В ръцете на любознателния читател е една интересна книга – „Алманах на българските национални движения след 1878 г.“, издание на Института по история при БАН. Тя може да се определи като крупна проява на нашата историография не само защото е с впечатляващ обем (621 с. голям формат), а защото е посветена на един изключително драматичен в българската история проблем, както и защото е дело на колектив от 57 души – активни изследователи на тази проблематика.
Изданието обхваща всички аспекти на българския национален проблем. Първият раздел третира етнографските процеси на българската нация, българските общности по света, духовни, просветни, благотворителни и финансови институции. Вторият е посветен на българските националноосвободителни организации, на тяхната дейност, както и на техните печатни издания. Третият раздел включва статии за българския национален въпрос и българската общественост. Четвъртият, последният раздел, осветлява българските национални проблеми в контекста на международните отношения, както и становищата на среди от международната общност спрямо нашата национална съдба, към онова, което вълнува националното чувство на българите.
Заслужава да споменем и биографичните статии за повече от 250 дейци на българското национално движение или български и чуждестранни политически и държавни лица, които са имали отношение към България, а също и на изследователи и културни дейци у нас и зад граница, чието творчество е белязано в една или друга степен с българската тематика.
Тази широка панорама е обхваната в 781 статии плюс два уводни материала. Разнообразното съдържание е онагледено в много от статиите с илюстрации, които допълват писмената информация, макар че би било по-добре такива материали да са повече.
Заглавието на изданието обещава да запознае читателите с изявите на българските национални движения след 1878 година. Съдържанието обаче е много по-широко – обхваща развитието на българския национален въпрос, на българската нация и държава след Освобождението до края на ХХ век. Това е по-добре, отколкото обратното. Но все пак няма да е лошо, ако при следващо издание се постави по-обемно заглавие, между другото и заради това да не би някои читатели да останат с впечатление, че дейността на националните движения изчерпва проблема за националния въпрос и националните интереси.
Алманахът се вписва в една традиция – „Албум-алманах Македония“ излиза през 1931 г., а друг – „Македонски алманах“ – през 1940 г. Сегашният алманах не е просто и само продължение на традицията, обхваща не само македонската тематика, а по време включва събития, станали в течение на повече от 120 години. По своята пълнота, времеви период, по начина на поднасяне на историческия материал той е наистина уникално издание. Засега само тук читателят може да намери събран на едно място и професионално добре поднесен огромен по обем исторически материал.
Понятието „алманах“ се определя като „сборник от кратки литературни, исторически, публицистични и други произведения, обикновено във връзка с определен период от време“. (Речник на чуждите думи в българския език. С., БАН, 1993, с. 56). Изданието, което е пред нас, е колкото алманах, толкова и енциклопедия. Това не е минус, а плюс от гледна точка на всеобхватното решаване на научната задача, но същевременно поражда претенции за пълнота.
Щом изложението продължава почти до наше време, редно е да се поместят статии за Мартенския пленум на ЦК на БКП от 1963 г. и декларацията на Министерството на външните работи от 1978 г. (не е достатъчно да се споменат с по един ред в други статии), за мащабната общонационална кампания по случай 1300 години от основаването на българската държава и др., които бележат поврат в държавната политика по отношение към миналото и българския национален въпрос от 60-те години на ХХ век. Добре би било да има и биографични статии за Тодор Живков и други държавни дейци и общественици, пряко свързани с промяната.
Подхващайки споменатата по-горе мисъл, се питам: не е ли целесъобразно при бъдещо издаване да се обмисли въпросът за алманах (или енциклопедия) за българския национално-териториален въпрос към всичките му аспекти и измерения?
При внимателно прочитане на алманаха се откриват някои фактологични неточности, които вероятно са се появили (ако не всички, поне голяма част от тях) по технически причини. Апропо, преди години съществуваше издателска практика в края на всяка книга да се поставя листче със „забелязани грешки“; би следвало тя да се възстанови, особено за справочни издания.
Съставителите (Г. Марков, Ал. Гребенаров, В. Милачков, Л. Стоянов) пишат във въведението, че авторите на статиите „стоят зад написаното, въпреки че има случаи, когато изразените мнения не съвпадат с възприетите в историографията тези“ (с. 23). Техните имена са посочени в списък в края на алманаха, а инициалите им – в края на написаните от тях статии.
Не е беда това, че „има случаи“, когато изразените мнения не съвпадат с „възприетите тези“. Това е нормално явление в развитието на науката. Дали и доколко новите схващания ще се възприемат, или пък ще бъдат в една или друга степен коригирани, това ще стане ясно в хода на изследователския процес.
Без да навлизаме в големи подробности, можем да разсъждаваме по някои проблеми, които се открояват в алманаха, или пък са породени от съдържанието му.
След като Третата българска държава се появява само върху част от българската етническа територия, естествено възниква задачата за националното обединение на българския народ. Два са основните субекта: държавата и организациите на самото население във и извън държавните граници. Активността на двата субекта през различните етапи е подробно проследено в алманаха. Те, общо взето, си взаимодействат, но между тях възникват разминавания, които след Първата световна война и втората национална катастрофа прерастват понякога в конфликти, за да се стигне до положението след 19 май 1934 г., когато безпартийният режим забранява националноосвободителните организации и до осъждане на лидера на ВМРО Иван Михайлов на смърт – не от чужда държава и от чужд съд, а от българската държава и от българския съд! Едва ли първите създатели на движенията за национално обединение са предполагали, че историята ще ни сервира такъв драматичен парадокс. След едно десетилетие (след 9 септември 1944 г.) голяма част от бившите дейци на ВМРО са подложени отново на репресии (със съд и без съд).
В някои статии този проблем се засяга накратко, не личи убедителна и ясна преценка. От текста и подтекста се остава с впечатление, че отделни правителства правят необосновани, в някои случаи дори недопустими отстъпления от българския интерес. В статията за Ал. Стамболийски се изтъква, че министър-председателят имал враждебно отношение към ВМРО, работел трескаво за сближение с Югославия, „правейки недопустими компромиси с българската национална кауза“ името му се свързвало с планове за обединение на България с Югославия „при това с твърде неясни условия по отношение на българската национална и държавна идентичност“. В резултат на всичко това ВМРО издава смъртна присъда на министър-председателя на България (с. 476). Така цялата отговорност за конфликта е стоварена върху Стамболийски (оправдавайки по този начин смъртната присъда и изпълнението й), без да се държи сметка за целия комплекс от условия и обстоятелства, добре изяснени в научната литература. (Сред публикациите, които засягат този въпрос се откроява книгата на В. Василев „Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения“, С., БАН, 1991, 342 с., която напълно обосновано би могла да бъде посочена като литература към статията).
ВМРО подкрепя и съдейства на Деветоюнския преврат, надявайки се да сътрудничи с новото правителство. Но в началото на 1924 г. правителството на Ал. Цанков, пак под натиска на Белград, арестува няколкостотин македонски дейци, т.е. пак е налице конфликт, който обаче не е споменат в алманаха.
Какви са Стамболийски и Цанков, а и Кимон Георгиев и следващи министър-председатели? Родоотстъпници ли? Конфликтът не лежи в тази плоскост. Държавното ръководство има за първа грижа да съхрани и осигури развитието на България, макар и жестоко орязана, защото като такава тя може да бъде полезна при определени международни обстоятелства и на националноосвободителната кауза.
Националноосвободителните организации и техните лидери естествено повдигат по-енергично исканията на страдащите национално-угнетени българи. Но при пълната международна изолация на страната, претърпяла две национални катастрофи, притисната от непосилни репарации, практически лишена от армия, би трябвало да съзнават, че „държавната насока“ в проблема има приоритет. Колкото и справедливи да са исканията на поробените българи в съседните страни, общонационалният интерес е по-широко понятие, по-важен въпрос. Трябва ли напр. Стамболийски и Цанков да чакат сръбските войски на навлязат в Петричкия край, използвайки като повод действията на четите на ВМРО? С какви сили ще ги отблъснат? В случая частта трябва да се подчини на цялото.
Изключителният проблем тук се състои в това – да се намери оптимално съотношение между държавното действие и това на неправителствените патриотични организации. Очевидно е, че и двете страни в редица случаи не са успели да постигнат необходимия оптимум. Интересно е да се проследи по-последователно „диалога“ между партньорите, като се изложат техните аргументи. Ако имаме предвид „държавния компонент“ в историческата картина, не е достатъчно напр. да се каже само, че режимът след 19 май 1934 г. търси сближение с Югославия и Франция с цел да отслаби натиска на Балканския пакт, който е стегнал обръча около България. Би следвало да се представи в пълнота външнополитическата линия на правителствата след 19 май, а именно – сближение с Югославия и Турция, за да може да се осъществят българските искания по отношение на Румъния (Южна Добруджа) и Гърция (Западна Тракия). Тази умалена програма е лансирана от Кьосеиванов през пролетта на 1939 г. Обоснована ли е тя от гледна точка на конкретната обстановка? Във връзка с това как да се оцени разпускането на всички националноосвободителни организации – като уместна тактическа стъпка, или като загърбване на националния проблем на българите в Македония? Или пък като закриване на организации, които вече са изчерпали своя потенциал?
Да погледнем и на другата страна в „тандема“. Продиктувана ли е тактиката на изпращане на чети в Македония при липсата на възможност на българската държава да подкрепи ефективно въоръжената борба на българите в съседните срани? Уместно ли е превръщането на Петричкия окръг в такава база на ВМРО, която фактически функционира като държава в държавата? Каква е ползата от широкото използване на терора не само срещу отделни представители на угнетяващата власт, но и срещу свои в рамките на самото македонско движение? Също и срещу български политици и държавници? Толкова ли са значителни различията между теченията в македонското движение, та да се налагат разстрели? Не води ли тази тактика до обезсилване на движението, до неговото дискредитиране в рамките на по-широката общонационална общност? Не се ли робува на някои разбираеми, но непродуктивни емоции? Случайно ли е, че забраната на тези организации не среща видимо обществено възражение? И т.н., и т.н. все въпроси, които може би очакват своя отговор в следващото издание на алманаха.
По време на Втората световна война българският национален идеал е подложен на жестоко изпитание. В алманаха са изпуснати някои важни аспекти на тогавашния балкански и международен контекст. Макар и при силен външен натиск, връщането на Южна Добруджа става чрез споразумение между България и Румъния. Присъединяването на Беломорието и по-голямата част от Вардарска Македония (и Западните покрайнини) и оформянето на „Обединена България“ обаче е странична последица от разгрома и окупирането на Гърция и Югославия, извършено от нацистка Германия и фашистка Италия. В края на войната България се оказа в лагера на губещите. За разлика от Първата световна война сега Германия не само е победена, а е разгромена и окупирана. Нещо повече – Хитлерова Германия и нацизмът са разглеждани като най-голямото международно зло, ненавистта към нацизма и фашизма се разгръща в планетарен мащаб. България като съюзник и сателит на Германия трябва да понесе последствията. Колкото и да е обосновано от национална и историческа гледна точка, присъединяването на Западна Тракия и Македония е дамгосано с печата на позора – свързано е с унищожаването на две държави, обявено за престъпно дело на фашизма, а България – за агресор.
Новото правителство, дошло на власт на 9 септември 1944 г., се опитва да измъкне страната от тресавището, да избегне жестоките наказателни мерки срещу България на бъдещата конференция за мир. Две са главните насоки – включване на българската армия в заключителния етап от войната на Антихитлеристката коалиция срещу Германия и радикално скъсване с политиката и идеологията на предишния режим, нещо, което се изисква и от съюзниците в различни документи, включително и в споразумението за примирие. Това означава наказване на активните привърженици на властта преди това. Като се прибави и наследената от социално-политическите баталии от 1923 г. и следващите години силна омраза, се получава ясно очертана обществена нагласа за възмездие и репресии. При такъв политически климат никак не е чудно, че голяма част от бившите дейци на националните организации (без левицата) са смятани за фашисти и прохитлеристи и подложени на репресии. Драмата става трагедия – не само отново губим територии, но и наказваме поборници за националното обединение!
От гледище на ролята на международните фактори в развитието на българския национално-териториален въпрос заслужават внимание три статии в алманаха, в които става дума за отношението на ръководната тройка на Антихитлеристката коалиция – СССР, САЩ и Великобритания.
В биографичната статия за Фр. Д. Рузвелт се изтъква „по-добронамерената позиция спрямо българския национален въпрос“, проявена от САЩ на Парижката конференция за мир 1919 г.; тя се запазва и по времето на този президент. Макар предимно м морален план, Вашингтон демонстрира, че признава справедливостта на българските претенции. Макар че България е обявила „символична война“ на САЩ (декември 1941 г.), Вашингтон се старае да запази „диференцирано“ отношение към нея, включително и към българския национален въпрос, препоръчва следвоенното устройство на Балканите да се чертае като се зачитат реалностите в региона в национален план, бори се за ограничаване на съветския контрол. „Военно-политическото разположение на силите в региона след войната обаче не е в полза на американските планове. Решаващо се оказва съветското присъствие.“ (с. 599).
Статията за Чърчил, след като се посочва, че по време на Първата световна война в качеството си на министър в британското правителство препоръчвал благосклонно отношение към българските национално-териториални искания, завършва със следния текст: „Политик реалист, той никога не позволява изискванията на справедливостта да влязат в противоречие с политическата му линия. През Втората световна война, когато отново(?) оглавява британското правителство, не прави никакви стъпки за привличането на София.“ (с. 612).
Статията за Й. В. Сталин ни запознава със Сталиновите схващания по националния въпрос и как те се отразяват върху съветската външна политика. Единственият споменат проблем, който засяга България, е решението за създаване на македонска нация (1934 г.) и това, че след края на Втората световна война македонизмът от политическа доктрина става държавна политика (с. 604). От статията на Комунистическия интернационал научаваме, че в 1940 г. СССР прави предложение на България за съюзен договор, с който се предлага задоволяване на голяма част от българските национални искания, „прикриващи съветското желание да се погълне България“ (с. 562).
Тези статии, които имат обобщаващ характер по третираната тема, съдържат верни констатации, но същевременно се открояват и съществени пропуски, поради което общата картина е непълна и едностранчива. Пропуснати са фактите, че съветското правителство изразява подкрепа на ревизионистичната програма на Кьосеиванов от пролетта на 1939 г.; че през 1940 г. с поведението си съдейства за връщането на Южна Добруджа; че на Парижката мирна конференция през 1946 г. подкрепя българското искане за връщане на Западна Тракия, категорично отхвърля гръцкото настояване за преместване на границата на север. Неговите партньори в коалицията са против българското искане за Западна Тракия, не приемат България да бъде призната за съвоюваща страна. Особено активен е Чърчил, който поставя ултимативното искане – докато не се изтегли и последният български войник от Беломорието, неговата страна няма да подпише споразумението за примирие с България. Този въпрос е по-добре разгледан в статията за Парижката конференция, но пълнотата е необходима в не по-малка, а в по-голяма степен в посочените преди това статии, от които читателят с право може да очаква най-пълна информация.
Все във връзка с българския национално-териториален проблем по време на Втората световна война ще отбележим и биографичната статия за Васил Коларов. Там четем: „Коларов носи голяма отговорност за възприемането от Коминтерна и за налагането на доктрината на македонизма.“ (с. 451). Да! Така е. Но има един интересен детайл. Коларов полага усилия нещата за България след войната да не се развият по известния начин. Програмата на Отечествения фронт от 1942 г., чийто основен автор е В. Коларов, не предвижда изтегляне на българските войски от Беломорието и Македония, а само от Сърбия. (Антифашистката борба в България. Документи и материали. Т. І, С., 1984, с. 332). В обширна „Записка за България“, съставена от В. Коларов през август 1943 г., очевидно за съветското ръководство, той прави преглед на „дългогодишната упорита борба“ на българския народ за „неговото национално обединение“ (Васил Коларов, Избрани произведения в три тома. С., „Хр. Ботев”, 2002, с. 628), ограбването на България през 1913-1919 г. и заключава, че връщането към териториалното статукво до началото на Втората световна война би санкционирало денационализацията, насилственото изселване и грабежа в завзетите области. В. Коларов изказва убеждението си, че „Съветският съюз ще помогне на българския народ да запази своята свобода и националната си независимост и да осъществи своето национално обединение“. (Пак там, с. 637). Предлага два варианта за умиротворяване на Балканите. Първият: демократична федерация на всички южни славяни, в която България трябва да получи Западна Тракия с градовете Дедеагач, Ксанти, Драма, Кавала и Серес, да й върнат районите на Цариброд и Босилеград; Македония със Солун става равноправен член на федерацията (с. 640-642).
Ако този вариант не се реализира, В. Коларов предлага втори, при който България остава като отделна независима държава, която трябва да получи Западна Тракия с посочените по-горе градове плюс районите на Цариброд и Босилеград. Следва важно уточнение: „На македонското население в границите, определени от Балканския договор от 1912 г., а именно, между Родопите, Архипелага и Шар планина, по справедливост и в съгласие с този договор, трябва да бъде предоставено правото на самоопределение. Русия, като арбитър по този договор, има особени права при определяне съдбата на тази територия“ (с. 644). Заслужава да се поразсъждава върху това, как стои въпросът с македонизма при тази ситуация.
Към редица други статии за лица и събития или организации може да се отправят забележки за по-голяма пълнота (не непременно по-голям обем) и прецизност. Ако авторите прочетат своите текстове „от дистанцията на времето“, могат сами да решат какво да доусъвършенстват, без да бъдат подсещани от рецензенти.
Проф. Дойно Дойнов има основание да отбележи в уводната студия към алманаха, че изданието се осъществява в отговорно време за България, време на преход съм истинска демокрация и присъединяване към Европейския съюз, че влизането в тази общност не означава заличаване на националната идентичност.
Към това може да се добави, че алманахът ще помогне на читателите – стари и особено млади – да получат по-релефна представа за тази идентичност, да я почувстват в нейните исторически измерения, да почерпят вдъхновение от безкористните дела на радетелите за българската национална кауза, да усвоят суровите уроци на историята, за да могат да намерят верния патриотичен отговор на огромните предизвикателства, които днешните нови условия поставят пред народа ни. Нацията не може да живее само със спомена за миналото, но историческата памет е съществена част от това, което сме днес; тя ще ни помага да ни има и в бъдещето.
Ето защо създателите на алманаха са извършили едно колкото научно, толкова и патриотично дело.
