Петър Калинов е роден в София през 1977 година. Завършил е Испанската гимназия в София, а след това – Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност “Връзки с обществеността”
Пчелите са рядко полезни същества. Всичко, което произвеждат, се “котира добре на пазара”. Мед, восък, клей, пчелно млечице. Дори и отровата им се използва с успех в медицината.
Пчелите са рядко организирани същества. Пчела-майка и работнички. Търтеите са само за разплод. След като си свършат работата, те биват изхвърляни от кошера.
В пчелното семейство цари мир и благоденствие. Има ред и дисциплина. Всяка пчела си знае мястото. При външно нападение се жертват. Жилят и умират. Но саможертвата им гарантира оцеляването на пчелното семейство.
Моделът на пчелното общество е ляв. Труд, взаимна помощ, справедливо разпределяне на ресурсите и благата. Разбирателство. Полезност.
Моделът на пчелното общество е неприложим за хората. Защото хората не са насекоми. А и не са безполови. Хората имат нужда от друго ляво. Като за хора.
1. Принципно
Левите идеи имат милиони почитатели и критици по света. Изписани са тонове страници “за” и “против”. Водят се всекидневни спорове по темата. Избухват конфликти. И както винаги в такива случаи, теорията и практиката се разминават. Много изречени думи потъват в мъглата на всекидневието. Много практични идеи, доказали ефективността си, остават неприложени. А и ги обявяват за неприложими.
Личната амбиция на теоретици, доказващи “гениалност”, се противопоставя на рационалността на практиците. Защо? Та нали лявото открито заявява претенцията си да осигури на хората по-добро съществуване. На практика, не на теория. И в усилието да се осъществи тази цел не е ли по-лесно знанието на теоретика да действа съвместно с умението на практика. В името на хората.
2. Старата практика
Ако цял живот те води личната изгода, губиш. Защото си отваряш ежедневни конфликти с личната изгода на някой друг. Скачаш от конфликт на конфликт и забравяш да живееш.
Дълги години след обединението на Германия хората от бившата източна част продължаваха да подкрепят Партията на демократичния социализъм – наследничка на Германската единна социалистическа партия. Въпреки Стената, въпреки Щази и другите извращения, ПДС спокойно преминаваше четирипроцентната изборна бариера. В Берлин например влиянието й се движеше между 20 и 25% за целия град, което, съотнесено към населението на старата източна част, би показало резултат, надвишаващ 50-те процента (би било чудно Западен Берлин да даде и един-единствен глас за ПДС).
В Чешката република, запазилата името и идеите си Комунистическа партия също привлича гласовете на повече от 20% от хората. Тази статистика щеше да е учудваща за страни, които в момента са много по-добре икономически от България, ако не ставаше въпрос за нещо много простичко. Оказва се, че хората в тези страни гласуват така, защото:
а) предпочитат държавната работа. Осемчасовия работен ден. Почивните дни. Предпочитат работа за по-малко пари, но с повече сигурност и свободно време.
б) харесва им да имат безплатно здравеопазване. И безплатно образование за децата!
в) не се лакомят да почиват в луксозна обстановка, доволни са, когато натоварят палатките и семействата си в трабанта или шкодата и запрашат към някое диво и красиво място, като България например.
г) старата система им е давала повече сигурност. Когато се знае, че по-голямата част от населението борави с относително еднакви средства за преживяване, логично е и престъпността да е по-ниска. Какъв е смисълът да крадеш, например от другия, когато той има същото, каквото и ти (нашенци биха казали: “Какъв е смисълът да крадеш от другия, след като всички заедно крадем от държавното”).
д) идеята, че пряко работиш за държавата си, дава определена доза самочувствие. Хората са се чувствали по-пълноценни, когато са участвали с труда си при формирането на общото благо. Дори и това да е било добре програмирана илюзия.
Толкова. Хората са по-скоро доволни от материалното си положение от времето на тоталитарния социализъм. Ако бяха доволни и в нравствено отношение, тогава същият този социализъм нямаше да се предаде така безславно.
И някъде тук се крие истината за провала на опита. Разминаването между материалност и нравственост. Повечето хора биха били доволни от съществуването си – скромно, но задоволено, ако не бяха потискащата полицейщина, намесата в личния живот, пропаган-дираната идеология и идеологическа безполовост, липсата на свобода, комплексарщината на политическия елит, доносите, преследванията на невинни граждани. Обясниш ли на хората, че е по-хубаво да живееш скромно, за да има поравно за всички, те ще разберат, предварително са усетили, че така наистина е по-добре. Наложиш ли го със сила – провалът рано или късно е сигурен. Особено ако ти самият си част от привилегированата класа и благодарение на взетата власт живееш в лукса, който принципно забраняваш.
