ПАРТИЙНАТА СИСТЕМА НА ПРЕХОДА – НЕВЪЗМОЖНОТО ОБЯСНЕНИЕ

0
175

Доцент в катедра “Политология” на СУ “Св. Климент Охридски”. Ръководител на Център по политически мениджмънт. Научните й интереси са в областта на политическите комуникации и политическия език.
Анализът на случващото се в българската партийна система е силно повлиян от емоцията на текущото и временното. За да се опитаме да го върнем в руслото на научния подход, е нужно да се върнем към историята.

Историята

С възникване на необходимостта от държавна форма на управление на обществото се заражда и необходимостта от решение на основния въпрос – кой управлява (въпросът как е вторичен). Или с други думи, как се извършва изборът на хората, които заемат ръководни постове и определят политиките на една страна. Точно по отношение на това решение се зараждат и първите форми на партийни организации, предшествениците на съвременните партии.

В древен Рим за първи път срещаме началото на представителната система – гласуването за местата в Сената. При феодализма необходимостта от политика, особено в градските центрове, дава началото на организиране, което е в основата на възникването на партиите. Такива са за Испания Кортесите през 1137 г.; в Англия – парламентът през 1265 г., във Франция – Генералните щати през 1302 г., и в Германия – Райхстагът и Ландтагът през 1356 г. Първите политически партии се съставят след Нидерландската революция от 1566 -1609 г. – това са партиите на т.нар. провинциалисти (защитава интересите на холандските търговци и занаятчии) и на унитаристите (буржоазно-демократични елементи), търсеща обединение на провинциите около силна централна власт. Периодът 1640 -1680 г. в Англия е времето на утвърждаване на двупартийната система, олицетворена от торите и вигите. От примерите става ясно, че партиите се раждат едновременно с електоралните и парламентарните процедури. Те се появяват първо под формата на избирателни комитети и после вътре в парламентите се създават парламентарни групи, обединяващи депутати с едно мнение по отношение на общо действие. Така науката е разделена между две тези:
– че партиите възникват с възникването на парламентите;
– че партиите възникват с раждането на държавата.

В България историята е отредила партиите да възникнат с възникването на държавата. Така всички проблеми, недостатъци и опити да се прескочат столетия демократичен опит в съграждането на държавата се отразяват и векове наред влияят върху функционирането на българската партийна система. Дори и днес тя остава зависима именно от държавата и нейното функциониране, а не толкова от институцията парламент и електоралното поведение, свързано с осъществяването на избор.

Както казва Морис Дюверже в книгата си “Въведение в политиката”1, в модерните държави политическата битка се развива между повече или по-малко специализирани организации. Това са структурирани, отделни, йерархизирани групи, приспособени към борбата за власт, които изразяват интересите и целите на различни социални сили (класи, местни общности, етнически групи и др.).

Организираният характер на политическата битка е основна характеристика на съвременната ни епоха. Следователно, тази черта е повече или по-малко важна, обща. Но от около век техниките за организация и методите за кадрови подбор доста са се развили. В този смисъл можем да твърдим, че зараждането и развитието на българските политически партии не е изоставащо в сравнение с това в Европа. Изоставаме в друго – в трупането и осмислянето на демократичен опит и гражданско поведение. И българските партии днес не успяват да помогнат, напротив – често дори пречат на политическата социализация на гражданите.

Тази основна теза е в състояние да даде ключ към разбирането на ставащото днес, но се нуждае от аргументи.

Първият аргумент е характерът на българските партии. Политическите организации по принцип се групират в две основни групи: партии и групи за натиск. Партиите имат за цел властта или осигуряване на възможност да я упражняват. Групите за натиск имат за цел влияние върху онези, които упражняват властта. Разбира се, има и други политически организации: тайни общества, лиги, фронтове и др.

Според всички демократични теории политическата партия е основно средство за контрол на гражданите върху управлението – чрез достъп до демократични избори.

Политическата партия е организацията, която номинира кандидатите за изборите за публични постове, като посочва индивидите като официални представители на партията. В модерната демокрация трябва да съществуват поне две партии, които регулярно се явяват на избори. Всъщност връзката между политически партии и демокрация е толкова тясна, че повечето автори определят демократичното управление с термините на “конкуриращи се партийни политики”. Защо това е така? Защото партиите трябва да гарантират политическото представителство, т.е. да представляват гражданите във властта, тъй като съвременните демокрации в огромната си част се основават на непрякото представителство и участие.

След 10 ноември в България масовият тип партия прилича повече на група за натиск, отколкото на партийна организация. Тенденцията се задълбочава и ако в началото на 90-те години това трудно се отчиташе от експертите, то след 1999 г. всички избори са практическо доказателство за този характер на партийната ни система. Тя се състои по-скоро от групи за натиск, които имат за цел да упражняват влияние върху онези, които упражняват властта.

Оттук и несекващите анализи за присъствието на ДС и “дългите ръце на ченгетата”. Както и постоянната тема за това кой на практика дърпа конците на българските политици. Подобни виждания и тези намират хранителна почва в още една българска традиция – постоянно да се доказва, че сме зависими от външно-политически влияния и натиск.

Примерите за посоченото възприемане на политическите субекти, както от гражданите, така и от медиите, но и от политическия опонент, са многобройни. В последните месеци отново сме свидетели на подобен тип мислене покрай разпада на дясното пространство. Нещо повече, тези аргументи се използват за политическата идентификация на партиите.

И така, първият белег на българските партии е превръщането им в инструменти на корпоративни интереси вместо изграждането и функционирането им като посредници на гражданите към властта. А търсенето на “кукловодите” се превръща в политическа параноя и основно оръжие срещу политическия съперник.

Интересите

Като говорим за интереси, редно е да се спрем на втория аргумент: българските партии не отразяват и никога не са отразявали типичните за Европа разделения.

Сеймур Липсет и Щейн Рокан са двама автори, известни в теорията на политиката с тезата си за кливиджите, на основата на които се изгражда съвременната партийна система в демократичните страни. Кливиджът не е просто разделение. Той съществува, когато са налице едновременно три условия:

1. Социално разделение, което разцепва хората в основните социално-структуриращи характеристики: заетост, статус, религия, етнос. Така кливиджът може да раздели работници от чиновници, католици от протестанти или белгийците на говорещи френски и говорещи фламандски. Кливиджът следователно не може да бъде определян само на политическо равнище, какъвто е случаят с първия пример.

2. Групите, въвлечени в разделението, трябва да имат самосъзнание за колективна идентичност и да действат на тази основа. Това усещане за колективна идентичност е от ключово значение във възникването и поддържането на кливиджите. Без него нито едно “обективно” социално разделение не може да се превърне в социополитически кливидж. Например, разделението мъже – жени, което е най-значимото социално разделение, не се превръща в основно политическо деление (само в Исландия има силна женска партия, представена в парламента), защото няма колективна джендър идентичност.

3. Кливиджът трябва да се изразява чрез организация. Това е видимо при дейността на синдикатите, църквата, политическите партии, които дават формален институционализиран израз на интересите на всяка от страните в конфликта.

Нека погледнем какво се случва в България през последните 15 години на прехода. Социалните разделения буквално разкъсват обществото ни и социолозите говорят дори за разкъсване на социалната връзка. Подчертавам този факт, тъй като той ни отвежда към доста нерадостен извод: едно общество не може да съществува при разкъсани връзки и липса на опит да се изградят нови. Тук бихме могли да потърсим отговорността на политическите партии. Те се постараха да задълбочат разделението, вместо да съградят социалните връзки на новото общество. В резултат имаме огромна електорална апатия, която в последните години поставя въпроса за демократичността на самата система и стабилността на държавността.

От друга страна, съвременните български партии не успяха да изградят онази колективна идентичност, която да отговаря на реалните социални разделения. Тези от тях, които базираха действието си върху подобен опит, имат съответното политическо дълголетие. Такива партии, основани на колективна идентичност, несъмнено са БСП и ДПС. Отсъствието на автентична дясна идентичност е пряката причина за настоящото състояние на българската десница.

Ако трябва да кажем нещо и за организацията, то е, че партийната организация е в основата на колективното поведение на всяка партия. С други думи, опитите на редица нови политици да се абстра-хират от нея и да въвеждат “нови моди” в това отношение, са несъмнен провал. Партията НДСВ е един такъв пример, вторият несъмнено ще е “Новото време”. Всъщност, докато има социални разделения, които да водят до конкуриращи се претенции поне на две групи в обществото относно властта, партийната организация е незаменимо средство за реализацията на властовите интереси.

По повод на кливиджите е важно да изтъкнем още нещо. В историята на отделните европейски страни се забелязват поне три етапа на формиране на партиите. Първият са парламентарните, класически партии, които са израз на основните кливиджи “държава – църква” и “аграрно – градско”. След това следват т.нар. масови или работнически партии, които изразяват кливиджите “център-периферия” и “класовите противоречия”. В третия етап – след 60-те години на 20 век, се забелязва промяна в структурата на кливиджите. Тя естествено трябва да се търси и на трите нива:

1. Социални промени – напр. размиване на границите между работниците и служителите или промените в религиозните практики.

2. Промени в колективните идентичности и поведение, като напр. тази на селяните и съответно на гражданите.

3. Промени в организацията и идеологията на партиите.

Така се стига до новите движения и партии от типа на зелените, феминизма и пр. Целият процес се характеризира с наслагване на мрежата от кливиджи и това определя специфи-ката на конкретната за дадена страна партийна система.

Какво се случва в България?
У нас липсва подобно наслагване. Като че ли сме свидетели по-скоро на успо-редно протичащи в прост-ранството и времето процеси. Парадоксална ситуация, която все по-често ни кара да твърдим, че живеем в “две Българии”. За какво става дума?

Разделенията в политиката не отразяват разделенията на социално равнище. В българската политика партиите се разделят по следните линии (или поне взаимно се обвиняват в това, или дори се идентифицират чрез тях):
– комунизъм/антикомунизъм;
– прозападно/произточно ориентирани;
– защитници/продажници на националните интереси.

Както и да разширяваме списъка, в него винаги ще съществуват разделения, които не вълнуват обществото. Зад тези реални противопоставяния партиите са единни: всички защитават всеки. Има някакъв своеобразен култ към “обикновения българин” – докато той се чувства все по-изолиран от партиите и техните програми и действия, политиците все по-яростно твърдят, че единствени те защитават неговите интереси.

Тази ситуация е добро обяснение за два типа поведение. Едни избиратели предпочитат на всеки избор да пробват нищо ново и дори екзотично. Други предпочитат пак смяната, но в рамките на традиционното. Така известният и на Запад “протестен вот” става определящ за изхода на всички български избори. Но има съществена разлика от европейското поведение, защото това не е типичен протест. Това е на практика липса на протест. Затова българският избирател реално не осъществява избор между политически пред-ставители. Той избира между незащитаващи него-вите интереси и незащита-ващи неговите интереси.

При тази реална липса на избор естествено е да се процедира на принципа “силния на деня”. Онзи, който се привижда като по-силен и по-успешен, той бива предпочетен. Това отвежда до едно сериозно изкривяване както на самата политика, така и на партиите.

За да илюстрирам с житейски пример тези политологични опити за анализ, ще дам пример с корупцията. Там човек е в същата ситуация. За да си свърши работата бързо и ефективно, той дава подкуп. Изборът е между това на какво ниво и с каква цена ще си свършиш работата. Грешката при преценката води до невъзможност да се свърши работа. Така и в политиката – изборът на по-малкото зло винаги е избор между две непечеливши и фалшиви алтернативи.

Бъдещето

Както се казва, има две новини: едната – добра, другата – лоша. Добрата новина е, че развитите демокрации също имат сериозни проблеми и сътресения в традиционната си партийна система. Трансформациите, наложени от глобализацията, се отразиха съществено както на класическата модерна държава, така и на функционирането на институциите й, включително на парламентите. Така че ние не сме единствените, които се опитват да разберат какво точно се случва с партиите, политиката и гражданите.

Лошата новина за нас е, че в развитите демокрации при всеки катаклизъм на системата тя се връща към своите корени – гражданите. Те единствено могат и в историята са доказали, че успяват да върнат към нов живот демокрацията. Защото тя е тяхната кауза. Лоша е новината, защото в България основният проблем е несъстоятелността на гражданина.

Исторически българинът води направо епична битка срещу държавата. Самите ни партии така са се формирали – срещу държавата – тогава чужда нам. Но и днес тя остава чужда. Заедно с това за нас е чужд и статутът “гражданин”. Защото няма граждани без държава – разбирай без общи интереси, идентичност и организация за налагането им. Защо тогава се възмущаваме от състоянието на българските партии. Партиите функционират във и чрез държавата, но и за държавата. Докато като граждани се борим срещу нея, а като политици се опитваме направо да я потъпчем, какво бъдеще трябва да ни очаква? Единствено това на отделния индивид.

Следователно, бъдещето на българските партии преминава през отговорността и способността им да отстояват и изграждат у българите гражданското съзнание. Иначе ще се затварят все повече в омагьосания кръг на избирателите без гражданско съзнание. С други думи – връщам се на тезата си от самото начало – ще продължат да функционират като групи за натиск, а не като партии. Това обрича тях, но обрича и нас.

Изходът е в постигане на адекватност и синхрон между разделените социално групи и техните политически представители както на ниво идентичност, така и на ниво организация. И българските партии следва да се заемат с тази най-важна партийна задача. Тогава ще може да се напише и историята на българската партийна система на прехода. Днес тя е неадекватна на обществото и поради това дори не може да влезе в историята.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук