ПЕРСПЕКТИВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА МОДЕРНИЗАЦИЯ В АРАБСКИТЕ СТРАНИ

0
244


Събитията, разгръщащи се в Арабския изток на границата на ХХ-ХХI век, водят към неутешителния извод, че пред очите ни се разпалват старите конфликти и възникват нови. Сред тези, които заемат особено видно място на страниците на вестниците и на телевизионните екрани, трябва да отделим продължаващия арабско-израелски конфликт и новия кръг в спиралата на палестинско-израелското противопоставяне, довел до началото на втората палестинска интифада през септември 2001 година.

Повече от негативни за региона са последиците от т. нар. антитерористична операция, инициирана от Вашингтон и довела до още по-голямо засилване на напрежението. Разширяването на дъгата на нестабилност на Изток продължава с “реанимирането” на кризата около Ирак, предизвикала в крайна сметка военна операция на САЩ и техните съюзници през пролетта на 2003 г.

Тези сложни международни процеси оказват въздействие на вътрешнополитическата обстановка практически във всички страни от региона на Арабския изток. На властите често им се налага да полагат изпити за способността им за оцеляване в условията на осъществяващата се опасност от външна заплаха и вътрешна нестабилност.

На фона на нарастване на регионалното напрежение на границата на хилядолетието Арабският изток преживя и смяна на управляващите елити в редица ключови страни. Въпросът за приемствеността във властта е един от най-важните и показателни в политическата култура на Арабския изток. Стабилната десетилетия наред политическа система от време навреме бива разтърсена сериозно в една или друга арабска страна. Това става при кончината на някой управник или при идването на власт на нови ръководители в резултат на избори или преврат (което се случва не рядко).

Специфика на политическата система на Арабския изток се явява значителната роля на държавния глава, който съсредоточава в свои ръце лостовете на управление както във вътрешнополитическите дела, така и на международната арена.

В страните с републиканска форма на управление при смяна на властта тя най-често се обсебва или от децата на отишлия си държавен глава, или от управляващия клан. Това дава основание на либерално настроените кръгове на Запад да говорят за твърде незначителната роля на изборите като демократична институция в политическия живот на страните. А следователно и за неспособността на гражданите чрез гласуване да влияят върху своята съдба.

На Запад не се вземат предвид политическите традиции на Изтока, където изборността, многопартийността, свободата на печата и прочие атрибути на демокрацията никога не са били цел, а само средство, поради което си струва да се прибягва до тях само при необходимост. Затова
западната ценностна система среща множество препятствия при опитите
за вграждане в източните общества

Специфична особеност на политическия опит на Арабския изток от края на ХХ и началото на ХХI век се явява задачата за укрепване на съществуващата властова система и предаването на властта по наследство или на принципа на “управляваната демокрация”. При това резултатите от изборите най-често са лесно прогнозируеми и главното – имат второстепенно значение, тъй като няма да доведат до съществено изменение в политическия курс на страната.

В условията на нестабилност на политическата система ролята на стабилизиращ фактор играят армията и спецслужбите. В редица страни те служат за здрава опора на политическия елит, а в някои случаи и сами го олицетворяват.

В арабските страни с монархическа форма на управление процесът на предаване на властта като цяло минава безпроблемно, гладко. През 1999 г. “патриарсите” на близкоизточната политика – кралят на Йордания Хюсеин и кралят на Мароко Хасан II, бяха сменени от своите синове Абдула II и Мохамед VI. Първите години от управлението на младите владетели показаха, че тези две разположени в различни краища на Арабския изток кралства в близко бъдеще са способни да достигнат твърде впечатляващи резултати като цяло и преди всичко в сферата на икономиката. До голяма степен заслугата за това е на отишлото си поколение монарси, създали здрав фундамент за последвалия скок.

Консерватизмът в системата на държавното устройство и методите на управление на страната се компенсират с лихвите от безспорните очевидни успехи в икономиката и от ръста на благосъстоянието на поданиците. При това и Мароко, и Йордания традиционно поддържат със САЩ добри отношения, което е гаранция, че Вашингтон би помогнал в случай, че някой реши да посегне на властта на управляващия елит. В такива страни не бива да се очакват съществени смени в политическия курс.

В последните години от своя живот Хафез Асад направи много, за да подобри авторитета на Башар Асад сред сирийците. Башар преминава интензивна военна подготовка, завършвайки двегодишен курс на обучение във военна академия, където защитава дисертация. Той участва заедно със своя баща в решаването на ежедневните въпроси от живота на страната. На Башар Асад е възложено да се грижи за отношенията с Ливан, които винаги са били предмет на особено внимание за Сирия. Още първите месеци от управлението на младия президент показват, че “уроците” на неговия баща не са отишли на вятъра. На кормилото на държавното управление застава силен човек, решително настроен да въведе уверено своята страна в третото хилядолетие под флага на реализацията на плановете за междуарабска интеграция.

В лицето на Сирия САЩ, мечтаещи да преправят политическата карта на Близкия изток по свое усмотрение, срещат силен отпор. Дамаск в днешно време се явява като че ли последният бастион на панарабизма. Например в конституцията на Сирия е написано, че “всяка опасност, на която е изложена която и да е арабска държава от страна на колониализма и ционизма, се явява в същото време и опасност, заплашваща цялата арабска нация”. Стремежът на Сирия за създаване на регионални съюзи, при това с участието не само на арабски страни, среща отпор от САЩ, които не желаят в Близкия и Средния изток възникване на нов “център на сила”. Независимият курс на Дамаск е в разрез с откровено експанзионистичните стремежи на Вашингтон в Близкия изток и това до голяма степен предопределя характера на сирийско-американските отношения, които в началото на ХХ век продължават да си остават сложни.

Башар Асад се ползва с голяма популярност сред своя народ. Откликвайки на желанията на интелигенцията, младият президент провежда курс на постепенна либерализация на обществения и политическия живот на Сирийската арабска република (САР). През 2003 г. управляващата в Сирия Партия на арабското социалистическо възраждане (ПАСВ) прие решение “да отслаби вмешателството” в политическия и икономическия живот. Както е заявено от страниците на партийния вестник в резолюция за изводите от състоялото се в Дамаск през лятото на 2003 г. заседание на ръководството на ПАСВ, партията “не трябва да подменя изпълнителната власт”. “Членовете на партията и партийните органи са длъжни само да направляват и контролират държавните структури”. Сирийските медии отбелязват, че това решение на ръководството на ПАСВ било “възприето с въодушевление от сирийската общественост”. Отслабването на партийния контрол трябва да осигури “оптимално взаимодействие на всички членове на обществото независимо от политическите им възгледи”.

Въпреки неотдавнашните стълкновения между араби и кюрди през март 2004 г., в страната в продължение на много години цари мир между националностите и вероизповеданията. Такива крупни национални малцинства като кюрди и арменци заемат подобаващо място в държавния и частния сектор на обществения живот. В Сирия практически няма престъпност. Още през 80-те години на ХХ век Хафез Асад се разправя с “желязна ръка” с екстремистите.

Макар и не с бързи темпове, успешно се развива икономиката. Възможност да лансират свои идеи получават различни обществени организации, СМИ, а борбата с корупцията е изведена като едно от приоритетните направления в дейността на държавата.

В тази ситуация САЩ нямат никаква възможност да дестабилизират Сирия отвътре. Залага се на външен натиск върху Дамаск. Обаче и във външната политика Сирия за последните години постигна значителни успехи. Развиват се отношенията със страните от Европа, укрепват отношенията с Турция, както и преди най-близък стратегически партньор е съседен Ливан. С бързи темпове върви задълбочаването на отношенията в различни сфери с отдавнашния съюзник на САР в региона – Ислямска република Иран. Освен това по традиция са тесни връзките между Дамаск и Москва – днес Сирия е един от малкото реално действащи аванпостове на руското влияние в района на Близкия и Средния изток.

В тази ситуация главен коз за САЩ в играта за намаляване на влиянието на Сирия в региона остава Израел. Вашингтон неведнъж е давал да се разбере, че не ще се противопостави на военни акции на Израел против Сирия дори ако подобни акции противоречат на нормите на международното право.

На фона на задълбочаване и укрепване на отношенията на Сирия с Египет официално Кайро много болезнено възприема заплахите от страна на Израел (подкрепяни от САЩ) по адрес на Дамаск. Египет рязко осъди израелската атака на палестинските лагери на територията на Сирия на 5 октомври 2003 г. Властите в АРЕ, които също полагат големи усилия за активизиране на междуарабската интеграция, твърде негативно възприеха тази акция на Израел. Сирия бе и си остава една от ключовите страни в арабския свят и поради това всякакви враждебни действия против нея се приемат от египетското ръководство, интелигенция и общественост като опит за отслабване и на нейните собствени позиции.

В самия Египет вътрешнополитическите процеси протичат спокойно. На 26 септември 1999 г. президентът на Египет Хосни Мубарак е избран за пореден – вече четвърти – шестгодишен президентски мандат. На общ референдум за него гласуват 93.8% от избирателите. Съгласно конституцията на Египет преки президентски избори в тази страна не се провеждат. Кандидатурата на бъдещия държавен глава се утвърждава от Народното събрание (парламента) и се предлага на всенароден референдум. Мнозинството в парламента е на възглавяваната от Мубарак Национал-демократическа партия (НДП).

Хосни Мубарак се старае ролята на страната му в международните отношения да е колкото се може по-значителна. Египет е страна, притежаваща голяма политическа тежест в Арабския свят, и стремежът е към укрепване на лидерството й в него, макар и да не е облагодетелствана с колосални запаси от въглеводородни суровини като страните от Персийския залив. Във външната си политика Египет се опитва да бъде един от спонсорите на палестинско-израелското урегулиране, да е ключово звено в системата на сигурност както в Северна Африка, така и в региона на Арабския Машрак. В страната властите залагат на мащабни национални проекти, които при успешна реализация могат да решат вътрешните проблеми и съществено да повишат престижа на Египет на международната арена. Става дума за планове Египет да стане един от най-крупните доставчици на природен газ в света, център за иновации в информационните технологии, а също така да бъде решен и проблемът с водните ресурси в басейна на река Нил.

Всичко това безспорно е трудно за реализиране без солидната финансова подкрепа на Запада, преди всичко на САЩ. Вашингтон ежегодно отделя за Египет около 2 млрд. долара безвъзмездна помощ. Поради това, докато се стреми да укрепи своето регионално лидерство в Арабския изток, Египет в обозримо бъдеще е обречен и на тясно сътрудничество със Съединените щати. И Западът, и Изтокът, и, разбира се, арабските страни, са заинтересовани в Египет да цари мир и спокойствие. Това определя особеното място на държавата, играеща ролята на посредник между арабския свят и Запада, особено що се касае до насъщните проблеми на арабската общност. В този смисъл сегашният управляващ режим начело с опитния Хосни Мубарак устройва мнозина.

От 1981 г., когато застана на кормилото на властта в Египет, Хосни Мубарак успя да постигне много. Той сполучи да изведе Египет от изолацията, в която бе изпаднал след подписания с Израел сепаративен мирен договор през 1979 г. , и още през 80-те години да възстанови членството на Египет в Лигата на арабските държави и Организацията Ислямска конференция. В началото на 90-те години на XX век страната си възвърна званието лидер на арабския свят. Без нейното участие днес не се решава нито един въпрос на близкоизточната политика и на първо място – арабско-израелският мирен процес. Мубарак проведе реформи по либерализацията на икономиката, създаде милиони работни места, значително снижи нивото на инфлацията. Но като главно достижение на президента трябва да се счита победата му над фундаменталистите, държали в страх страната в продължение на много години. Според мнението на наблюдателите именно заради това хората неизменно казват “да” на Мубарак при референдумите.

Слабо място на управляващия режим би могла да бъде неубедителната му социална политика. Икономиката се развива успешно, но голяма част от хората не усещат това. Числеността на населението стремително нараства, а икономическите показатели не успяват да догонят демографския ръст. През 2003 г. населението на Египет превиши 70 -те милиона.

На международната арена за повече от двадесет години президентстване Хосни Мубарак успя да се утвърди като внушаваща доверие политическа фигура. Отчитайки като цяло благоприятните отношения на Кайро със Запада, а също така и големия интелектуален потенциал на Страната на пирамидите, на Запад често се чуват гласове, че Египет е бъдещият “тигър на Нил”, на когото се предрича бърз и блестящ подем, подобно на някои страни от Югоизточна Азия. Самият президент на Египет често е сравняван с фараон, в чиито ръце са съсредоточени освен колосална политическа власт и командването на най-силната армия в Арабския изток.

Мубарак изглежда прекрасно, притежава добра спортна форма. Активно пътува из страната, участва в различни международни прояви, инициатор на които нерядко е самият той. Но въпреки всичко, като се отчита солидната възраст (Хосни Мубарак е роден през 1928 година), в арабската и западната преса все по-често се появяват публикации, в които авторите си задават въпроса, кой ще стане приемник на сегашния президент. Разглежда се и вариант на предаване на властта от бащата на по-малкия син на президента – Гамал Мубарак.

Четиридесетгодишният син на Хосни Мубарак е представител на интелектуалния елит на своето поколение. Той е висококвалифициран експерт по икономически проблеми. След получаване на университетска диплома по мениджмънт и финанси работи в египетски банки, а след това пет години повишава квалификацията си в Лондон. През септември 2002 г. е избран за член на секретариата на управляващата Национал-демократическа партия (НДП). Впрочем самият Гамал Мубарак винаги повтаря, че не мисли да се кандидатира за поста държавен глава, като подчертава, че възнамерява и занапред активно да се занимава с обществено-политическа дейност. Президентът Мубарак през януари 2004 г., отговаряйки на журналистически въпрос относно предаването на властта на своя син, категорично опроверга възможността от подобно развитие на събитията, като каза, че идеята за предаване на властта ”по наследство” даже не се обсъжда. Във всеки случай този въпрос остава една от най-вълнуващите вътрешнополитически интриги в живота на Египет в близките години. Очевидно ситуацията ще се проясни с наближаване на следващия “президентски” референдум, който ще се състои през 2005 година.

Каквото и да се случи, сътрудничеството и на Сирия, и на Египет със Запада ще продължава и занапред, доколкото сериозните икономически интереси на Европа и САЩ в този регион винаги ще доминират пред недоволството от несъответствието между вътрешнополитическите реалии в тези две страни с прословутите западни стандарти. И все пак, въпреки присъщите на Изтока консерватизъм и привързаност към консервативните принципи на държавно строителство и управление, в някои страни на Арабския изток резултатите от реформите в областта на политическата система са налице. В авангарда на страните, предприемащи решителни стъпки в сериозните преобразования, са неголемите арабски монархии от Персийския залив – Бахрейн и Катар.

На 14 февруари 2001 г., по време на референдум, е одобрена Национална харта, определяща основните направления на политическите и социално-икономическите преобразования в Бахрейн. Съгласно хартата е предвидено учредяване на двукамерен парламент и независима съдебна власт, предоставяне на граждански права на поданиците и тяхното равенство пред закона независимо от пола, социалния произход и религиозната им принадлежност. Година по-късно – на 14 февруари 2002 г., Хамад бен Иса, позовавайки се хартата внесе изменение в Конституцията от 1973 г. и обяви себе си за крал (дотогава държавният глава се нарича емир). В 2002 г. кралят на Бахрейн Хамад бен Иса Ал Халиф издаде нов закон за печата, който мнозина нарекоха “най-либералния в арабския свят”.

В съседния на Бахрейн Катар през пролетта на 2003 г. преобладаващото мнозинство от жителите гласуват за първата конституция след получаването на независимост за страната през 1971 година. В подкрепа на документа гласуват 96% от участвалите в референдума. Съгласно приетата от катарците конституция, в страната се създава Консултативен съвет (парламент), съставен от 465 членове, две трети от които се избирт на избори, а една трета се назначават от емира. В конституцията е фиксирано разделението на пълномощията между изпълнителната, законодателната и съдебната власт.

Като пример за страна, в която успешно се осъществява политическата и икономическата модернизация, може да бъде назован и Тунис. През годините на реформи тази неголяма държава от Северна Африка постигна значителни резултати. На властите в страната, начело с президента Зин ал-Абидин Бен Али, се удаде да обезсилят фундаменталистите, да постигнат едни от най-добрите в арабския свят показатели за доход на глава от населението. Избраният от властите курс на либерализация на икономиката и отмяната на ограниченията за частнопредприемаческата дейност срещат подкрепата на преобладаващото болшинство от населението. В страната действа най-либералното в арабския свят законодателство по отношение правата на жените. Достиженията на Тунис са положително оценени даже от скъпата на похвали към Арабския свят Европа. През 1998 г. е подписан документ за асоциирано членство на Тунис в ЕС.

Впрочем има и такива, които смятат, че тясното партньорство на Тунис с ЕС, неговата политика на отвореност “неизбежно ще доведат страната до по-голяма зависимост от Запада , ще я превърнат в пазар за пласиране на европейските стоки”. А в политически и във военен аспект – “в стратегически плацдарм, територия за военни бази на НАТО и САЩ”.

Процесът на постепенна политическа модернизация в арабските страни често се натъква на сериозни прегради. В последните години властите в арабските страни се сблъскват със сериозната задача за съхраняване на националната сигурност. Вълната от терористични актове, преминала през арабските страни в периода 2002 – 2003 г. (взривовете в Тунис, Мароко, Саудитска Арабия) и предизвиканите от това усложнения на общото положение в региона принуждават управляващите кръгове в арабските страни “да затегнат гайките”, поставяйки под държавен контрол дейността на някои СМИ и обществени организации.

Факторът външна заплаха в проблемите по осигуряването на националната сигурност на съвременния етап играе все по-голяма роля. След разпадането на СССР през 1991 г. на страните, намиращи се в сферата на влияние на Съветския съюз, започна да им се натрапва американският модел на световъзприемане, в който САЩ свирят “първа цигулка”. Много често такива идеологически акции се осъществяват посредством агресивна икономическа експанзия, чрез насаждане на американски социокултурни ценности, нарастване на военното присъствие в зоните на изкуствено раздухвани кризи.

Използвайки утвърдения канон в американската пропаганда – увеличаване на военното присъствие в този или онзи регион или чрез силови акции (не винаги легитимни от гледна точка на съществуващото в момента международно право), САЩ изпреварват отправяните от самите тях различни обвинения, които често се явяват просто вмешателство във вътрешните работи на дадената страна.

Като основен аргумент САЩ най-често използват тезата за недостига на демократични свободи като източник на всички проблеми. По мнението на съветничката по национална сигурност на президента на САЩ Кондолиза Райс, болшинството страни от Близкия изток страдат от дефицит на свободи и именно в това се крият причините, пораждащи тероризма. При това, като правило, става дума за тези страни, които не желаят да се движат в сферата на влияние на американската политика. Междувпрочем именно
политиката на САЩ е катализаторът, който привежда в действие най-радикалните сили на Арабския изток

Подкрепата от страна на Вашингтон на откровено силовите акции на Израел по отношение на арабите, окупацията на Ирак, нарастването на броя на американските военни бази, насилственото внедряване посредством икономически лостове на елементите на западната култура – всичко това се възприема от жителите на Арабския регион като опит за реколонизация. Мисионерската роля, с която САЩ се нагърбват и за която все по-гръмко тръбят по време на управлението на сегашната републиканска администрация, се възприема в арабските страни като намерение да бъде разрушена многовековната система на ценности на региона, система, изградена на основата на постулатите на исляма и на привързаността към традициите на предците.

Подобно развитие на събитията може да дестабилизира обстановката в региона на Арабския изток, тъй като способства за пораждане на силен социален протест сред широки слоеве от населението. Затова тези, които внимателно следят развитието на събитията в света, не са учудени от ръста на антиамериканските настроения, достигнали през последните години шокиращи мащаби.

Осъзнавайки факта, че страните на Арабския изток посрещат началото на XXI век с различен багаж от икономически и политически достижения, Египет през 2003 г. излезе с инициатива за развитие на системата на междуарабските отношения. Този документ съдържа в себе си цял комплекс от мерки, предвиждащи създаване на нови структурни обединения вътре в арабската общност с цел диверсификация на многостранните връзки и повишаване на ефективността от взаимодействието между страните.

Говорейки за необходимостта от още по-тясно междуарабско сътрудничество като залог за процъфтяване на арабската нация като цяло и на всяка страна поотделно, Египет засяга един от най-актуалните въпроси, стоящи на дневен ред в региона – проблема с преодоляване на икономическата изостаналост. Икономическата компонента играе далеч не последна роля в постигането на съгласие вътре в страните. ”Островите на стабилност” в Арабския изток, към които по правило причисляват Ливан, Йордания, Тунис , са страни, ако не победили бедността, то поне съществено повишили средното равнище на доходите на населението в резултат на добре премислени реформи.

Очевидно е,че днес не всички арабски държави са готови да тръгнат по пътя на сериозните преобразования, които биха им позволили да догонят отишлите далеч напред промишлено развити страни. Арабският свят е широк и разнолик. Както във всяка голяма общност от страни, в него има и бедни, и богати. Но заедно с това има и общо разбиране, че без решителни крачки не могат да се постигнат желаните резултати. Необходимо е преосмисляне на задачите, стоящи пред общността, в контекста на новите предизвикателства, което ще помогне да се извършат сериозни политически промени. Така например решението на Либия през декември 2003 г. да се откаже от производството на оръжия за масово поразяване предизвика положителен отклик в света, включително и в арабските страни. Това е свидетелство за желанието на властите в тази страна, начело с харизматичния Муамар Кадафи, чрез една толкова съвременна крачка, да намалят политическото напрежение, надвиснало над региона на Близкия Изток и Северна Африка от много време насам. През септември 2003 г. Съветът за сигурност на ООН прие Резолюция № 1506 за отмяна на санкциите против Либия, които бяха наложени през 1992-1993 година.

И така – политическата модернизация в арабските държави е в ход. Но, както показва практиката от последните години, най-ефективно този процес протича в онези държави, където необходимите за модернизация мерки назряват вътре в политическия елит на самата страна, а не се насаждат отвън. Единствено в такъв случай преобразованията ще позволят да бъде постигнато обществено съгласие и процъфтяване както на отделните арабски страни, така и на региона като цяло.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук