Професор, доктор на икономическите науки. Работи в областта на икономическата теория и теория на управлението. Автор на повече от 150 научни публикации и десет книги, по-важни от които са: „Производството – взаимодействие на вещни, трудови и икономически отношения“ (1965 г.), „Кибернетика и икономика“ (1968 г. и второ издание -1971 г., преведена на руски и румънски), „Теория на социалното управление“, част първа (1973 г.) и част втора (1976 г.), „Икономическият подход“ (1983 г.), „Дългите вълни на Кондратиев“ (1985 г.), „Предизвикателствата пред икономическата теория на новата цивилизация“ (1997 г.). Основател и дългогодишен директор на Института за социално управление. Член на Академичния съвет на Националната олимпийска академия.
Животът и съдбата на нашето семейство, а след това и на семействата на братята ми, а даже и семействата на техните деца повече или по-малко са тясно свързани с проблемите и съдбата на Македония, борбите, и жертвите в македонското движение, с героизма и идеализма и техните извращения. Ето защо тази тема не може да бъде прескочена.
Не се налага да се прави исторически преглед на революционното македонско движение, но трябва да разкажа за моите впечатления и разсъждения по тези бурни събития, на които в повечето случаи аз бях свидетел или участник. Това е необходимо, тъй като времето, в което живеем сега, е наситено с проблеми, които само на пръв поглед нямат нищо общо с тези събития отпреди 70 и повече години. Днес Македония е самостоятелна държава и нейните проблеми са си нейни, но и сега избухват искри, които преминават през границите на Македония и България. Тези искри доказват че огънят, който взе толкова много жертви, все още не е затихнал.
През двайсетте и трийсетте години на миналото столетие проблемите на Македония бяха мисъл, тревога и съдържание на обществената дейност на голяма част от нашата младеж, на интелигенцията, на военните и политиците. Времето през тези две десетилетия след Първата световна война бяха наситени с много романтизъм, идеализъм и готовност за саможертва.
Всички ние, имам предвид братята и сестра ми, израснахме с разказите на мама за Илинденското въстание, за живота и борбите в Македония, с подвига на онези триста четници, предвождани от Пито Гули, които се сражавали на върха Мечкин камък, и загинали до един. Много силно впечатление винаги ми е правил разказът на мама, че след като пристига многохилядната редовна турска армия и завзeма град Крушево, командващият турската армия предложил на четниците, за да няма повече кръвопролития и излишни жертви, да им осигури коридор и те да се изтеглят, като с това им гарантира живота. Четниците начело с Пито Гули не приемат това предложение – те са готови да умрат, но в борба за свободата на Македония. Този пример възпитаваше един безкраен идеализъм и любов както и готовност за саможертва. Казвам тези думи, за да посоча един от най-действените мотиви за включване в организациите, които ръководеха македонското освободително движение.
Ето един юношески спомен. Бях в четвърти клас в Софийската търговска гимназия и още първия срок станах член на македонската младежка организация “Шар”. Събранията ставаха на ул. „Св. София”, близо до ул. Позитано. Непосредственият ни ръководител беше наш съученик, но от 8 клас – Димов. На тези наши сбирки, където изнасяхме доклади за Мара Бунева, за Крушевското въстание и др. идваха “батковците” – Ризов, Пашков. Много често с тях пристигаше и г-н Спиров, който имаше кантора в същата сграда и беше строителен предприемач. На една от първите ни сбирки той прекъсна докладчика с думите: “Няма време, долу чака камион, за да ни преведе през Вардара в една от четите. Който е съгласен веднага да тръгваме, да се обади.” Настъпи всеобща тишина и по една време аз се обадих: “Готов съм, да тръгваме.” Това беше шега, разбира се, но ние, четиринадесетгодишните, възприехме тази покана като самата истина. По-нататък ще разкажа и за последната си среща с г-н Спиров.
Цялата история на България ни дава много примери и особено сега, при т. нар. преход към демокрация и капитализъм, че нацията не е единна и се противопоставят групи, готови да воюват една срещу друга до смърт. За нещастие историята на освободителните борби на Македония е печално белязана с такова разделение и противопоставяне, което се заплати не само с много невинно пролята братска кръв, но и с трагичното израждане на идеализма и младежкия ентусиазъм, а и с нещастни последици за народа в Македония.
Лично аз смятам, че ако се беше реализирала Санстефанска България, населението, което живееше в границите на Македония и Тракия, щеше да се определи като българско и нямаше да съществува проблемът за македонската нация. Но не би. В края на ХІХ век, даже и след Илинденското въстание, по своята етническа принадлежност населението в Македония и Тракия е най-близо до българския етнос. Но също така твърдо може да се каже, че част от населението все още няма окончателно изградено национално, преди всичко (българско) самосъзнание. Освен това има власи, гъркомани, сърбофили и албанци. И още един много важен и решаващ факт. През този период чак до края на Първата световна война и още повече след това нито Русия, нито Австро-Унгария, нито Прусия, нито Англия подкрепят българската национална теза за присъединяването на Македония към България. Ето защо всички революционни формирования от ВМОРО до ВМРО и неговите противопоставящи се една на друга формирования приемат като стратегически (а не като тактически ) лозунга за “автономна”, а след това за “свободна и независима” Македония. Това предопределя и завоевателните интереси на всички държави около територията на Македония, важи най-вече за България, тъй като е част от националната идея за обединяване на народа ни с майка България. Но едно е патриотичното отношение на народа и съвсем друго е политиката на Кобургготската монархия и стремежа преди всичко на Фердинанд да разшири територията на своето царство. Като представител на “великобългарския шовинизъм”, естествено е той да се противопостави на “мегали идеята” за “славяноговорящите елини” и на идеята на Сърбия за обединяване на всички югозападни славяни. Такива интереси имат и Румъния, и Албания. Зад царя са военните, формира се Върховен комитет, пряко дирижиран от двореца.
Гоце Делчев, Даме Груев и цяла плеяда от революционери изграждат Вътрешната македонска революционна организация и полагат непрекъснати усилия да подчинят дейността на Върховния комитет на интересите на разгръщащата се вътрешна организация, но без успех. Формираните в България върховистки чети и военни формирования, изпращани във вътрешността на Македония, за да повдигат революционния дух, обикновено нанасят страшни поражения на нелегалната вътрешна организация. Единодушно е мнението на много историци на македонското движение, че непрекъснатите битки между вътрешната организация и изпращаните върховистки чети отнемат повече жертви, време и сили, отколкото битките на вътрешната организация срещу турците, сръбските чети и гръцките андарти.
Ще направя някои разсъждения за основното противопоставяне в македонското революционно движение, което сега е кристализирало в две тези. Първата е, че “македонците са българи”, сегашна България граничи с всичките си граници с територии, населени с българи, всеобща теза на много историци, журналисти и политици. „Македонците са македонци”, формирана е македонска нация, формира се македонски език, противопоставянето на част от македонския интелектуален елит на всичко българско е факт. Да не говорим за ОМО “Илинден”. Разбира се, формирането на тези две крайни тези има своята история, носи със себе си и своята трагедия, едновременно и позор, предателство и героизъм и идеализъм.
Ще започна с трите различни съдържания на понятието “Македония”. Първото сега е македонската държава. Когато се казва Македония, обикновено се разбира македонската държава, в границите си, с правителство, герб, знаме и всичко, свързано с държавата като такава. Но под понятието “Македония” се крие и второ съдържание, различно от първото – Македония като географска единица. В него се включват не само земите, формирани от границите на република Македония, но и Егейска Македония, която сега е част от Гърция и Пиринска Македония – част от България. Третото съдържание на понятието Македония се определя от населението, което живее или в държавните, или в географските граници на Македония. Това население не е задължително да бъде „македонско” и с македонско самосъзнание или българско с българско самосъзнание. Всеки гражданин сам изгражда своята национална определеност. Част от населението, което живее в географските граници на Македония, има отдавна формирано различно национално самосъзнание. Населението на Пиринска Македония в резултата на историческото развитие на този регион се чувства българско и всякакви опити на ОМО “Илинден” да обяви македонската принадлежност на това население са най-малкото неоснователни. Веднага искам да отбележа, че по силата на определени политически съображения, в резултат на решенията на Юлския пленум на БРП (к) от 1946 г., се реши, че това население трябва да придобие македонско национално самосъзнание и да изучава македонския език. За целта бяха поканени учители от Македония. Този факт сам по себе си показва, че населението от Пиринска Македония никога не се е чувствало като не българско. Още по-трагично е състоянието на населението в Егейска Македония. С много последователна асимилаторска политика Гърция успя да забрани българския език, разреши и субсидира изселването на много мъже за Австралия, докара от островите и от Анадола гърци, които получаваха материална помощ, ако се оженят за българки, но на български в семейството да не се говори.
Ще разкажа една случка. В началото на 80-те години пътувах за Москва. За моя радост до мене седеше млада хубава девойка. Усетих обаче, че в говора й имаше слаб чужд акцент. Разбрах, че е от Егейска Македония. Баща й бил партизанин и сега се намирал в Грузия. На въпроса ми каква е, тя категорично отговори, че е гъркиня. Казах й, че тя е българка. Реакцията беше ужасяваща. Но след като разпитах дали майка й не говори български и къде го е научила, девойката се замисли. Каза, че и баща й знае български и родителите й често си говорят на български. Искам да напомня за тези, които не знаят, че партизанските формирования, дали най-тежките сражения при Грамос, в голямата си част бяха македонци с все още запазено българско самосъзнание.
Ще приключа за трите различни съдържания на понятието “Македония” с факта, че когато се спори или се решават политическите проблеми на Македония, винаги се използват аргументи от тези до голяма степен несъпоставими три Македонии.
Аналогично може да се говори за три различни съдържания и на понятието “България”. Искам да подчертая, че това, което иска и преследва управляващата Кобургготска династия и привлечените към нея управленци, носители на териториалните претенции към Македония, откровено пропагандиращи шовинизъм, няма нищо общо с действителните братски чувства на българското население към проблемите на Македония и пристигащите оттам бежанци.
Главната тема на тези съждения е било вечното противопоставяне на тема “за македонската нация” или за “българите от Македония.”
Проблемът за македонската нация, а оттам и за македонския език, е един много сложен и вътрешно противоречиво развиващ се проблем. Сега той отново стана повод да се изявят двете противоположни позиции. Едната, доминираща в съзнанието на много българи, политици и историци, е, че населението в Македония е българско, историческите факти “са в наша полза” (Г. Първанов), че “България граничи с територии, населени с българи” и нищо лошо, “ако на Балканите има две държави с българско население”. Втората позиция е, че македонците са си македонци, те са отделна нация и се формира македонски език. Тази теза е официална за македонското правителство за преобладаваща част от македонската интелигенция и съвсем не е случаен фактът на антибългарското настроение, така често изразявано в македонските медии.
Тези две противоположни една на друга позиции в настоящата политика и като теоретични тези не са случайни. Те имат своето дълго формиране в историята на македонското освободително движение и в историята на България. Не може с лека ръка и с великобългарско самочувствие да се отрече тезата, поддържана в Македония, нито пък тази, която се подържа като официална политика и като разпространено виждане сред населението в България.
По принцип приемам тезата, че ако се беше реализирала Санстефанска България, едва ли този проблем щеше да съществува. Но историята протече по други пътища. И то така, че в продължение на повече от сто и петдесет години течеше процес на нарастващо противопоставяне. Сега този процес исторически протича в обратен талвег. Ще направя определени разсъждения и ще приведа отделни факти, за да илюстрирам преди всичко процеса на отдалечаване и обособяване на македонското население като нещо различно и загубващо българското си самосъзнание, преставащи да се наричат българи.
Ето например книгата на Димитър Талев “Преспанските камбани”, втората от четирилогията, разказваща за събития от втората половина на деветнадесети век. Той разкрива един процес на първоначално натрупване на капитала, на забогатяване на местния еснаф, на пораснало самочувствие, на силно изразена българска етническа принадлежност, на готовност да се противопоставят както на турците, така и на гърците. Засилването на българското самосъзнание е един съществен фактор за подготовката на Илинденското въстание. Но веднага ще противопоставя онези исторически факти, с които започва обратният процес, на откъсване на македонското население от България и неговото обособяване като самостоятелно. Винаги съм поддържал схващането, че нацията е единство на обща териториална, етническа, верска и езикова принадлежност. Но подчертавам, че такава социална общност се обособява като нация преди всичко от общите икономически интереси. Нациите и формирането на националните държави в Европа стана на базата на пазарите, които създадоха общност в икономическите интереси.
Националният пазар е може би главният и определящ фактор на националното обособяване. Там, където не се създават общи икономически интереси, много трудно се формира национална общност. В книгата на Димитър Талев, а и исторически това е така, икономическите, пазарните интереси на Македония се реализират в посока Беч (Виена) и Солун, север – юг. Икономически връзки между македонското население и България няма. От България идват монаси, книги и политически новини. Получава се парадокс, населението се чувства българско, а икономически започва неговото обособяване и отчуждаване от България. Този процес продължава и по-нататък при всички важни исторически събития. Акцента поставям на липсата на икономически връзки, а оттам и на общи икономически интереси между населението в Македония и в България.
Това противопоставяне се засилва с подготовката и провеждането на Илинденското въстание. Сблъскват се две тези. Едната е да се вдигне въстание, след което може би Българската армия ще се притече на помощ, а може да се очаква да се намесят западните сили и Русия, както и при Априлското въстание, и да се постигне положително решение на въпроса за присъединяването на Македония към България, т.е. “освобождаването” на Македония. Даже и да не се получи, все пак пред света ще стане ясно, че македонското население се вдига на борба за своето освобождаване и декларира стремежа си към България. Това е тезата на двореца, на “върховистите”. Втората теза, на вътрешната организация, по това време не е ясно оформена. От една страна, във всички села, паланки и градове се изгражда мощна организация, която придобива много голяма власт. Всяко село има своя селска “милиция” – въоръжена група, която действа нощем, за да накаже предател или самозабравил се турчин, за да донесе пощата или да придружи деятели на организацията. През деня те се занимават със собствените си занаяти. Освен тази “милиция” действат местни чети, обхващащи район от няколко села. Има и по-големи окръжни формирования. Събират се средства, училищата и църквите са под влияние и ръководство на тази организация. Населението плаща “данъците” на организацията, използват се за “съдии” представители на четите, обикновено това са войводите. Когато се взима решението за вдигане на Илинденското въстание, широко замислената организационна дейност не е завършена. Освен това поради своеволното грубо вмешателство на върховистите с изпращането на чети без знанието на Вътрешната организация, стават провали, предателства и организацията дава много жертви.
Идваме до главния въпрос – каква е тезата на Гоце Делчев. Най-напред трябва да се отбележи, че когато се взима решението за въстанието, не присъстват Гоце Делчев и Даме Груев (Гоце е по работа, а Даме е в затвора). След като научава за решението, Гоце се противопоставя и прави всичко възможно да се срещне с Даме Груев, за да съгласува с него мнението си, че не трябва да има въстание. При изключително трудни условия срещата става в Солунския затвор. От една страна, Г. Делчев намира единомишленик в лицето на Даме, но от друга, Даме се стреми да го убеди, че нещата са задвижени и ще бъде много трудно да се върнат назад. Надделява и мнението, че това още повече ще разцепи организацията. И така се тръгва се макар и не веднага към подготовката и провеждането на възванието. За съжаление Гоце Делчев загива няколко месеца преди въстанието.
Не желая да повтарям високите оценки за героизма, за съзряването, за това, че въстанието е връх в националното обособяване на македонското население. Ще направя опит да развия Гоцевата теза, защо той е бил против въстанието. Тази теза не е написана, не е изказана, не е декларирана от Гоце, но от негово име говорят “фактите” и аз ще ги интерпретирам.
Според Гоце организацията няма сили да се противопостави на редовната турска армия и е немислимо да се очакват каквито и да било военни успехи. Освен това е наясно, че Фердинанд няма да се намеси, ако това застрашава с нещо царуването му. А и намесата му едва ли ще бъде в полза на решаването на македонския въпрос. Същевременно добре е разбирал, че помощ от Русия не може да се очаква, нещо повече, тя ще пречи, ще пречат и западните сили, ще пречат гърците, сърбите и албанците. Ще се дадат много жертви, ще пострада организацията ….тогава? Гоце не се е надявал освобождението на Македония да стане по пътя на въстание, въпреки че това е заложено в устава на организацията и прави всичко необходимо вътре в турската империя да изгради автономията на Македония. Собствена войска (областните и местните чети), собствена милиция, собствени училища, собствени съдилища, събиране на данъци. Собствена политика към Портата, непосредствени връзки, доколкото е възможно със султана и везирите. Собствена политика и по отношение на Царство България и неговия Върховен комитет. Така освобождаването на Македония не включва “освобождаването като присъединяване към България”, “великата националистическа кауза” за “Велика България”. Това разбиране за автономията на Македония можеше да има друго развитие, ако не беше въстанието. Организацията можеше да започне преговори със султана и турското правителството за разширяване на правата на местните власти и самоуправлението, което до голяма степен е вече завоювано. Освен това Портата е задължена по силата на редица международни договори да изпълни такова искане. Още повече че подобно искане ще бъде съпроводено с предупреждение от бунтове и въстание.
Частично това става факт при Яне Сандански и властта на младотурците. Много са критиките по отношение на Яне Сандански и неговото участие в младотурския преврат и последвалото неизпълнение от страна на турците на взаимните договорености. Но това е друг въпрос, аз говоря за пътя и характера на освобождаване на Македония, т.е. за двете противоположни позиции, които, от една страна, приемат освобождаването като присъединяване към България, а от друга, вече преобладаващото виждане, че Македония е за македонците, че нейното развитие е нейно дело и тя се обособява като народ, а следователно и като нация със собствен език.
Дори и привържениците на първата теза, когато говорят за автономна Македония, имат предвид, че това е само тактически лозунг, след което ще се приобщи към България или ще имаме две български държави. Тезата за собствен език е много трудно защитима, но при наличието на разрастваща се сега македонска литературна дейност все повече се обособява и разграничава от българския език. И двете тези за освобождаване на Македония влизат в противоборство – освобождаването на Македония като присъединяване към територията на България и освобождаването й, като се изгражда най-напред нейната автономия в рамките на Турската империя, а след това като “свободна и независима страна”.
По принцип македонското население, което напуска Македония и пристига като бежанци в България след Илинденското въстание, след всяка война, а бежанският поток от Македония към България почти не е спирал, това население естествено възприема първата теза, те се чувстват в България като в своя родина. Обратно, по-голямата част от населението, което остава в Македония, все повече и повече формира самосъзнание, различно от българското. Но по-точно ще бъде, ако кажа, че това население, откъснато от България, естествено се отчуждава и обособява в нещо различно от българското население. Разбира се, двете констатации са относително верни и трябва да се разбират като тенденции в развитието на тези две концепции, свързани с историческите събития.
И две думи за “великобългарския шовинизъм”, който се изповядва и насърчава от монархията и приближените към властта. До известна степен това се проявява и в политиката на Върховния комитет. За да не бъда голословен, ще приведа един цитат от книгата на американския журналист Артър Смит “Спомени от Македония” . Смит пристига в София и има желание да посети Македония и по отблизо да се запознае с проблемите. Това е през 1907 г. в резултат на отзвука, който има Илинденското въстание в САЩ. Той прекарва три месеца с четата на Неврокопския войвода Петър Милев в Македония при непрекъснати сражения. Това е един искрен и откровен разказ за четническото движение, за онези крайни идеалисти, които са готови на всичко в името на свободата на Македония. Ето какво отбелязва при първата си среща с Иван Гарванов д-р Татарчев, Христо Матов и др. членове на Централния комитет на ВМОРО. “Скоро разбрах, че сред революционерите съществуват разногласия. Едната група, която първоначално срещнах в ресторант “Балкан”, се ръководеше от Гарванов и Матов. Тя поддържаше едно примиренческо поведение към българското правителство, което се бъркаше в работите на революционерите, използвайки факта, че са му задължени за това, че им е разрешило да установят седалището си в България. Тази група бе повече или по-малко в съюз с една трета група, малобройна, но сплотена, под ръководството на прочутия Борис Сарафов. Без съмнение Сарафов не беше нищо повече от един платен агент на българското правителство, използван от княз Фердинанд като лост за контролиране хода на революцията.
Трябва да се разбере и ще поясня това, че докато българският народ като цяло не търсеше каквато и да е егоистична изгода от революцията, правителството я считаше единствено като средство за завладяване на допълнителна територия и власт. За да задоволи собствените си цели, то се опитваше да ръководи хода на събитията и да ги насочва не в интерес на Македония, а на България.” Още две думи за великобългарския шовинизъм. Винаги идеологическата програма на българските комунисти е била с изострената чувствителност и пълно отрицание на всякакви опити за териториални претенции към другите народи. Балканите винаги са били барутен погреб и една от главните причини е била Македония – апетитно хапка за всяка от балканските страни, в това число и Румъния. Защо сега този пункт от идеологическата платформа на българските комунисти отсъства? Забравихме ли, че нашето злополучно участие във войните е подклаждано именно от завоевателната политика на управляващите? Забравихме също идеята на Благоев за Балканска федерация, при която ще отпаднат всички териториални претенции на балканските държави.
Лявата групировка се оглавява от Яне Сандански, Петър Попарсов, Христо Чернопеев и др. Известно е също, че през 1907 г. по нареждане на Яне Сандански, Тодор Паница убива Иван Гарванов и Сарафов. Това не е началото, но може би най-силният факт на непримиримата борба вътре в македонското революционно движение. Именно лявото крило в македонското движение е реалният представител на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).
Развитието на историческите събития в Европа и на Балканите, както и включването на Вардарска Македония първоначално към Сърбия, а след Втората световна война като самостоятелна република в рамките на Югославия, влияят по различен начин върху формирането и развитието на всяка една от горепосочените тези. По-долу ще се спра на по-важните събития, които засилват или отслабват тяхното развитие.
След края на Първата световна война, с попадане на Вардарска Македония под сръбско иго, условията за освобождаване на Македония в разбирането на двете противоположни тези съществено се променят. Във Вардарска Македония започва преследване на всяка проява на българско съзнание, на всяка културна институция, черква, училище, правото на изграждане и членуване в обществени организации, преследване на будните и образовани македонци, които не се съгласни със сръбската пропаганда. В книгата на Коста Църношанов “Принос към историята на македонската младежка тайна организация” са дадени много факти за терора, който провеждат сърбите. Те прилагат и тактиката на привличане на младите хора от Македония в Белград със стипендии. Особено остра е борбата срещу самостоятелните училища и църкви в Македония. Освен това се издига тезата за самостоятелността на македонската нация, за да се пресече всякакво българско влияние. Трябва да се признае, че тази асимилаторска дейност оказа определено влияние за откъсване на населението от идеята за българска принадлежност или най-малко за потискане на това самочувствие. Дипломатическите отношенията между Сърбия и България се подобряват, сърбите многократно предявяват искането да се забрани в София дейността на ВМОРО и по-специално срещу дейността на Тодор Александров и Протогеров.
В България сред македонската емиграция и сред цялата българска интелигенция и младеж силно нарастват чувствата и желанията за освобождаване на Македония, откъсването й от Сърбия и формирането на “автономна” Македония. Тази идея на ВМОРО остава в сила, но загубва онова значение и реална възможност за частична реализация, каквито съществуват по времето на Гоце в условията на Турската империя. Сега това не само изглежда нереално, но е и невъзможно от гледна точка на цялостното развитие на международната обстановка. Това е и една от причините ВМОРО като организация вътре в България да се изроди в непрекъснати борби за власт и надмощие. Започват ежедневни убийства по улиците на София, избиват се стотици четници и привърженици на ВМОРО. В книгата на Кирил Пърличев, син на Григор Пърличев “36 години във ВМОРО”, са изнесени много факти за състоянието на организацията и за убийствата, организирани от Иван Михайлов. Потресаващо е описана и чистката на всички видни леви и умерени членове на ВМРО, които не подкрепят избора на Иван Михайлов за главен войвода след Тодор Александров. Той е убит през 1925 г. на път към предстоящия конгрес, където е щял да се обсъди отношението на организацията към подписания от Александров и Протогеров Виенски манифест. И двамата са били настроени да се откажат от подписите си. Убиецът се оказва Алеко Паша, бивш войвода, затънал в много престъпления към организацията и предупреден от Александров за наказанието, което трябва да очаква от конгреса. След убийството на Т. Александров властта фактически се поема от Иван Михайлов, който му е бил личен секретар. Започват безкрайни обвинения към всеки неудобен за Иван Михайлов В ръководството на организацията назрява решението за нов главен войвода да бъде избран Иван Михайлов. Сондира се мнението на Протогеров. Той одобрява решението, но при едно много важно условие, стриктно да се спазват клаузите на устава на организацията. Там е предвидено, че не може да бъде главен войвода човек, който не е бил половината от времето си с чета вътре в Македония. А Иван Михайлов въобще не е влизал нелегално в Македония. Освен това Протегеров се обявява против промените в квотите за избор на делегати за конгреса. Така например за Скопие определената бройка е променена двойно повече, тъй като И. Михайлов е имал тяхната поддръжка. За подготовката на конгреса Протогеров обикаля Македония, свиква окръжни конференции и съгласно устава се избират необходимия брои делегати. Но това означава провал в избора на Иван Михайлов Тогава се пристъпва към неговото убийство, обвинен като главен виновник за убийството на Александров. В книгата са изнесени много факти, избиването чрез измама на стотици четници, на видни леви интелектуалци, няколкото атентата срещу Пецо Трайков (брат на първия наш президент Георги Трайков и войвода на четата, която на 10 септември 1944 г. замина за Македония) и мн. други.
В книгата на Църношанов могат да се прочетат следните редове, отразяващи политиката на Михайловистите за оправдание на извършените от тях убийства: “Но не може ВМОРО да остави да съществува в София едно контрареволюционно огнище, едно котило на сръбски и разни други съзаклятнически котила срещу организацията и срещу освободителното движение, шпиони и развратници, вулгарни престъпници и убийци.” “Положението бе такова, че ако ВМОРО не вземеше решение да убие едного от по-видните агенти на сърбите (наречени “протогеровисти”), рискуваше да изложи на атентати своите сподвижници.” За тази жалка и черна страница от историята на македонските борби може да се говори и да се излагат много факти.
Не мога да прескоча и един спомен, разказан от брат ми Кирил Николов. Събитието е от 1932-1933 г., когато почти всеки ден стават убийства. Големият ми брат Гошо се прибира вкъщи и започва някакъв разговор с мама, а тя необичайно за нейното поведение, нервно и троснато, му казва: “Ето, горе е брат ти, иди и на него му кажи.” Той се приближил по вътрешните стълби, пребледнял и посинял и почти заекващо казал на Киро: “Викаха ме в ръководството на организацията (Михайловистката) и ме предупредиха, че имаш смъртна присъда, но ти дават една седмица срок да напуснеш редколегията.” (Става дума за ляв вестник, който разобличава убийствата, извършени от михайловистите.) Както ми разказа Киро, краката му се подкосили и макар изплашен, събрал смелост да попита Гошо, какво би правил, ако нашите ти кажат да се откажеш от председателското място в младежката организация “Вардар”? Гошо се разплакал, хвърлил се в прегръдка на Киро и го помолил да направи нещо, за да се спасят и двамата. Работата свършила мама. Отишла направо при Михаил Сматракалев, главния редактор на вестника и му разказала всичко. В резултат още същият ден излиза извънреден брой с декларация на цялата редколегия, че поради различия с ръководството колективно напускат работата във вестника. На мястото на техните имена имало вече други шест имена. Няколко години преди да напусне този свят, аз се срещнах с Михаил Сматракелев и го попитах за тази случка. Той ми каза, че “мама Фроса им е спасила живота”.
Онова, което исках да подчертая, се свежда до две твърдения. Първото е, че през двайсетте и трийсетте години на миналия век в София и цяла България намира много широко разпространение първата теза, че македонците са българи и България трябва да пази своите национални интереси. За съжаление убийствата и цялата терористична дейност, която разви организацията под ръководството на И. Михайлов, не само че не обедини българското население към тази национална кауза, но предизвика отвращение и широко негодувание сред нашата интелигенция. (За съжаление БСП в последните петнадесет години промени политиката си към Иван Михайлов и забрави да го разглежда като терорист и убиец на цяла плеяда леви интелигенти в македонското движение).
Второто твърдение е, че за периода от края на Първата световна война до 1941 г. в Македония продължава да расте отчуждението на населението от България и макар да се запазва все още българско самосъзнание в голямата част от него, идеята за самостоятелност и независимост на македонците от останалите народи в т.ч. и от България расте. Пак ще цитирам Църношанов. “Кръсте Веляновски от Крушево, род 1938 г., пише в спомените си: Макар и много млад, започнах да размишлявам за македонската съдба…. и стигах до едно и също заключение…Македония трябва да бъде самостоятелна и обединена. Тя да си сътрудничи с всичките съседи, но на ни един от тях да не е подчинена.”
Винаги съществува въпроса, как така сега в Македония се говори за македонска нация и за утвърждаването на тази идея крайно необходимо е да се води антибългарска политика? Въпросът за формиране на македонската нация е много интересен от историческа гледна точка. Няма и не може да има единно схващане. Тезата, че македонците са самостоятелни още от времето на Александър Македонски или от времето, когато цар Самуил е разполагал с територия, която съвпада сега с географските граници на Македония не е основание да се твърди за наличието на македонска държава и македонска нация от тези далечни исторически времена.
По-важно е да разгледаме някои факти за реалния процес на формиране на македонската нация. Ще повторя, че през 1946 г., в края на годината, в Македонския научен институт се състоя научна конференция, посветена на формирането на македонската нация. Бяха изнесени много доклади и станаха много разисквания. Запазил съм по-голямата част от тях, както и протокола от дискусиите. Няма да споменавам авторите на докладите, ще отбележа, че основният доклад беше изнесен от Кирил Николов, моя брат, и това събитие предопредели неговата тежка съдба. Неговият доклад беше издаден в Скопие, за което той получи и малък хонорар, но след скъсването с Титова Югославия през 1948 г., той беше обвинен, че е титовски шпионин и е получавал за това пари и беше осъден на 8 г. строг тъмничен затвор.
ВМОРО беше забранена в България след преврата на 19 май 1934 г. Населението си отдъхна. Пиринският край спря да бъде “самостоятелната територия” на Михайловистите. В страната като цяло “македонският въпрос” спря да бъде в центъра на общественото внимание. Много от деятелите на ВМОРО, които бяха свързани с убийствата, попаднаха в затвора. Освобождаването им стана през 1937 г. по случай раждането на Симеон.
Картината се промени през 1941 г. България като съюзник на Германия изпрати своя администрация, войски и полиция за управление на Вардарска Македония и Тракия. Съзнателно избягвам термините “окупирана” или “освободена” Македония, защото това са термините на двете противоположни тези, за които сега говорим. Ако по време на сръбското иго бяха преследвани всички, които имаха някаква пробългарска проява, с идването на новата българска власт започна обратният процес. Подложени бяха на преследване, съдене и изолиране всички, които повече или по-малко, по един или друг повод са сътрудничели на сърбите. И през първия, и през втория период винаги най-преследвани бяха хората с лява ориентация и високоинтелигентните представители на населението, което доведе до по-нататъшно намаляване привързаността на големи групи от населението към България. Докато царят и десните сили в България пропагандираха осъществените национални идеали, левите сили и всички антифашистки настроени хора разглеждаха нашето присъствие в Македония като окупация.
В своята книга “Аз съм двойна майка. Баба Фроса разказва” мама разказва за своето посещение в Македония и в Крушево през 1941 г. Но като се върна, при един разговор тя каза: “Тръгнахме като аслани, а се върнахме по…“. Тя пристига в Крушево със самочувствието на освободителка, но някои от най-близките й се разграничават от това определение, макар че в книгата това не е отчетено. Една от причините е въведеният в определена степен терор. Тя разказваше за сина на един от нейните братовчеди, че е бит и вкаран в затвора заради неплатени данъци и по всяка вероятност и някакво друго неподчинение.
Брат ми Кирил през 1943 г. е преместен от Софийския централен затвор в Скопския затвор – стопанството Идризово. В затвора са се оформили няколко групи с различно отношение към македонския въпрос и по-специално към македонската нация. Основният спор е бил между него, отстояващ идеята за формиране на македонска нация, и Неделчо Ганчовски, който категорично отхвърля тази теза и защитава българската принадлежност на македонците. Но в Скопие се формира и трета група, която е от македонци, комунисти, партизани и др., участващи в съпротивата. Те по принцип са се чувствали отделени от останалите затворници, които са преместени от България, и отстоявали виждането, че македонците нямат нищо общо с българите. Теза, която след 1944 г. започва да доминира в Македония.
И още една случка. Ако не ме лъже паметта, през 1983 г., цялата фамилия беше на гости у Сашко, моя син, по случай 30-ата му годишнина. Съвсем неочаквано на гости пристигнаха Войо и Вангел, единият от Скопие, а другият от Белград. Започна един интересен разговор по различни теми, но през цялото време Войо, журналист в Скопие, се мъчеше да разбере дали признавам македонската нация и как се определям самият аз. Той познаваше брат ми Кирил и знаеше какви са неговите виждания по въпроса. Вангел по едно време на издържа и каза: “Що сакаш, бре Войо, Иван да ти каже, че е македонец, що не питаш мене каков съм аз? Аз съм роден в Скопие, но не съм македонец, майка ми е гъркиня (внучка на известния гръцки литературен герой Зорбас, който е реална личност), но аз не съм грък, баща ми е влах, но аз не съм влах, живея в Белград, но аз не съм сърбин. Керка ми се ожени за църн от Белгия, она каква е? Да ти кажам Войо, аз съм балканец, защото всякаква кръв тече у мене. Па и ти си такъв, па и Иван е такъв и влах, и македонец, и българин. Що сакаш йоще?”
И действително, у всеки на Балканите тече смесена кръв.
Да продължа накратко с понататъшното развитие на събитията. Формира се Федеративна република Югославия. Всякакви връзки с България са прекъснати. Няма икономически, културни, няма връзка и между роднини В Народна република Македония расте македонското самочувствие под силно влияние на дружбата със сърбите, къса се с всичко българско. Оформят се кръгове, които започват антибългарска пропаганда. И това продължава до разпадането на Югославия. България първа призна новата самостоятелна държава Македония. Но беше необходим много дълъг период, може би повече от петнадесет години, за да започне обратният процес. Сега обстановката е друга. Най-важното е, че започнаха преки икономически и културни връзки между България и Македония. Икономическият интерес играе определяща роля. Близкото приемане на България в ЕС привлича много македонци да примат българско гражданство. Има и нещо ново. Известни македонски фамилии, предимно от Охридско, заявяват, че се чувстват българи и че това е тяхна семейна традиция. Необходимо е свободно без никаква намеса да се изчака по-нататъшното развитие на този процес. Всяко прибързано мнение по общи моменти от историята может да предизвика обратна реакция.
За първи път от сто и петдесет години процесът върви в обратна посока. Дано съвместното разбирателство между двете държави продължава.
