Доцент, д-р по право. Преподавател в Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на теорията на правото, теорията на държавата и политологията. Автор е на монографията “Държавната власт” (2001 г.), както и на редица студии и статии. Член е на ръководството на Българската асоциация по философия на правото и социална философия. Във ВНС е секретар на комисията за изработване на проекта за нова конституция. В момента е народен представител в 39-то Народно събрание, зам.-председател на комисията по правни въпроси.
Смятам, че заглавието на нашата конференция може да се изрази по-откровено и по-остро, а именно – конституционната демокрация и кризата на националната държава. В този смисъл моите думи няма да са юбилейни, въпреки голямото уважение към усилията на всички, които участваха в изработването и приемането на Конституцията, и важната роля на Конституцията в годините на българския преход.
Основната причина за кризата на националната държава, не само на българската, са процесите на глобализация, които протичат през последните десетилетия. Факт е, че икономиката, финансите и информацията все повече се развиват глобално, независимо от държавните граници, а до голяма степен независимо и от държавното регулиране. За разлика от тях социалното осигуряване и политиката в прекия смисъл на думата, все още остават предимно национални – и като очакване към действията на държавните институции, и като политическа отговорност.
Като се вземат предвид процесите на глобализация, включително увеличаващата се взаимна зависимост, няма защо да се изненадваме, че отново и все по-често интернационализацията на тези процеси налага обединяване на усилията на участниците в тях. Вследствие на това се появяват нови движения, каквото е алтернативният глобализъм. Те засега са повече заявка за обществена промяна, отколкото отговор на предизвикалите ги проблеми, но в следващите години ще зачестяват опитите и ще се множат организациите, както и действията на държавите, които се стремят към решаване на споменатите проблеми.
Паралелно с глобализацията се развива и регионализацията. Регионалните организации се опитват да отговорят на редица от глобалните предизвикателства. Заедно с това задълбочаването на регионалната интеграция ограничава свободата на действие на националната държава. Каквито и юридически термини (цесия, делегиране на суверенитет и
др. подобни) да се използват за означаване на преразпределението на властта между държавите и наддържавните организации, самостоятелната и засилваща се роля на последните е неоспорима. Все повече решения, които се отнасят до гражданите на отделните държави, се включват в правомощията и в обсега на дейност на наднационалните организации. Тази нова вертикална структура на властта би се възприела по-лесно от отделните нации и от съответните държави, ако се увеличи демократичността при формирането на наднационалните институции, ако се подобри баланса помежду им и се засили гражданския контрол върху тях.
Вече сме свидетели, ако посочим постигнатото в рамките на Европейския съюз, на създаването за първи път на конституционна наддържавна организация. Това е опит, който вероятно ще се развива и задълбочава. В него се съчетават усилията на отделните държави с тези на съответната наднационална организация.
Сред причините за кризата на националната държава са характерът и начинът на осъществяване на прехода, през който преминават страни като България и други страни от Източна Европа.
Във време, когато мнозина политолози обявяват българския преход за завършен, той се оказва едва ли не в “задънена улица”. На четиринадесетата година след започване на промените страната не е преодоляла икономическия упадък, изживява социален срив, а личната несигурност е по-голяма от когато и да било. Към изброените проблеми логично се добавят и елементи на политическа криза. Почти винаги, когато една страна губи позиции в международното разделение на труда и влошава своите социални показатели, това се определя и като криза на съответната държава. Въпросът е дали политиката и установените държавни институции допринасят за преодоляване на кризисните процеси или за тяхното задълбочаване. Взаимстването на институционни модели отвън само по себе си не дава отговор на поставения въпрос.
Аз съм опонент на тезата, че изброените по-горе проблеми се дължат на това, че Конституцията е установила едни, а не други правомощия на държавните институции. Отделен въпрос е, че кризисните процеси в обществото рефлектират върху Конституцията, върху нейния авторитет. Но ние ще дадем необосновано оправдание на всички, които носеха и носят най-големите отговорности за политиката и управлението на страната , ако приемем, че неудачите се дължат по скоро на конституционния инструмент, отколкото на политиците и управляващите, които си служат с него.
Във формирането на конституционната уредба на България след Освобождението и след началото на демократичните промени могат да се намерят допирни точки. Търновската конституция и действащата българска конституция в много голяма степен са повлияни от най-напредничавите европейски образци за съответното историческо време. Това, разбира се, е достижение на българския конституционализъм, особено в неговите нормативни проявления, но то става и негов недостатък, защото редица от специфичните български проблеми остават без национален отговор – като политика и като институционна структура. Засега не е намерен баланс между нормативната синхронизация, която формално вписва България в Европейския съюз и в глобалния свят, и законодателната политика, която да отговаря на най-острите проблеми на съвременното българско общество. Реализирането на конституционните принципи, съобразно с националните условия е “ахилесова пета” не само на българския конституционализъм. Поради това не бива да подминаваме проблема доколко реален е българският конституционализъм и доколко номинална е Българската Конституция. Разминаването между формалната и реалната конституция се корени в липсата на силни социални субекти, които да укрепват жизнеността и да гарантират реализацията на конституцията.
В много случаи истинските решения се определят не от конституционните органи, а от други сили, които трябва да открием зад фасадата на Конституцията. Аз няма да скрия тези сили. Те са и вътрешни, и външни. В страната те принадлежат преди всичко на корпоративната икономическа власт. Тя се домогва до влияние не само върху политическите институции, но и върху институциите на съдебната власт. Проблемите на съдебната власт са отчасти производни на политическите отношения, които в началото на прехода силно я политизираха. Днес, наред с това и дори в по-голяма степен, тези проблеми се дължат на силната обвързаност между корпоративната власт, политическата система и съдебната власт. Без посоченото признание шансовете да се подобри дейността на съдебната власт и да се повиши предвидимостта на съдебните актове са съвсем малки.
Още по-голямо е влиянието на външните властови фактори върху конституционните органи на държавата. Към тях се отнасят международни финансови институции като МВФ и Световната банка, Световната търговска организация и пр.; НАТО, Европейския съюз и т. н. Българската конституция не отрежда правомощия на никоя от тези организации, но всяка от тях в отношенията си с България разполага със значителна власт. Следователно реалното разпределение на властта съвсем не се свежда до установените от Конституцията държавни органи и други политически субекти. По тази причина приповдигнатият тон, с който понякога се предлагат конституционни промени, прикрива и заобикаля проблема за външните ограничения на държавната власт. Засилването на властта на посочените международни организации, освен ако не става дума за властта на най-силните държави, отслабва националната държава.
Ще завърша с актуалния въпрос за предстоящите конституционни промени.
Ще изпаднем в поредните илюзии или умишлено ще насаждаме илюзии, ако кажем, че промените в няколко конституционни разпоредби могат сами по себе си значително да подобрят дейността на съдебната система. Тези промени са необходими за развитието на съдебната реформа, но както отбелязах, проблемите са по-дълбоки и по-мащабни. Тяхното решаване налага последователни политически, законодателни и други действия.
Нуждаем се от промени, които да осигуряват едновременно независимост, ефективност и отговорност на съдебната власт. Такива са очакванията и на българските граждани, и на партньорите на България. Интересно е, че в първите години след началото на политическите промени експертни юридически общности, като Венецианската комисия към Съвета на Европа, се интересуваха предимно от това как се гарантира независимостта на съдебната власт, а сега заедно с нас питат как освен това да се повиши нейната ефективност и отговорност.
Няма защо да премълчаваме, че една част от предлаганите промени са продиктувани не от съдържанието на Конституцията, а от практиката на Конституционния съд. Според мен част от решенията на КС вместо да утвърждават Конституцията и да развиват нейния дух, я ограничават и тълкуват превратно. Такъв е случаят с разграничаването между магистратските и административните длъжности в съдебната власт. Всички, които са участвали в приемането на Конституцията могат да потвърдят, че когато се правеше Конституцията, ние искахме да създадем стабилност и независимост на магистратите при изпълнение на техните функции, а не на заемането на ръководни длъжности в системата на съдебната власт. Ако тази идея беше търсена и тълкувана от Конституционния съд, вероятно той щеше да намери аргументи да я оповести в своето решение. Ако целите са били други, виждаме и техните резултати.
Затова сега се налага чрез промяна на Конституцията да преодоляваме ограничения, които са поставени от Конституционния съд. Няма да задълбочавам тази по-специализирана дискусия. Тя е много интересна от гледна точка на проблема за съотношението между представителна и конституционна демокрация, в частност за ролята на конституционното правосъдие.
Проблемът за естественото напрежение между представителната демокрация, от една страна, и конституционната демокрация, от друга, не е нов. Тези две страни на демокрацията се развиват едновременно и взаимно се допълват, но те не съвпадат и се подчиняват на различни изисквания. Нещо повече, представителната и конституционната демокрация често влизат в противоречие помежду си. Докато представителната демокрация залага преди всичко на принципа на мажоритарността на решенията, които съответстват на очакванията на мнозинството, то конституционната демокрация поставя ударението върху правовата държава, върху управлението в съответствие с правото. Проблемът е как те да се съчетават, за да се утвърждава както представителността на демокрацията, защото без представителност няма демокрация, така и принципите на конституционализма, на правовата държава, защото без тях няма правово управление и пълноценна защита на правата на личността.
Доказателство, че конституционализмът у нас има значителни недостатъци, е практическата липса на относително ясно разграничение между сферата на политическата и на юридическата власт. От най-високопоставени магистрати чуваме изказвания , които говорят за пренебрегване на разликата между политическа и юридическа власт, между политическа и юридическа аргументация. Степента на развитие на една страна като правова и конституционна до голяма степен се определя от това дали се различава ролята на хората и институциите, които носят политически отговорности, тоест представляват определени интереси и формират политиката, и тези, които носят отговорност за точното прилагане на закона и за защитата на правата на гражданите и на юридическите лица.
Необходимо е въпросите за промените в частта за съдебната власт да се отделят от тези във връзка с бъдещото членство на България в Европейския съюз. Комисията, която обсъди и подготви промени в Конституцията в главата на съдебната власт, ще завърши – надявам се – успешно своята работа. Така се открива възможност в началото на следващата парламентарна сесия да се изпълни конституционната процедура за промени поне по тези въпроси, които се отнасят до несменяемостта, мандатността и имунитета на магистратите.
Темата за Европейския съюз и членството на България в него, доколкото тя засяга Конституцията, трябва да продължи да се обсъжда. Тази тема засяга различни части на Конституцията и много повече разпоредби. Времето за подготовка и приемане на решенията е до края на 2006 година, когато трябва да завърши подготовката на България за членството в Европейския съюз. Следователно разполагаме с достатъчно време, за да проучим практиката на страните от Европейския съюз и на страните-кандидати, които ще бъдат приети през 2004 година.
