Роден през 1969 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг, има следдипломна квалификация във Виена и Хановер, специализация в областта на търговското право. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Издава в Германия две книги в областта на корпоративното право. Автор на поредица от статии в немските списания “Икономика и право в Източна Европа”, “Източноевпропейско право” и “Годишник на източното право”. Работи като юрист на свободна практика в Хановер.
В Източна Европа, а особено в родината на Алековите антигерои Бай Ганьо, Гочоолу и Дочоолу, политическите „елити“ вече се задъхват от трепетното изживяване на „успехите“ си от преговорите за предстоящото разширяване на Европейския съюз. През 2004 г. 8 източноевропейски държави със 70 милиона население бяха присъединени към ЕС, а 3 години по-късно може да има и втори рунд за още 2-3 страни с 30 млн. жители. Общо тези 10 бъдещи нови членки ще внесат в ЕС хуманен ресурс, равняващ се на този на Мексико, което преди 10 години бе присъединено към Северноамериканската зона за свободна търговия – НАФТА. Оттогава икономическите и социалните проблеми на Мексико не само не са намалели, но дори да се увеличил. Въпреки че от 1994 г. страната е утроила износа си, предимно за САЩ, които поемат 88% от него, за този период безработицата в Мексико нараства значително, а броят на живеещите под екзистенцминимума се е увеличил с 20 млн. души. Цели региони в страната пустеят и се обезлюдяват, а изложената на конкуренцията от САЩ традиционна мексиканска промишленост фалира. Стотици хиляди мексиканци всяка година, рискувайки живота си, се опитват нелегално да преодолеят четириметровата гранична ограда на САЩ, за да потърсят късмета си там, предимно като нископлатени общи работници, прислуга и проститутки.
Още по-голям е напливът пред Мексико на икономически емигранти към САЩ от останалата част на Латинска Америка. За да пресекат този поток, Съединените щати са наложили плана „Сур”, с който задължават Мексико да укрепи и блокира южната си граница с Гватемала и Белизе, да изгради събирателни лагери за проникналите на територията му бегълци за САЩ и да сформира специална полиция, която да ги открива и екстрадира обратно в емиграционни лагери в Гватемала. По този начин Щатите се осигуряват с изнесен на юг граничен рубеж срещу нелегалната вълна от емигранти и прехвърлят ангажиментите по охраната му върху Мексико.
Целите, които преследва Европейският съюз с разширяването си на изток, са почти същите, както на Съединените щати с мексиканското разширение на НАФТА. Ролята на „европейски мексиканци“ в случая се отрежда на източноевропейските страни. Те се приемат в Евросъюза не поради проява на човеколюбие, а заради необходимостта от тях като санитарно-защитен кордон срещу наплива от емигранти към Европа от Африка и Азия и криминалния трафик на наркотици, оръжие и проститутки. При това страните кандидат-членки не бива да се заблуждават, че условията за тях ще са същите, както при разширението от 80-те години с Португалия, Испания и Гърция. Финансовите помощи на глава от население този път ще са само 25% от тези за старите членки, а свободното движение на работна ръка се предвижда да остане ограничено за дълго време. Строго селективно ще се подбират само квалифицирани специалисти, и то за определени отрасли. В резултат на тази политика разликата в икономическото развитие и в жизнения стандарт на отделните страни в ЕС ще се съхрани, а твърдото му ядро около Франция, Германия и Бенелюкс ще се капсулира и превърне в привилегирована каста в съюза.
Въпреки тези сериозни опасения политическите елити на Източна Европа екзалтирано представят членството в ЕС като път към благоденствието. Широката подкрепа за своята политика от 70% до 90% на проведените референдуми всъщност се отнася само за броя на гласувалите. Определена за общия брой на имащите право на глас, тя се редуцира в някои страни до под 50% одобрение. Колкото и да се надяват на бързо повишение на жизнения стандарт, източноевропейците ще останат разочаровани, защото това не е основната цел на Европейския съюз. С разширението си на изток той следва примера на Съединените щати и Мексико, като си създава послушен и икономически зависим заден двор, който ще бъде използван като резервоар за нископлатена, бяла работна ръка, като близко и удобно място за инвестиции за нискотехнологични производства и не на последно място, като външен граничен вал за вълните от емигранти от Третия свят.
В този контекст твърде интересна е статията на американо-канадката Наоми Клайн „Крепостта Америка“, публикувана през 2003 г. в излизащия в 30 страни вестник „Льо Монд дипломатик“. Клайн е типична представителка на социално-критичната журналистика на Запад.
Наоми Клайн е родена в САЩ, но през 60-те години на миналия век родителите й, като противници на войната във Виетнам, са принудени да емигрират в Торонто, Канада, където тя живее и до днес. Въпреки че е само на 36 години, тя вече е носителка на публицистичната награда за млада журналистка с най-силно влияние върху общественото мнение, както и на белетристичната награда „Нейшънъл Буук Ауърд“ за книгата й „Но Лого“ (Не на марковите продукти).
В статията си „Крепостта Америка“ Наоми Клайн описва поучителната съдба на една развиваща се страна, Мексико, обхваната в общ съюз за свободна търговия с водещи индустриални държави.
КРЕПОСТТА АМЕРИКА
… Укрепеният континент представлява блок от държави, които са обединени, за да са достатъчно силни да диктуват на други страни, изгодни за тях условия за търговия и да провеждат координиран контрол на външните си граници срещу проникването на нелегални емигранти. Но за да се превърне един континент в истинска крепост е необходимо в нея да са включени една или няколко по-бедни държави, за да има някой, който да върши черната и ръсна работа.
Прототипът на този модел идва от Европа, където предстои разширение на Европейския съюз с бедни държави от бившия Източен блок. В същото време ЕС предприема все по-настъпателни мерки за своята защита срещу потока от емигранти от още по-бедни страни като Ирак или Нигерия.
В Америка трябваше да се случат трагичните събития от 11 септември 2001 г., за да се започне с осъществяване на идеята за превръщането й в крепост. След атентатите Съединените щати нямаше как да издигнат по границите с Канада и Мексико нови непреодолими ограждения. Между другото, това не биха допуснали и самите американски концерни, особено след като бе прокламирана Североамериканската зона за свободна търговия – НАФТА. От „Дженерал Моторс”, например, веднага биха протестирали, че от тотално затваряне на границите ще губят по 650 000 долара на минута само от престоя на техните автовози по границите. На южната граница на САЩ множество икономически отрасли, от селското стопанство до строителния бранш, са зависими от евтиния труд на нелегалните мексикански работници. Това е много добре известно и на самия президент. Джордж Буш знае, че за индустрията на южните щати от решаващо значение са два фактора: петролът и работната сила на емигрантите. Ако внезапно се прекъсне достъпът на евтина работна ръка, бизнессредите незабавно биха се вдигнали на бунт. Какво може тогава да предприеме едно правителство, което едновременно е максимално благосклонно към икономиката и в същото време е фанатизиран привърженик на идеята за гарантиране на вътрешната сигурност? Рецептата е следната. Просто се преместват охраняваните граници на юг. На границата с Канада, а вече и с Мексико, се извършват само рутинни проверки, но от Мексико на юг границата е херметически затворена за всички страни на Латинска Америка – от Гватемала до Огнена земя. Управляващите във Вашингтон избягват да употребяват названието „крепостта Америка“ и вместо него използват по-добре звучащото определение „Североамерикански регион на взаимно доверие“. Но това, което се изгражда, всъщност не е нищо друго освен укрепена външна граница, контролирана от САЩ.
През последните години Съединените щати оказват натиск върху Канада и Мексико за уеднаквяване на законодателството си с тяхното по отношение на нелегалните емигранти и на издаването на визи. През юли 2001 г. мексиканският президент, Винсент Фокс провъзгласи плана „Сур” – обширна програма с драстични мероприятия за осигуряване на охраната на южната мексиканска граница. По мнението на експерти по емиграционните въпроси това не представлява нищо друго освен „изместване на границата на САЩ на юг“.
Придържайки се към плана „Сур”, мексиканското правителство вече е депортирало стотици хиляди хора, идващи предимно от Централна Америка, на път за САЩ. Особено красноречив е примерът, когато миналата година мексикански граничари заловиха група индианци и ги върнаха с автобуси в един от окаяните лагери за бежанци в съседна Гватемала. Разходите по тази операция от 8.50 дол. на заловен нарушител бяха поети директно от Вашингтон.
Президентът Фокс очакваше за охраната на тази неофициална южна граница на САЩ да получи добра отплата… Още на 6 септември 2001 г. Буш му беше обещал да нормализира статута на 5-те милиона нелегално пребиваващи в САЩ мексиканци. Но след 11 септември 2001 г. статута на тези нелегални работници стана още по-непоносим за тях.
С това стигаме до още едно прозрение за укрепения континент. Да си вътре, зад стените му, със сигурност е по-добре, отколкото да си отвън, но това въобще не е гаранция за равнопоставеност. Истинската цел, която Вашингтон преследва е реализиране на система за собствена сигурност с три измерения. В нея командната роля е в ръцете на САЩ, Канада и Мексико са пазачите, а мястото на мексиканските работници е в бараката за прислугата.
Подобни са измеренията в крепостта на Европейския съюз от другата страна на Атлантика: Франция и Германия съставляват аристокрацията на ЕС; по-малоценните участнички като Испания, Португалия и Гърция са натоварени със задачата да охраняват южните и източните брегове на Средиземноморието, а новите членки като Полша, Унгария, Чехия и Словакия са модерните крепостници. На тях ще им е позволено да отварят фабрики за нискоквалифициран и нископлатен труд, в които ще се произвеждат облекла и ще се сглобяват електроника и леки коли, на 25% по-ниска цена. Новият Изток за ЕС ще е това, което представляват за САЩ мексиканските шивашки цехове и малките фабрики по границата за сглобяване на североамерикански продукти срещу минимално заплащане (т.нар. sweetshops и maquiladores).
В гигантските оранжерии на Южна Испания днес се наемат вече не марокански работници, а белокожи поляци и румънци. По крайбрежието патрулират модерни, бързи катери, които с инфрачервени камери следят за лодки със северноафрикански емигранти. Когато ЕС реши да сключи търговски договор с някоя слаборазвита страна, той все по-често го обвързва с условието да бъде подписано и споразумение за репатриране. Посланието на Европа към Третия свят е: ще ви купуваме продуктите само тогава, когато можем да ви връщаме хората обратно.
Това, което се случва пред очите ни, наистина е изграждането на нов световен ред, който е много по-дарвинистичен, отколкото старото разделение на Първи, Втори и Трети свят. Новите разделителни граници минават вече между затворените региони и страните от останалите континенти, които са извън тези охранявани линии. Дори евтината им работна сила вече никому не е нужна. На тези излишни народи не им остава нищо друго, освен да хленчат пред затворените порти на богатите укрепления за малко по-добри изкупни цени за своето жито и банани.
