КАК ДА НАРИЧАМЕ ИСЛЯМСКИТЕ ТЕРОРИСТИ

0
177

Авторът е юрист, специалист по конституционно право и политическа социология. Публикувал е над сто и петдесет статии по правни и политически въпроси и книгата „Ново единодействие“ (1998 г.), посветена на сътрудничеството между левите партии.
“ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС” ЗА ИСЛЯМСКИЯ ТЕРОРИЗЪМ?
Т Е З И

Дойде новината, че Европейският съюз вече няма да използва в своите официални документи думи и словосъчетания като „ислямист“, „фундаменталист“, „джихад“ и “ислямски тероризъм“. Чиновниците от Евросъюза са решили да създадат речник на „неемоционална лексика, използван в разговорите за радикализма“. Предвижда се например, занапред вместо „ислямски тероризъм“, да се използва изразът “тероризъм, който призовава към исляма към насилие“, а „ислямски фундаментализъм“ – „фундаментализъм, основан на невярно тълкуване на исляма“. „Няма да употребяваме словосъчетанието „ислямски тероризъм“, имайки предвид онези терористи, които се скриват зад исляма, заяви официален представител на ЕС, пожелал анонимност. Това ще ни помогне да разберем за какво точно говорим и да избегнем допускането на грешки“, посочи той. Широкото използване на термина „ислямски тероризъм“, особено след 11 септември, създава определено възприемане на действителността, при което тероризмът се идентифицира с исляма“. Използването на терминологията, съдържаща се в речника, ще има препоръчителен характер. С други думи, ако евродепутат използва например термина „джихад“, няма да го глобят, но употребеният израз ще бъде оценен като използване на политически некоректен израз. Накратко, в Евросъюза не желаят негови официални представители в свои изказвания да допускат отъждествяване на исляма с терористите, които действат от негово име.

Инициаторите на идеята обясняват, че мотивите им са да се ограничи използването на думи, които могат да бъдат възприети като обидни или отблъскващи от страна на мюсюлманите и да усилят рисковете от радикализация.

“Джихад за нас (европейците) означава едно, за мюсюлманина – съвсем друго” – обяснили в интервю пред британския вестник “Дейли Телеграф” анонимни еврочиновници на берлинската конференция по въпросите на радикализацията. И още: „Джихадът в ислямската доктрина е напълно позитивна концепция, обясняваща как да победиш злото вътре в себе си.”

Анонимността на еврочиновниците в случая се обяснява с това, че става дума за вътрешно решение на ръководството на Евросъюза, което няма да бъде публично огласено.
Според европредставители новата лексика ще бъде приета през юни. След това “речникът” ще бъде предложен за съгласуване и одобрение на всяка от държавите членки на Евросъюза и ще се утвърди окончателно от Европейската комисия и Европарламента. Новината предизвиква буря от разнопосочни внушения и реакции.

Проблемът е за т. нар. политическа коректност, т. е. за един неемоционален и неоценъчен подбор на думите в разговорите за политическата, расовата, етническата или половата проблематика и принадлежност. Въпросът опира до ситуацията в растящия брой общества, които претенциозно наричаме мултикултурни и мултиконфесионални общества. Как да живеем заедно – без да се обиждаме един друг, но и без да бъдем принудени (малцинството и мнозинството) да загубим себе си в този съвместен живот. Въпросът е обидни ли са инкриминираните термини и не става ли дума за някакъв догматичен вербализъм?

В държавите от Евросъюза днес живеят 15 милиона мюсюлмани – мигранти първо, второ и трето поколение. След двадесет години те ще са тридесет милиона. Какво те мислят и чувстват по повод няколкогодишната кампания срещу “ислямския тероризъм”?

Винаги и във всяко общество има хора, които се чувстват пренебрегнати или подценени. Такива има и сред 15-те милиона европейски мюсюлмани. Ноемврийските бунтове на младите френски мюсюлмани от предградията… Сред тях има хора, привърженици на открито враждебни стремежи – да завземат господстващо положение в европейските държави и да заменят „европейската цивилизация” с „ислямска”.

Не може да се игнорира фактът, че мюсюлмани, действащи в името на исляма, днес са най-интензивният източник на терор в света – както вербален, така и физически, при това терор, извършван както срещу немюсюлмани, така и срещу мюсюлмани, бележейки ръст на екстремистки настроения сред мюсюлманското население на Западна Европа.

Ислямският тероризъм има колосално геополитическо измерение: за администрацията на президента Буш Близкият изток –сърцето на мюсюлманския свят, е средоточие на американската външна политика. Водещите американски политолози (в т.ч. и Збигнев Бжежински) отдавна трасираха изместване на центъра на тежестта на американската политика от Европа на Изток – към Средния изток, по-близо до жизнено необходимите за САЩ суровини.

След събитията от 11 септември 2001 г. американският президент обяви нов кръстоносен поход (срещу тероризма), но в мюсюлманския свят призивът бе схванат буквално – като поход на crusaders (”кръстоносците”) срещу мюсюлманския свят; така САЩ заприличаха на новите популистки, дяснорадикални и нетолерантни политически идеолози, проповядващи “кръстоносни походи” срещу враговете си.
Семюъл Хънтингтън описва ислямската „кървава граница“ днес. Според него нацията – държава ще си остане главно действащо лице в международните отношения, но най-значимите конфликти в глобалната политика ще се разгръщат между нациите и отделни човешки общности, групи, принадлежащи към различни цивилизация. Сблъсъкът между цивилизациите ще стане доминиращ фактор на световната политика. Линиите на разлом между цивилизациите според него са линии на бъдещите фронтове.

Генералният секретар на ООН Кофи Анан наскоро отбеляза, че една от предпоставките за ислямофобията е извращаване на принципите на тази религия, включително и чрез използването на некоректна терминология.

Светът е изправен пред потенциалната заплаха от многофазов, глобален конфликт между Запада начело със САЩ и мюсюлманския свят.

Според наскоро приетата нова американска Национална стратегия за сигурност, „тероризмът, опиращ се на агресивна идеология на ненавист и убийства, напълно се саморазобличи пред американския народ на 11 септември 2001 г.”

Проекторешението следва да се впише между конфликта между два групи принципи – принципът на уважението към човека, зачитането на неговите права, и толерантността – от една страна – и принципът на социалният реализъм.

Вътрешното решение на Европейския съюз е насочено към обезвреждане на един от предполагаемите генератори на „ислямофобия” в европейското общество – неуместното натрапване на негативни стереотипи спрямо една внушителна по брой група жители на Стария континент. Изобретеният преди десет години във Великобритания неологизъм „ислямофобия” влиза в употреба през 1996 г. от една по-скоро самопровъзгласила се „Комисия по въпросите на британските мюсюлмани и ислямофобията”.

Грешка е да се обвинява ислямът (религия с 14-вековна история) в зло, което следва да бъде приписано на т.нар. войнствен ислям (тоталитарна идеологии, която е на по-малко от сто години).

Проблемът с антиислямизма обаче не се свежда до фразеологична конструкция. Термини като ислямски тероризъм винаги могат да бъдат заместени с някакви нови евфемизми.
Ако утре някоя поредна ислямистка организация, съдържаща в името си някой от неподходящите термини, извърши терористичен акт, дали цензурирането на името й ще смекчи обществената неприязън?

Към бунтовете на мюсюлманските малцинства в Европа се конкурират най-общо две стратегии – едната да се действа твърдо и енергично, да се обяви «нулева търпимост», („tolérance zéro“) към престъпленията, извършвани в градовете), а другата – да се предприемат комплексни мерки за социална интеграция на мюсюлманките малцинства; (обещавайки да разработи „план за действие” [„action plan“) по подобряване на условията на живот в градовете и предградията).

Време е да спрат спекулациите с термина мултикултурализъм – опитите да се реализира „мирно съществуване” на различни култури; европейците да признаят неспособността си да си охраняват границите или да си асимилират имигрантите. „Сладкият сън на световната културна съвместимост” се заменя според Теодор Далримпъл, „с кошмара на перманентен конфликт”.
Както ЕС, така и НАТО се стремят да предефинират ролята си и инструментите си, но не е вярно, че тя трябва да насочи вниманието си към Далечния изток.

НАТО постепенно ще загуби смисъла си на военно-политически съюз, освен ако, следвайки САЩ, не съумее да предефинира ролята и инструментите си и да насочи вниманието си и на Изток.

Решението: Както САЩ, така и Европейският съюз трябва да изградят една превъзходна дипломация. САЩ са на път да опитат една Втора Римска империя. Историческата роля на Първата Римска империя се основаваше главно на военна сила, отначало и на цветущо стопанство, но и на висока политическа и юридическа култура и превъзходна дипломация за онова време, която караше народи и държави да желаят да станат част от Римската империя. Тези САЩ трябва още да учат. Инак няма да успеят даже и в чисто ”полицейските” си цели.

Решението е мюсюлманите да се отърсят от дискредитирания термин ислямофобия и да се заемат със сериозен самоанализ. Вместо да обвиняват потенциална жертва в страха пред нейния потенциален палач, те следва добре да помислят върху това по какъв начин ислямистите съумяха да преобразуват своята вяра в идеология, прославяща смъртта („Ал-Кайда”: „Вие обичате живота, а ние обичаме смъртта”), и да изработят стратегия за възраждане на своята религия по пътя на решителна борба срещу този патологичен тоталитаризъм.

Мюсюлманският свят, за разлика от Европа, не е извървял пътя до светската държава, не приел и последователно прокарал принципа на разделение на държавата от църквата, не е отграничил политическия от религиозния живот; Коранът не позволява в една мюсюлманска държава да живеят атеисти и езичници.

Пред днешните мюсюлмани – в Европа и в Близкия изток, стои нелеката задача някак да приспособят своята религия и нейните канони към реалностите на съвременния свят. Призивите да се подкрепя един умерен ислям са добра основа за изработването на обща позиция на европейските и мюсюлманските държави, на ислямския и християнския свят. Нищо значимо обаче няма да се постигне, ако “мюсюлманският свят” не признае правото на немюслманите да схващат религията като частен въпрос на отделния човек, който не може да бъде въпрос на преценка от която и да било външна за него верска институция.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук