тоест, на тях да се гледа като на нещо естествено и присъщо на държавно-обществената ни действителност; на нещо, чието съхранение и развитие може и трябва да се синхронизират със съхранението и развитието на еднонационалната определеност на България; и др. т.

Евентуалното изоставане на етноложкото и възприемането на политоложкото определение на българската нация поставят вече в по-друга светлина основните аспекти на българския национално-етничен проблем.
Преди всичко, те откриват път за много по-лесно отстояване на тезата за “еднонационалната определеност” на България. А това е особено важно, тъй като решаването на национално-етническия проблем в еднонационалните държави има други качествени определения и характеристики от тези в многонационалните държави. Еднонационалната определеност извежда на приоритетно място консолидацията и интеграцията на етническите формирования около етнонима, писменността, културата и т.н. на съответната еднонационална държава. Разбира се, осъществявайки тази приоритетност върху принципите на доброволността, правата и свободите на личността, материалната и духовната заинтересованост и удовлетвореност на хората.

На второ място, изоставането на етноложкото и възприемането на политоложкото определение на нацията позволяват да се възприеме и защитава единна национална политика спрямо българите и българските етнически земи, намиращи се по международни договорености в пределите на съседните ни държави.

Реалиите на нашето време изискват категоричен и официален отказ от държавно-териториални претенции, към каквито ни тласкат някои крайни националистически движения и организации. Възприемането на съвременната държавно-териториална определеност на България обаче не бива да се квалифицира като отказ от всякакви (политически, икономически, културни и други) интереси и грижи към българите в съседните ни (и не само в тях) държави. Тези интереси и грижи обаче трябва да се реализират върху основата на функциониращи двустранни и международни договорености, така че да отварят България към съседите й и последните да се отварят към нея, в резултат на което да се постигат взаимно изгодни контакти и дейности.

На трето място изоставането на етноложкото и възприемането на политоложкото определение на нацията откриват простор към по перспективна и продуктивна политика по религиозните измерения на национално-етническия ни проблем. При политоложкото определение на нацията не се налага обвързване на нацията с една или друга религиозност. То допуска наистина пълноценна религиозна търпимост и толерантност – разбира се, съзвучна с еднонационалната определеност на България, нейния държавен суверенитет и териториална цялост. Нещо повече. Върху основата на това определение е много по-лесно да се ратува за секуларизация на обществото, която облекчава почти всички страни и аспекти на националния и социалния прогрес на народа и родината.

3. Няколко дискусионни въпроса

На пръв поглед възприемането на политоложкото определение на нацията като че ли влиза в противоречие с теоретическия постулат за определящата роля на икономическия фактор за формирането, съществуването и развитието на нацията. В действителност нещата стоят значително по-различно и не бива да се поставят и осветляват в такъв директен план и същност.

Наистина, с появата на промишлените техники и технологии, с масовизирането на промишления труд се трасира път към извайване на единен национален пазар, на единен национален език, а следователно и на единна нация и национална държава. В този смисъл икономическото развитие лежи в основата на нациите и националните държави. В същото време обаче това развитие е общосоциологическа закономерност, която не се различава коренно при реализацията си в отделните страни, когато се вземе като тотална даденост. Вследствие на това не тя придава оная специфика на общественото развитие в отделните региони и страни, която вае образа на техните нации и национални държави.
Както е известно, в допромишленото развитие на обществото е налице своеобразна локална затвореност и самозадоволяемост, в резултат на които писменият език и култура имат валидност само в строго определени обществени среди – най-вече сред държавно-политическия и духовно-религиозен елит. За народните маси тук почти безразделно господства традиционната култура, фолклорът, взет във всичките му форми и степени на реализация. Тъкмо и поради това допромишленото развитие не може да сцеплява така здраво, трайно и продуктивно народността, както промишленото развитие прави това с нацията и националните държави.
Промишленото развитие формира и развива няколко могъщи социални процеси, които дават мощен тласък за формиране и развитие на националния език и националната култура, а оттам и на националната духовност и държавност. Става дума най-вече за индустриализацията и урбанизацията, съпътствани и от секуларизацията, в резултат на които се формира и развива мощна система на образование и възпитание, на професионално изкуство и култура, и т.н., които в своята съвкупност и влияние формират духовно-ценностната определеност на отделните нации и национални държави.
Казано с други думи, промишленото развитие дава първоосновата на появата, съществуването и развитието на нацията и националната държава изобщо. Техният конкретен облик и определеност обаче се ваят главно от държавно-политическата и духовно-ценностната определеност и реализация. В този смисъл между промишленото развитие и държавно-политическата и духовно-ценностната определеност функционират особени връзки и зависимости, а не противоречие и противопоставеност. Тъкмо тези връзки и зависимости обясняват (разбира се, само в най-общ план, а не във всеки отделен детайл) защо високо развитите държави достигат възможно най-пълно развитие на национално-етническите си проблеми.

Това обаче не означава, че между икономическата и държавно-политическата и духовно-ценностната определеност съществуват “вечни” и синхронни връзки и взаимоотношения, особено пък когато те се вземат в светлината на качествената отлика между индустриалното и постиндустриалното общество – въпрос, на който ще се спра по-нататък.

Особеностите на формирането на балканските нации и държави изваждат на дискусионно равнище и проблема за нацията и националната държава и тяхното отношение и решение на проблемите на религията и църквата. Тук и сега аз нямам възможност да разглеждам този проблем в отделните балкански страни и държави, поради което ще се огранича – и то кратко – единствено в неговите български измерения.
Следосвобожденска България завари една сложна и противоречива църковно-верска действителност: православновярващи и тяхната църква, ратуващи за обществено развитие с подчертано русофилска външна и църковно-религиозна ориентация, ислямовярващи и тяхната църква с нескрит стремеж за реставрация на османо-турския гнет по българските земи; неправославни християни – католици и протестанти – с нарастваща надежда за западноевропейска (и американска) ориентация на третата българска държава; и др.
Може само да се съжалява, че създателите на Търновската конституция не можаха да се ориентират към разумно и перспективно решение на църковно-религиозния проблем у нас, а внесоха в него религиозно-верския трагизъм на българите от времето на османо-турското иго. В резултат в Конституцията, глава ХХ, озаглавена “За вярата”, бяха вписани две недемократични постановки за национално-етническия ни проблем. В чл. 37 на Конституцията изрично се постановява, че “Господствующа в Българското княжество вяра е Православно-Християнската от Източно изповедание”, а в чл. 40 се декретира, че “Християните от неправославно изповедание и друговерците… ползуват се със свобода на вероизповеданието си, стига изпълнението на техните обреди да не нарушава съществуващите закони” (и двата курсива са мои – НМ).

Внимателният анализ на тези текстове неизбежно сочи, че Търновската конституция раздели изповеданията на две категории: господстваща, свободна от конституционни и законови изисквания, и негосподстваща, поставена в конституционни и законови рамки. Това разделение естествено спъва приобщаването и интеграцията на неправославните църковно-верски общности към целокупната нация на България и в същото време насочва (поне обективно) някои от тях да просят помощ и евентуална защита от чужди страни и държави.
Републиканска България се опита да преодолее неотрадната църковно-верска картина на страната. Така например чл. 78 на Конституцията (1947) постановява: “На гражданите се осигурява свобода на съвестта и на изповеданията, както и свобода на извършване на религиозни обреди. Църквата е отделена от държавата”. В същото време обаче и в същия член Конституцията предвижда: “Особен закон урежда положението, въпросите за материалната издръжка, а така също правото на вътрешно самоуреждане и самоуправление на различните верски общности.” И тъкмо в този закон, функциониращ и при Конституцията от 1971 г., по същество са реставрирани всички отрицателни черти и положения в конституционната и законова практика на монархическа България и по-специално господстващото положение на православието и фактическата дискриминация на другите църковно-верски общности.
Църковно-религиозният проблем не се реши разумно и плодотворно и в съвременна България. В юридически план продължи да тегне историческата традиция на своеобразното противопоставяне на православието и неправославните изповедания, а функциониращата практика доведе по скоро до хаос в църковно-религиозния живот у нас, отколкото ред и национално-етнически ефект. В резултат сега у нас все още се шири разколът в БПЦ; припламващи сблъсъци между фундаментализъм и антифундаментализъм сред мюсюлманите; непознат за нашата страна по мащаби и агресивност прозелитизъм от обективно немотивирано появилите се всевъзможни секти, немалко страни и елементи на която дейност са в пълен разрез с бита, душевността, културата и морала на българския народ и с неговите национални идеали и интереси.

В действителност цялата история след Освобождението показва и доказва, че неправославните общности у нас (някои от които са и с определена небългарска етническа идентичност) се включват активно в строителството на нова България – макар и на различни равнища и с различен принос в това отношение. Могат да се посочат много примери, които с безспорност свидетелстват за това. Европейската и световната слава на българските тютюни не може да се обясни без участието на мюсюлманите у нас в тяхното добиване. Съхранението и развитието на българския фолклор, за които ни завиждат и от които се учат много страни и народи по света, са неразривно свързани и с циганското участие в неговите песенни, танцови, музикални и др. изяви. Много десетки са имената на юдеите (евреите) у нас, които имат забележителен принос за развитието на българската (забележете: на българската, а не на юдейската, еврейската) наука, изкуство и култура. Златарската, обущарската и др. индустрии у нас дължат много от успехите в своето развитие и известност на арменското майсторство и всеотдайност в тях. Едва ли някой би дръзнал да напише историята и достиженията на българското овцевъдство при елиминация на ролята и приноса на каракачанското участие в него и т.н.
Визираните примерно факти са ярко и неоспоримо доказателство, че вече 125 години етническите общности у нас заедно и активно изграждат материалната и духовната култура на следосвобожденска България, че те имат обща съдба в нейната история, поради което тяхната съвкупна изява е формирала България като еднонационална държава с подчертано етническо разнообразие, придаващо особен колорит на нейното присъствие в съвременната карта на света.
Колкото и странно да изглежда на фона на трудните му перипетии българският национално-етнически проблем се изправя именно сега, в условията на прехода, пред съдбовни опасности. Това е така, защото епохата на индустриалното общество отминава и то все повече се превръща в постиндустриално, в пределите на което глобализацията на съвременния свят се опитва, (обективно, а и субективно от някои общества и държави – и особено от САЩ) да “помете” нациите и националните държави, да замени национално-държавното “поданство” с безличното космополитно “гражданство” на света. Системните ограничения на национално-държавния суверенитет, извеждането на все по-преден план на господството на владетелите на капитали, призивите за утвърждаване в съвременния свят на единен език, писменост и култура (и то нескрито обвивани в англосаксонски, най-вече американизиран вид и същност) са първите мощни симптоми на глобализационните настъпления против нациите и националните държави и техните национални идентичности, езикови и културни самобитности.

Тоест, светът е изправен пред коренно нови проблеми и дилеми. В него вече се оформят две основни тенденции: а (той да бъде превърнат в еднополюсен, при доминацията на една сила (САЩ) или констелация от сили, групирани и ръководени от САЩ (Западна Европа и евентуално Япония), и б) той да съхрани националната и национално-държавната си плурализирана идентичност – разбира се при съобразяване с възможностите си в условията на глобализацията. Какъв ще бъде изходът от сблъсъка между тези две тенденции едва ли може да се определи с математическа точност сега, в наше време. Но още сега, в наше време може да се твърди, че тенденцията да се съхрани националната и национално-държавната идентичност на света не вдига и едва ли ще вдигне “бяло знаме”.

Формулираната постановка може да се илюстрира с много примери, между които ще подбера два от най-значимите. Медиите все повече ни запознават с нарастващото антиглобалистко движение в почти всички континенти на земното кълбо. Битките между глобализма и антиглобализма са едва в своето начало, а какви ще бъдат техните бъдещи широчинни и дълбочинни мащаби и резонанси – това бъдещето ще покаже. Заедно с тези битки обаче човечеството става свидетел и на една нова и малко позната досега битка – тази между американизма (като идеология и практика на глобализма) и антиамериканизма (като идеология и практика на все повече нации и национални държави).

Доскоро ние познавахме най-вече антиамериканизма в неговия съветско-социалистически вид и същност, който краят на Студената война сне от “дневен ред”. Известният в миналото латиноамерикански антиамериканизъм обаче не само не е снет от “дневен ред”, но сякаш набира значително нова сила, мощ и перспектива – още повече, че той вече има признание, съчувствие и помощ (поне на обективно равнище) от нови антиамериканизми. Тук на първо място ще поставя антиамериканизма в Япония и т.нар. азиатски тигри, чиито теоретици и строители на техния съвременен облик отдавна се противопоставят на американския либерализъм и неолиберализъм, и съпътстващата ги апология на отделната личност (за чиято американска определеност САЩ така настойчиво искат от всички страни и държави да я освободят от отговорност за всички и всякакви нарушения, която тя върши или ще извърши извън американските държавни граници). В наши дни обаче този “азиатски” антиамериканизъм се засенчва все повече от “зеления антиамериканизъм” – тоест от антиамериканизма сред все повече т.нар. мюсюлмански нации и мюсюлмански държави, общества и култури. Плътно до него, макар и по-стар по време и по-слаб по съвременна изява, се нарежда и “черният антиамериканизъм”. И тук не става дума само за негрите от Африка, но и за тези в САЩ, Латинска Америка, Великобритания, Франция, Холандия и други страни и региони на света.

***

Спрях се малко по-подробно на сблъсъка между глобализма и антиглобализма и между американизма и антиамериканизма за да покажа още веднъж, че проблемът за нациите и националните държави не е отметната страница в романа на историята на човечеството, че той продължава да багри, вълнува и мотивира живота на огромни маси от съвременното население на нашата планета – в т.ч. и в нашата родина.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук