Статията е отпечатана в “The Independent” на 4 юли 2006 г. и е откъс от книгата на автора “Недееспособните Щати на Америка”
Определянето на проблема, който на първо място трябва да безпокои тези, които се вълнуват от благосъстоянието и правата на човека, разбира се, е субективна работа. Но някои от тях погрешно считат, че от решенията им зависи не само достойното съществуване, но и въобще самото съществуване на човечеството. Сред тези заплахи трябва да се отбележат минимум три: ядрената война, екологичната катастрофа и действията на правителствата на водещите държави в света, които увеличават вероятността от апокалиптични събития.
В резултат на това възниква четвърти проблем, който заслужава най-сериозното внимание на американците, а и на целия свят: рязкото разминаване между мненията на обществото и политиката на държавата. Това положение е една от причините за опасения, които не може да бъдат просто пренебрегвани, както се изразява Гар Алперовиц в своята книга “Америка след капитализма”. “В американската система като цяло нещо не е наред – тенденцията на нейното развитие предвещава крах на нейните традиционни ценности – равенство, свобода и реална демокрация.”
“Системата” придобива някои характеристики, които притежават т. нар. недееспособни държави – ако използваме модния термин, който се прилага към страните, които представляват заплаха за нашата безопасност (като например Ирак) или държави, в които обстановката изисква нашето вмешателство, за да се спасят нейните граждани от сериозна вътрешнополитическа опасност (такива като Хаити). Макар това понятие, признавам си, по израза на списание “Foreign Affairs” е “дразнещо неточно”, но някои характерни черти на “недееспособната държава” могат да се посочат.
Една от тях е неспособността или нежеланието на такива държави да защитят своите граждани от насилие или гибел. Другата е свързана със склонността на властите да са над законите – както на националните, така и на международните, което им развързва ръцете за агресия и насилия. Ако в такава държава съществува демократична форма на управление, това управление страда от сериозен “дефицит на демокрация”, което лишава формално действащите демократични институти от реално съдържание.
Една от най-трудните, но и от най-важните задачи както за отделния човек, така и за обществото – е способността честно да възприемаш собственото отражение в огледалото. Ако ние не се страхуваме да направим това, то без усилия ще открием характеристиките на “недееспособната държава” и в нашата родна страна.
Всеки, който познава историята, няма да се учуди от това, че нарастването на “дефицита на демокрация” в САЩ е съпроводено със заявленията за месианската роля на нашата страна, призвана “да ощастливи” с демокрация враждебния свят. Декларациите за благородните намерения, направени от структурите на властта, рядко са изцяло фалшиви. Това се отнася и до следния случай. При определени условия демократичната форма на управление се представя като приемлива от властите. Що се отнася до другите държави, както отбелязва водещият привърженик на политиката за “разпространение на демокрация” сред учените Томас Кароцерс, съществува “точна последователност”: демокрацията е приемлива в тези и само в тези случаи, когато съвпада със стратегическите и икономическите интереси на нашата държава. Тази същата доктрина, макар и във видоизменена форма, за нашите власти е ръководство за действие и във вътрешната политика.
Ръководителите на “светлосиньото” либерално крило на политическия спектър твърде откровено говорят за главната дилема, с която се сблъсква политическото ръководство в страната. Например Робърт Пастор, един от съветниците на президента Картър по националната безопасност, отговарящ за латиноамериканското направление, е обяснил защо администрацията на САЩ е принудена да поддържа кървавия и корумпиран режим на Сомоса в Никарагуа, а когато това се оказва невъзможно, се опитва да запази подготовката на Националната гвардия от американските инструктори. Като при това гвардейците са унищожавали съотечествениците си с жестокост, прилагана обикновено само по отношение на “външни врагове” (техни жертви са около 40 000 души). Обяснението в този случай звучи познато: “САЩ не се стремят да поставят под свой контрол Никарагуа и другите страни в региона, но и не желаят събитията да излязат извън контрол. Те искат никарагуанците да провеждат независима политика, с изключение на случаите, когато негативното би се отразило на интересите на САЩ.”
