Йоан Холендер е роден през 1935 г. в Темишоара, Румъния. Бил е сред водачите на студентското движение в своята страна. “Беше през горещите години след Унгарското въстание от 1956 г. Комунистическата власт ме изключи от всички румънски университети по политически причини. “Така започнах работа като инструктор по тенис. Сега съм почетен председател на международния фестивал “Енеску” в Букурещ, считан за един от големите в света. Помагам на моята страна, доколкото ми позволяват силите.”
Разговор с интенданта на операта Йоан Холендер
Докато интендантът Йоан Холендер представя дейността на Щатс опера през годината, журналистите го питат: “Бихте ли могли да помолите правителството да реши проблема със стачката на австрийските учители, които протестират срещу намаляването с два часа седмично на часовете по музика в училище?” Само по този въпрос може да се разбере колко влиятелна и силна в Австрия е Виенската опера. Годишният й бюджет надхвърля бюджета на цялата австрийска армия.
Сезонът във Виена е от 1 септември до 30 юни – спектаклите са всяка вечер, без изключение. А нашата прочута Русенска опера вече дава по 14 представления за 10 месеца сезон или по 1.4 на всеки 30 дни!
– Каква е художествената линия на Щатс опера?
– Кореспондира с линията на един от най-добрите оркестри в света. Дейността ни се базира върху четири стълба: Моцарт, Верди, Вагнер и Рихард Щраус. Ние сме последният сред големите репертоарни театри, който през т.г. предлага 48 различни заглавия. За последните два-три сезона показахме целия Вагнер – от малко позната и ранна “Риенци” до “Парсифал”. През Годината на Верди (2003 г.) представихме 14 от неговите 26 опери.
– Впечатлението е, че качеството на музикалната част превъзхожда качеството на постановъчната част.
– Ние не мислим, че публиката ни идва главно заради постановъчната част. Лично аз вярвам в Светата Троица: диригент, певец, режисьор. В Германия ме упрекват, че не ценя най-високо режисурата… Мисля, че през последните години дадохме път на едно ново и талантливо поколение артисти, които започнаха кариерата си именно при нас: Кацарова, Киршлагер, Шаде, Десе, Фритоли…
– Има ли граници пред един театър, принуден да дава спектакли всяка вечер?
– За възстановката на “Сомнабула” от Белини двама певци Флорес и Бонфадели репетираха два дни. Репетиция с оркестъра и мизансцена на голяма сцена е лукс, който трудно можем винаги да си позволим. В същия спектакъл дебютира и нов бас като Раймондо Думитреску от Румъния. Ако новият изпълнител в една репертоарна постановка се движи по друг начин от определения от режисьора, проблемът не е чак толкова голям. Нашият проблем е всъщност друг.
– Какъв е?
– Трудно е да се намерят днес добри диригенти, които да могат да водят, но и да интерпретират репертоара първоначално, като личности. Засега щастливото ни откритие е Даниеле Гати от Италия, който показа един великолепен Верди. Но Гати не идва при нас за репертоарните опери.
– Какво мислите за немския вкус към модерните режисьорски визии в операта? Всички с черни или сиви палта, разни символи…
– Аз не съм полемична натура като покойния Марсел Прави, забележителния оперен популяризатор, който държеше спектаклите да бъдат такива, каквито са били при първите им изпълнения. Разбирам това, но трябва да бъдем в крак с времето. Не мисля, че трябва да се правят някакви сложни и неразгадаеми постановки. Театърът е за онези, които влизат за първи път, които трябва да разберат и да проследят една история, разказана чрез средствата на музиката. Връщайки се на “Сомнабула”, мога да кажа, че действието в нея би могло да се пренесе и в един санаториум, след като сомнабулизмът се счита за психическо заболяване. Дори това да ви изглежда смешно. Но в Италия видях постановки, които бяха твърде досадни. В този смисъл вярвам, че истинският, верният път не е в модернизацията, в насилственото осъвременяване…
– В редица театри на Италия спектаклите са средно около 70-80 на година…
– Да, и това е вашият голям проблем.Така се губи навикът за опера у публиката, да не говорим за изпълнителите. Броят на спектаклите при вас е прекалено малък. Ако те се увеличат до нормалния им брой, разходите няма да се увеличат много. Това е известно на всеки добър ръководител. Тогава защо давате толкова малко представления? От безразличие, от мързел, от липса на смелост и инициативност у ръководителите на операта?
– Как намирате нова публика?
– Започнах да каня нова публика дори сред децата, които вече правят истински маркетинг! В един консервативен град като Виена, където трудно можеш да промениш нещо, открихме зала-павилион, в която изпълняваме с нашия постоянен състав до 100 представления годишно за децата. Имаме и студия с 45 деца-певци, които участват в нашите постановки, всяко от тях води след себе си по 20 души публика. Досега сме представили оперни спектакли пред повече от 7000 деца!
– Можете ли да споменете нещо и за сътрудничеството си с Дойче опер?
– Комунистическа Германия не съществува вече петнайсет години. Това го разбраха всички. Спорът е колко да бъдат берлинските театри – два или три? Дойче опер от Западен Берлин и Унтер ден Линден от Източен (бившата Щатс на ГДР), а освен тях и Фолксопер. Всички те се конкурират с почти един и същи репертоар! И трите театъра са отворени за публика в понеделник и вторник и това е абсурд! А политиците дават все по-малко пари. Но защо в Дойче опер се харчат все повече пари, а публиката намалява? Там не се поставят Доницети и Белини, дори не ги знаят кои са! Не познават и световни артисти като Харнонкурт или Флорес. Надявам се да работя като консултант за Берлин до момента, в който там назначат един интендант и за трите оперни театри. Това поне е моята идея…
Сп. “Амадеус”
Преведе от италиански Огнян Стамболиев