Кeрим Мруе е бивш зам.-генерален секретар на Комунистическата партия на Ливан
Тази интернационална среща, на която сме се събрали по повод ролята на Георги Димитров и решенията и директивите на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал, е с историческо значение, задължаващо ни да проявим особено внимание и да направим много прецизен и обективен прочит. Защото, връщайки се мислено към един важен етап от историята на комунистическото движение, към което се присъединихме, водени от идеята да променим света, като освободим човечеството от всички форми на робство в миналото, от деспотизма и безпросветността, ние можем единствено да се спрем на причините, довели до упадъка на това движение и неуспешния му опит за обществена реализация, настъпили в началото на последното десетилетие от миналия век, т.е. седемдесет и четири години след зараждането му, ознаменувано с победата на Октомврийската революция. Да извикваме в съзнанието си славните години на това движение, без да отправяме критичен поглед към извървения от него път, е като да оплакваме останките от миналото, запленени от илюзията, че то отново ще се върне.
Не бива да забравяме, когато мислим за личността и ролята на Димитров, и решенията и директивите на Седмия конгрес на Коминтерна, че трагедията, която остави след себе си крахът на социалистическия опит за обществена реализация, е трагедия на чувствата, мечтите и съзнанието на милиони хора. Тя е по-важна за нас от всички символи на онова велико движение, превърнало се в отличителна черта на миналия век в продължение на десетилетия. Защото отговорността за този крах и за трагедията, в която ни постави този крах, не носят само последните символи на движението и опита му за обществена реализация през последните две десетилетия преди краха. Това е отговорност, от която не могат да бъдат освободени дори и основателите на движението, като се започне със самия Ленин и първите му съратници болшевики заради избора им за формата на прехода от капитализъм към социализъм в изостанала Русия, което е противоречало на възгледите на Маркс, а именно чрез Октомврийската революция, разтърсила света в деня, в който настава, и променила хода на историята в течение на десетилетия. Отговорност носят и онези, които дойдоха след Ленин, сред които бяха Димитров и другарите му, извървели пътя си на ръководители, станали съвременници на развитието на това движение и развитието на социалистическия опит за обществена реализация най-вече в Съветския съюз, а също и в страните, които, следвайки примера му и свързани с него, поемат по пътя на това развитие. И тук горчиво и с дълбока болка си задаваме въпроса за причините, които не позволиха и продължават да не позволяват подема на едно ново движение, което да се опита на основата на критичния анализ да преформулира проекта на Маркс при съвременните условия и настъпилите дълбоки промени, вместо да затъват последователите на това движение в оплакване на останките от миналото и да стоварват отговорността за огромния крах върху противниковите класови сили в лицето на съвременния империализъм! Навярно твърде странен куриоз е фактът, че в капиталистическия свят и в самите Съединени американски щати се появяват опити от страна на мислители, които доскоро бяха противници на марксизма, опити, с които те се връщат към името на Маркс и част от неговите идеи, за да се противопоставят на безчовечността на глобализирания капитализъм и да отговорят, макар и с абстрактни и теоретични аргументи, на последователите на социалистическия опит за обществена реализация, стоварвайки върху тях отговорността за потисничеството, експлоатацията, насилието и зверствата, до които стигна светът в условията на настоящата капиталистическа глобализация.
Мисълта за личността на Димитров и ролята му на Седмия конгрес на Коминтерна, мисълта за решенията и директивите на този конгрес и споменът за онази плеяда от велики водачи на световното комунистическо движение – всичко това придобива особена значимост поради връзката на конгреса с онзи исторически период, в който фашизмът беше достигнал апогея на своята мощ и беше готов да обяви война на цивилизацията и на нейните безспорни представители в лицето на демокрацията, на социалистическата демокрация или на социалната демокрация – с цялата й неопределеност и неяснота – демокрация, която беше възприета от комунистическото движение, съсредоточено основно в Съветския съюз и неговите разклонения и в разклоненията на неговите разклонения, но цивилизация, представяна наред с това и от старата либерално-буржоазна демокрация. В този смисъл конгресът отбеляза качествен напредък в идеите на Комунистическия интернационал по отношение на историческата действителност и определяне на задачите, произтичащи от спецификата на този период и характерните за него проблеми. Поемайки по този курс, Седмият конгрес на Коминтерна оспори решенията и директивите на Шестия конгрес, които извеждаха на преден план непримиримите противоречия между работническата и буржоазната класа с лозунга “Една класа срещу и в замяна на друга класа”. Най-същественото в решенията на Седмия конгрес беше изграждането на коалиция между Комунистическия интернационал и Социалистическия интернационал, от една страна, и буржоазната демокрация, от друга, в общ фронт срещу фашизма. В светлината на този нов курс се появи Испанската република, преди още да се беше състоял споменатият Седми конгрес на Коминтерна. В тези условия и под влиянието на този курс и на съответните решения се появи и Народният Фронт във Франция. Много скоро тази коалиция се превърна в широкомащабна среща между социализма в лицето на неговата прохождаща нова държава, редом до която бяха комунистическите партии и демократичните социалистически партии, и между буржоазната идеология и представляващите я партии и държави в най-древното и най-голямото от средищата, в които тя се бе родила и развила, а именно в Европа.
Редом до буржоазните държави и партии беше и Америка, която бе достигнала апогея на своята мощ. Това беше коалицията, довела до победата на демокрацията над фашизма във Втората световна война. Но тази коалиция и извоюваната от нея историческа победа не бива да скриват порока, властващ в комунистическото ни движение и неговата неясна демокрация и който създаваше предпоставки, макар и за след десетилетия, за поражението, което нашият социалистически проект претърпя из основи.
Това означава, че правейки прочит на историята на този период, ние вече не бива да оставаме в плен на онзи стар начин на мислене, по който възхвалявахме социалистическата ни демокрация и пренебрежително отхвърляхме буржоазната демокрация. Крахът на социалистическия опит за обществена реализация беше по същество присъда за социалистическата демокрация или за социалната демокрация, възприета от комунистическото движение, и която ние толкова много възпявахме, – присъда за това, че тя поставяше акцент върху обществения аспект. Тъй като ние съзнателно или несъзнателно игнорирахме факта, че тази демокрация беше подчинила на този обществен аспект свободата на отделния човек и различните общности. Тя беше превърнала мисълта за щастието на човечеството в монопол на един елит от ръководители и на един лидер от този елит, за да решава вместо останалите и вместо обществото за всичко, свързано с живота, с обществените и частните дела в него, като това се случваше както в страните, в които се извършваше социалистическият опит за обществена реализация, така и в политиката и програмите на комунистическите партии там, където те съществуваха.
Именно тук възниква въпросът, който следва да бъде нашироко дискутиран, за отговорността на историческите ръководители на нашето движение, от Ленин до Димитров и онези, които извървяха пътя до неговия край. Смятам, че да се свежда отговорността за всичко онова, което се случи, единствено до личността на Сталин, е бягство от истинския анализ за отговорността и отговорните за този органичен порок в комунистическото ни движение и в социалистическия ни опит за обществена реализация, провалил се след десетилетия на постижения и неудачи. Защото самата мисъл, самият проект, самата социалистическа или социална демокрация – всички те са отговорни за появата на явлението „Сталин”. Ето защо не бива критичният анализ за отговорността да се свежда само до Сталин и престъпленията, които той извърши – въпреки някои постижения, свързвани с неговото име, – без той да обхваща и самия Ленин. Говоря за Ленин, без да омаловажавам огромните усилия в полето на теорията и политиката, които положи този велик революционен водач и които са намерили отражение в “Новата икономическа политика”, която трябваше да предизвика същностно преразглеждане на неговия опит и на извървения от нея път. Но болестта не го пожали и той се раздели с живота, преди да е разбрал дали това критично преразглеждане и тази промяна, заложена в новата му политическа програма, ще бъдат в състояние да променят хода на опита за обществена реализация и да го върнат към по-адекватния към историческите реалности път и по-близък до правилната посока за постигане на целите на социалистическия проект за промяна на света. Не бива да забравяме, че Сталин, който наследи Ленин в ръководството на партията и държавата в Съветския съюз, беше започнал още преди смъртта на Ленин да унищожава из основи последиците от това преразглеждане и тези от “Новата икономическа политика”.
Признавам тук, пред тази аудитория от последователи на социалистическия опит за социална реализация, който се провали поради органичния порок в него, че аз, макар да продължавам да вярвам безрезервно в мечтата на Маркс за промяна на света, вече не виждам в нашия стар социалистически проект, – който се провали, а с него пропаднаха и основите, върху които той почиваше, – онова, което ще осъществи нашата нова стара мечта за промяна на света. Твърдя, че ако Маркс можеше да се съживи, той щеше коренно да преразгледа всичко, което е написал за бъдещето и за механизмите за придвижване по пътя към това бъдеще, свободно от експлоатацията и насилието във всичките им форми. Във вижданията си за бъдещето той смяташе, че светът ще се променя в неимоверно големи мащаби и че капитализмът, докато се опитва да обедини света под знамената си и съобразно интересите си, ще изиграе прогресивна роля, която не бива да се омаловажава. За това свидетелстват научните постижения, които се осъществяват днес в условията на капиталистическата глобализация, въпреки цялата безпрецедентна за историята безнравственост и безчовечност, характерни за тази капиталистическа глобализация. Във вижданията си за това бъдеще Маркс смяташе, макар и в рамките на абстрактно-теоретични разсъждения, че силите, които реализират проекта за промяна на света, трябва да вземат под внимание и онези възможни преобразувания с всички съдържащи се в тях нови, безпрецедентни явления.
Буржоазната демокрация, която е свързана с потисничеството и с насилието, с войните за господство над света и за управляване съдбите на народите в същината си и в основата на историческото си възникване е демокрацията, от която се нуждаят народите, които все още не са навлезли в нея. Те ще защитават националната си идентичност, затънала в мрака на тяхната изостаналост, както ще защитават и илюзията за независимостта на страните си. Ала вместо тази демокрация, от която се нуждаеха и продължават да се нуждаят заради своя напредък, те избраха да останат под игото на деспотизма и изостаналостта, извън съвременността и протичащите в нея промени, т.е. извън историята. Защото основното в тази демокрация не е порокът, свързан с безчовечността на глобализирания капитализъм в отношението му към слабите народи, към изостаналите им страни и техните разпаднали се общества. Основата на тази демокрация се корени в същността й да гарантира свободата на отделния човек, на индивида, когото Маркс възхвалява, смятайки го за абсолютната човешка ценност в живота. Думите на Маркс, че човекът е най-големият капитал, трябва да се разбират в смисъл на предупреждение към силите, които са свързани със социалистическата идея и нейния проект за промяна на света, да не се поддават на изкушението, в името на общността и нейните интереси, да превръщат индивида в гайка от машина. Във всички съчинения на Маркс категорично се заявява, че свободният човек е човекът, който притежава истинско самосъзнание, който може да мисли свободно за своето бъдеще и може, както извън общността, така и вътре в нея, да търси свободно средствата, които да го доведат до неговото щастие без идеологически ограничения, определящи му начина, по който да мисли, и правилата, по които да живее, определящи му дори образа и формата на неговото щастие.
Вън от всякакво съмнение е, че историческото сравнение между демокрацията, на която беше даден израз с решенията и директивите на Седмия конгрес на Коминтерна, и демокрацията, към която се стремят днес народите по света, особено нашите арабски народи, изнемогващи под игото на деспотизма в най-отвратителните му разновидности и форми, е едно неубедително сравнение. Защото историческата основа и историческите реалности, както и всичко, свързано с всеки един от двата периода – периода на трийсетте години от миналия век и периода на началото на новия век и новото хилядолетие – по всичко това двата периода са напълно различни. Самото понятие за демокрация се различава в разбирането на интернационала за него от съвременното понятие за демокрация.
В този контекст, вън от всякакво съмнение е, че движението на историята е поредица от кръгове и се изразява в последователното редуване на етапи и периоди. Това движение е непрестанно дори и ако в него се появят някои завои или големи отклонения, както се случи с краха на социалистическия опит за обществена реализация. Няма да преувелича, ако кажа, че въпреки трагичния си характер част от тези завои и отклонения са само израз на определена форма за възвръщане на порядъка в хода на историята, порядък, в който някои обективни закони възвръщат ролята си, явявайки се алтернатива на произвола, властвал десетилетия или дори цели векове наред във взаимодействие с тези закони.
Както посочва и самият Маркс, в много случаи, пример за които е и този с провала на социалистическия опит за обществена реализация, процесът, при който обективните закони на развитието възвръщат ролята си, да придобива формата и характера на наказание за онези, които са нарушили тези закони в самоволните си опити да наложат вместо тях други закони, които нямат нищо общо с неумолимите реалности. Естествено е също в този контекст, към коригиране на този курс, което включва и преформулиране на проектите за промяна на света, да пристъпят представителите на нови поколения, които са по-здраво свързани с историческата действителност, имат по-голям кураж да критикуват предишния опит за обществена реализация и да си извличат поука от правилното и погрешното в него, които по-добре осъзнават отговорността и изпитват по-голям респект към обективните закони на развитието и към новите условия, които различават света на настоящето от света на миналото.
Крайната точка, до която искам да стигна, подлагайки на прочит историята на този период, от който се появяват в съзнанието ни символите му и оценките за дейността им, е в това, че ние, които продължаваме да гледаме на себе си като на хора, заинтересовани от промяната на света и от демократичните промени в страните ни – под името на новия социализъм, към преформулирането и изграждането на който се стремим, или под други имена – сме длъжни да променим начина си на мислене и да възкресим най-същностното в идеите на Маркс. Особено онази част от тях, която е свързана с респекта му към свободата на индивида, който представлява според вижданията на Маркс основата в структурата на обществото, на всяко едно общество, и който е основата и крайната цел на всяко едно движение за промяна на света.
Поемайки по пътя към промяната в начина ни на мислене и съобразявайки се с новите явления в съвременния ход на историята, ние вече сме направили качествен скок в разбирането си за смисъла на демокрацията – демокрацията в съзнанието ни като индивиди, демокрацията в партиите и институциите ни, в отношенията помежду им и във взаимоотношенията им с другите партии и институции; демокрацията във формата, в начина и в определянето на задачите, пред които всеки един от нас е изправен в страната си, и на задачите в световен план, пред които всички ние сме изправени; демокрацията в борбата ни с безчовечната страна на глобализирания капитализъм.
А за да изпълняваме тези два вида задачи – национални и интернационални, – се нуждаем от създаването на епохален политически блок от нов вид, отличаващ се с многообразие по своя социален и политически състав, чрез който ще избавим страните си от гибелните последици от политиката на деспотичните режими, да се противопоставим на безчовечността на глобализирания капитализъм и да направим по-ефективен диалога между културите, за да превърнем съвременната световна цивилизация в хуманна цивилизация, в която се обединяват всички народи и нации по света, вървейки по съвършено нов световен исторически път.
С постигането на това развитие, ако то бъде правилно осъществено, ще се получи и истинското възвръщане на същината в проекта на Маркс, на великия му хуманен проект за промяна на света – промяна, която ще освободи както отделния човек, така и човешките общности от всички форми на робство и с която обществената справедливост ще се превърне в реалност, облечена в конкретната й историческа форма и съчетана със свободата и прогреса във всички техни сфери.
