Владимир Игоревич Сажин е кандидат на историческите науки, наблюдател на радио “Гласът на Русия”.
Глобалните исторически процеси през 80-те и 90-те години доведоха до коренни изменения в разположението на политическите и военните сили на планетата. В продължение на повече от четири следвоенни десетилетия политико-идеологическата и военна конфронтация “комунизъм – капитализъм” на глобално равнище практически разделяше света на две части: СССР с неговите съюзници и симпатизанти и САЩ с техните съюзници и симпатизанти.
Това световно устройство позволяваше и на Москва, и на Вашингтон в определена степен да контролират обстановката в “зоната на тяхното влияние” и да не допускат (или да задушават в зародиш) повечето “вътрешнозонални конфликти”, които обективно разклащаха мощта на монолитните блокове. Наистина това невинаги се удаваше. Понякога сериозни конфликти и даже войни избухваха в “пограничните територии” на зоните на влияние. Като пример могат да се посочат Корея, Виетнам и Афганистан. И все пак, стратегическото противоборство между двете системи като цяло несъмнено способстваше за неутрализацията на междуетническите и междуизповедалните конфликти на регионално равнище.
Краят на “студената война” обаче ознаменува възникването на нови реалности. Привичното устройство на света, установило се след Втората световна война, бе нарушено. Глобалното противостоене на двете свръхдържави СССР-САЩ, на двата блока – Варшавския договор и НАТО, остана в миналото. Двуполюсният свят, просъществувал няколко десетилетия, бе заменен с многополюсен. Възникнаха нови политически, икономически, идеологически и военни “центрове на сила”: САЩ, обединена Европа, Япония, Китай, Югоизточна Азия и, разбира се, Русия. На тяхна основа се формира нова система на взаимоотношения от най-сложни преплитания на сътрудничество и противоборство.
В тези нови условия нито Русия, приемник на СССР, нито САЩ са в състояние да влияят в желаната от тях степен на събитията в бившите контролирани от тях райони на света. Поради това потенциалните (или насилствено заглушавани) междуетнически и междуизповедални противоречия излизат напред. Започнаха да избухват конфликти, вече на регионално равнище, които все повече ставаха самостоятелен, определящ фактор на международната, в т.ч. и военната политика. Този процес обаче не бива да се обяснява само с отслабването на “глобалния контрол” от страна на свръхдържавите.
Още в края на 60-те години се появиха признаци на обективен преход (или субективно насочване?!) на исляма към политиката. Прието е това явление да се нарича “ислямски ренесанс или възраждане”. Ислямът беше роден от политика, чиито гени в продължение на цялата негова 14-вековна история позволяваха да се съхранява високото равнище на политизация на това учение, оказвайки все по-нарастващо влияние върху развитието на социално-политическите процеси в целия свят. При това същността на политическото и социалното значение на исляма се определя от това, че той излиза извън рамките на обикновеното вероучение и представлява сам по себе си сложен обществено-културен феномен.
Ислямът е повече от религия
В религиозната система на исляма съществува понятието “дин”. При формален превод това е просто религия. Мюсюлманите обаче възприемат понятието като съвкупност от три съставни части: вяра (иман) – като индивидуална, вътрешна религиозност на човека, като осъзнаване чрез сърцето на истинността на Аллах, благодеяние (исхан) и изпълнение на религиозните предписания (собствено ислямът). Докато обаче първият и вторият компонент присъстват във всички религии, собствено ислямът значително отличава мюсюлманството от тях.
В най-тесния смисъл ислямът също е комплексна система, чиито съставни елементи са: системата от религиозни догми – “Калям”; налагане на правови, нормативно-регулативни, социално-нравствени и икономически предписания – “Шериат”; основи на мюсюлманското право – “Фикх”, а също сложна обредно-култова система.
Известно е, че мюсюлманите живеят в страни с различни географски, социални, политически, икономически и културни условия. Хора от много националности на основата на общ език (арабски), на основата на единна книга (Корана) в продължение на столетия са участвали в създаването на нова обща за тях култура, наричана обичайно мюсюлманска, а така също и на мюсюлмански социално-политически традиции. Ислямът бе и остава обща идейна основа на културата и общественото устройство на мюсюлманските страни и региони. Той е прониквал и прониква във всички сфери на техния живот, определял е и определя неговите особености. Ислямът измени хода на социалната, политическата и културната история на огромен ареал, простиращ се върху страни от всичките пет континента. Във всяка от тези страни ислямът има своя специфика, обусловена от особеностите на неговото разпространение; от времето, формите и пътищата на ислямизация на населението; от спецификата на доислямските култове. Това обяснява наличието на голям брой направления, школи, секти и т.н. Като цяло обаче различията в тях са незначителни (те засягат чисто теоретични въпроси на теологията) в сравнение с единството на общите представи, нрави, обичаи, битови правила, които са създали общата, ако може така да се каже, клерикална психология на мюсюлманите, обединени в “уммат ал ислям” – “ислямска общност”. За това способства фактът, че в бита, в ежедневния живот, нравствените обредно-култови норми на исляма, възпитавани още с майчиното мляко в подсъзнанието на младенеца, задълго, по-точно завинаги, остават там и формират особената “мюсюлманска психология” на човека. Поради това въпреки всички обществени катаклизми мюсюлманинът, роден в мюсюлманска страна, завинаги си остава мюсюлманин, ако може така да се кажа, на генетично равнище. Това се отнася и за индивида, и за отделната общност от хора (народности), и за целия мюсюлмански свят, който е прието да се нарича ислямска цивилизация.
Ислямът обаче включва не само правила и норми, регламентиращи религиозно-култовия и социално-битовия живот на обществото, в т.ч. постъпките и действията на отделните вярващи. Това е всеобхватна универсална система от философски и правни възгледи, определяща и юридическите предписания на мюсюлманското право. Във връзка с това ислямът, от една страна, съвкупност от нормативни положения с религиозен, правов, нравствен, икономически и обредно-култов характер, а от друга – система от държавно-правни учреждения и институции, се проявява като важен елемент на обществено-политическата надстройка на мюсюлманските държави. Т.е. в самата религиозна система на исляма, като че ли политиката в тесния смисъл на понятието свързва всички съставни компоненти. Това е най-важната особеност на исляма, отличаваща го от другите религии. Както писа един от най-видните световни учени ислямоведи Фон Грюнебаум: “…съществуват два взаимно свързани факта, които не бива да се отричат; първият – мисията на Пророка прави арабите способни да проявяват активност в световната история; вторият – всички, без изключение, еволюционни пътища на близкоизточното общество, подобно на лъчи, преминаващи през леща, се пречупват през исляма и дори когато това общество се съпротивлява на съблазните и давленията на исляма, то изпитва неговото дълбоко влияние и даже радикално се променя, включвайки се в съвършено нова историческа система на отношения.” Всъщност това е политика.
Благодарение на това за милиарди разноезични последователи на Пророка Мохамед, в т.ч. за мюсюлманите в Русия и бившите републики на СССР, ислямът не е само обща религия, но и политическа сила, способстваща за формиране на определен начин на живот, обща култура и светоглед. Именно политическият компонент в исляма, който диктува волята си и на икономиката, и на военното изкуство, и на другите страни на общественото битие на мюсюлманските народи, излиза днес на преден план сред съставните части на тази религиозна система. В най-широк план явлението може да бъде обозначено с обобщаващ термин като “ислямизъм”, т.е. пределно политизирана съставна част на религията на Пророка Мохамед.
За нас е важно (и тревожно), че по силата на своята генетическа политизираност ислямът днес все повече се превръща в удобно средство за постигане на конкретни политически цели, определяни не от религиозни ценности, а от интересите на политическата борба както вътре в мюсюлманските страни, така и на регионално и глобално равнище. За успеха на “ислямския бум” в последната третина на ХХ век в немалка степен допринесе кризата на “светските идеологии” (преди всичко на западния либерализъм и на комунизма), подтикнала широки мюсюлмански маси да се обърнат към по-близките до техния дух и манталитет чисто религиозни ценности. Пък и за 14 века ислямът стана като че ли неотменима и значима съставна част от всекидневния живот на мюсюлманските народи, при това единна съставна част за различни етноси. В това се проявява силата му и може би така възниква необходимата наситена среда за активизация на ислямския фактор.