В България нещата се развиха по друг начин. Дотолкова се възмутихме от социализма, че покрай нравственото изгоря и материалното. Бързо забравихме за придобивките. Сещаме се за дефицита на някои стоки. Помним, че сме се редили на опашка за лютеница, олио и бира “Загорка” със зелен етикет. И малцина си дават сметка, че дори в кризисния период между 1985 и 1989 година България поддържаше едно повече от прилично икономическо равнище. Че срещу натрупания външен дълг стоеше десеторно по-голям като размер държавен актив. Че някои стоки се изчерпват бързо, точно защото всеки може да си позволи да ги купи. Че с малко повече разум натрупаното през “мракобесните” тоталитарни години можеше да послужи за основа на бъдещето развитие. Че много по-важно е да се преборят нравствените недъзи, натрупани през времето.
За нравственото обаче никой не се сети. Нямаше съпротива. Както нямаше съпротива и срещу тоталитарната система. Всеки реши да се спаси поединично. Получи се сблъсък на личните изходи. И заедно започнахме да се спускаме към дъното.
3. Есеистично за ляво, дясно,
рок, вяра и религия
Всъщност каква е основната разлика между ляво и дясно? Социологията твърди едно. Философията – друго. Партиите – трето. И понятията се разминават.
Уж религията е дясна, а пък Господ гони търговците от храма и говори разни неприятни неща за богаташите, без да се съобразява с неприкосновеността на частната инициатива.
Уж Ленин е ляв, пък е с буржоазно потекло, уж Ленън е десен, пък е от работническо семейство и пее за “героя на работническата класа”, мира и Анжела Дейвис.
Уж американските президенти бяха десни, пък слаби като фиданки. Съветските лидери бяха леви и доста добре охранени.
Глупостите стигат дотам, че се обявява демокрацията за дясна, а тоталитаризмът за ляв. Значи “властта на народа” е дясна, а “тоталният контрол” – ляв. И никой не се замисля, че ляво-дясно и демокрация-тоталитаризъм са две съвсем различни неща. Едното е съдържание, модел на управление, другото форма, начин. И както може да съществува тоталитарно дясно, така може да има и демократично ляво. Практиката го е доказала.
Истината е, че лявото е хубаво да се отърси от стереотипите на сгрешените модели и да се поучи от сполучливите. И това е в интерес на хората. Защото основната разлика между ляво и дясно е търсенето на промяна. Дясното запазва статуквото, казва – ние не можем да променим нещата, те са си от памтивека, и са доста добри, оправяйте се и късмет. Лявото търси промяната. Към по-добро. Лявото подозира, че запазим ли нещата в сегашния им вид, рано или късно всекидневните конфликти ще прераснат в глобални унищожителни конфликти. Лявото се бори срещу алчността, неравноправието, бедността. Лявото търси “Справедливост за всички”, както се казва албумът на “Металика” от 1988. Интересно, по същото това време рокмузиката в България съвсем не беше на почит от страна на властващите. Спираха се концерти, младежите трябваше да си режат дългите коси и да обличат официални костюми. А именно рокмузиката винаги е била изразител на социален протест и по същество е по-скоро лява. Даже големи музиканти като Джими Пейдж и Робърт Плант от “Лед Цепелин”, Джон Ленън, Джим Морисън, U2 и т. н. никога не са крили левите си убеждения и без да принадлежат на дадена партия, открито са ги отстоявали в общественото пространство. И то с конкретни действия, а не на думи. Но в България е различно. Тук лявото и до ден днешен налага дясна масова култура. Тук левият трябва да е добре облечен, приличен, вежлив, нещо средно между английски лорд и германски войник. Усмивките са забранени, сериозността задължителна. И на организираните мероприятия вместо, както би било нормално, да се появят млади рокгрупи, които с прости думи и ритми да изразят недоволството си от сегашното положение на нещата, цъфва по някой стар менингит и започва да дрънка за вино, жени, теменужки и още един куп сходни пейзажчета.
Лявото не е за всеки. То иска своето. Иска отворени, приятелски настроени хора. Усмихнати. Иска хора, които са готови да жертват себе си и личния си интерес в полза на другите. Лявото не търпи “всемогъщи” и “безгрешни”. То е все още опит, а когато се опитва, грешките са нормални. Важно е те да се прощават, да се правят изводи и да се продължава напред. Лявото не обича алчността и личната изгода. Лявото противостои на омразата и войната. Лявото търси един по-добър свят. Това са условията.
Колкото и предизвикателно да звучи, левият човек стои най-близо до Христовите принципи за изграждане на личността. И Христос е първият, слязъл на Земята, който защити бедните и им даде надежда, че те могат да постигнат повече, ако се научат да се обичат. Вярно, много от така наречените леви мислители като Маркс и Ленин отричат съществуването на Бог. Така заявява и един обявен за крайно десен – Ницше. Това си е тяхно право. По-точно било е тяхно право. Резултатите обаче не говорят в полза на споменатите мислители.
На практика с отрицанието на Бога левите партии правят същото, което прави църквата с митологизирането на Иисус Христос – съсипват хубавите идеи. И превръщат човещината в оръжие за осъществяване на собствени властови амбиции. “Власт заради самата власт” – това знаменито прозрение на Джордж Оруел от “1984” най-точно дефинира основния проблем на левите движения. Хуманните идеи се превръщат в думи, зад които стои личната амбиция на самообявилия се за всемогъщ вожд. А когато хората позволят личната амбиция на едно комплексирано същество да ръководи съдбините им, се получават крайно неприятни неща. Само опитът на Сталин и Хитлер струва на човечеството повече от 300 милиона литра невинно пролята кръв (при 50 милиона жертви и средно 6 литра съдържание на кръв у отделния човек). А тези опити продължават и до днес.
Така че Ленин ли е ляв, когато отрича Христос, а мумията му продължава да лежи в мавзолей на Червения площад, или пък Христос е десен, когато кротко шепне “ако имаш две ризи, дай едната на ближния си”? Негова мумия няма открита просто защото Той предвидливо възкръсва.
На всичкото отгоре лявото е приоритет на свободните хора, които свободно изказват свободните си идеи. Лявото иска свободен диалог на повече свободни идеи. Опит е. В опита се греши. Нужно е повече обмисляне. Нужни са повече компромиси. За да се достигне до най-доброто за хората. Оруел е социалист. Сталин не е. Оруел отрича сталинизма, защото сталинизмът компрометира социализма и носи страдание на хората. Оруел навремето спечелва критиките на много уж ляво настроени хора по света, но пък времето потвърждава правотата на мнението му. Мнение на свободен левичар.
Лявото е отборна тактика. Но за да има отбор, са нужни играчи. А играчите се създават от малки. Не може да бъде наложена колективна нравственост отгоре. Оказа се невъзможно. Хората са различни. Различни са мечтите им, желанията. Различни са потребностите, мисленето, изразяването. Хората са различни физически и психически. Затова е нужно да се изостави идеята за колективно съзнание и да се наблегне на индивидуалното себеосъзнаване. Това е работата на семейството, училището и най-накрая на обществото. Защото зад паравана на пропагандирания колективизъм в България се създаваха с години множество амбициозни егоисти. Кариеристи. Които виждаха лошия пример на управляващите и в стремежа си да достигнат тяхното битово и обществено положение, безмилостно катереха стълбицата на илюзорния успех. Индивидуалната нравственост е постижима за всеки ляво настроен човек. Достатъчно е да попритисне напъните за изява на личното “аз” и да се опита да бъде полезен за другите и страната си. Изглежда трудно. Но не е невъзможно. България има нужда от повече съзнателни хора. Лявото е преди всичко човещина, а никой не е казал, че човещината се постига лесно. Но както повечето трудно постижими неща, тя носи и повече наслада от постигнатото.
Разликата между ляво и дясно е разликата между Вяра и Религия. Доброто начало, хуманният замисъл и опорочаването му. Вярата иска нещата да станат по-хубави. Религията иска да запази властта си. Вярата търси сближението на хората, Религията следи те да стоят далече един от друг, за да може да ги контролира. Сближаването на хората би довело до разбирателство, отчуждението им води до непрестанна злоба, мнителност и конфликти. Така са устроени хората – страхуват се от непознатото и непознатите. Вярата желае да се опознаем по-добре, да се сприятелим, ако можем. Религията желае още повече да се затворим в себе си, да стоим разделени, тогава тя ще е спокойна за властта си. Вярата не е религия. И не вярвайте на религията дори когато обещава неща, които искате да притежавате. Мами ви. Щастието е във вярата. Религията го отрича. Ще дойде то, ама после. Ако слушате! А ще е наистина тъпо, да отидеш в това “после” нещастен. Защото си все пак човек и знаеш как да постигнеш нещата.
4. Сърцето е отляво
“Левицата има един-единствен проблем”, казваше моя позната, испанка – “Не се обединява!”
И наистина, понеже лявото така или иначе в голямата си част не е излязло от възрастта на мечтите и фантазиите, различните леви течения не могат да намерят общ език. Целта е обща, но пътищата са различни. И всички настояват на своята идея. Социалдемократите са за силна частна инициатива и големи данъци, социалистите са за 50:50 частно и държавно, комунистите искат силна държава, анархистите решават, че могат и без държава. Вадят се примери, извеждат се аргументи, изобщо спори се. И в такива моменти десните печелят. Просто левицата забравя, че при демократична система има избори и тези избори е хубаво да се спечелят. Още не е дошло времето на другото, новото. Революционната тактика и насилието от своя страна доказаха неефективността си – губи се ценен човешки ресурс.
И точно тук, съвсем на място, идва идеята за нравствеността. Не битието да определя съзнанието, както твърдяха някои, а да се изгради съзнателност, без да се мисли много за битието. Да се изгради съзнателност, но най-вече у тези, които открито обявяват левите си убеждения. Хората не са длъжни да вярват на някой, който ги убеждава за нещо, но не дава личен пример. Когато личните амбиции отстъпят място на работата и граденето на общото благо и общата полза, тогава левите ще докажат на хората, че са действително леви. Така че диалогът и разумните компромиси са важни условия за бъдещето обединение на левицата. Хубаво е да се потърсят общите неща в позицията на социалдемократа, социалиста, комуниста, анархиста. От различните идеи да се набележи най-правилният план за действие.
А иначе е ясно. Социалдемократите ще възхваляват шведския модел. Доста добър път за развитие, би казал някой от ония, които преди години размахваха в българското медийно пространство знак “забранено завиването на ляво”! Безспорно шведите са постигнали много – 200 години мир, висок стандарт на живот, доброволна безработица за мързеливите, които спокойно могат да преживяват със социалните помощи. Пътят е започнат през 1932 година, точно в годините на Голямата депресия. Държавата се намесва като пазарен играч. Откриват се нови работни места. Държавата прибира огромни данъци (минималният е около 30%). Подсигуряват се здравеопазването и образованието. Кратко и ясно. Проблем за шведския модел е големият брой самоубийства на хора, дотолкова преситени от живота, че нямат мотивацията да продължат напред. Да си построят космодрум, руснаците домати не произвеждаха, ама що народ пък изпратиха в Космоса.
Социалистите ще заговорят за Франция. Равни квоти за частния и държавния сектор. Централизирана система. Държавно образование. Проблем са емигрантите от Юг. Какво да се прави, французите добре са си организирали държавата и на другите им се иска да поживеят в такава държава.
Комунистите ще настояват за Великия СССР, Великата Отечествена война и Великобритания.
Анархистите ще пуснат CD на Секс Пистълс, ще развеят гриви, ще потрошат няколко витрини и ще отидат да си легнат.
Тези и идеи, колкото искаш. Някои направо смехотворни. И добре че на този свят има Изток, който да налива по малко рационален мозък на неразумните. Съмнявате се, че цивилизацията е на Изток! Ами откъде тогава дойдоха и се разпространиха трите най-влиятелни религиозни течения в света (християнство, будизъм, ислям). Та и мъдростта за лявото дойде от Изток. Дън Сяопин наследява Мао, разбира, че с “големи скокове” и културни революции доникъде няма да стигне и изрича ключовото изречение, в което се крие цялата му икономическа философия: “Не е важно какъв е цветът на котката, важното е тя да лови мишки.” Не са важни отделните леви идеи и фантазии, те имат време да се развиват, важни са онези леви идеи, които са доказали, че са приложими на практика. Сега. Защото проблемите с бедността започват да засягат и богатите. На всички е ясно, че международният тероризъм е рожба на социалното неравноправие, а не на Осама бен Ладен. Той е следствие.
5. Нещо лично
Лявото е човещина, или поне така би трябвало да бъде. Човещина. Във всичко. Лявото е шанс. За всички. Или поне така би трябвало да бъде. Лявото е борба. Срещу алчността. Един от първите реални социалисти е Робърт Оуен. Знае се. Грозноват английски фабрикант, който влага лични пари, за да прави комуни. Кое е това нещо, което кара един грозноват английски фабрикант да пилее парите си, вместо да ги изяде, изпие или пък да си купи разни неща?
Лявото е избор. Да имаш много предмети. Или пък да си близък с хората. Двете неща са несъвместими. И тук няма място за теории. Доказано е на практика. Житейска практика. Онзи, който отива с парите си, да почерпи близки и приятели, също е ляв. Само че не го знае. С парите десният отива и си купува неща за себе си. И живее с предметите.
Ще ми се лявото да не е някакъв неясен сбор от идеи, съвети, поуки от историята, целесъобразности и материализми. Ще ми се лявото да слезе при хората. Там му е мястото. И да им подаде ръка. Това му е задачата.
