ГРУПОВИЯТ ЕТНИЧЕСКИ ИДЕНТИТЕТ В СЪВРЕМЕННАТА НАЦИЯ

0
355

Завършила е история и философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Д-р по етнография, ст.н.с. в Етнографския институт с музей при БАН, р-л на секция “Етнография на съвременността”. Работи в сферата на етническата проблематика, етнопсихологията и културологията. Автор на над 100 научни публикации у нас и в чужбина. Издала е книгите: “Народ без граници. Българският индентитет, Историко-етнографски очерк” (2000); “Родопчанката. Щрихи от етносоциалния и етнопсихологическия й портрет” (1994); “Празник в делника” (1989); “Трудова и социална адаптация на работниците от село” (1984); “Българката през вековете. Бит, култура, религия” (1983).

Известният френски етнолог Кюизьоние прогнозира, че бъдещето на Европа е в разрешаването на дилемата имперска власт или национално самосъзнание, а също и Балканите трябва да се разглеждат в този контекст, като част от европейския континент(1). Авторът е имал предвид сложните трансформации в етническия и националния идентитет на големи общности от последното десетилетие на ХХ-ти век. На първо място, нарастването на социалната и политическата значимост на имигрантските общности в западните страни и засилване на сепаратизма в националните държави и, на второ място, промените в страните от Централна и Югоизточна Европа, които доведоха до разпадане на СССР и Югославия и създаването на нови държави(2). Без да се вглеждаме в сложните проблеми на европейския континент, ще акцентираме вниманието си върху етническите процеси в България и проблематизирането на етничността през последните 10-15 години, процеси, чиято история по българските земи започва именно в условията на една империя. И доколкото чуждоетническото население принадлежи към различни религии, връщането към онзи период има основание най-малко по две причини: тогава се изявяват основните етногенетични общности в Европа, т.е. принадлежността на българите към славянството, и към православието, за разлика от католицизма и протестанството в Западна Европа. По това време се формира и ислямска диаспора на Балканите.

Религиите имат важна роля в етногенетичните и етносъзидателните процеси, влияят върху етническия идентитет на чуждоетническото население по българските земи, чиито отгласи виждаме и до днес(3).

Информацията за народностите по българските земи по време на Османската империя очертава някои специфични характеристики от техния групов идентитет(4). Това е възможно поради историческото време на съществуване, естественото развитие на българския етнос, върху чиито земи се настаняват и най-вече степента на социално-икономическо и политическо развитие на империята. До началото на ХIХ-то столетие господстващият османо-тюркски конгломерат няма национална доктрина за консолидация, като обширните балкански провинции владее със силата на военна мощ, строга и организирана администрация и официално наложена за всички ислямска система. Затова за периода ХV-ХVIII столетия протичат бавни процеси на културна и етническа адаптация на народностите по българските земи чрез ясно оформена позиция за вътрешногрупова идентификация с равностойни по значимост, възпроизвеждани индивидуално от всяка група или общност етнически ценности. Историческото поведение на гърците, като най-ранни жители по нашите земи се гради върху достойнствата на древната елинска цивилизация, която оставя дълбоки следи в паметта и самочувствието на следващите поколения. Гръцкият език и дейността на гръцкото духовенство доминират в тяхното обкръжение и създават условията за групова индивидуализация на социално-антропологическата действителност, като я приспособяват за изразяване на своята етническа идентичност(5).

Функционирането на механизмите за етногенотипно възпроизводство – език, религия, култура е минало и настояще, характерни и силно изразени не само при гърци, но и при арменци и евреи, ги представя като хора с ясно историческо съзнание за собствен етнически идентитет и стремеж за неговото възпроизводство чрез механизмите за тесни връзки със социетарните структури на властта(6).
Турците, като най-многочислен, но неконсолидиран етнос по българските земи, в опозиция на всички останали народности и като господстващи имат предпоставки и условия за народностно възпроизводство чрез езика, официалния ислям и донесената тюркско-арабска култура. След ХVII столетие доминирането на ислямските принципи в цялостния живот на империята води до заменянето на етническата с религиозната общност, до идентитет на ислямска основа и разширяване на общността с новоприелите исляма(7). Това преливане на общностите се усеща и днес. Българите, единствени формирани като етнос в свои изконни етнически територии, независимо от унищожените им държавни и религиозни институции, историческата им памет, устойчивостта на семейно-родствените, селищните и традиционно изградените нормативни структури, с култовите и духовните си центрове се развиват в посока на своето интегриране по цялото българско етническо пространство. Но изтласкани предимно в селата, със слаби връзки със социално-професионалните институции на властта и като основна маса, подложена на народностна и религиозна асимилация остават векове затворени в собствените традиционни структури за производство, потребление, тясно свързани с натуралното стопанство.

