ДРАМА И ЖИВОТ

0
228


Трябва да се научим да различаваме литера-турата от драмата. В човешкото общество действат редица по-стоянни, неизменяеми закони, подчинени на характерите, капри-зите, обстоятелствата и превратностите в живота на мъжете и жените. Светът на литературата е свят на житейски колизии и характери – необик-новено обширна сфера, в която творецът лите-ратор изпълнява глав-ната роля. Драмата се интересува преди всичко от непреходните закони на обществото и цялата им голота и суровост, а след това и от отделните индиви-ди, живеещи според тези закони…

Под драма разбирам взаимодействието между отделните страсти, прикриващи Истината. Драмата е борба, еволюция, изобщо движение, развитие. Тя се проявява още преди да е възприела своята форма, независимо от нея. Обуславя се от мястото на действието, но съвсем не му се подчинява… Убеден съм, че истински драматизъм можем да срещнем и в най-унилото и монотонно съществуване. Да, всичко, и най-пошлото, и непривлекателното може да се окаже пригодно за една голяма и истинска драма. Би било глупаво да въздишаме по доброто старо време и да утоляваме своята жажда и глад единствено със спомените за миналото. Трябва да се научим да възприемаме живота какъвто е, мъжете и жените – каквито са, каквито ги срещаме в своето ежедневие, да не търсим образи от призрачния свят на легендите и митовете… Великата човешка комедия, в която всички ние вземаме участие, предлага неограничени възможности на художника. Разбира се, формата на нещата се променя, както се променя и земната кора, но безсмъртните, вечните човешки страсти, истини и закони си остават…

НОВАТА ДРАМА НА ИБСЕН

Минаха двайсет години, откакто Хенрих Ибсен написа “Куклен дом” (“Нора”), пиеса, поставила началото на нова ера в историята на драмата. За това време името му прогърмя на два континента, предизвика множество спорове и разногласия. Едни го превъзмогнаха като социален и религиозен реформатор, като ревностен борец за справедливост и велик драматург, а други се нахвърлиха върху него, нарекоха го “нагъл самозванец”, “бездар-ник”, “пес, ровещ из кофите за боклук” (последното го написа един прочут английски критик!).

Но този необикновен човек винаги е успявал да се издигне над мрежата от разнородни критически оценки и като митичен герой да премине през опасните изпитания. Близо четвърт век великият норвежец се радва на всеобщ интерес и уважение. Дори гиганти като Русо или Карлайл не успяха да се задържат толкова време на върха. Хенрих Ибсен властва над две поколения. И макар да има немалко противници, той е запазил своето спокойствие като истински олимпиец. Враждебните гласове не са повлияли досега на творчеството му, съчинява драма след драма с удивителното за един гений постоянство и методичност. Само веднъж отговори на своите неприятели след злобните нападки за “Призраци”. Но от “Дивата патица” до “Джон Габриел Боркман” той пускаше точно по две драми на година. Често се забравя каква поразителна енергия изисква тази работа…

Сюжетната канава, събитийността съвсем не са главното в пиесите на този забележителен автор. Дори характерите, при цялата им завършеност, заемат подчинено положение в неговата драматургия. Главното й достойнство е чистата драматургия, а също и поставянето на някой значим проблем.

За основа на късните си пиеси Ибсен избра безкомпромисното правдиво описание на обикновения живот. Той се отказа от остарялата стихотворна форма, от излишните ефекти и украси. Дори когато неговата тема стигна до своя апогей, не пожела да търси начини, за да я представи по-зрелищно и впечатляващо. Колко лесно би могъл, например, да напише “Народен враг” в един приповдигнат, възвишен стил, да подмени героите – буржоа с традиционните аристократи! Тогава и критиците щяха да оценят като “благородно” и “възвишено” онова, което сега са склонни да приемат за банално…

Хенрих Ибсен не се интересува нито от средата, нито от времето. Вълнуват го преди всичко проблемите. Силата на неговия гений, съчетан с едно удивително драматургично майсторство, още дълги години ще владее нашия свят. Но, вярвам, ще минат още много години, докато светлото му име засияе с лъчите на истинската слава, макар че, от своя страна, той направи всичко, за да я заслужи приживе…

ОСКАР УАЙЛД

Тайната на този ослепителен образ се оказа още по-жалка от действителността. От време на време неговите награди – трофеите от академичната му младост! – попадаха в заложните къщи; младата съпруга на този блестящ и остроезичен денди трябваше да си купи чифт нови обувки от Париж… Уайлд беше принуден да постъпи на работа в едно малко вестниче и едва след появата на великолепните му комедии започна период на богатство и разкош – последния кратък период от живота му…

“Ветрилото на лейди Уиндърмиър” покори цял Лондон. Верен на традицията на ирландските комедиографи, започнала от Шеридан и Голдсмит, Оскар Уайлд се превърна в нещо като придворен шут за англи-чаните.

Той бе образец на столичната изтънченост, а годишният му доход достигна до половин милион франка. Своето злато раздаваше наляво и надясно. Всяка сутрин си купуваше по две страшно скъпи цветя: едното за себе си, а другото за своя кочияш, и до началото на процеса пътуваше с елегантна каляска с разкошно облечен кочияш и напудрен малък паж с перука и ливрея.

Падението на Уайлд беше посрещнато от англичаните с безгрижен пуритански въз-торг. Обвиненията срещу него се приеха като изкупителна жертва. Главното му престъпление бе в това, че стана причина за обществен скандал в Англия. Но се знае и друго: английските власти все пак направиха всичко възможно да го предупредят и да го убедят да напусне страната, дълго преди да бъде подписана заповедта за неговия арест…

Всъщност Уайлд съвсем не бе някакво извратено и рядко чудовище, напротив, той бе логичен и неизбежен продукт на англосаксонското гимназиално и университетско образование, с неговата суровост и тайни пороци. Осъждането на Оскар Уайлд от английското общество беше обусловено от многобройни и нееднозначни причини, но съвсем не бе и естествена реакция на някаква нечиста съвест. Всеки, който е виждал непристойните надписи на обществени места, мръсните картинки и пошлите маниери в това общество, несъмнено би се усъмнил в неговата чистосърдечност и пуританизъм.

Всеки, който е наблюдавал живота на англичаните от казармите и пансионите до солидните търговски фирми и адвокатските кантори, сигурно би се убедил в греховността на тези, които нападнаха така грубо и жестоко Оскар Уайлд. Да си спомним какво писа той в “Портретът на Дориан Грей”: “Всеки може да види някой от своите грехове в моята книга. И никой не би могъл да уточни какъв е грехът на Дориан…”

Тук можем да усетим пулса на изкуството на този писател – греха. Той ни донесе едно благо – учението за хедонизма. Своите собствени качества – проницателност, благородство, безплоден интелект, Уайлд подчини на една-единствена цел – служенето на Красотата. Той вярваше, че Красотата е призвана да роди един нов век, да ни донесе само радост…

БИТКАТА НА ШОУ С ЦЕНЗУРАТА

Веднъж годишно в дъблинския календар има една весела седмица, последната от август, когато се организира знаменитата изложба на коне. Пристигат много гости – пъстра тълпа от съседна Англия, от континента, дори от далечна Япония. За няколко дни умореният и циничен град се преобразява в млада и пременена невеста. Бурният живот изпълва неговите навъсени улици, смущава старческия му сън…

Но тази година едно културно събитие без малко да затъмни “конското шоу” – в цял Дъблин се заговори за конфликта на Джордж Бърнард Шоу с вицекраля. Както е добре известно, лорд Чембърлейн заклейми последната пиеса на Шоу “Разобличаването на Бланко Поспит” и забрани постановката й в Обединеното кралство.

Решението на цензора не удиви драма-турга – по същия начин бяха заклей-мени и други две негови съчинения за театъра – “Професията на госпожа Уорън” и неот-давна написа-ната комедия “Изрезки от вестниците”. Предполагам, че самият Шоу счита това решение за “голяма чест” и поставя пиесите си до “Призраци” на Ибсен, “Силата на мрака” на Толстой и “Саломе” на Оскар Уайлд, които също бяха забранени от цензурата… Шоу не пожела да направи никакви отстъпки пред цензора и да коригира пиесата си, за да бъде поставена в Англия.

По една странна случайност Дъблин е единственият град на територията на Британската империя, върху който не се разпростира властта на цензурата. В закона има такъв текст: “… с изключение на град Дъблин”. Тъкмо заради това Шоу предложи своята пиеса на трупата на Ирландския национален театър, която я прие и обяви, че ще я постави, след като в това няма нищо осъдително. Да, цензурата тук се оказа безсилна!

Но вицекралят на Ирландия все пак се опита да се намеси. Това предизвика оживена кореспонденция между него и автора на комедията – критична и заплашителна от едната страна, и пренебрежителна и саркастична, от друга…

А дъблинчани слабо се интересуват от изкуство, но обожават скандалите и доволно потриваха ръце. Шоу упорито отстояваше правата си и на премиерата малкият театър се претъпка от желаещите да видят комедията. Когато завесата се спусна, гръмки аплаузи разтърсиха залата…

Своята комедия Шоу определи като “проповед във формата на мелодрама”. И има право. Това си е истинска проповед. Всъщност Шоу е роден проповедник. Живият му и словоохотлив нрав се дразни от скъперническия, аскетичен стил на новата драматургия. Той просто се опива от пространните си предисловия. Създава нов вид драматична форма, напомняща по-скоро роман в диалози. Шоу притежава повече чувство за ситуация, отколкото за драма, водеща до определен етичен и логичен извод. В тази пиеса той е заимствал сюжетната канава от “Ученикът на дявола” и я е превърнал в нещо като проповед. И това превръщение е малко грубо, за да бъде убедителна проповед, а неговото изкуство е твърде изразително, за да прозвучи като истинска драма.

ХУДОЖНИКЪТ И ТЪЛПАТА

Човекът, казваше Джордано Бруно, не може истински да обича красотата и истината, ако не изпитва известно отвращение към тълпата, а също и художникът, който би трябвало винаги да се разграничава от нея. Този първостепенен принцип е задължително да се следва, особено по време на криза, за да се съхранят висшите форми на изкуството, а не да се правят отстъпки пред вкуса на тълпата…

Ирландският литературен театър възникна като движение на протеста срещу стерилността и лицемерието на съвременната драматургия. Преди половин век от Норвегия за първи път достигна до нас един глас на протеста и битката още продължава – тежка и неравна! – с театралните предразсъдъци, деформации и нелепости. Ние сме задължени на немногото победи на онези движения, които успяха да отстоят своите принципи, въпреки общо взето, скромните резултати.

Ирландският литературен театър още от създаването си отстоява своята привързаност към прогреса и новото, обявявайки война на меркантилното и вулгарното в изкуството…

И удържа на думата си, макар и отчасти, но все пак прогони безвкусицата от сцената… Но това бе в началото. И тя, безвкусицата, го победи!… Днес Ирландският литературен театър е нейна пълноправна собственост и може да се каже, че в момента той е най-изостаналият и най-ретроградният в цяла Европа!

Какво всъщност се случи? Официалният орган на движението заяви, че Ирландският литературен театър ще поставя на своя сцена само европейски шедьоври. Както е известно, в Дъблин цензурата е безсилна (за разлика от Лондон и цяла Англия) и режисьорите тук могат да поставят всичко – и “Призраци”, и “Силата на мрака”. Нужно е само да се притовопоставят на силите, определящи т.нар. “обществено мнение” в Дъблин.

Но могат ли ръководителите на театъра да си позволят да включат в афиша Ибсен, Толстой или Хауптман, след като “общественото мнение” тук заклейми дори пиеса като “Графиня Кетлин” на Иитс? Да се обърнат към шедьоврите на европейската драма тук е нужно и по технически причини. Нация, която не е отишла по-далече от средновековни мистерии в своята театрална еволюция, едва ли би могла да предложи като модел за подражание на своите драматурзи нещо истинско и стойностно. Драматурзи като Зудерман, Бьорнсон или Джузепе Джакоза пишат доста по-силни пиеси от онези, които се играят днес на сцената в Дъблин.

Но ръководителите на театъра, изглежда, не искат да рискуват пред своята необразована ирландска публика. И тъкмо затова тълпата, този “триумфиращ звяр”, сяда в ложите, тълпи се в партера, в галериите и с чувството на изпълнен нравствен дълг дава “тежката си присъда” за онова, което вижда на сцената. При това положение на нещата е наложително човек да определи личната си позиция. Ако художникът търси благосклонността на тълпата, той не би могъл да остане равнодушен пред нейния фетишизъм; ако наистина е склонен да прави отстъпки пред вкусовете й, не би могъл да разчита на истински творчески успех. И докато не се освободи от лошите външни действия и въздействия, той няма да се утвърди като истински творец… Истината винаги е зависела преди всичко от самите нас…

Зад пределите на Ирландия сигурно ще се намерят хора, достойни да поддържат традицията на стария Хенрих Ибсен, който сега умира в Християния (Осло). Той вече намери своя продължител в лицето на автора на “Михаел Крамер” – Герхард Хауптман. И младият йезуит (и аз съм завършил йезуитския колеж в Дъблин!) също няма да му изневери, когато му дойде времето.

То може би наближава…

Подбор и превод от английски: Огнян Стамболиев
“Интернешънъл поетри” бр. 17-4/1994 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук