Завършил СУ “Св. Климент Охридски”, специалност социология. Научните му интереси са насочени към социална психология, политология и социални теории. Бил е нещатен сътрудник на Агенцията за социални и маркетингови изследвания “Ноема”.
Последното преброяване на населението в България потвърждава за сетен път тъжната тенденция, че българската нация се движи с уверени темпове към своя заник. Вглеждайки се в резултатите от преброяванията, и по-точно в тяхната математическа прогресия, прави впечатление, че за последните 15 години България е изгубила повече хора, отколкото през двете Балкански войни и първата Световна война взети заедно и въпреки последвалите две национални катастрофи прираста на населението след 1918 г. се е увеличавал с устойчиви темпове. Днес ние достигнахме неподозирани висоти в областта на демографския срив, изразяващ се по последни данни на ООН в брутна обща смъртност, близка до тази в африканските държави, и до първенство по детска смъртност в Европа. Зад цифрите и математическите прогресии стои една устойчива тенденция в обществото, чиито тогавашен бум (след 1918 г. до 1935 г.) и днешната безналичност се явяват емблематични при диагностиката на миналото и сегашното състояние на българското общество. Това сравнение се налага от само себе си, щом обект на анализа е настоящия социален регрес.
Навсякъде, където възникне, социалният регрес се характеризира с едни и същи параметри – отрицателен прираст, социална анатомия, гражданска незаинтересованост, нетворчески конформистични нагласи. От евристична гледна точка са ценни социално-историческите предпоставки, които го обуславят, а от гражданска – бариерите, които противостоят на неговото удържане и затихване.
Въпреки своята актуалност процесът на регрес е крайно немодерен. Това състояние на нещата предпоставя радикалния въпрос пребивава ли българското общество в условията на модерност. Проблемът може да бъде проучен от гледна точка на модерната личност, модерната свобода и модернизацията като научно-техническа революция. Започвайки отзад напред, голям брой експерти сочат България като пустиня, що се отнася до високи технологии. На входа имаме страна, която има външен дълг и проблеми на интеграцията в световния пазар, но притежава достатъчно ресурси за оптимален преход – енергетична база; машиностроене и хранително-вкусова промишленост, които могат да бъдат модернизирани; успешна първа крачка в електрониката; развита нефтообработваща и химическа промишленост; военнопромишлен комплекс със стабилни пазари; относително високо равнище на механизацията на селското стопанство и най-важното – образовани поколения, които навлизат в обществения живот. Вместо развитие на наличната база протичат три взаимосвързани процеса – намаляване на брутния вътрешен продукт, декапитализация на страната, обедняване на хората. 45-годишната забрана на всякаква икономическа инициатива, бронираната завеса, която отделяше България от страните, произвеждащи модерност, носят след себе си травмиращи резултати – няма бизнес-съсловия, няма предприемачески традиции, няма производство от модерен тип.
Икономическата инициатива е най-прякото проявление на модерната свобода. Затова нейното отстояване пред държавата добива облика на граждански дълг. В този смисъл обществото трябва да има свобода, за да утвърждава свободата си. Неин двигател и резултат се явява гражданският контрол върху властта. Свободата на волеизява не е погромяването на парламента, това бе потресаваща санкюлотщина. Тя не е и нежеланието да дадеш своя вот на изборите, това е престъпна небрежност. Вече не е трудно да си обясним защо за толкова българи свободата се явява непосилен ангажимент.
Гражданствеността (ha civilibe, civilzation) се възприема като бреме. Това може да е резултат от отруденото битие, или от нежеланието да се жертваш за неясни каузи, или от разочарованието от държавата, от нейната бюрокрация (”клептокрация” par exellance). Причините са многобройни, но могат да бъдат сведени до една условна категория – обективно-житейски. Те са ежедневието на всеки един от нас, превръщат се в рамка, която моделира съзнанието ни.
Модерната свобода може да бъде осъзната като идея и отстоявана като такава само и единствено от модерна личност. Безспорна е първенстващата роля на личността в съвремието, нейната ценност, самоценност. Това предполага постоянно самоотстояване в силно конкурентна среда, генерирана от социум, признаващ и толериращ различието между своите членове. Модерната личност не може да се разтвори в групата, затова конформизмът и е чужд.
Стереотипното поведение се явява форма на организация, не модел за рефлексия и светоглед. Модерната личност е ценна, защото допринася (всичко е плод на плановете на човека) и е самоценна, защото е уникален субект. Процесът на осубектяване в българското общество не би могъл да добие масовост поради самата обективна действителност. Тлеещата модернизация в България не е достатъчно центробежна, за да произведе автономни субекти – играчи. Иначе тя би създала една “модернизационна” класа, която би отстоявала пред държавата и най-вече пред обществото нуждата от нов морал, ново икономическо поведение, от активно социално присъствие. Тя, разбира се, ще е до голяма степен нов тип класа – проводник и творец на модерност.
Българската действителност е основният фрустратор пред раждането на личността, която епохата на модерността изисква. Фрустрацията е дълбоко налегнала в нашето битие, даденост, която всяко следващо поколение заварва. Тя се имплантира в социума чрез символите на неуспеха. Кремиковци, Авиокомпания “Балкан”, Санстефанска България, панелните гета (тези вертикални села), икарусите по пътищата, дори знамената на Европейския съюз пред министерствата – всички те са символи на минали, настоящи и бъдещи неуспехи. Джордж Хърбърт Мийт обявява съзнанието за невъзможно без символи (съзнание -символ-смисъл). Символът е семантично отворен, подлежи на интерпретация; в последна сметка той е смисъл, който препраща към друг смисъл. също както символите, така и обектите не са дадени в готов вид, те се конституират. Според Мийт социалната ситуация е процес на конституиране на обектите – социалната ситуация е символизация. Символите пряко рефлектират върху социалната действителност чрез нагласите и асоциациите, които се свързват. Тяхна функция е да образуват призмата, чрез която реалността да стане мислима като плод на решения и действия, като усилие на волята. Символите на неуспеха изпълняват същата задача, но тяхното наличие е далеч по-подтискащо. Те са обществената съвест, един огромен въпросителен знак. Катастрофичният комплекс, обхванал българското общество се дължи и на тяхното иманентно присъствие.
Подчертавайки социалния произход на рефлективността и съзнанието и факта, че именно съзнанието генерира социалната действителност, Мийт ни насочва към проблем:
Възможна ли е модерна личност в България? Или същото, казано с други думи: Вирее ли модерно съзнание в немодерно битие? Трите взаимно-обусловими модернизационни фактора (модерната личност, модерната свобода и научно-техническата революция на модерността) ни насочват към нов кръг причинноследствени проблеми: Може ли немодерна личност да удържа модерна свобода? При отсъствието на модерни производствени отношения възможно ли е модерно общество? Тъжното улеснение тук е, че отговорът на всички въпроси е един и същ.
Кризисният си тип на развитие през последните 10 години българското общество дължи и на ценностни противоречия. Фактът, че на две или три поколения родени, работили и учили по времето на комунизма, реалността налага да започнат всичко отначало и то в коренно различна посока, донякъде обяснява защо модернизационните процеси напредват толкова бавно. Вятърът на промяната дава досега само ексзистенциална несигурност и ценностна неопределеност на огромна част от българите. Разликите между капитализма и комунизма са толкова безпардонни, че от оредяващите редици на строителите на съвременна България (икономически активното население) се иска да зачеркне дебело голяма част от миналото и мисленето си. Метаморфоза претърпяват и ценностите. Щом в основата на социалната структура е производството на материалните неща, то тогава основно понятие става потребността, нуждата, а не нормата или ценността. Адаптацията към новите социални, политически и икономически условия изисква време, но и усилие на волята. Това усилие се състои най-вече в стремежа да си участник, а не наблюдател на процеси, от чийто ход зависиш и ти. Единствено активността би довела до консолидация и ако не до единомислие, то поне до продуктивен диалог (любима фраза на нашите непродуктивни политици). Кризата в нашето общество, използвайки положенията на Маркс, се свежда до това, че то реално е разбито до простите си съставни части: то е сведено до отделно, свободно блуждаещи индивиди. По този начин социалната реалност е върната до своя фундамент – човекът, но това вече е егоистичният човек, роден от самия процес на социално разпадане. Съвсем обозримо е времето, когато новите поколения ще заварват анемично общество, изградено от капсулирани монади, делящи се GSM-имащи и GSM-нямащи.
Става въпрос за изчезването на социалните връзки, на колективните представи на българския народ. Този разпад има социално-икономически предикат – на преден план излиза загубата на статуси. Проблемът не е толкова в имуществото, колкото за реалното маргинализиране на цели социални групи, които доскоро са били гръбнак на обществото и държавата. Всяка революция, дори и най-нежната, е интензивна борба за власт. Залязването на стари и изплуването на нови елити безспорно има пряка връзка с политическите промени в страната през 1989 г. и с безкрайния преход, в който се намира българското общество. Това, което остава под повърхността е назряващ конфликт между две значими в социален план групи – едната, отдала нужната част от живота си за изграждането на индустриалния потенциал на България, и другата, която в настоящия момент по един или друг начин печели от този потенциал. Първата е слаба, защото е твърде отчетливо свързана с миналото. Втората е силна, защото доскоро бе олицетворявана с бъдещето и все още разполага с ресурса на парите и властта. Първата е силна, защото въпреки миналите си прегрешения е пряко свързана с грабеж. Втората е слаба, защото е пряко свързана с грабеж*.
Проф. Петър-Емил Митев1 посочва пет парадокса в българския преход:
– Онтологичен парадокс: Влошаване на качеството на живота (регистрирано и чрез индекса за човешко развитие) в резултат на промени, мотивирани от масовия стремеж да се живее по-добре (източноевропейската мотивация беше не толкова “живеем зле”, колкото “може да се живее по-добре”);
– Философско-исторически парадокс: Гражданското общество израства в сравнение с класическия западноевропейски образец, с много по-голяма степен на съзнателно участие; в същото време степента на вгражданата в крайния продукт ирационалност изглежда по-висока. С повече съзнателно участие с по-голяма ирационалност;
– Икономически парадокс: По пътя към пазарната икономика българското общество разви мащабно натурално стопанство;
– Парадокс на управленската мяра: Разграждането на тоталитарните структури се изражда в анархия; възстановяването на държавността възражда тенденциите към авторитарност;
– Парадокс на критиката: Преходът предизвиква ерупцията на вулкани от критична лава. В същото време безкритично се възпроизвеждат елементи на стари матрици.
От третият парадокс можем да извлечем още един: България се развива като аграрна страна, а в нея има 18 (осемнадесет) БЗНС-та. От тях парламентарно представени бяха две: Народен съюз (БЗНС на Анастасия Мозер плюс Демократическата партия) и БЗНС на Георги Пинчев, което е в групата на ОДС. Едното имаше 12 депутати, а второто – 5. Получава се така, че групата на селскостопанските предприемачи, която се явява най-активна, няма единно и достойно представителство в Народното събрание.
Тя е аутсайдер в социални, икономически и политически процеси, които обуславя. Този факт може да се отнесе като поредния пример за липса на политическа и гражданска воля за единомислие и единодействие. Разглеждани в неговата нормалност отсъствието на чувство за колективност буди безпокойство. “Едно колективно чувство, избуяващо в дадена общност, не изразява само общото между всички индивидуални чувства. То е резултат от общия живот, продукт на действията и противодействията, установяващи и между индивидуалните съзнания; и ако то отеква във всяко едно от тях, то е благодарение на специалната енергия, която дължи именно на своя колективен характер”2
Най-характерно за колективните представи се явява това, че те са носители на самостоятелна социална енергия, функционират като ценностно-нормативни регулатори на индивидуалното и групово поведение3, и накрая се въплъщават в символи. Именно под формата на символи тези колективни представи провокират активни процеси на сплотеност и общуване между хората, а под формата на символи тези колективни представи провокират активни процеси на сплотеност и общуване между хората, а под формата на идеали се явяват като самата душа на обществото.
М. Семов4 пише: “Социалният идеал е силно оръжие в борбата за умовете, защото е обоснован с резултатите от развитието на науката, културата, на обществената история. Със силата на научните доказателства той се представя като неизбежна следваща крачка на самата човешка история, … социалният идеал има голяма въздействаща сила, убеждава в правилността умовете, спечелва с привлекателността си сърцата”.
Немалко брой български интелектуалци и хора на изкуството твърдят, че обществото изпитва остра нужда именно от идеал; че само той може да събере разпиляната социална енергия в едно корито и да я поведе към една цел. Възможно ли е това в обозримо бъдеще? Илюзорните колективни представи на българското общество са произвели символите на неуспеха, които се явяват най-мощният, фрустрационен и разединителен фактор. Те отдалечават човек и човек, поколение и поколение, гражданин и държава; те са провокирали сентенции като тази: “Двама българи на едно място работа не вършат”. Българската общественост няма основа, върху която да “обоснове” свой идеал. Няма я романтиката отпреди 11 години, днес сред голяма част от хората тя е изместена от носталгия.
Българското историческо минало е като кардиограма на здрав човек, възходи и падения се редуват ритмично и това в крайна сметка е пулсът на нашата историческа съдба.
Ако се съгласим със Стендал, който казва, че славата не се състои в това никога да не падаш, а да станеш всеки път след като си паднал, то ние наистина сме славна нация. Но паданията стават все по-тежки, а ставанията – все по-трудни. Този исторически факт масово насажда песимизъм, дори нихилизъм, които обезстойностяват всяко действие или креативно усилие. Докато това е така безпътицата ще бъде нашето проклятие – рак на волята за живот.