Изследовател и преподавател по Економикс в Магдален Колидж, Англия. Докторат по икономическите проблеми на страните-членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Специалист по икономическа история, приложна макроикономика и икономиките на Италия и Япония.
Европейската икономика е в много бедствено състояние. Германия изглежда е в рецесия, а навсякъде другаде в континентална Европа растежът е във фактически застой. Монетарната политика на Европейската централна банка е прекалено рестрективна, а фискалната политика е задържана от непопулярния Пакт за стабилност, който погрешно принуждава държавите да намаляват бюджетния си дефицит в период на икономическо забавяне. И накрая, безработицата, която вече е достатъчно висока, нараства още, а системата на социалните придобивки все повече се руши. От другата страна на всичко това стои очевидната динамика на развития англоговорящ свят. Съвсем отделно от забележителните данни, които показват Ирландия, Австралия и Канада (три държави, които преживяха бърз и непрекъсван растеж в продължение поне на едно десетилетие), както САЩ, така и Великобритания могат да се похвалят с много успешна икономика. Те бяха по-гъвкави към бума във високите технологии, очевидно спечелиха от по-гъвкавата си макроикономическа политика и постигнаха, ако не пълна, то близко до нея, трудова заетост в продължение на много години. Така излиза, че либералните, нерегулирани пазарни системи действат несравнимо по-добре от по-взаимносъгласните, но и много по-твърди европейски икономики. А слабите постижения на Япония през последното десетилетие подсилват още повече този извод.
Както при всяка широкомащабна картина, горният абзац е отчасти верен, но също така съдържа и редица опростявания, преувеличения и полуистини. Първо, при непосредствените впечатления често доминират последните събития и липсва по- дългосрочен поглед. При такъв относителните преимущества и недостатъци на англоамериканската система в сравнение с европейската са много по-малко очевидни. Второ, картината пропуска да спомене, че последните успехи на САЩ и Великобритания не са напълно устойчиви. И в двете страни ръстът в производството и спадът на безработицата бяха до голяма степен постигнати от натрупването на вътрешен дълг, който намали личните спестявания до изключително ниски нива. Повишаването на цената на жилищата беше една от основните причини за тези тенденции. Тъй като цените на жилищата падат и хората си възстановяват спестяванията до по-нормални нива, много е вероятен рязък застой в потребителското търсене.
Въпреки това, дори и като се вземе под внимание такава една корекция, ръстът и постиженията в проблемите на безработицата, които бележи Еврозоната, продължават да изглеждат относително слаби, както в средносрочен, така и в дългосрочен план. Всъщност бумът на американския разгул в заемите може да ги влоши още повече. Не само американските семейства са взели прекалено много заеми, но и американската икономика като цяло. Това доведе до положението, което повечето наблюдатели считат за неустойчив постоянен дефицит, чието неутрализиране ще изисква значително отслабване на долара, процес, който вече започна. Обезценяването на долара ще помогне на Щатите, като увеличи както конкурентоспособността, така и цените – новост сега, когато някои страни се опасяват от дефлация. Това обаче ще засегне (както вече засяга) всяка европейска икономика, за която износът е бил един от малкото източници на сила. С други думи намаляването на конкурентоспособността добавя още икономически проблеми за Европа и е твърде вероятно това да продължи в обозримото бъдеще.
Тази кратка статия започва с преглед на сравнителните данни за периода от последните три десетилетия, показвайки, че в основните области те са много по-еднакви, отколкото може да се очаква. След това се разглеждат обичайните доводи, които се изтъкват, за да се критикува европейския модел (и да се хвали англо-американския) и се установява, че докато някои са валидни, особено в областта на изграждането на икономическата политика, други се оказват недостатъчни. Накрая се предлага кратък поглед в бъдещето, което дори и само по демографски причини, изглежда обречено да бъде по-малко динамично в Европа отколкото миналото.
Трансатлантически сравнения
Това, че напоследък постиженията на европейския континент са слаби е неоспоримо. През трите години, които последваха цикличния връх на 2000 г., растежът възлиза средно на едва 1 % годишно, цифра, която е почти колкото 0,5-те % на Япония и далеч под почте 2-та % ръст на САЩ и Великобритания. Въпреки това, ако се разгледа по-дълъг период, картината не е толкова безапелационна. За трите десетилетия от 1973 г. ръстът, който бележат Еврозоната и Великобритания е един и същи и не е много под този на Япония и САЩ. Очевидният динамизъм на Щатите, обаче се дължи до голяма степен на демографската експанзия. Ако се вземат под внимание тенденциите сред населението, ръстът на брутния вътрешен продукт на глава от населението се оказва по-висок в Европа, отколкото в САЩ. А със сигурност повишаването на жизнения стандарт е това, което в крайна сметка определя дали една страна има икономически успехи или не.
Три показателя обаче могат да променят този извод. Първо, дори и брутният вътрешен продукт на глава от населението да е нараствал в общи линии с еднакво темпо в богатия свят, жизненият стандарт продължава да е твърде различен. По-специално континентална Европа (но и Великобритания и Япония) изостават съществето от САЩ. Сравнението на брутния вътрешен продукт при еднаква покупателна способност направено от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и Световната банка, показва, че в началото на ХХI век американците са продължавали да бъдат с около 30 % по-богати от континенталните европейци. С други думи, можехме да очакваме брутният вътрешен продукт да е нарастнал значително повече в Еврозоната отколкото в САЩ през последните три десетилетия, както е станало през “Златната ера”, така че да се следва един процес на постепенно настигане.
Второ, не само че не е отбелязано съществено разграничение в ръста на развитие в полза на Европа, но през последното десетилетие на практика всякакво такова разграничение е изчезнало. Докато ръстът на развитие на Европа спада, този на Америка се ускорява. Това важи не само за брутния вътрешен продукт на глава от населението, но и, което е по-важно, за степента на увеличаване на производителността на труда, което в крайна сметка определя жизнения стандарт. Ако тези тенденции продължат, както мнозина очакват, пропастта между двата региона ще се задълбочи още повече. Трето, данните за Европа освен това сочат значително по-висока степен на безработица от тази, която тя преживя в началото на 70-те години, за разлика от много по-благоприятната “Златна епоха”. Всъщност състоянието на Европа в този аспект непрекъснато се е влошавало. Докато в края на 70-те и през 80-те години ръстът на безработицата не е много по-различен от англо-американския, до края на 90-те години и през първите години на новия век разликата става съществена. Така за периода 2000-2003 г. както САЩ, така и Великобритания (както и Япония) могат да се похвалят със степен на безработица от само 5 %, докато Еврозоната продължава твърдо да бележи 8, 5 % и нагоре.
От тези три проблема се оказва, че първият е от най-малко значение, тъй като официалните данни могат до голяма степен да не дават вярна представа за действителността. Значи първо, европейците са по-бедни от американците защото по-малко от тях работят. Второ, защото тези, които работят, се трудят по-малък брой часове. И трето, защото тяхната производителност на час е по-ниска от тази на американците.
Има няколко причини затова, че степента на заетост в Европа е по-ниска от тази в Америка, както и във Великобритания. Едната е вече споменатата по-висока степен на безработица. Това от своя страна може също така да намали нагласата за труд сред слоеве от населението, обезкуражени от вероятните трудности за намиране на работа. Работещите хора може да са по-малко и заради погрешни опити от страна на правителствата в редица страни да поощряват ранното пенсиониране, за да държат степента на безработицата ниска. Тези различни показатели говорят красноречиво за незадоволително действие на пазара на труда в Европа в сравнение с Америка. Други два елемента, обаче, сигурно също така играят роля. Единият е по-малко благоприятната демографска структура на Европа с по-висок дял на населението на възраст над 65 г. Другият е, или поне е вероятно да е, по-голямо предпочитание от страна на част от жените към по-малко работа и повече свободно време. Разбира се тук е спорен въпросът доколко това е доброволен избор и доколко е наложен от липсата на възможности за работа, алтернативни възможности за отглеждане на деца и други пречки. Но при положение, че държавно финансираните детски градини, например, са много по-разпространени в Европа, отколкото в Америка и Великобритания, поне част от по-ниското предлагане на труд е ясно отражение на съзнателен избор. При това положение измерваният жизнен стандарт ще бъде негативно повлиян, но това не бива да става с основното благосъстояние на хората.
Обръщайки поглед към работните часове, по-ниските нива в Европа също са отражение на смесица от управленски и лични решения. Дължината на работния ден е значително по-малка в много европейски държави, тъй като правителствата са го скъсявали. Най-крещящият пример за такова вмешателство е неблагоразумното налагане от страна на френското правителство на 35 часова работна седмица, което несъмнено беше приветствано от някои работници, но не от всички. Интересно е, че и италианското правителство излезе с такова предложение в края на 90-те години, но после то бързо беше отхвърлено, на практика единодушно, не само от политиците и работодателите, но и от синдикатите в страната. Както са показвали толкова много преговори за условията на труд, европейските работници показват по-силно предпочитание за по-късо работно време и повече почивни дни отколкото тези в САЩ и Великобритания. И в този случай по-ниско измереният жизнен стандарт в резултат на по-късото работно време може, поне отчасти, да няма съответен негативен ефект върху благосъстоянието на хората.
Разходите за живот в Америка
Дори тази пропаст може реално да се намали, както наскоро изказа предположение американският икономист Робърт Гордън. Наблюдавайки американския и европейските модели на харчене на средства, той правдоподобно твърди, че американците всъщност са принудени да правят повечето от разходите си за неща, от които европейците не се нуждаят до такава степен. Той посочва по-специално климата, транспорта и сигурността. По-екстремните метеоролични условия в Северна Америка означават, че за да се постигне същото ниво на удобство като в Европа, трябва повече да се харчи за отопление и климатици. Това повишава брутния вътрешен продукт, но очевидно не и благосъстоянието в сравнение с европейските нива. По същия начин липсата на обществен транспорт принуждава американците да харчат много повече от европейците за пътуване с кола за работа и обратно. И накрая, по-високата степен на престъпност в САЩ е причина за повече лични и държавни разходи за охранителни мерки. Към този списък настоящият автор би добавил и по-силната склонност на американците да се съдят. Това също добавя съществено наслояване на разходи за юридически услуги, което повишава американския брутен вътрешен продукт, но не само не носи добавена стойност, а вероятно отнема от нея.
Континентална депресия
В горния раздел се твърдеше, че ако се правят някакви произволни, но едва ли неправдоподобни нагаждания, европейските граждани на пракитка са толкова богати колкото и американските. Въпреки това остава вярно, че данните за икономиката в Европа са далеч по-незадоволителни през последните години в сравнение с тези на САЩ и Великобритания. По-специално се подчертават три показателя: по- висока степен на безработица и значително по-ниска степен на растеж, както в производството, така и в производителността.
Една възможна причина за тези различаващи се тенденции може веднага да бъде отхвърлена. Еврозоната до съвсем скоро не беше претърпявала влошаваща се международна конкурентоспособност. Обратно, именно доларът се покачи през втората половина на 90-те години, както и британската лира, докато еврото (или паричните единици, които го предхождаха) паднаха. Сега тази картина се променя доста бързо, но поне за близкото минало незадоволителните данни за Европа може би са били причинени от други фактори.
Прекалена регулация?
Би било трудно да припишем по-голяма част от вината за незадоволителните данни за пазара на труда в Европа на рестриктивната политика, спъваща растежа на производството и оттам на заетостта. Несъмнено едно по-освободено мислене би имало положителен ефект, но е вярно и че от цикличен връх на цикличен връх, когато растежът е бил най-бърз, безработицата в Еврозоната е нараствала. Така през 1972-73 г. тя е 2,5 % от работната сила, през 1979-80 г. – 5,5 %, през 1989-90 г. – 8 %, а през 1999-2000 г. – 9 %. В сравнение със САЩ, където безработицата се движи в обратната посока: от 6,5 % в края на 70-те години към 5,5 % в края на 80-те, за да достигне само 4 % през последния икономически разцвет. Всъщност широкият диапазон, в който се е движел факторът безработица в Европа е в подкрепа на тази основна теза. Икономическият ръст беше слаб в по-голямата част от континенталната част на Европа, въпреки това страни като Австрия, Норвегия и Швейцария днес могат да се похвалят с резултати в справянето с безработицата, които са по-добри от тези в САЩ, докато страни като Гърция и Испания бележат двойно по-висока степен на безработица.
Разликите в институциите са най-вероятната причина и сред тях могат да играят роля прекалените регулаторни ограничения. Закрилата на пазара на работната сила е много по-ясно изразена във Франция, Германия, Италия и Испания отколкото в САЩ и Великобритания, а някои от елементите й спъват повишаването на заетостта. Сравнително проучване в тази област, в което не всичко е идеологически оцветено, също вижда нарастващия ефект на безработицата не толкова в системата за социални помощи като такава, колкото в “помощите за безработни, които се допуска да течат до безкрай, в съчетание с малкия или нулев натиск върху безработните да получат работа”. Същото проучване заключава и че високите данъци върху труда също играят отрицателна роля. Синдикатите от друга страна също не трябва да допринасят за високата безработица. Много зависи от това как се договарят заплатите. Например координирано договаряне в цялата икономика може да бъде много полезно.
Всичко това показва, че няма един единствен фактор, който да е причина за различните прояви на безработицата в Европа. В някои случаи институционалната закостенялост и ограниченията на пазара на труда може да са повлияли, както твърдят ортодоксалните теоритици. В други случаи обаче, подобна закостенялост успешно е съществувала с много по-добри резултати на пазара на труда. А това косвено се потвърждава и от липсата на сериозни статистически връзки между най-стандартните мерки за регулиране на трудовия пазар и изпълнението. Те често са слаби или не съществуват и не могат да оправдаят препоръките за по-силна политика на регулиране за сметка на освободена дерегулация, които международните организации като Организацията за икономическо сътрудничество и развитие проповядват от години.
Макроикономически ограничения
Тезата, че прекалено рестриктивната макроикономическа политика е задушила растежа в Еврозоната изглежда по-привлекателна. В близкото минало продължаващата, макар и очевидно остаряла, загриженост на Европейската централна банка, да не говорим за процикличното управление на фискалната политика в страни като Германия и Португалия, са коренно противоположни на много по-гъвкавото действие на американските и британските централни банки и по-либералната политика спрямо данъците и разходите, следвана от финансовите власти в тези държави. Макар че дори и тук картината не е съвсем ясно разграничена. Както вече казахме изоставането на Европа предопределя последните няколко години. През 90-те години, когато както САЩ, така и Великобритания бележеха бърз растеж, макроикономическите политики вероятно не са били толкова различни.
Количественото изразяване на позициите в икономическата политика не е лесно. В Таблица 1 са разгледани три груби измервания. Горната част показва оценките на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие за промените в баланса на структурния бюджет, показател, който се абстрахира от ефекта на цикличните варирания при държавните данъци и разходи. Както може да се види фискалната консолидация е била следвана през 90-те години не само в страните в Еврозоната, ограничени от Маастрихтското споразумение, но и във Великобритания и особено в Америка по времето на Клинтън. Само Япония е очевидно изключение и малко са тези, които биха твърдели, че по-либералната фискална политика в страната се е оказала огромен успех. Обръщайки поглед към монетарната политика, таблицата показва движението на номиналните краткосрочни лихвени стойности – инструментът, който е пряко в ръцете на властите. Тук данните сочат, че в този аспект Еврозоната, както и Великобритания, са били последователно по-рестриктивни от Щатите. Въпреки това, действително важното за икономическата активност е движението на реалните лихвени стойности (чистата инфлация). Грубите изчисления, представени за тази променлива, сочат, че и в този случай разликите между позициите в монетарната политика в различните региони, които се разглеждат, са били относително малки през целия период на 90-те години. Реалните лихвени стойности, от 4 до 4,5 %, са били високи навсякъде, въпреки, че Япония отново е частично изключение.
Но е вярно и че ако обърнем поглед към първите години на това десетилетие, разликите се разграничават по-ясно. Монетарната и фискалната политика очевидно са станали по-либерални, както във Великобритания, така и в САЩ, докато в Еврозоната това едва ли е така, особено на фискалния фронт – и то въпреки много по-мудната картина на икономическо развитие. Имитирания на макроикономическия модел на Оксфорд Икъномик Форкастинг (Икономическо прогнозиране на Оксфорд) показват, че ако континентална Европа беше следвала американската монетарна политика и си беше позволила някои волности спрямо Пакта за стабилност, растежът й за периода 2001-2003 г. би бил два пъти по-бърз отколкото е в действителност. Така отчетеният растеж от 1 % годишно би бил 2 %, докато бюджетният дефицит, благодарение на по-бързото разширяване на данъчната база, би се разширил много малко. По-бързият растеж би намалил също така безработицата за годината до 7,5 % от работната сила вместо очакваните ниво от близо 9 %. Това са съществени разлики.
Намалената производителност на Европа
Най-тревожинят аспект на застоя в континентална Европа е забавянето на растежа на производството. Именно в тази област можеше да се очаква ортодоксалният подход да се окаже оправдан. Различията в регулаторните режими със сигурност са една от основните причини за разликите в ефективността. Въпреки това нивото на производство е много сходно от другата страна на океана, въпреки доста несходното институционно устройство. А изглежда това е още по-малко причина за разликите в растежа на производителността. В крайна сметка в цяла Европа последните 10-15 години бяха белязани с всеобща кампания за дерегулация. Беше популяризирана свободната търговия, контролът на движението на капитали беше премахнат, а капиталовият пазар на европейската парична единица беше поне частично дерегулиран. В допълнение към това, и в зависимост от държавата, помощите за безработни и други социални помощи бяха намалени, силата на синдикатите отслабна, въведе се или беше засилено частното пенсионно осигуряване, намалени бяха данъците върху труда, облекчени бяха бюрократичните спънки за отваряне на магазини, започване на бизнес и нетипични форми на заетост (като например нещатна или временна работа). С други думи континентална Европа всъщност се приближи повече до англо-американския модел и това, ако ортодоксалният подход е правилен, трябваше да доведе по-скоро до по-бърз, а не до по-бавен растеж.
Почти парадоксално всъщност застоят в ръста на производство в Европа отчасти се дължи точно на дерегулацията, която толкова много либерални икономисти продължават да защитават като най-сигурният път за излизане от eвросклерозата. Чрез отхлабване на някои закони за пазара на труда, този процес, за да му отдадем необходимото значение, насърчи много европейски държави – Франция и Испания, както и Холандия, са най-очевидните примери. Това от своя страна, чрез увеличаване на заетостта, често в сектора на услугите, където производителността расте доста бавно или пък е трудна за измерване, намали ръста на производителност на един работник. Постиженията в заетостта бяха за сметка на “загуби” в производителността. Колкото и да е приветстван първият от тези ефекти, той е коренно противоположен на положението в икономиката на Щатите, които можаха да създадат многобройни работни места и да увеличат ръста на производстводителност.
Именно тук един по-бърз растеж на цялостното производство би бил полезен. Ако реформите бяха съпътствани от по-разширени политики, които бяха въведени в имитацията описана по-горе, не е невъзможно брутният вътрешен продукт на Европа и заетостта през последните няколко години да отговаряше на тези на Америка. Но жаждата за реформи беше съпътствана с упоритото убеждение, че финансовата ортодоксалност, както на монетарния, така и на фискалния фронт, ще предостави постигането на нирваната на стабилен безинфлационен растеж. Вместо това тя предостави полустагнация, нарастваща безработица, спадащи печалби и заплаха от дефлация и позволи разцвети и сривове на фондовата борса по- големи като пропорции от тези на Уолстрийт. По много начини континентална Европа абдикира от отговорносттите си за макроикономическата политика, в силен контраст с положението в Америка и Япония. Погледнато отстрани Еврозоната изглежда по-скоро като развиваща се страна, на която МВФ е наложил една от онези сурови програми за стабилизиране, с които е така добре известен: ниска инфлация, фискални ограничения, дерегулация и приватизация, всичко това ръководено от шепа чиновници, които никой не е избирал.
Глобалната конкуренция и “новата” икономика
Въпреки това, прекалено рестриктивната политика от близкото минало, макар и вредна, не може изцяло да обясни спада в ръста на производство в средносрочен план. Ако ръстът на производство беше по-бърз, можеше, чрез взаимотношение, обсъждано усилено през 50-те и 60-те години, известно като “Законът на Вердоорн”, да има обратен ефект върху ръста на производителност. Тъй като, обаче, този закон се прилага основно в производствения сектор, много е вероятно той да е загубил много от силата си за днешните икономики, в които тежестта на индустрията бързо намалява. По-важното е, както беше изтъкнато по-горе, че през 90-те години като цяло политическите позиции на САЩ и Еврозоната не бяха толкова различни, докато положението с производството беше. Вероятно зад влошеното положение на Европа в тази област роля са изиграли и други фактори, освен прекомерно рестриктивната политика и продължаващия процес на дерегулация.
Един възможен фактор може да бъде свързан с процеса на глобализация. Огромната вълна от Източна Азия, и особено от Китай, на износ на производствени стоки е много изгоден както за развиващите се, така и за развитите страни, но той също така ускори деиндустриализацията навсякъде в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Този спад на промишлено производство намали дяла в икономиката на сектора с най-бърз ръст на производителност. Тъй като този сектор беше, и продължава да е, много по-голям в континентална Европа и Япония, отколкото в САЩ, ефектът беше почувстван много по-жестоко в икономиките на Еврозоната. А това е още повече така и защото навлизането на вносни стоки от Китай всъщност нарастна много по-бързо в тези икономики, отколкото в САЩ и Великобритания.
Втори фактор, който може би също подейства за разтварянето на проспастта между Америка и Европа, може, колкото и да е парадоксално, да е революцията на “новата икономика”. Зад цялата хипербола, която подхранва неустойчивата фондовата борса, въпреки всичко има някаква истина. Новите информационни и комуникационни технологии имат силата да подобряват процеса на производството и почти със сигурност го правят, поне в някои сектори. Но се оказва че, най-вече по институционални причини, тези постижения са по-отявлени в САЩ, отколкото в Европа и Япония. Една от причините за това се крие почти със сигурност в по-голямата лекота, с която могат да се създадат нови фирми в Америка за разлика от безкрайните бюрократични ограничения, които затормозяват икономиките на континентална Европа. Друг фактор е и разликата във финансовите системи. Сложни вътрешнофирмени отношения, или такива между фирми и банки, с множество акционери се оказват неподходящи за финансиране на индустрии, които подлежат на бързи промени в управлението и технологиите и на висока степен на несигурност. Европейските финансови институции, съсредоточени в консервативни банки, както в миналото предпочитат да дават заеми на отдавна утвърдените си клиенти, действащи в традиционните сектори. Това често са големи предприятия, които осигуряват сигурна допълнителна гаранция във формата на сгради и съоръжения, за разлика от малките фирми в Силиконовата долина, чиято основна допълнителна гаранция е човешкият капитал. Обратно на това главен фактор, стимулиращ развитието на такива нови технологии в Северна Америка е гъвкавостта на финансовите пазари и по-специално достъпността на рисковия капитал.
По-стара и по-бавна?
Трето, демографските тенденции също играят своята роля. Демографията може да се променя бавно, но ефектът й върху икономиката е дълбок. Тенденциите, както в нивото на цялостното население, така и на дела на възрастното население, показват, че контрастът между демографския динамизъм на САЩ и демографската стагнация и наближаващата регресия в Еврозоната и Япония е шокиращ, като Великобритания се намира някъде по средата, но доста по-близо до континенталния, отколкото до американския модел. Стагнацията и намаляването на населението намалява директно и ръста на развитие, тъй като се разполага с по-малко работна сила. Застаряващото население действа по същия начин и освен това вероятно, при равни други условия, да има по-малки спестявания от младото население. Така забавя формирането на капитала и оттам ръста на производство.
Застаряването на населението също така създава възможни напрежения между поколенията, в случай, че пенсионното обезпечаване за възрастните се смята за прекалено голямо. Опитите то да се намалява, на които все повече сме свидетели, има още по-голям негативен ефект върху производството, тъй като се насърчават страх и съкращения сред хората на средна възраст, което забавя ръста на потребление и ускорява ранното пенсиониране. Всъщност пенсионните реформи са необходими, но вместо просто да се лансират частните пенсионни фондове (нещо, което в континентална Европа е все още внимателно ограничено) и да се орязват държавните помощи, много повече усилия трябва да се насочат към предотвратяване на ранното пенсиониране и насърчаване на продължаването на трудовата заетост сред възрастните хора.
Накрая, и което според автора е най-важно, застаряването на населението има дълготраен, косвен негативен ефект върху ръста на производството и производителността от неикономически характер. Възрастните хора като цяло се противопоставят на промените и ненавиждат новите рискове. Възрастните хора със сигурност са по-малко новаторски настроени и по-малко предприемчиви отколкото младите. Така американският напредък в новите технологии може да е подпомогнат и от относителната млада възраст на населението (както коренното, така и имигрантското). С други думи може би Европа бавно да се превръща в консервативен континент, в който все по-голям дял от населението избягва промените и се мръщи на новите инициативи. От една страна това едва ли е трагично. Нивото на благосъстояние е високо и застаряването на населението се свързва с редица благоприятни аспекти. Да споменем само двата най-очевидни – по-малка престъпност и по-малко замърсяване на околната среда. От друга страна, обаче, то означава, че пропастта между двете страни на океана в жизнения стандарт, колкото и да е малка в момента, почти със сигурност ще нарастне отново. А с разширяването на тази пропаст, ще се разшири и политическата. Позицията на Америка на суперсила изглежда има готовност да повиши доста статута си, който и сега е поразителен.
Резултати и перспективи
Точно преди едно десетилетие, като разглеждаше икономическото развитие през 80-те и началото на 90-те, авторът на тези редове написа, че “два основни проблема характеризират икономиката на Западна Европа през 80-те – сравнително бавен растеж и, което е по-важно – голяма и увеличаваща се безработица в повечето от страните в района”. Причините за това лошо състояние бяха открити в “неблагоприятни външни сътресения… прекалено рестриктивна политика (и) вероятност за постепенно изчезване на международната конкуренция”. За съжаление, десет години по-късно, нито картината, нито диагнозата са се променили кой знае колко. Прекалено рестриктивната политика задуши растежа, най-вече в началото на този век. Отрицателните сътресения не бяха толкова очевидни, въпреки че обединението на Германия доведе със себе си голям брой неблагоприятни последици, а бумът на новите технологии изглежда е бил свързан с повече разходи и доста по-малко приходи, отколкото в САЩ. Липсата на международна конкуренция не се оказа толкова важен фактор в случая, въпреки че тя продължава да е надвиснала в бъдещето, а безработицата не продължи да се увеличава. Но растежът продължи да се влошава, както в абсолютни така и в относителни стойности, и то в условията на бърз технологичен прогрес, който би трябвало да осигурява възможности за по-бърз, а не по-бавен ръст на производство.
Очакванията навремето бяха, че “проблемът може още повече да се задълбочи през 90-те години, тъй като повечето европейски икономики се мъчеха да постигнат фактически недостижимите цели на фискалната политика заложени в Договора от Маастрихт за монетарен съюз. Днешните очаквания не са по-благоприятни. Създателите на тази политика вече двадесет години продължават да повтарят мантрата, че стабилността на цените и фискалната отговорност, заедно с макроикономически реформи благоприятни за пазара, ще върнат Европа обратно на пътя на бързия икономически растеж и ще възстановят пълната трудова заетост. Инфлацията се движеше надолу в продължение на 15 години и в момента е толкова ниска, че в някои страни има опасения за дефлация; бюджетните дефицити бяха поставени под силен контрол, а буквално навсякъде бяха направени усилия за либерализация. И въпреки всичко надеждите за растеж така и не се оправдаха. Строгото придържане към макроикономическата ортодоксалност едва ли помогна много за засилване на доверието в бизнеса. А макроикономическите реформи благоприятни за пазара, макар и подходящи в някои области (бюрократичната пре-регулация, например), в други могат да имат доста негативни последици върху доверието на потребителите (като например прекалено бързото разрушаване на постигнатите социални придобивки).
Последната тенденция е особено тревожна поради две основни причини. Първо социалните придобивки представляват механизъм на застраховка срещу икономически сътресения. Такива сътресения могат да станат по-чести с напредването на глобализацията и вероятно не е просто съвпадение, че колкото повече дадени страни са отворени към международната търговия, толкова повече са развити социалните придобивки в тях. Малко са икономистите, които се съмняват във възможните постижения в резултат на глобализацията – всъщност това е една от малкото области, които могат да стимулират ръста на развитие в Еврозоната в бъдеще. Но за да се осигурят тези постижения, трябва и глобализацията да придобие легитимност чрез масова подкрепа. Намаляването на осигурителните придобивки, точно когато нуждата от тях нараства, едва ли изглежда разумно.
Второ, такова намаляване ще предизвика дори още по-предпазливо поведение сред населението на средна възраст, което бързо става все по-изразително в континентална Европа. Тази демографска трансформация ще намали ръста на развитие още повече. Вярно е, че много от днешните социални придобивки изглеждат разточителни в светлината на тези демографски тенденции и някои наистина са такива. (Това важи особено за пенсиите, които в някои страни от континентална Европа са далеч по-големи за държавния сектор, отколкото за работниците в частния. Идеалното положение би било да се увеличат вторите, но сковаващото демографско положение не позволява друго, освен да се намалят първите.) Но всеобщите опити те да бъдат орязани като се намали търсенето и оттам ръстът на развитие, могат само да влошат финансовите затруднения в бъдеще. Със сигурност би било по-добре за страните в Еврозоната да се опитат целенасочено да подпомогнат ръста на развитие чрез по-освободени позиции в макроикономическата политика, отколкото твърдо да продължават със скъпернически мерки, предназначени да осигуряват счетоводни баланси. Намалявайки доверието, тази политика в крайна сметка вероятно ще намали и ръста на развитие дори повече от това, до което застаряването на населението само по себе си за съжаление води.
Сп. “Ню лефт ривю”
Превод Елена Данаилова