Арменци, евреи и гърци, оформили отрано търговско-лихварския слой в българските градове, с активно присъствие в професионалните институции и икономически структури на властта, с европейско образование и контакти извън империята, са онези проспериращи етнически образувания, които с културната си идентичност се поставят над другите народности(8). Татари и черкези, като население от селата по-скоро се адаптира или слива с българите, или турците, докато циганите, традиционно избягващи стопанския труд, при липса на развита структура от собствени занятия, без ясна представа за минало и без конкретно настояще, живеят в себе си и за себе си със своя маргинализиран групов идентитет(9).

Представените групови различия добиват собствени очертания в перспективата на своето развитие. При това техните разграничителни стойности са с относително висока или слаба разпознаваемост, която е съотносима със социалната значимост на различията. Тази значимост определя временния, постоянния или вариативен характер в конфигурацията на груповите характеристики. Тяхното свързване се подрежда според механизмите на функциониране и механизмите на развитие, така че социалната значимост е белязана с историческото поведение на всяка отделна група или общност. Всяко етническо образувание носи своите необходими и задължителни белези за идентичност – език, религия, общи културни черти и пр. С тях то се идентифицира като такова и всъщност се самоопределя като етническа група или общност. Стабилността на тяхната етничност се основава и на припознаването им от другите и кодиране на етничността им като признато различие. Присъствието на необходимата опозиция се превръща в задължителен аргумент за съществуването на етническата реалност в битието на групата или общността(10). При цялата съвкупност от необходими условия за етническа идентичност и възпроизводство, социално-историческото поведение на групата и нейните членове й отрежда конкретно място в йерархията на обществените отношения. Колкото повече се връщаме назад в историята на българските земи и тяхното население, толкова повече се откроява етничността на групите, чиято етногенетична устойчивост, естествена за условията на миналите столетия тясно се възпроизвежда чрез включване в сравнително неразгънатите производствени структури на обществото. Затова и селото в условията на турска власт опазва идентичността на българите чрез единството на тези връзки – икономическата сила на селската община и патриархалните семейно-родствени традиции в нея(11). Градът при същите условия е интеретническа среда на сложни социални и етнокултурни взаимоотношения, с различно място на етническите групи и общности в йерархичните структури на разширената градска система за възпроизводство, при която етногенетичното (чието формиране се извършва в семейството) губи тясната си връзка с нея и различно се свързва със социетарните й структури. Системата за стабилизиране на идентичността в градска среда се задейства от институцията на държавността, която в лицето на Османската империя се явява и необходимата опозиция за етническо битие и неговото възпроизводство. При чуждите народности по българските земи тази опозиция има по-широки параметри. Чуждата територия, основният български етнос със своите традиционни обществени структури са допълнителни реалности, в условията на които конструират своето етническо битие.

Етническата идентичност е обективна реалност, свързана с човешкото творчество, с неговата плодотворна и преобразувателна сила, с усвояване на социално-историческия опит, с неговото предаване в наследство. Диалогична е връзката между етническата и културната идентичност, като механизмът на тази връзка най-вероятно се крие в типа на етническата общност и способността й за собствен социален идентитет. Тя трябва да има стройна система от фундаментални връзки (генотипни за биологично възпроизводство, семиологични за врастване в родствената езикова система и културологични като религия, норми и пр.), които антропологично възпроизвеждат общността. Социалното й съществуване като реална историческа категория се осъществява при възпроизвеждането на общността чрез социетарните структури на обществото – икономически, професионални (специализирани), институционални и пр., т.е. това е най-пълноценното функциониране на общността като социално организирано общество(12 ).

Според българската културно-историческа традиция българите като етническа общност достигат до висока степен на органичност при взаимодействие между етнос и общество, до такава степен на историческа зрялост на етническото като социално-антропологичен организъм, че тяхната етническа общност е в основата на нацията и богатството от възможности за изграждане на българска национална култура. Поради тази специфика културната идентичност у нас се приема като еквивалент на национална идентичност. Подобно на немската народна традиция, а и в редица страни на съвременна Европа гражданството се възприема като произтичащо от националността, поради което части от други народи, етнически групи или дисперсни общности съществуват чрез тези национални структури(13).

Етническите очертания на групите (има се предвид като тип човешка общност) в съвременното общество се проявяват в една или друга степен относително в ситуации на сложна структура на обществените отношения и поливалентни връзки в полето на социетарните структури – производство, институции професионални и управленски, с тясна свързаност или отдалеченост между тях и етногенетичното възпроизводство на групите. Съобразно европейските критерии за етническа и културна идентичност, понятия с различен съдържателен пълнеж, не можем да се съгласим с някои концепции, които не приемат възможността за ненатрапчивост и дори за избледняване на етничността зад класовите и професионалните връзки(14). Знаците на етническия идентитет звучат с различна сила при всяко актуализиране на примордиалните връзки, които априори съществуват в паметта на всеки индивид и чрез които той се съхранява като член на своята група, възпитан в привързаност към нейния корен, род, произход и т.н. Всички символи на тези връзки са емблемни предимно за самата група, отколкото извън нея. Но когато се свързват с определени цели – социални, политически, икономически, контекстът им се променя и най-вероятно тук е пресечната точка на проблемните етнически ситуации в обществото.

Заселено дисперсно или компактно сред българите, чуждоетническото население исторически и съвременно развива своите етнически и общокултурни черти при фактическата изолация от изходния за него етнос, поради което изпитва въздействие от основната българска среда. Дълголетното междукултурно общуване в структурите на българското общество при специфичните за България исторически, природни, обществено-икономически и културни условия, водят до процеси, вследствие на които етнокултурните характеристики на това инородно население у нас не могат напълно да се идентифицират с тези на неговата метрополия. Етнокултурната му самобитност се формира в националните измерения на българската културна среда, поради което етническата му идентичност не съвпада с културната национална идентичност на държавата, с която етнически се самоидентифицира.

Социализацията в семейството, междупоколенската приемственост и родовите връзки създават средата, която формира етническите стереотипи не само при българите, но и при подрастващите на населението у нас, което има небългарски етнически корен. Основните определители на етничността се продуцират от антропологичните връзки, които задействат в мисловната дейност и възпроизвеждат обективните й двигатели от семиологичен и културологичен характер – език комуникативен и език ритуализиран и сакрален, религия, митология и култове, народни традиции(15). Така отделно и независимо от културните политики на държавното управление, инородното население у нас векове продължава да запазва своята етническа идентичност. Чрез родния си език и мюсюлманската културна традиция турците възпроизвеждат специфичните си традиционни празници и обичаи, отчасти старинното си облекло, макар и повлияно от иновациите на съвременната култура, запазени са традициите около храната и храненето, редица нравствени норми и ценности, възприемани от тях като етнически белег. Затова и арабско-тюркската именна система като такъв етнически определител предизвиква на няколко пъти съпротивата на това население при опит да му бъде отнета(16). Многобройните цигански групи у нас се различават по спецификите на своя език, не са устойчиви в религията си по редица исторически промени в тяхното битие, но циганските нрави и законите на циганското обичайно право са основни правила и до днес в техния начин на живот(17). Чергарският начин на живот при каракачаните е заличил като бит много елементи от тяхната традиционна култура, но чрез паметта на поколенията и духовната връзка между тях те се самоидентифицират като гърци(18). Арменци и евреи чрез семейната си култура, писменност и език, религия и традиции също не се нуждаят от припознаване на тяхната етничност(19). Старообредците, макар и слабо познати в общественото пространство от чуждоетнични общности също имат своя история, митология и бит в българското общество(20).Всекидневният свят на армъните, особено на старите заселници цинцарите в българските градове винаги е рационално конструиран и интегриран в българското общество през всички периоди от неговото развитие. Днес опора за своята идентичност армъните намират в съхранените легенди и предания за своя общ произход, религиозна принадлежност, специфични черти и ценности в културата – трудолюбие, честност и почтенност, афинитет към знание и образованост(21). Многобройната етническа литература от последното десетилетие категорично ни убеждава в идентитета на другостта, независимо от степента на неговата осъзнатост, но при всички случаи с определен стремеж за общностна еманципация на тази основа.

Известно е, че семейството е най-непосредствената среда, която формира основните социални и културни черти в личността. Това е средата, характерна със своята етническа приемственост между поколенията и формира сложен синхрон между традиционни и модерни, специфични и общочовешки културни навици у подрастващите. Така семейството изпълнява две от основните си функции – етническа и социална. Важна роля във възпитателните насоки на семейството има неговата етническа и социокултурна среда, различията между града и селото като селищни общности, редица демографски характеристики като брой и приемственост между поколенията, образование и професия на родителската двойка, ценностни ориентации. В някои селища с компактно турско население съществува определено несъответствие между етногенотипната програма за възпроизводство и изключително слабите връзки със социетарните структури на обществото. Тенденциите към доминиране на ориентациите във възпитателните функции на семействата изключително към затваряне в етническия идентитет чрез мюсюлманските традиции, водят към етнокултурна сегрегация. В дисперсна етническа среда, семейното възпитание е предимно в рамките на етногруповите стереотипи като междуобщностните взаимоотношения с българите засягат единствено процесите във функционалните сфери на съществуване, т.е. професионалната и социално-икономическата. Подобен тип комуникации се дефинират като присъединяване или коопериране и засягат в различна степен отделни слоеве от всички инородни групи и общности в българското общество. Етноспецифики съществуват и при възпитателните функции на семействата на малките инородни групи – власи, каракачани, гърци, староверци, татари, армъни, които обаче добре хармонират в относително единство с обкръжаващата ги социална, обществена и културна среда. Най-пълна социално-антропологична картина на възпроизводство при семейното възпитание притежават общностите на арменци и евреи, които независимо от едногамната специфична семейна култура, поколенията им винаги са с паритетно присъствие в обществения живот на страната. Тяхното положение в съвременната българска нация напълно съвпада с концепцията за интеграция, при равенство и съдействие в отношенията с българите. Тази характеристика изключва принципите за малцинственост и се явява по-висша форма на идентичност – културната идентичност, в чието глобално съдържание от общочовешки ценности присъства и техният собственоетнически идентитет.

В зависимост от посочените фактори семействата изпълняват своите етнокултурни функции. Надделяването обаче на етническата насоченост във възпитанието води до подценяване на социалните му функции и до лабилни отношения между фундаменталните и социетарните връзки в обществото. Това не означава омаловажаване, подценяване или отхвърляне на етногенотипните специфики и различия между хората, чиито антропологични връзки са равноценни величини за всички, а търсене на позитивната парадигматична мяра между “етническо” и “общонационално” като еквивалент на национална културна идентичност. По традиция и актуално арменските, еврейските и отделни слоеве семейства от другите народности, имат възможност да възпитават своите деца при висока степен на органична плътност и единство на генотипните, семиологичните и културологичните етнически програми за възпроизводство при пълноценна адаптация към социетарните пространства и структури на обществената действителност. При мнозинството от семействата на тези общности, а и при някои по-малобройни групи на гърци, каракачани, власи, може да се твърди, че са намерили подходящата “мяра” във възпитателните си функции, насочени едновременно навътре към общността и навън, към обществено интегриране и реализиране на своите поколения в структурите на нацията.

В зависимост от редица обективни и субективни фактори като времевите и пространствените миграции на групите, обществено-икономическото им развитие, приоритетното осмисляне от тях на собственоетническите или общонационалните и общочовешките форми на културата, степени на включеност в останалите социализационни структури на обществото, редица индивидуално-психологически мотиви за действие и пр., белезите за идентичност – етнически и културни, бележат за всяка една от тях различни колебания, които се движат от вътрешногруповата затвореност до реалните параметри на интегрираност в структурите на съвременната българска нация. В етносоциологически план това са исторически трансформации в етническото самосъзнание и поведение при тяхното взаимоотношение със социалните, политическите, културните, включително и етническите /външни и вътрешни/ фактори и процеси в макрообществото, т.е. степени на включеност на групата или общността в социологическите структури на обществото. В етнопсихологически план промените отразяват различията в механизмите, чрез които се поддържат етническите стереотипи паралелно с възприемането на образци от националната култура, в наслагването на традиционните етнически белези върху съвременните културни форми, а също и тяхното мотивационно въздействие в поведението. Реалното състояние между “етническото” и “националното” в самосъзнанието се проявява в социалното поведение. А това е умението да се уважава, да се развива и умножава, творчески да се подхожда към всичко онова, което съставлява националното богатство. То е в основата на чувството за национална гордост, формира националното самосъзнание и самочувствие, създава усещането за единството между минало, настояще и бъдеще. Всичко това означава, че възпитаването на националните чувства и формирането на националното самосъзнание започва още от първите стъпки в съзнателния живот на децата, до техните най-висши форми на проява – всекидневното участие с дела в утвърждаването, развитието и умножаването на цялото културно богатство, творено през вековете, което днес носи националната гордост от дълголетната му история. В този смисъл формирането на националното самосъзнание, отделно и независимо от етническото самосъзнание е тясно свързано с чувството за неделимост от всичко, в името на което човек се труди и живее. А това предполага както взаимообвързаност между етническото и националното самосъзнание, така и тяхното автономно съществуване при ситуация на междуетническо общуване като осъзната принадлежност на две нива – към собствената етногрупа и към националното обединение, в което тя е включена.

Реалното съществуване на духовно-културен плурализъм в съвременната българска нация очертава типологизирането на няколко тенденции в развитието на инородните групи и общности население, които формират и техния етнокултурен и социетарен облик. Първата тенденция е свързана с отстояване и проявление на устойчиви норми на поведение, възприети като собственоетнически ценности и стремеж за тяхното възпроизводство и обществено налагане чрез умножаване и идентификация с националната култура на своята или желаната метрополия. При някои се стига до пълна изолираност от обществото с ограничен културен праг и нисък социален статус. Това поведение е тясно свързано със социално-икономическото развитие на страната през последното десетилетие, което действа деструктивно върху организацията и ритъма им на живот като маргиналии. Отключва се желанието на “другостта” и “различието” от българите и тяхната страна. Стремежът да са “чужди” национални малцинства сред българите е насочен към уплътняване и утвърждаване на техния “пълен” етнически идентитет – собствен официален език, култура, обществени институции, култови места.
Втората тенденция отразява появата на лабилност и отказ от собствени остарели стереотипи и тяхното заместване с такива, които са адаптивни или общи за цялото общество.

Тези характеристики засягат отделни слоеве от инородното население у нас, чието осмисляне на етническото самочувствие и присъствие в социокултурните пространства на обществото се гради на общозначими белези за личността, за нейното изграждане и реализация чрез образование, професия, просперитет и нормален жизнен стандарт.
Третата тенденция бележи определена комуникативна социална и културна интеграция в българското общество. В последните години тази тенденция се демонстрира от нов социално-културен феномен като политически, културен и бизнес елит, прослойки с представители независимо от тяхната етническа, религиозна или друг вид собствена или призната принадлежност, но с равностойно “равенство на резултатите”(22). Тази прослойка създава и социокултурната среда за възпитание на своите деца, като важни фактори се явяват образованието и професията на родителите, извънсемейните контакти, езиковите взаимоотношения, съвременните модели на поведение. Това “равенство на резултатите” е функция на тази тенденция, но като идея е неприложима за обществото като цяло.

Едва ли бихме могли да очертаем цялото многообразие на емблематичната картина на реализация на етническите групи и общности в съвременната българска нация. Многопосочни са перспективите в развитието на това население у нас. И все пак напрежението между “другостта” и потребностите на цялото общество от национален идентитет и самочувствие може да се намали с поставянето на най-важните проблеми, които се свързват с перспективата за неговото бъдещо снемане. 1/Мястото на българския език в живота на инородното население у нас, и 2/Реалният факт от феминизирането на бедността.

Първият аспект засяга степента на усвоеност езика на макрообществото като важно средство за социетарна адаптация. В европейските проекти за интеркултурно възпитание и образование се отчита двойнствената функция на езика – език за идентичност(майчиния език) и език за комуникация (езика на обществото)(23). Приоритетно място заема комуникативния език, езикът на междуетническото общуване с ясната перспектива за постигане нивото на културен билингвизъм като най-надеждна форма за комуникация в интеретническа среда. Следователно у нас владеенето на български език продължава да има особено важно място и значение в образованието и социалната реализация, тъй като това е комуникативният език за усвояване и възпроизвеждане културата на цялото общество. Наличието на билингвизъм и дори първостепенното място в последните години на родния език в бита на част от инородното население у нас не изместват ролята на българския език като основен детерминант в неговата култура(24). Затова още в предучилищна възраст изграждането на когнитивни способности у детето, включително чрез комуникативния език са изключително важни за успеваемостта в училище и за творческото развитие на детската личност. Според направено в последните години изследване по холандски тест върху едни от най-важните способности на децата в предучилищна възраст за пространствена ориентация в тримерни форми се доказва, че словесното обозначаване на пространствените категории – местоположение, отдалеченост, пространствени отношения между предметите са от важно значение за децата при усвояване на информация от най-различно естество, включително и в сферата на личностните и социалните комуникации(25). Други изследвания върху езиковата подготовка по български език в средните училища показват, че деца преминали през предучилищните форми на общите за всички словесни дидактически игри, независимо от техния етнически произход нямат значителни различия в овладяването на българския език
Вторият проблем е свързан с прогресивното обедняване на женското население като цяло, и в частност проблемът има и своите етнически и конфесионални специфики. Те се проявяват различно при отделните етнически общности в България, тъй като общите за цялата нация неблагоприятни фактори заемат различно място в техния живот. Най-ярко те се открояват сред женското население на турската общност и при някои от циганските етнически групи. При жените от турското население особено силна зависимост съществува между все по-явното затваряне в своя етнически хронотоп чрез религията и традициите, нежеланието за образование и оттам невъзможността за добиване на социални позиции. През последните години насоките в образователната политика по отношение специално към турското население вероятно ще затвърдят тенденцията към още по-явна дистанция на българските туркини от обществените институционални структури. В днешното съвремие на преход към нов тип икономически взаимоотношения, конкуренцията при човешкия труд и липсата на система за защита на жената домакиня, реалните възможности на туркините мюсюлманки за социален избор все повече ще намаляват при наличието на по-горните фактори, които някои като техни придобивки в последните години /религиозни свободи, изучаване на официалния съвременен турски език, отлив от образованието и професионализацията, затваряне в семейните традиции и пр./ се превръщат и в реални фактори не само за феминизирането на бедността, но и за обедняване на цялото това население. Още по-изявена като малцинствен проблем е тази картина на обедняване при една значителна част от циганското население. Такова положение, особено на жените може да се дефинира като доброволна социоикономическа и професионална маргиналност. Оказва се, че етническата еманципация и идентичност са необходими, но недостатъчни колективни величини в перспективата на миньоритните общности в социално-структурираното съвременно общество.

В заключение можем да обобщим, че основното движение на историческия процес е взаимодействието, не между отделните общности или етнически групи или между отделните етноси, а взаимодействие между техните култури(26). И ако априори се мисли за тях като за равностойни или съществуващи паралелно, в историческото взаимодействие няма еквивалент на равномерност и равнозначно натрупване или преповтаряне на техните основни опори. В този процес все пак отделните етнически групи със своите култури се изживяват със самочувствието на своята уникалност, породени от събития и значими исторически и културни постижения. Те се преживяват субективно във времето и пространството, остават в основата на паметта и се превръщат в програма за тяхното бъдеще. Историческото поведение на групата или общността определя насоките на тяхното развитие и гарантира техният устойчив идентитет, но социалното взаимодействие в националните структури е средата, в която и чрез която се реализира този идентитет.