С аналогична дилема се сблъскват стратезите на администрацията на Буш след навлизането в Ирак. Те също искаха Ирак “да провежда независима политика, с изключение на случаите, когато това се отразява негативно върху интересите на САЩ. Така Ирак трябва да стане независима и демократична държава, но в определени рамки. Беше необходимо да се превърне в послушна, зависима държава, която се ръководи от традиционната схема, прилагана в Централна Америка. По принцип такава схема се използваше нерядко и преди, в това число и към държави, които се намираха на противоположни от демократичния полюс институционални устройства. Така Кремъл създава в страните – сателити системата на управление, което се опира на местните полицейски и военни структури. Същото, но в условията на военно време успя да приложи и Германия в окупираните страни на Европа, а фашистка Япония – в Манджурия, създавайки там марионетната държава Манджоу – Го. Фашистка Италия постигна аналогични резултати в Северна Африка, като паралелно провеждаше геноцид, което впрочем никак не наврежда на нейния позитивен имидж в Западния свят и става вдъхновяващ пример за Хитлер.
Накрая, редица вариации на тази тема пораждат традиционните колониални империи и неоколониалните структури.
Постигането на тези традиционни цели в Ирак, се оказва неимоверно трудно, въпреки извънредно благоприятните условия. Скоро след нахлуването дилемата, свързана с необходимостта да се съчетае определена степен на независимост на Ирак и запазването на строгия контрол, се сблъсква с масовата насилствена съпротива и принуждава окупаторите да дадат на иракчаните повече инициативи, отколкото са очаквали. В резултат на това възниква кошмарна перспектива: малко или много демократичен Ирак може да стане член на неформалния Шиитски алианс, състоящ се от Иран, шиитски Ирак и съседните райони на Саудитска Арабия с преобладаващо шиитско население – алианс, независим от Вашингтон и контролиращ при това голяма част от световните запаси на нефт.
При това положението може да се измени към по-лошо. Не е изключено Иран да загуби надеждата Европа да го избави от зависимостта на САЩ и да обърне поглед на Изток. Селиг Харисън, един от големите специалисти в тази област, анализира съществуващата обстановка така: “Преговорите по ядрения проблем между Иран и Евросъюза се основават на сделка, с чиито условия Европейският съюз не може да ограничи САЩ. Договореността – пояснява Харисън, се заключава в това, Иран да преустанови обогатяването на уран, а Европейският съюз да му осигури гаранции за безопасност.” Формулировките в съвместната декларация са еднозначни. “Взаимоприемливите съглашения в този документ трябва да съдържат не само “обективни гаранции”, че иранската ядрена програма “преследва изключително само мирни цели”, но и да “предвижда и твърди задължения по въпросите на безопасността”.
Формулирането на “въпросите на безопасността” са прозрачен намек за заплахите на САЩ и Израел да нанесат бомбени удари на Иран. Като пример постоянно се припомня авиополетът на Израел над иракския реактор “Озирак” през 1981 г., който дава тласък на Саддамовата програма за създаване на ядрено оръжие на Ирак. Това още веднъж потвърждава старата истина – насилието поражда насилие. Всеки опит за аналогични действия срещу Иран незабавно предизвиква взрив от насилия и това без съмнение се осъзнава от Вашингтон. В Техеран влиятелният шиитски духовен лидер Мухтада ас Садр предупреждава, че неговото опълчение ще защитава Иран в случай на нападение. Както отбелязва “Вашингтон пост”, това заявление “се превръща в един от сериозните признаци днес, че в случай на конфликт между Запад и Изток, Ирак ще бъде един от театрите на военните действия, в резултат на което възниква опасност въоръжени формирования на шиитите – от солидарност с Иран, да започнат да действат против американските войски в тази страна.”
А Садристския блок, който постигна немалки успехи на изборите през декември 2005 г., може скоро да се превърне в най-мощната политическа сила в страната. Той следва образеца на другите ислямистки групировки, постигнали успех – например „Хамас” в Палестина, като съчетават мощната съпротива срещу военната окупация със социалната мобилизация “от долу” и помощта на бедните.
В нежеланието на Вашингтон да се съобрази с въпросите на регионалната безопасност в Близкия изток няма нищо ново. Това неведнъж се случва и по време на конфронтацията с Ирак. Най-непосредствено отношение към случващото се има и проблемът за израелското ядрено оръжие. Международна дискусия по тази тема няма поради позициите на Вашингтон. В основата, както справедливо посочва Харисън, е неизпълнението от страна на ядрените държави на задължението по Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), за “изключване” на ядреното оръжие и средствата за неговата доставка от ационалните “арсенали”. Вашингтон официално се отказа да изпълнява това задължение.
Китай, за разлика от Европа, не разрешава на Вашингтон да го заплашва поради това, че сам той предизвиква повече опасения сред американските стратези. Значителна част от иранския нефт днес се доставя в Китай, а Китай снабдява Иран с оръжие. Тези доставки, както става ясно, трябва да оказват сдържащо влияние върху САЩ. За Вашингтон стана още по-неприятен фактът, че “динамичното развитие на отношенията между Китай и Саудитска Арабия се съчетава с военна помощ от страна на Китай и предоставяне на концесии за издирването на газови находища.
Според данни от 2005 г. Саудитска Арабия изнася за Китай 17% от внасяния в Китай нефт. Китайските и саудитските компании подписват съглашение за съвместна експлоатация и строителство на огромен нефтопреработвателен завод (съвместно с “Ексон Мобил”). Прдполага се, че в резултат на визитата на краля на Саудитска Арабия Абдула в Пекин през януари 2006 г. двете страни са подписали меморандум за разширяване на сътрудничеството и инвестициите в добива на нефт, природен газ и минерални суровини.
Според индийския аналитик Айяза Ахмада “в близките десет години Иран може да се превърне в най-важното звено в азиатската система на енергийната сигурност, чието създаване Русия и Китай считат за абсолютно необходимо “за ликвидиране на монополния контрол на Запада над световните доставки на енергоносители и осигуряването на великата промишлена революция в Азия“.
Към тази система вероятно се присъединява и Южна Корея, и другите страни на Югоизточна Азия, а е възможно дори и Япония. Най-важният въпрос в тази връзка остава реакцията на Индия. От една страна, тя не е отстъпила на натиска на САЩ и не се отказва от строителството на нефтопровод съвместно с Иран. От друга, Индия заедно със САЩ и със страните от Европейския съюз гласува за антииранската резолюция в МАГАТЕ, проявявайки лицемерие. По-късно Вашингтон предупреди Индия, че нейната “договореност по ядрения проблем със САЩ може да бъде анулирана”, ако Делхи не се присъедини към американското искане, което провокира резкия отговор на индийското Министерство на външните работи и обтекаемото успокоително заявление на американското посолство в Делхи.
Перспективата за придобиване от страна на Европа и Азия на по-голяма независимост сериозно безпокои американските стратези още от времето на Втората световна война. И тази загриженост съществено се усилва във връзка с формирането на “триполярния” свят, а също и при появата на новите форми на взаимодействие по линията “Юг – Юг” и бързо разширяващото се сътрудничество между Европейския съюз и Китай.
Според прогнозите на американското разузнаване САЩ, запазвайки контрола над близкоизточния нефт по традиционни съображения, все по-силно ще се опират на ресурсите на по-сигурния регион – Атлантическия басейн (Западна Африка, Западното полукълбо). Днес е очевидно, че запазването на американския контрол над близкоизточния нефт съвсем не е гарантиран; освен това реализирането на тази прогноза заплашва и сегашното развитие на събитията в Западното полукълбо, за което способства политиката на администрацията на Буш. На тази администрация й се отдаде дори “да отблъсне” Канада, което е впечатляващо “достижение”.
Канадският министър на природните ресурси заяви, че след няколко години една четвърт от количеството нефт, който днес Канада доставя на САЩ, може да бъде пренасочен за износ в Китай. Още един удар по енергийната политика на Вашингтон нанася водещата страна по износ на нефт в Западното полукълбо – Венецуела. От всички страни в Латинска Америка Венецуела има най-близки отношения с Китай и Каракас планира да увеличи доставките на нефт в тази страна, като смята, че това е елемент от политиката по съкращаване на зависимостта от управлението на САЩ. Латинска Америка като цяло укрепва търговските и икономическите отношения с Китай.
Едновременно протича и активно сближаване между Венецуела и Куба, в хода на което всяка една от страните се опира на своите “сравнителни преимущества”. Венецуела предоставя на Куба евтин нефт, а Куба й оказва помощ при ликвидиране на неграмотността и здравеопазването, като изпраща хиляди висококвалифицирани специалисти, учители, лекари в бедните и социално най-уязвимите райони във Венецуела. Такива програми кубинците осъществяват в целия Трети свят.
Кубинско-венецуелските проекти се осъществяват и в страните на Карибския басейн, където кубински лекари оказват помощ на хиляди хора, а Венецуела ги финансира. Тези проект носи името “Чудо” и посланикът на Ямайка в Хавана го нарече ”пример за интеграция и сътрудничество по линията “Юг – Юг”, а бедните, които съставляват мнозинството от населението от Карибския басейн, горещо го приветстват. Кубинските лекари са желани гости в другите страни.
Една от най-страшните трагедии през последните години бе земетресението в Пакистан през октомври 2005 г. На фона на хилядите загинали, пред мнозина от оцелелите възниква мрачната перспектива да преживеят суровата зима без покрив над главата си, без храна и медицинска помощ. Печатът в южно- азиатските страни отбеляза, че “Куба е изпратила в Пакистан най-големия контингент от лекари и санитари, като поема и разходите (възможно е част от тях да е отделила Венецуела). А пакистанският президент Мушараф изрази към кубинските медици “дълбока благодарност за предаността към делото и състраданието”.
Някои аналитици дори смятат за възможно обединението на Венецуела и Куба – това би се превърнало в крачка към по-нататъшната интеграция на страните от Латинска Америка в блок, който притежава голяма независимост от САЩ. Венецуела стана член на Южноамериканския митнически съюз, който бе приветстван от тогавашния президент на Аржентина – Нестор Кирхнер, а също и от президента на Бразилия – Да Силва, определяйки го като “началото на нова глава на нашата интеграция”.
На срещата по случай встъпването на Венецуела в Южноамериканския митнически съюз президентът Уго Чавес заяви: “Ние не можем да допуснем този проект да има само икономически характер и да се осъществява в интерес на елита и на транснационалните корпорации“, като намеква за поддържаното от САЩ “Съглашение за свободна търговия в Северна и Южна Америка, което продължава да предизвиква силно недоволство сред латиноамериканската общественост. Освен това, помагайки на Аржентина да предотврати енергийната криза, Венецуела й доставя мазут и придобива една трета от аржентинските държавни облигации, пуснати в обращение през 2005 г. Тази крачка е още една проява на стремежа на страните от региона да се избавят от контрола на Международния валутен фонд (МВФ), който е под силното влияние на САЩ. Президентът Кирхнер отбелязва, че “Фондът действа по отношение на нашата страна в качеството на инициатор и оръдие на политиката, която донесе на народа на Аржентина нищета и страдание” и добавя решението си да не се изплатят почти трилион долара по дълга, за да се избавят Аржентина и народът й завинаги от МВФ. Аржентина тогава действа въпреки препоръките и изискванията на МВФ и благодарение на това достига съществено икономическо оздравяване след катастрофата, предизвикана от неговите препоръки.
Движението към независима регионална интеграция се ускори след избирането на Ево Моралес за президент на Боливия през декември 2005 г. Тогава за пръв път глава на държавата стана представител на коренното индианско население, което преобладава в страната. Веднага след това Моралес сключи енергийно съглашение с Венецуела.
Ако в Централна Америка, където в резултат на Рейгъновата политика на насилие и терор “се наложи покорство”, останалите страни от полукълбото постепенно излизат от американския контрол – най-вече това се отнася за региона, който се простира от Венецуела до Аржентина. Страни, където на власт днес са левоцентристки правителства. Коренното население действа все по-активно и има все по-голямо влияние – особено в Боливия и Еквадор. В тези големи “добиващи страни” народите настояват нефтодобивните ресурси да бъдат поставени под техен контрол, а в някои случаи се противопоставят и срещу експлоатацията на местните хора.
Някои призовават за създаване в Южна Америка на “индианска държава”. Едновременно с това икономическата интеграция там унищожава традиционния модел, установен още по време на конквистадорите, в резултат на който елитите и икономиката на латиноамериканските държави са тясно свързани с метрополиите.
На фона на засилването и разширяването на сътрудничеството и политиката “Юг – Юг” за нарастване на ръста на посочените тенденции твърде много съдействат обществените организации, обединени около безпрецедентното международно движение за справедливост в мащабите на цялата планета. Неговите участници са наричани абсурдно “антиглобалисти”, но всъщност това движение утвърждава глобализацията – но само в интерес на народите, а не на инвеститорите и финансовите структури. По много причини системата на световната хегемония на САЩ се пука по шевовете.
Едно от последствията на това е възникването на нови препятствия по пътя на традиционната политика на “сдържане” на демокрацията, провеждана от администрацията на Буш. Сега вече не е толкова просто да се организират военни преврати и да се използват методите на международния тероризъм за сваляне на демократично избраните правителства, в което се убедиха стратезите на Буш с горчивия си опит във Венецуела през 2002 г. “Със строга последователност” се налага да се търсят други методи.
В Ирак, както вече казахме, масовата насилствена съпротива принуждава Вашингтон и Лондон да санкционират изборите, които те се стремяха да избегнат. Предприетите след това опити да се манипулира гласуването за сметка на значителни преимущества, предоставени на кандидата, комуто администрацията на Буш отдава предпочитанията си, и изгонването от територията на страната на представителите на независимите средства за масово осведомяване, също се провалиха.
Нещо повече, пред Вашингтон възникнаха нови проблеми. Въпреки противодействието на окупационните власти, в Ирак активно се развива работническо движение. Ситуацията в страната много напомня на тази, установена в Европа и в Япония след Втората световна война, когато главната цел на САЩ и Великобритания се състоеше в подриването на независимото работническо движение в тези страни (както впрочем и в самата Америка) по аналогични причини: работническите организации в много страни подпомагат реалната демокрация и участието на народа в управлението на държавата.
Много от използваните тогава методи – прекратяване на продоволствените доставки, поддържане на фашистките полицейски структури, днес е невъзможно да се прилагат. Сега някои американски профсъюзи поддържат иракските работници, както и работниците в Колумбия – страни, в които профсъюзните активисти по-често са убивани, отколкото в други страни в света.
Проблемът за изборите в Палестина възникна до голяма степен по същите причини, както и в Ирак. Администрацията на Буш не позволяваше тяхното провеждане, докато бе жив Ясер Арафат, разбирайки, че победител може да се окаже не този кандидат, който тя поддържа. След смъртта на Арафат администрацията на Буш се съгласи с провеждане на избори, разчитайки на победата на представител на ръководството на Автономията. За да се постигне исканият резултат, Вашингтон приложи тези методи за манипулация, които се използват и в Ирак, а преди това и в други страни. В помощ беше Агенцията за международно развитие на САЩ в качеството на “скрит канал” , която се опитваше да повиши популярността на ръководството на Автономията в навечерието на решаващите избори. В техния ход управляващите партии противостояха на сериозния съперник в лицето на радикалната ислямска групировка „Хамас” и загубиха почти два милиона долара “за десетки краткосрочни проекти, призвани да подобрят имуществото на управляващата фракция „Фатах” в очите на избирателите“.
В САЩ и във всяка друга западна страна дори и най-малкият намек за подобно чуждестранно вмешателство би било смъртен удар за кандидата.
Сега на правителствата на САЩ и Израел им се налага да работят с радикалната ислямска партия, чиято позиция за радикализма се доближава до тяхната собствена – тя дори е малко по-конструктивна, ако, разбира се, „Хамас”, както заявява лидерът й, е готова да тръгне към безсрочно примирие с Израел при възстановяването на Палестинската държава в международно признатите й граници. Вашингтон и Йерусалим умишлено настояват за предоставянето на Израел на значителни територии на Западния бряг на р. Йордан. Отказът на „Хамас” “да признае правото на Израел да съществува”, както и отказът на САЩ “Израел да признаят същото право на Палестина” – е нещо безпрецедентно в международните отношения. Фактът, че Официално провъзгласената от „Хамас” цел – “унищожаването на Израел”, е акт на равнопоставеност с Израел и САЩ, които също толкова официално се кълняха да не допуснат създаване на “още една палестинска държава” (на фона на Йордания). В последните години те не смекчиха даже и отчасти тази радикална безкомпромисна, антипалестинска позиция.
Нека си представим такъв хипотетичен, но логичен вариант. „Хамас” се съгласява със заселването на евреи в отделни изолирани райони на територията на сегашния Израел. По същото време Палестина осъществява мащабни проекти по установяване на нови селища и инфраструктура, които всъщност ще превърнат Израел в “мозайка” от нежизнеспособни кантони, напълно изолирани един от друг. Не е ясно Палестина ще се съгласи ли тези малки поселения да бъдат наречени “държава”. Ако прозвучат такива предложения, ние с пълно основание считаме, че това би било възраждане на нацизма. Това дава немалко основания за размисъл. Тези хипотетични предложения на „Хамас” всъщност малко биха се отличавали от позициите, които последните пет години заемат САЩ и Израел – след като се съгласиха да бъде предоставена на палестинците такава “окастрена “ държавност.
Ние с пълно основание можем да наречем „Хамас” радикална, екстремистка групировка, проповядваща насилие, която може да бъде разглеждана като заплаха за мира и справедливото политическо уреждане на палестинско- израелския конфликт. А подобно определение съответства напълно не само на нейните позиции.
В други страни обаче традиционните методи за подриване на демокрацията дават желаните резултати. В Хаити любимото оръдие на администрацията на Буш – Международния републикански институт, който се занимава с “демократичното строителство”, всячески се стреми да подпомогне опозицията срещу президента Аристид, за което допринася и спирането на американските помощи под съмнителен предлог (от които всъщност страната отчаяно се нуждае). Доколкото обстановката така се развива, че Аристид би победил в честни избори, опозицията би взела участие по указание на Вашингтон. Този метод неведнъж е използван за дискредитиране на избори, когато възможният резултат не би устроил САЩ. Навярно мнозина си спомнят аналогичната тактика, приложена в Никарагуа през 1984 г. и във Венецуела през 2005 г.
На фона на добре известните рецепти за преодоляване на кризи, заплашващи самото съществуване на човечеството, вече се споменаха няколко прости предложения , които засягат САЩ:
1. Да се подчинят на юрисдикцията на Международния наказателен съд и Международния съд на ООН.
2. Да подпишат Протокола от Киото и да изпълняват неговите предписания.
3. Да предоставят на ООН водещата роля в регулирането на международните кризи.
4. В борбата срещу тероризма да се основават на дипломатическите и икономическите, а не на военните методи.
5. Да се придържат към Устава на ООН в традиционните му тълкувания.
6. Да се откажат от правото на вето в Съвета за сигурност и да проявяват “дължимото уважение към мнението на човечеството”, както ни учи Декларацията за независимостта.
7. Рязко да се съкратят военните разходи и да се увеличат социалните разходи.
Всеки, който вярва в демокрацията, навярно мисли, че тези предложения са твърде умерени. Но доктрините, които ни предлага системата, естествено са призвани да посеят у хората, песимизъм, безнадеждност и отчаяние. Но реалността говори за обратното.
През последните години сме свидетели на значителни успехи в безкрайната борба за справедливост и свобода, които я извеждат на ново ниво. Днес съществуват много възможности за просвещение и самоорганизация. Разбира се, както и в миналото, няма да получим нашите права като подарък от властта.
Задачите, които стоят пред нас, изискват всекидневни целеустремени действия. И то не само на политическата арена, където днес почти не ни допускат, но и на още по-важната – икономическата арена. Съществуват множество методи за развитие на демокрацията в нашата страна, които позволяват да се разширят нейните хоризонти. Затова има всички възможности и ако ние не се възползваме от тях, последствията ще бъдат най-тежките – за нашата страна, за целия свят, за бъдещите поколения.