В резултат в мюсюлманския свят постепенно изкристализират ислямистки партии, движения и организации, много от които обявяват за своя цел свалянето на секуларистките режими и укрепване позициите на исляма.
Какъв политически избор предлага ислямът?
Разглеждайки съвременния ислям като сложна религиозно-политическа доктрина, явяваща се неотделима съставна част от политическите програми на практически всички действащи в момента в мюсюлманския свят партии, организации и движения, се отделят четири основни негови течения.
Първо течение. Същността му най-пълно може да се изрази с думите “адаптация и синтез”. В случаите, когато мюсюлманските дейци преценяват позициите на исляма ( т.е. своето собствено положение в системата на държавната власт) като относително слаби, на дневен ред идва методът на “адаптацията” към местните условия с цел постепенно проникване на ислямския начин на мислене във всички сфери на социално-политическия живот на държавата. Духовенството прави всичко възможно, за да задълбочи и разшири максимално своето влияние в обществото, да увеличи броя на вярващите, да направи религията наделима част от обществено-политическата структура на държавата. Ислямските клерикали приспособяват новата религия към съществуващите социално-икономически реалности, традиции и т.н. в държавите – обект на тяхното религиозно-политическо проникване. При необходимост те са готови за компромис с традиционните местни вярвания и властови структури.
Днес към тази политическа линия се придържа мюсюлманското духовенство в африканските страни, южно от Сахара (Сомалия, Чад, Етиопия и др.), а също в Русия и някои други страни от ОНД. В провеждането на такава политическа линия се използва широк спектър от средства и методи. Например, вътре в страната и извън нея се провежда изгодна за правителството политическа линия, позволяваща не само да се заслужи доверието на режима, но и да се увеличи собственият авторитет сред масите. В съвременните условия мюсюлманските религиозни дейци активно се включват в борбата за мир, за освобождаване на страните им от неоколониална зависимост, обявяват се против пиянството, наркоманиите, порнографията, пропагандират уважение към по-възрастните, апелират към националните и патриотичните чувства на вярващите. В условията на политическа стабилност дейността на мюсюлманското духовенство, изхождащо от позицията “ адаптация и синтез”, като цяло способства за поддържане на висок нравствен климат в страната. В периоди на кризи, като например в първите години на държавна независимост на редица мюсюлмански републики на бившия СССР, едни групи религиозни дейци се обявяват за поддържане на реда и подкрепят своите правителства, а други, преди всичко радикално настроени, се стремят (и продължават) да използват ислямския фактор за политическите си цели.
Второто течение. Най-разпространено е в страните, където ислямът е държавна религия, но участието на религиозни дейци във формирането на политическия курс е ограничено. В много социологически и политологични изследвания то най-често се определя като “консервативно” или “традиционалистко”. Последователите на това направление имат достатъчно здрави позиции в държавната система и промяната им, по тяхно мнение, не само няма да допринесе за укрепване позициите на исляма в дадените условия, но и би могла да се отрази отрицателно на собстве-ното им положение. Най-ярък пример за идейно-политическата концепция на ислямския консерва-тизъм е доктрината, разработена в един от най-големите теологични центрове на Египет “Ал Азхар”, чиито сътрудници са със статут на държавни служители и активно подпомагат провеждането на правителствената линия в живота. Към традиционно-консервативното течение могат да се отнесат също повечето официални религиозни дейци на пакистанската, саудитската, йорданската, кувейтската и много други мюсюлмански общности. В своя политически ипостас традиционно-консервативният ислям в тези страни се изявява като стабилизираща сила, призвана да съхрани и умножи политическите, икономическите и социалните достижения на държавата.
Третото течение е фундаментализмът. Този термин, въведен от западните учени и политици, обозначава съвкупността от течения в мюсюлманската обществена мисъл, насочени към укрепване на вярата в основополагащите източници на исляма, безпрекословно изпълнение на предписанията на Корана и изискванията на законите на Шериата, въвеждане на традиционните мюсюлмански правила като задължителни норми във всички сфери на живота. Като една от основните разновидности на фундаментализма може да се приеме движението, създадено в средата на ХVIII век в Централна Арабия от Мухамад ибн Абд ал-Ваххаб. Основните положения на това учение днес се явяват официална идеология в Саудитска Арабия. Елементи на фундаментализма можем да намерим и в съвременната политика на Обединените арабски емирства, Катар, Бахрейн, Кувейт и други мюсюлмански държави. Историята и политическата практика обаче показват, че след идването им на власт, върховете на фундаменталисткото движение започват бързо да еволюират към ислямския консерватизъм, а най-радикално настроените негови части постепенно се превръщат или в легална опозиция (ако такава въобще остане), или преминават към екстремизъм както вътре в своята страна, така и в международен мащаб.
Четвъртото течение е представено именно от радикалния фундаментализъм, неразривно свързан с тероризма, подривната дейност и всички екстремистки прояви, приемани в Европа и Америка често като ислямски фундаментализъм въобще.
Не можем да не се съгласим с твърдението на руския политолог А.Игнатенко, определящ фундаментализма като обществено явление, призоваващо за връщане към това, което се определя като първооснова (фундамент) на колективното битие. Трябва да се знае, че “има различни фундаментализми”: православен, комунистически (неосталинистки), ислямски и т.н. Но освен това е редно да се добави, че всички гореспоменати фундаментализми се различават и по методите за достигане на главната цел – “да се завърнеш в прекрасното минало”, по степента на фанатизъм на техните привърженици, осъществяващи опити за възстановяване на първоосновите. Поради това е напълно закономерно да се разграничават умереният (и донякъде даже прогресивен на определени етапи от историческото развитие на едно или друго общество) фундаментализъм и радикалният, екстремисткият, пораждащият ненавист, антагонизъм и вражда както в отделната страна, така и в региона и в света.
Именно радикалният, екстремисткият фундаментализъм използва днес терора като метод за достигане на своите политически цели.
Ислямът и терорът
Историята свидетелства, че тероризмът и ислямът са се развивали по свои собствени пътища и практически никога не са се пресичали. Учените отдавна са достигнали до извода, че като цяло тероризмът е преди всичко социално-политическо, а не религиозно явление. Светът помни, че през ХХ век тероризмът има различни цветове – кафяв, червен, при това с различни оттенъци. Днес основният му цвят е зелен. Това не е случайно. В определени епохи тероризмът успява да се маскира и прикрива зад различни идеологически доктрини, които в конкретния исторически момент имат най-голямо разпространение сред маргиналната част на обществото в дадена страна, недоволна от своето положение и неспособна да постига политическите си цели със законови средства. Така е при фашизма, така е и при болшевизма. Образно казано, тероризмът е реакция на политически импотенти, разпръскващи своята ненавист, завист и непълноценност върху променящия се свят, който те не могат да възприемат. Именно на маргинално-радикална почва могат да покълнат семената на тероризма. Но създаващата се ситуация се използва не само от лумпени. Темповете и мащабите, в които нараства тероризмът, се определят от интензивността, с която той се финансира. Ясно е, че основна роля тук имат престъпните международни кланове, независимо от това колко близо стоят те до т.нар. респектабилни слоеве на обществото и даже до властта. Нещо повече (историята потвърждава това), нерядко самата власт, по своята същност престъпен картел, се явява основен спонсор на тероризма.
Това се потвърждава от историята на ислямисткия тероризъм. Повечето екстремистки групировки, действащи под знамето на исляма, произхождат от Обществото на братята мюсюлмани, основано в края на 20-те години в Египет от учителя Хасан ал-Банна. Възникнало като религиозна организация за “поправяне на нравите” на мюсюлманите, “Братството” бързо се превръща в подобие на политическа партия с ясна идеология. “В исляма религията е неотделима от държавата, от политиката. Истинският мюсюлманин не е този, който се моли на Аллах. Той е длъжен да живее с проблемите на цялото мюсюлманство и да се бори за това обкръжаващото общество да живее по Шериата, а единствената конституция на държавата да бъде Коранът”, учи Хасан ал-Банна. Предлага се при необходимост борба с оръжие в ръце: “Джихадът е нашият път, смъртта в името на Аллах – нашият висш стремеж”, гласи девиз на “Братството”.
През 1948 г. отряди на “братята-мюсюлмани” вземат участие в Палестинската война, а когато Египет, редом с други арабски страни, претърпя в нея поражение, се разгърна терор против “виновниците” за това. След убийството на премиер-министъра Махмуд Нукраши, правителството се стресна – активистите на “Братството” се оказват в затворите, а неговият лидер Хасан ал-Банна е застрелян от агенти на тайната полиция.
Поредната смяна на кабинета в Египет позволи на “братята” отново да се легализират. Те влизат в контакт с революционната организация “Свободни офицери”, свалила през 1952 година крал Фарук. Скоро обаче новият режим стоварва върху тях още по-жестоки репресии. Като повод за това служи покушението на един от членовете на “Братството” срещу президента Гамал Абдел Насър. Дали то е отмъщение за отказа на Насър да изгражда в Египет “ислямска държава”, или “инсценировка” на Насъровите спецслужби с цел да се отстрани влиятелен конкурент в борбата за умовете на египтяните, и до днес не се знае. Организацията обаче е разгромена: няколко нейни лидери са убити, хиляди активисти и редови членове се оказват в затвори и лагери, а тези, които успяват да се отърват от арест, бягат зад граница: едни в Саудитска Арабия, други – в Сирия и Ливан, трети – в Западна Европа.
През 1964 г. част от “братята” са амнистирани и излизат на свобода, но скоро властите разкриват поредния заговор срещу Насър. Главен обвиняем по време на процеса става видният теоретик на “Братството” Сайид Кутб – интелектуалец, учил в САЩ, увличал се като младеж по социалистическите идеи. Възгледите на Кутб за “повелите на съвременността” се отличават с краен радикализъм. Той смята, че мюсюлманският свят се е върнал към езическото “невежество” и борбата за вярата трябва да започне отначало. Според Кутб джихадът трябва да се води не само срещу явните врагове на исляма, но и срещу “псевдомюсюлманите”, особено срещу “управниците – вероотстъпници”.
Животът на Сайид Кутб завършва на бесилката, но неговите идеи вдъхновяват много представители на младото поколение “братя”, намиращи се тогава в затворническите килии. От началото на 70-те години, вече при президента Ануар Садат, в Египет се появяват екстремистки групи от последователи на Кутб, които избират терора като основен метод за борба.
През 1974 г. членове на “Партията за ислямско освобождение” правят опит да завладеят Военнотехническата академия в Кайро. През 1977 г. “Общество на мюсюлманите” отвлича, а след това убива мюсюлманския богослов шейх Мухамед аз-Захаби. Екстремистките групи нападат полицейски участъци, устройват взривове в нощни клубове, нападат християни. В университетските градчета се появяват “ислямски групи”, които тероризират левите и светски настроени студенти, борят се за изграждане на молитвени храмове в помещенията и участват в антиправителствени демонстрации.
През октомври 1981 г. самият президент Садат, “изпуснал духа от бутилката”, пада от куршумите на бойци от групата “Джихад”. Терористите изпълняват заповед на своя духовен лидер – слепия шейх Омар Абдел Рахман, “осъдил” Садат на смърт заради подписването на мир с Израел.
Подобен процес протича и в други кътчета на мюсюлманския свят. В арабските страни повечето екстремистки групи възникват на основата на недоволството на радикалите от “излишната умереност” на ръководствата на местните “Братя-мюсюлмани”. Така се появяват например “Палестински ислямски джихад”, създаден през 1979-1980 г. от палестински студенти в Египет, и “Армия на Мохамед”, появила се през 1990 г. в Йордания.
Много малки радикални групи, възникнали в началото на 80-те години, бързо се дискредитират в своите страни заради терор срещу държавни чиновници и връзки с чужди спецслужби. От началото на 90-те години обаче на сцената излиза ново, още по-агресивно движение, вдъхновено от идеите на същия този Кутб. Негово ядро стават “арабските афганци” – доброволци, воюващи против съветските войски в Афганистан.
Терорът и «Ал Кайда»
Нова страница в историята на “ислямския” тероризъм се открива, когато в разгара на войната в Афганистан в пакистански Пешавар се създава “Бюро за услуги” – организация, заела се с препращането в Афганистан на доброволци “на свещената война” от арабските страни. Създатели на “Бюрото” са двама души – представителят на палестинските “Братя-мюсюлмани” в Пешавар Абдалла Аззам и световноивестният днес саудитски милионер Осама бин Ладен.
Отделения на “Бюрото” са създадени в много страни по света, в т.ч. Западна Европа и САЩ. Смята се, че в Афганистан са преминали обучение около 10 хиляди муджахидини, повечето от които не са били афганци, а произхождат от Саудитска Арабия, Алжир, Египет, Йемен, Пакистан, Судан и други мюсюлмански страни. В тези години, както е известно, муждахидините се ползват с активната поддръжка на САЩ. За тяхното оборудване и снабдяване със съвременно оръжие, в т.ч. “Стингери”, ЦРУ е харчело по 500 млн. долара годишно.
През 1988 г. Бин Ладен създава в Афганистан нова организация под името “Ал Кайда” (База), чиято цел е да разпространява “джихада” в другите страни по света. “Ал Кайда” се ражда по волята на хора, които не могат да се нарекат мизерстващи. Израста в средата на група арабски ислямистки екстремисти, преди всичко със саудитски произход, представляващи група милионери, които разпределят средствата от спонсори, в т.ч. и от ред западни спецслужби, насочени за поддържане на афганските муджахидини, воюващи със съветските войски след 1979 година.
След изтеглянето на съветските войски от Афганистан Бин Ладен се връща в Саудитска Арабия, където излиза с остри изявления, осъждащи присъствието на американски войски на “свещената земя на исляма” по време на войната в Залива. Заради призива му към населението да въстане против “лицемерния” кралски режим, през 1994 г. той е лишен от саудитско поданство и изгонен от страната. След кратко пребиваване в Судан през 1996 година Бин Ладен се връща в Афганистан, където по това време на власт се утвърждава движението на талибаните. По време на талибанския режим, опиращ се на подобни идеологически принципи, “Ал Кайда” разполага в тази страна няколко тренировъчни лагера, в които преминават обучение около 20 хиляди наборници от различни страни, повечето от които се връщат след това у дома. Преди това Бин Ладен създава тренировъчни лагери в Сомалия и Судан, а според някои сведения – и в Чечня и Косово.
Днес се предполага, че “Ал Кайда” има “спящи” клетки и съюзни организации в 100 страни по света. Най-силните европейски подразделения са създадени в Германия, Италия и Испания. “Ал Кайда” има делови връзки с контрабандисти и търговци на оръжие. Един от източниците на доходи, наред с даренията, са търговията с африкански диаманти и афганистански наркотици. Уникалността на «Ал Кайда» е още и в това, че успява да подчини или обедини множество независими терористични групи, действащи досега независимо една от друга. През февруари 1998 г. Бин Ладен обяви създаването на “Световен ислямски фронт за борба против юдеите и кръстоносците”, в който влизат няколко арабски и пакистански терористични организации. Към тях се причисляват “Египетски ислямски джихад”, египетската “Джамаа Ислямийа”, “Либийска ислямска бойна група”, йеменската “Ислямска армия Адена”, кашмирските “Лашкар-и-Таиба” и “Джаиш-и-Мохамед”, “Исламско движение на Узбекистан”, алжирските “Салафистка група на призива и битката” и “Въоръжена ислямска група”, малайзийско-филипинската “Абу Сайяф”. След взривовете в Истанбул към “Ал Кайда” са се присъединили турските “Ислямски велики конници на Изтока” и “Бригади на Абу Хафас Ал-Масри”.
През последното десетилетие «Ал Кайда» стана, ако не една от най-мощните, то във всеки случай най-известната терористична организация. Терористичната мрежа, създадена от Осама бин Ладен, за първи път в съвременната история бе призната за пълноценен военен противник от най-мощните държави в света. “Ал Кайда” има проста и популистка програма: тя се обявява за ограничаване на пагубното влияние на Запада, за замяна на корумпираните режими на мюсюлманските държави с фундаменталистки ислямски режими. В идеален вариант всички мюсюлмани в света трябва да живеят в една страна – Халифат, която ще се управлява по най-справедливите закони на Шериата, тъй като те са основани на божествения Коран. Ислямската демокрация, основана на божествени заповеди, а не на закони, създадени от хора, по определение е по-справедлива.
Днес много публицисти наричат международната ислямистка терористична мрежа “ислямистки интернационал”. В това има някаква истина. Но въпреки това на този престъпен интернационал явно му липсва единен щаб, единно финансиране. Нещо повече, ислямистките терористични организации и преди всичко “Ал Кайда” в последно време разсредоточават своите сили и средства, използвайки малки, несвързани една с друга терористични групировки, действащи самостоятелно, без указание от “центъра”. По този начин ислямският тероризъм, представен на първо място от “Ал Кайда”, не е нов феномен. Ново в него се явява равнището, на което терористите превеждат своите нечовешки актове.
Необходимост от борба с илямския тероризъм
През 2003 г. терористичните организации, свързани с “Ал Кайда” или деклариращи подобна връзка, са извършили минимум 15 терористични акта и са убили около 400 души, а около 800 са били ранени или контузени в различна степен. Приблизително толкова терористични акта на “Ал Кайда” са предотвратени. Преди това членове на “Ал Кайда” са се опитали да взривят в САЩ “мръсна” атомна бомба, да проведат биологична атака във Великобритания, химическа – във Франция, и са организирали успешна атака по море, взривявайки френски танкер. Атаки са регистрирани в Русия, на Филипините, в Саудитска Арабия, Пакистан, Мароко, Индонезия, Индия и Турция. Има сериозни подозрения, че бойци на “Ал Кайда” участват в нападения над американски части и граждански обекти в Ирак.
Според заявление на Държавния департамент на САЩ за две години след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. са заловени или убити почти две трети от висшите ръководители и ключови фигури на “Ал Кайда”. Тези усилия обаче не водят до желания резултат: американски експерти смятат, че през последните две години “Ал Кайда” е променила стратегията на своите действия и е станала по-опасна. Нещо повече, под влияние на “Ал Кайда” възникват нови, неизвестни по-рано терористични структури. Взривовете в синагогата в Истанбул са организирани от “Бригадите на Абу Хафс Ал Масри”. Тази организация е избрала името си в чест на Мохамед Алеф, известен също като Абу Хафс, един от висшите ръководители на “Ал Кайда”, убит в Афганистан през ноември 2001 година.
По време на двегодишната антитерористична кампания в света са замразени активи на стойност повече от 200 млн. долара, блокирани са повече от 1.4 хиляди банкови сметки, принадлежащи на 300 организации, свързани с терористи. Това кара “Ал Кайда” да измени тактиката си. Днес малките терористични групи са на пълна самоиздръжка в своите региони и страни. По-рано спецслужбите са разкривали терористи, проследявайки финансовите потоци, обикновено излизащи от страните на Близкия изток и крупните мюсюлмански общини в САЩ и Западна Европа. Днес този източник за получаване на информация е слабоперспективен.
Независимо от всички трудности обаче международната общност активно търси пътища за създаване на ефективна система за сигурност и противодействие на тероризма. Нито една цивилизована страна в света не отрича необходимостта от решителна борба с международния тероризъм, но светът се сблъсква с отсъствието на механизъм, способен ефективно, адекватно и в рамките на международното право да реагира на предизвикателствата на терористичния интернационал. Отсъствието на подобен механизъм се обяснява с няколко причини. Първо, отсъства единен възглед за самото явление “тероризъм”. Няма общо разбиране на термина “тероризъм”. Сложността идва от това, че тероризмът е многолик. Той се маскира и прикрива с различни идеологически и политически доктрини. Терористите, носещи смърт, често се наричат и революционери, и борци за свобода, за национално самоопределение.
Във връзка с това международната общност в лицето на ООН трябва в най-скоро време да приеме законодателен документ, в който на това опасно политическо явление “тероризъм” се даде еднозначно юридическо определение, непозволяващо да се интерпретира в полза на теснополитически интереси от различни политически групировки или страни. Това би позволило достатъчно точно да се определят всички случаи на тероризъм, да му се противодейства по-ефективно и да се избягват двойните стандарти в провеждането на всеобщата антитерористична борба.
Второ, светът се промени. Той вече категорично не е този, който е бил преди 30, 20 или 10 години. Технологичната революция и глобализацията в икономическата и финансовата сфера обективно способстват за повишаване на възможностите на тероризма.
Трето, измени се и самият тероризъм. От самотни фанатици в края на ХIХ век той премина към разгърната, добре разработена, строга световна система, разполагаща с огромни материални, финансови, идеолого-пропагандни и човешки ресурси. Държавните граници вече не представляват преграда за екстремистите. Техните международни терористични организации сами по себе си не са просто национални групировки от заговорници и фанатици, а крупни синдикати с вътрешно разделение на труда, разполагащи със “свои хора” в различни звена на държавния апарат, на промишления и финансовия свят на много страни. В света протича процес на интернационализация и глобализация на тероризма. Според някои данни този процес завършва, за което свидетелства формирането на ислямисткия терористичен интернационал. Това би могло да подрони стабилността не само в отделни държави, но на регионално и даже на глобално равнище. Съвременният тероризъм, разполагайки с най-нови въоръжения и технологии, се превръща в “супертероризъм”, заплашващ цялото човечество. Това е заплаха номер едно.
Борбата с това явление изисква колективен разум, колективен орган, способен оперативно и без да засяга невинни, да поразява и унищожава международните терористи по цялата планета. Опитът от последните години обаче показва, че ООН по силата на своята бюрократичност и неповратливост е неспособна да реагира оперативно и ефективно на предизвикателствата на международния тероризъм. Нужен е принципно нов мобилен интернационален механизъм със структура, позволяваща да се противодейства на разгърнатата и многообразна престъпна дейност на терористите.
В частност се издига идеята за създаване на наднационална система, обединяваща антитерорис-тичните сили, в състава на които могат да влизат упра-вленски, информационно-аналитични, разузнава-телни, контролно-финансови, контрапропагандни и силови структури – добре екипирани контратерористични части, подготвени за прехвърляне в неспокойни региони. Цялата международна антитерористична система обаче би трябвало да се създаде под егидата на ООН, с нейната благословия, на трайна юридическа основа.
И още нещо. Може би най-главното. В новите геополитически условия ислямът, обединяващ днес около 1,5 милиарда души, трябва да стане главната сила, противодействаща на международния ислямски тероризъм. Ислямският тероризъм е извращение на основите на човечността. И доколкото това извращение носи религиозен, теологичен характер, то и борбата с него трябва да става с религиозни и теологични средства.
В действителност в исляма има немалко хуманни разклонения, течения, секти, школи, сред чиито последователи има духовни авторитети, отричащи екстремистките човеконенавистнически измерения на мисълта. Необходимо е да се обединят тези учени -теолози, да се създаде от тях “теологичен щит” за защита на исляма и съответно на целия останал свят от теорията и практиката на тероризма. Духовните лица, които ще употребят своя авторитет за разобличаване на мита, обосноваващ терора, и за обявяването му за ерес, ще дадат своя ефективен принос към международната антитерористична борба.
В днешното проявление на ислямския тероризъм освен привичното и обичайно за това отвратително явление убийство на невинни хора, се наблюдава и мотивът за самоубийство. Някои или не го забелязват, или го възприемат като нещо естествено, а това е извращение на исляма – религиозен човек да унищожава невинни хора и собствения си живот. В Корана ясно е казано: ”Да убиеш човека, значи да убиеш човечеството”. Убийството е грях. “Не убивай” е библейска заповед, валидна и за исляма. От друга страна, самоубийството също е извращение на исляма. Всички религиозни учения утвърждават, че Бог е създал човека за живот, а не за смърт и не за да отнема сам живота си. Всяка религия определя самоубийците като грешници, не позволява погребването им с останалите.В случая с днешните ислямистки терористи е точно обратното – прослава на самоубийците. Те се оказват елит, а не отхвърлени. В Корана могат да се намерят достатъчно убедителни аргументи против такъв грях като самоубийството. Отровено от митовете за самопожертвованието в името на Аллах, днешното поколение ислямски терористи, често малограмотни и зомбирани от своите лидери – престъпници, се нуждае от истинския ислям. Това е огромно поле за битка. Именно такива са задачите – за теологическа и идеологическа борба с теориите на ислямския тероризъм и за научно доказване на факта, че истинският ислям и тероризмът са несъвместими.