Литература:

1. Кюизьоние, Ж. Етнология на Европа. С.,1993,с.186
2. Кръстева, А. Етничност.-В: Общности и идентичности в България.С.,1998,с.13.
3. Живков, Т.Ив. Увод в етнологията. Пловдив, 2000, с. 35-36.
4. Велчева, Н. Народ без граници. Българският идентитет. Историко-етнографски очерк. С., 2000, с.138-206.
5. Живков, Т.Ив. Етничният синдром. С.,1994, с. 50.
6. Живков, Т.Ив. Увод в етнологията…, с. 348-349.
7. Желязкова, А. Турци. – В: Общности и идентичности…, с. 375.
8. Велчева, Н. Европейските стандарти за идентичност и междукултурни взаимоотношения. – В: Лице за идентичност. С.,1999,с.8.
9. Мизов, М. Ромите в социалното пространство. С., 2003, с. 59.
10. Кюизьоние, Ж. За една етнология на малките балкански градове. – В: Етнология на малкия град. Пловдив,1995, с. 6-7.
11. Грозданова, Е. Българската селска община през ХV-ХVIII в. С., 1989.
12. Живков, Т. Ив. Етничният синдром…, с. 111 и сл.
13. Кюизьоние, Ж. За една етнология…, с. 6.
14. Кръстева, А. Етничност. – В: Общности и идентичности…, с. 11.
15. Живков, Т. Ив. Етничният синдром. С.,1994, с. 56.
16. Велчева, Н. Родопчанката. Щрихи от етносоциалния и етнопсихологическия й портрет. С., 1994; Макавеева, Л. Религиозни традиции в брачния живот на жените мюсюлманки в България.-Лице за идентичност. Съставител и редактор Н. Велчева. С.,1999, с. 35-52; Лозанова, Г. Деца и ислям. – Български фолклор “Ислям и народни традиции”, 1996, кн. 3-4, с. 21-37; Желязкова, Ан. Турци. – Общности и идентичности в България. Съставител А. Кръстева. С., 1998, с. 371-397, и др.
17. Марушиакова, Е. В. Попов. Циганите в България. С., 1993 и цит. лит. там; Марушиакова, Е. Кидав Ромен (”Събирам циганите”) или съвременното самоуправление при циганите. – В: Лице за идентичност…, с. 158-168, и др.
18. Пимпирева, Ж. Каракачаните в България. С., 1994; Традиционните календарни празници на каракачаните в България.- В: Лице за идентичност…,с. 124-147, и др.
19. Банкова,П. Арменците: история и религия.-Българска етнология,1995,кн.2,с.79-90; Арменците-метаморфозите на едно вероизповедание.- В: Лице за идентичност…, с. 66-84, и др.; Рошковска, А. С.,Лозанова. Евреите и българската градска култура (ХVIII-ХIХ в.). С.,1998, и др.
20. Анастасова,Е. Старообредците в България. Мит, история, идентичност. С.,1998, и др.
21. Кирилова, А.Ние за себе си и другите за нас.. Етнокултурна идентичност на армъните.- В: Лице за идентичност…,с. 52-66.; Родовата памет на армъните. – В: Армъните в България. Съставител Ив. Георгиева, С., 1998.
22. Кръстева, А. Етничност.- В: Общности и идентичности…, с. 14.
23. Сачкова, Е. История на интеркултурната педагогика в Европа. – Педагогика, 1996,кн.3,с.14-35.
24. Кюранов,Ч. Човешките общности. С., 1982, с. 181.
25. Ванева,В. Концепцията на Жан Пиаже за развитие на пространствените представи у децата. – Педагогика, 1998, кн. 11-12, с. 60-71.
26. Живков, Т. Ив. Увод в етнологията…, с. 455-456.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук