Аналитик, социолог, публицист. Работил е в Института по политология към БАН и във в. “Постфактум”, “Земя”, “Дума”, “Република”, сп. “Власт”, в.“Пари”. Изпълнителен директор е на Агенция за маркетингови и демоскопски изследвания Тренд.БГ.
До снемането на кандидатурата на Орешарски изглеждаше, че изборите в София ще протекат при крайно безразличие. 67% от анкетираните казваха, че не симпатизират на нито една партия, 34% – че няма да гласуват, други 19% – че не знаят за кого. След разгръщането на драмата в СДС обаче броят на симпатизиращите на партии скочи от 33 на 54%, а на неотговарящите определено на електоралния въпрос спадна от 53 на 46%. Това се получи почти изцяло благодарение на прякото увеличение на сините симпатизанти от 19 на 36%.
Т.е. СДС успя отрано да наложи в София изцяло политизиран, партизиран дневен ред.
Основният мотив за събуждането на синята самоидентификация не е “моралното възраждане”, както беше изтълкувана реакцията спрямо срещата на Орешарски с В.Божков. По-голямата част от новоосъзналите се сини избиратели бяха готови да гласуват за Софиянски в случай на липса на официален син кандидат. Възбудата бе породена от лозунга, че “на карта е поставена съдбата на СДС”.
Тъй или иначе, същественото е, че от партизацията на кметските избори в София печели СДС, а всички останали – и политически сили, и редови граждани – губят.
Партизацията е изгодна за СДС по няколко причини.
Първо, защото в столицата изборите протичат като национални. Това е голям град с висока степен на анонимност, където репутациите се създават не от стихийно лично общуване, а с посредничеството на медии и масови настроения.
Второ, тук СДС има голяма клиентела – реститути, хора, получили нещо от общинската приватизация, изобщо тези, които могат да кажат: “дължа всичко на Партията”. Разполага и с широка периферия: млади хора, израстнали с антикомунистическа пропаганда и имигранти от застойни общини, които старателно се вживяват в етоса на “софиянец от средната класа”.
Трето, без да разчита на лоялността на софийската тълпа, нито една партия не може да управлява страната. Поне не задълго. Трябва да се има предвид че социалната структура в София е чувствително променена. Стоки произвеждат само 10%, още 8% строят. Възникна огромен сектор на услугите и търговията на дребно – 51% – а това означава маса хора, чиито доходи, оттам статус и самочувствие осцилират нагоре-надолу според капризите на пазара.
Четвърто, СДС държи ключовете за обединението на десните сили. Досега обединение без негово участие не е ставало, да участва обаче синята партия е съгласна само като водещ партньор.
Изявленията на вече офицалния кандидат Н.Михайлова показаха, че тя осъзнава, колко печеливша за СДС е партийната карта и че залага тъкмо на нея: “Днес е моментът, в който трябва да изпълня своя дълг пред всички, които свързаха мечтите си за по-добър живот с политическата и гражданската енергия на СДС”. В същия дух е и изявлението на Иван Костов, че успешното представяне на СДС на изборите е подготовка за обединение на десните сили и предизвикване на предсрочни парламентарни избори.
От друга страна, съгласието на всички други кандидати да приемат борбата на политизиран и партизиран терен ще е гибелно за тях, тъй като те не са в състояние да мобилизират толкова големи електорати, особено в такъв кратък срок. В това отношение Софиянски е най-уязвим, защото постоянно подчертава синята си принадлежност /”Аз и София сме сини в съзнанието си”/, вместо да наблегне на проблемите на града и начините за по-нататъшното му развитие. Да не говорим, че настояването му, че той и партията му са “автентично сини”, беше изгодно за него докато НДСВ беше популярен, но сега му вреди, понеже отваря път за призиви да се оттегли от надпреварата.
Какво ще стане от тук нататък?
Тактика
Съществува правилото една предизборна кампания да тръгва от такива групи, от които кандидатът може да получи най-голям отклик и после постепенно да върви към центъра на електоралното пространство, разчитайки на ефекта на заразяване. Този метод се нарича “горски пожар”, защото пламва от “най-сухото”. Така десният кандидат трябва да тръгне от десния полюс и да модифицира посланията, да премества аудиторията си към непартизирания електорат, левият – да тръгне от левия полюс и да прави същото. Засега на тази рецепта съответства поведението на Надежда Михайлова, която си е осигурила десния полюс. Рецептата изобщо не се спазва от Стоян Александров, който до септември можеше да раздвижи левия полюс, особено хората в трудоспособна възраст с леви сантименти. В резултат той рискува да не получи поне още 5%, нужни му за да стигне до втория тур. Малко по-сложно е да се идентифицира полюсът, от който би трябвало да тръгне г-н Лучано. Вероятно това трябва да бъде типът хора, които през 2001 г. нямаше да гласуват, ако царят не се беше появил на сцената: преди всичко бедни, нискообразовани, малцинства и средна класа, губеща от прехода. Сред тези категории през последните години отново се образува политически вакуум, те не се чувстват представени от политическата система, а делът им е голям.
Ако досегашното поведение на основните играчи се запази, изборите ще бъдат решени от степента на преливане на около 35% сини гласове от Стефан Софиянски към Надежда Михайлова. Данните в таблицата показват динамиката на този процес. В края на юли се наблюдава рязко нарастване на синия електорат, в средата на септември – преливане на гласове от сегашния кмет към Н. Михайлова. Останалите електорати сборно събират само около 30%. Дори единият от двамата – Софиянски или Михайлова – да отпадне на първи тур, другият със сигурност ще спечели на втория, особено срещу червен или жълт кандидат.
Неприятното е, че такъв род предизборна борба най-вероятно ще се отрази негативно върху бъдещото управление и развитие на София.
Чакащият дебат за града
Същинските проблеми на града и извънполитическите интереси на гражданите оставят огромен вакуум, незабелязан от всички кандидати, сигурно защото те са заети главно да се имитират един другиго. /Едва в началото на септември Дилов-син направи изключение с някои инициативи. Но все с такива, които са далеч от основните дразнители за мнозинството софиянци: админисративни услуги на едно гише, концесиониране на глобите за замърсяване на уличното пространство/.
Крайно обезкуражаващо е, че първо, липсват идеи за транспорта, чието състояние в пиковите часове вече може да се характеризира като инсултно. И то въпреки че в него бяха хвърлени главните усилия и средства през последните 8 години.
Второ, по подобен начин 8 годишното управление на Софиянски приложи определени рецепти по проблемите на: чистотата /концесии/; кучетата /приют, кастриране/; водата /паразитен и корумпиращ концесионер, повишаване на таксите, без никакви инвестиции в главния проблем – премахване на загубите/.
За всички е очевидно, че те не дадоха очаквания резултат. Въпреки това единственото което се предлага занапред са същите рецепти, но в по-големи дози.
Трето, София има европейски проблеми и размери, но те се решават на базата на анахронични представи – строеж на магистрали, подобряване на настилката, увеличение на скоростта по някои булеварди, прекарване на движението през центъра. Градове като Копенхаген, Осло, Гьотеборг преодоляха задръстванията чрез по-привлекателен, бърз и всеобхватен обществен транспорт, който да мотивира гражданите да оставят личните си коли, когато пътуват по работа. През февруари т.г. Лондон въведе такса за влизане с лична кола в широкия център и средната скорост на движение веднага скочи от 12 на 17 км. в час. Сингапур отдавна направи същото и там средната скорост е 25 км. в час. В София 12 години се прави възможното билетите на градския транспорт да се доближат до разходите за пътуване с лична кола или маршрутно такси. В резултат и двата вида транспорт се задушават. Аналогични примери могат да се посочат в почти всички сфери на градския живот. За мераклиите за кметове обаче, те явно просто не съществуват.
Онова, което се набива най-много на очи в сегашната предизборна ситуация е една всепроникваща и ескалираща ирационалност. Кандидатите, вместо да стартират с идеи за града, 5 месеца занимаваха публиката със собственото си подбиране от и без това компрометирани партии. Вместо да наблягат на мажоритарния елемент и да приемат/не приемат подкрепа от едни или други организации – в това число и партии – те се бореха за тяхното ходатайство пред избирателя. Още по-ирационалното е, че след толкова години на лош опит гражданството на София отново се оказа податливо на такъв оскърбителен за него подход. Резултатите са лесно предвидими: няма да дочакаме дебат за същинските урбанизационни проблеми на града. Вероятно възродената политизация ще прелее в провинцията, което ще бъде по-скоро в полза на БСП, защото там на повечето места тя има електорално надмощие.
Предстоящата процедура на 26 октомври няма да допринесе за авторитета на новопопълнените местни органи и тяхната способност да печелят съгласието на гражданите за едни или други реформи. Жалко, тъй като местната власт обичайно държеше рейтинг средно 5% по-висок от централните изборни институции и затова дълго време можеше да служи като опора на легитимността на доста разклатената политическата система. Сега вече най-верояно няма да е така. А това наистина няма да е от полза за никого.
Данни от телефонни изследвания, проведени през т.г., представителни за обитателите на телефонизирани домакинства в град София. Особеностите на извадката означават, че сините гласове са надценени с 2-6%, червените с 1-5%. Затова данните са показателни преди всичко за тенденциите във времето.