Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос не возкресе", на редица статии в периодичния печат.
Септемврийското изследване на MБМД за рейтинга на политиците показва, че финансовият министър Милен Велчев е повишил доверието към себе си. Едно от обясненията е, че е повдигнал темата за образованието.
Аргументът е правдоподобен не защото министърът казва нещо ново или впечатляващо. Банална истина е, че в съвременния свят образованието трябва да бъде приоритет, че на учениците са нужни повече компютри и учители по английски. И все пак за пръв път от 15 години насам финансов министър демонстрира специална грижа за образованието. А след като човекът, който управлява хазната, го боли за тази област, може пък наистина нещо добро да й се случи. На образованието, не на хазната.
Втората добра новина в духовна посока беше, че парламентарни политически сили поеха темата с въодушевление. Какво става в експертните лаборатории на повечето от тях не знаем, но медиите откроиха три новини.
Първо – че на първолаци пилотно ще се дава безплатна кифла.
Второ – че разходите за образование трябва да достигнат 5 процента от брутния вътрешен продукт (БВП).
Трето – че учителите ще бъдат питани дали искат стратегия и повече пари за образованието.
В интерес на истината от трите новина e само първата. Безплатни кифли отдавна няма и въпреки че тази държавна щедрост няма да реши никакъв проблем, е достойна за уважение. Това може държавата, това дава.
Второто е стар призив на всяка опозиция и на всеки образователен министър. (Който, ако си върши добре работата, сам е опозиция, защото по правило няма думата по финансови въпроси.)
Третото е плод на комичен излишък на ентусиазъм. Да зададеш такъв въпрос на учителите е все едно да питаш военните дали искат по-сериозна армия, пенсионерите – по-евтино парно, артистите – държавна подкрепа за театрите, а кучетата – дали предпочитат кокали и кремвирши пред овесени ядки.
В България за 15 години са разписани десетки стратегии за образованието. Обикновено писането се вихри в предизборна обстановка и в първите месеци след съответното вземане на властта. Участва солиден научен потенциал. Проблемът обаче не е, че няма стратегически разработки. Проблемът е, че отношението към стратегиите е тактическо, cвършват някаква конюнктурно-партийна работа и след това поемат към своето балсамиране.
В това отношение образователните стратегии не са сами. Такава е съдбата на всичко, което има отношение към производството или към качественото възпроизводство на човешкия потенциал.
Действащи стратегии се чувстват само в областта на послушанието и международното съобразяване.
От гледна точка на тази истина първият въпрос е следният: възможно ли е в България днес да се обсъжда искрено, сериозно, съдържателно и с воля за реализация стратегия за някоя област, за чието добро развитие не ни натискат отвън?
Второ – може ли да се разработва стратегия, тоест дългосрочно целеполагане, без да са дефинирани проблемите? Или ако е поставена погрешна диагноза? Тук примерите са в изобилие.
Проблемът не е в това, че децата, които ходят на училище, нямат пари за кифла. Проблемът е, че тези, които нямат пари за кифла, въобще не посещават училище.
През последните години 25 на сто от децата над 15 – годишна възраст са отпаднали от училище. Фактът, че голяма част от тях са роми, не е никакво обяснение, още по-малко успокоение. Това е бъдеща работна българска сила. Вероятността да внесем през следващите десетилетия образовани китайци или индийци е нулева. Диагнозата е ясна – с всяка изминала година работната сила в България ще бъде все по-неквалифицирана. От тук – всякакви идеи за ускорен икономически растеж, за догонващо развитие, ще останат утопии. Няма икономика в света, която да просперира благодарение на яки хамали, съвестни хигиенисти и изобретателни събирачи на вторични суровини.
Лечението във всеки случай не е кифлата. То е в стимула. Във всичките му форми, дори с отрицателен знак – принудата. Не пращаш детето си на училище – няма социални помощи. Няма и назначаване на работа. Някой ще каже – дискриминация! А не е ли дискриминация спрямо образованото дете да бъде осъдено да живее в бедно общество?
Във връзка с финансирането. Вярно е, че България отделя неадекватно малко средства за образование. Вярно е обаче и това, че професионални политици просто и на едро посочват проценти, прочетени в бюджетите на белите държави.
Знае ли обществото къде ще отиде евентуалният допълнителен лев? За компютри – добре. А няма ли опасност тези компютри да се превърнат в красиви мебели, защото липсва необходимата учителска квалификация? Допълнително пари за квалификация? Чудесно. В каква квалификация обаче, при положение, че програмите са менят ката година и държавата изобщо не си прави труда да обвърже своите прогнози или намерения за структурата на бъдещата икономика с образователните профили?
Да приемем, че и този въпрос е решен – как високата квалификация ще се превърне в качествени знания и нагласи на подрастващите при отчайващо ниската дисциплина в училищата? И тук въпросът не се изчерпва само със заплащането на учителския труд. Едно авторитетно изследване на OИСР, проведено в 17 страни, показа, че сравнително най-добре заплатените учители от Германия и САЩ дават значително по-слаби резултати от своите колеги в Япония и Корея.
По-високото заплащане ще има нулев ефект, ако триъгълникът “общество – образователни институции – родители” не даде повече власт и самочувствие на учителите.
Не е възможно да се създаде солидна мотивация в ученика без солиден респект пред учителя. Ако учителят е в постоянен “сандвич” между вечно съобразяващия се директор и вечно мърморещия родител, никаква квалификация няма да му свърши работа. Тя няма да свърши работа и в случаите, в които ученикът ходи на училище просто за да се добере до документ. Неслучайно в цитираното изследване съществува показател “чувство на принадлежност” на ученика към училището, което посещава. (Група въпроси измерват желанието, с което децата посещават учебните заведения).
Тук е мястото да се говори за стратегия. Защото искането на допълнителни пари е средство, а не стратегия.
Стратегията е залагане на дългосрочни процеси. Техният ефект няма как да бъде показан в таблица на поредния партиен форум.
– Френското правителство преди няколко месеца направи публично достояние проект за средното образование и обяви, че ще го внесе за парламентарно обсъждане след една година обществено обсъждане. Зад това действие стои стратегия.
– Пак във Франция е регистриран бум на изучаване на китайския език в средното училище. Зад този факт стои стратегическо мислене.
– В Англия доста реакции предизвика социологическо проучване, което показа, че 6.75 на сто от часовете миналата година са пропуснати от учениците. И отбележете дълбочинния характер на проучването – 0.73 на сто са пропуснати без родителско знание! Притесненията не са от конюнктурен характер.
– Пак в Англия правителството обяви, че ще увеличи броя на студентите в британските университети с 48 000 и ще вземе мерки за защита на такива застрашени специалности като химия и малцинствени езици. И това не са предизборни ходове – лейбъристите не се колебаят да прибегнат и до редица непопулярни действия като осезаемото увеличение на студентските такси, например, с което си създават сериозни проблеми.
– Същото правителство обяви на 15 септември десетгодишен план за “революционизиране” (по собствените му думи) на ученическото здравеопазване. У нас се увеличава броят на децата с инфаркти. Някой да е чул, че следват намерения по този повод?
– В Китай редица университети са въвели схемата “зелен достъп” – пакет от мерки за подпомагане на бедните студенти, които не могат в установените срокове да заплащат таксите си. Популизъм или стратегическо мислене?
Да се върнем към проблема с финансирането. Не е случаен фактът, че английската дума “bill” означава и законопроект, и фактура. Няма сериозно вменяване на отговорности на дадена обществена дейност без аргументирана финансова схема за обезпечаването й. Възможно ли е да имаш доверие на майстор, който на въпроса “Какво ще ми струва ремонтът?” отговоря “К’вото дадеш”? Такава е ситуацията в образованието. В общи линии властва остатъчният принцип “К’вото му дадем”.
Сериозният разговор тръгва от тук – какви цели поставяме пред образованието и колко струва всеки елемент от съвкупността, ако се търси качество. Днес тъжното е, че дори масовата грамотност и приемливият здравен статус на подрастващите стават проблем. Да не говорим за по-възвишените неща, които четем в Лисабонската стратегия на Европейския съюз.
Днес да държиш политически речи за образованието е голямо изкушение. Образованието засяга на практика всяко семейство, пряко или косвено – всеки българин. Изкушението обаче винаги е себично. За разлика от ангажимента, то постига винаги само лични цели и никога – обществени.
Превръщането на изкушението в ангажимент обаче не е проблем на политиците. То е проблем на избирателя. И по-добри дни ще настъпят за България, ако избирателят се изкуши да започне решаването му. Единственото изкушение, което има общополезен характер.