Целта на настоящия текст е да разгледа процеса на криза на идентичността на съвременната социалдемокрация, както и да анализира причините, обусловили неговата поява.
Проблематизацията на идентичностната криза на даден феномен предполага провеждане на предхождащо същинския анализ определяне на идентичността на този феномен. От логическите съчинения на Аристотел знаем, че основната цел на всяка дефиниция е фиксиране на същността или идеята, благодарение на която подлежащото на определяне би могло да бъде идентифицирано. Тази звучаща доста абстрактно теза е изключително важна за решаване на интересуващия ни конкретен проблем, доколкото едва след като имаме понятие за това що е социалдемокрация, т.е. след като сме схванали същността на разглеждания феномен, можем да преценим дали реалното състояние на последния се съгласува с неговата същност или напротив, се отклонява от нея, което води до криза на идентичността.
Ясно е, че изследването трябва да започне с привеждане на конкретна дефиниция, която да осигури ресурса от знания, нужен за идентифициране на феномена “социалдемокрация”. Считам за правилно определението, че социалдемокрацията е политическа доктрина, възникнала като опит за синтез на класическия марксизъм с принципите на либерализма.
Синтетическият характер на социалдемократическата идея се изразява най-експлицитно в концепцията за съвместимостта на егалитаризма и социалната справедливост с демокрацията в политиката и капиталистическия начин на производство в икономиката. Обосноваването на тази идея е дело на немския мислител Едуард Бернщайн, чието име се е превърнало в нарицателно за ревизионизъм, доколкото той пръв се опитва да реализира “нещо като политически синтез на определени елементи на либерализма и марксисткия социализъм.”
Ще изложа някои от основните характеристики на Бернщайновата ревизия на марксизма, доколкото чрез нея социалдемокрацията се конституира като обладаващ собствена специфика и идентичност политически субект. Същността на ревизията на Бернщайн може да се обобщи в обосноваване на реформисткия еволюционизъм като противоположност на революционния бланкизъм, като аргументирането на тази теза предполага отказ от един от основните постулати на марксистката философия, а именно този за диалектическия характер на социалните процеси. Според Маркс историята на човечеството може да се представи като смяна на обществено-икономическите формации, подчиняващи се на универсалния диалектически закон за отрицание на отрицанието, според когото всяка формация необходимо преминава в своето друго, което не е нейно абстрактно (метафизическо), а диалектическо отрицание, доколкото новото не е нищо друго освен по-висш стадий от развитието на онова, което е било отречено.
Следвайки Хегел, Маркс се заема със задачата да изгради една строго научна теория за социално-историческите процеси, чийто основен патос е идеята за направлявания от обективни закони обществен прогрес. Според марксистката теория смяната на обществено-икономическите формации не може да се обясни посредством категории като “случайност” и “произвол”, доколкото тя се извършва по силата на иманентната на историята диалектичност, водеща до създаване на все по-висши форми на социална и стопанска организация.
Основният извод, който можем да направим тук е, че за Маркс осъществяването на всяка една формация, в това число и социалистическата, е продукт от действието на независещи от волята на отделните индивиди неумолима историческа необходимост и закономерност, което, разбира се, не означава, че марксизмът е антихуманистично учение от структуралистки тип, както смятат философи като Леви-Строс, Фуко и най-вече Алтюсер. Критиката на Бернщайн взема на прицел именно марксисткия провиденциализъм, доколкото за немския ревизионист социализмът не е продукт на обективна историческа закономерност, а трансцедентален идеал, към който е възможно само безкрайно приближаване по пътя на реформите и обществената еволюция, идея, намерила концентриран израз в знаменитата мисъл “движението е всичко – целта е нищо”.
Според Бернщайн адекватното разбиране на социализма като висш стадий на универсалната история предполага неговото обосноваване с аргументи от практическо, етико-морално естество. Можем да кажем следователно, че ако класическият марксизъм възниква чрез материалистическа интерпретация на диалектиката на Хегел, то теоретичният генезис на социалдемокрацията е следствие от кантианската трактовка на марксистките идеи. Тук е правомерно да обобщим, че социалдемократическата доктрина възниква като процес на сближаване на кантианството с марксизма, респективно на отдалечаване на последния от хегелианството, една тенденция, която по-късно ще се задълбочи в концепцията за етическия социализъм на Коен, Наторп, Шамлер и Нелсон, както и в т.нар. австромарксизъм, представен от мислители като Бауер, Хилфердинг, Ф. Адлер, Ренер и най-вече Макс Адлер.
Следва да отбележим, че наблюдаваното в социалдемократическата доктрина отдалечаване на Маркс от Хегел е съвсем резонно с оглед на това, че социалдемократите се отказват от “радикално-революционните средства и политическата борба. На мястото на революцията предлагат мирните и постепенни социални реформи.”
Резонността на направения извод произтича от това, че хегелиански интерпретираният марксизъм винаги се е схващал като заплаха за съществуващото политическо и икономическо статукво. Чудесен пример в това отношение е не само класическият марксизъм, но най-вече марксизмът в интерпретацията на Лукач и Корш, които, тълкувайки Маркс през Фихте и Хегел, стигат до неудържим волунтаризъм, а в определена степен и до нихилизъм спрямо съществуващата реалност. Неслучайно критическите теоретици от франкфуртската школа, т.нар. западни марксисти, тръгват именно от Лукач и Хегел, чиято диалектика се интерпретира в подчертано негативистичен и нихилистичен дух. Особено показателен в това отношение е фундаменталният труд на Адорно “Негативна диалектика”, както и концепцията на Маркузе за бунта на маргиналите, които ще срутят несправедливия обществен ред. За Маркузе “бунтът ще дойде от маргиналните, отхвърлените и поради това способни на отрицание и радикална опозиция социални слоеве.”
Именно деструктивният патос на негативистично интерпретираното хегелианство кара теоретиците на социалдемокрацията да тълкуват Маркс през Кант, доколкото осъществяване на кантиански трактувания социализъм не предполага премахването на базисните либерални ценности и институции, а тъкмо напротив, предполага тяхното наличие като предмет на възможна реформация.
Трябва да се отбележи, че частичното социалдемократическо примирение с политическото и икономическото статукво е израз на политически реализъм и трезвост, една теза, намираща своето потвърждение най-вече в рухването на реалния социализъм от съветски тип и последвалото го приемане на демокрацията като универсална ценност. В този смисъл можем да се съгласим с твърдението, че “Европа на XXI век потвърждава верността на теорията на Едуард Бернщайн.”
След казаното дотук можем да обобщим, че социалдемократическата идентичност се изразява най-вече в нейния синтетичен характер, позволяващ реализацията на лявата идея в условията на парламентарната демокрация.
Идейното самоконституиране на социалдемокрацията става възможно посредством кантианска трактовка на марксизма, при която последният бива освободен от историческия детерминизъм и революционната диалектика. Тенденцията към трансцедентално обосноваване на социалдемократическата доктрина се интензифицира при настъпване на качествено новия стадий на историята на социалдемокрацията, а именно приемането на т.нар. Годесбергска програма през 1959 г. от страна на ГСДП. Годесбергската програма наистина има революционно значение не само за немската, но и за световната социалдемокрация, доколкото в нея се забелязват, макар и донякъде имплицитно, първите наченки на кризата на социалдемократическата идентичност. Както вече отбелязах, философското обосноваване на приетата през 1959 г. програма е дело на мислители с подчертано кантианска ориентация като Коен, Наторп, Шамлер, Нелсон и Попър, които се солидаризират в схващането, че социализмът е морално-етически регулатив на човешката история. Ако обаче теоретиците на социалдемокрацията от Втория интернационал, начело с Бернщайн, са се опитвали да сближат концепциите на Кант и Маркс, то идейните вдъхновители на Годесбергската програма напълно игнорират марксизма като фундаментален теоретичен източник на социалдемократическата доктрина и акцентират изцяло върху етическите мотиви, повлияли за формирането на последната. Според програмата на ГСДП “демократичният социализъм, чиито корени в Европа са християнската етика, хуманизмът и класическата философия, не желае да обявява последната истина…” , което резултира от факта, че “ГСДП е партията на свободата на духа. Тя е общност от хора, които идват от различни насоки на вярата и на мисълта.” Застъпва се и типичната кантианска идея, че “социализмът е една постоянна задача” .
Базирайки се на тези цитати от Годесбергската програма, можем да направим следните обобщения. Първо, наблюдава се категорично разграничение от марксизма, което не е въпрос на историческо склерозиране, а още по-лошо, на съзнателен отказ от учението, без което социалдемокрацията би била немислима. Разбира се, далеч съм от мисълта да отричам, че социалистическата идея има своите корени в домарксистката мисъл, особено в ранната християнска етическа доктрина, нещо, което е добре показано в прекрасното произведение на К. Кауцки “Произход на християнството”, но това не отменя очевидната истинност на констатацията, че лявата идея е изградена в научно-систематична форма едва във великото учение на Маркс и Енгелс.
Второ, в Годесбергската програма ясно се вижда приемането от страна на ГСДП на някои от основополагащите принципи на либерализма. Авторитетният български изследовател на социалдемокрацията Д. Канев основателно акцентира върху “изключително важния за разбиране на социалдемократическите програми и теории принцип на мирогледен плурализъм.” , съгласно който се снема изискването за марксистка ориентация като условие за принадлежност към лявата партия. Както е известно, именно в този период от историята на социалдемокрацията се формулира знаменитата ценностна триада “свобода, справедливост и солидарност”, като “сред всички основни ценности централно място заема ценността свобода” . Привилегироването на базисната либерална ценност е симптоматично за идентичностната криза на социалдемокрацията.
Последният, трети извод, който можем да направим е, че социализмът изцяло се превръща в отдалечена от действителността идея, в актуално нереализируемо кантианско “трябване”.
С оглед на направените дотук изводи можем да пристъпим към изказването на конкретна теза относно социалдемократическата идентичност през 60-те години на XX век. Приемайки, че гореспоменатата идентичност се съдържа в синтетичния характер на социалдемократическата доктрина, снемаща в себе си екстремностите на марксизма и либерализма, можем да твърдим, че приемането на Годесбергската програма води до криза, макар и частична, на социалдемократическата идентичност. Основателността на това твърдение е резултат от факта, че социалдемокрацията привилегирова либералната спрямо марксистката идеология, което води до разлагане на нейната същност, съдържаща се, както вече се каза, в умелото балансиране между противоборстващи идеологии.
Констатирайки наличието на известна идентичностна криза в т.нар. класическа социалдемокрация, следва да отбележим, че последната е постигнала немалко успехи, които не би трябвало да се омаловажават. Кулминацията на класическия социалдемократически модел е създаването на т.нар. welfare state (държава на благоденствието), която е опит за интеграция на социалната справедливост с пазарната икономика, като най-значителни успехи в това отношение е постигнала шведската социалдемокрация.
Тук обаче възниква следното противоречие: не противоречи ли констатацията за частична криза на идентичността на класическата социалдемокрация с реалните успехи на последната при създаване на т.нар. социален капитализъм? Че противоречието е само привидно, става ясно от факта, че в случая под “криза на идентичността” разбирам предимно отказ от марксизма, съпроводен с прекалено акцентиране върху типично либерални ценности. Класическата социалдемокрация се разграничава от марксизма, но не и от базисните ценности на т.нар. епоха на модерността, чийто върховен идеолог е Хегел. Казано на категориален език, модерността привилегирова всеобщото спрямо особеното, като тази абстрактна конструкция придобива реална плът в реализираното във “Философия на правото” на Хегел постулиране на примата на държавата (субстанциалното, общото) спрямо гражданското общество, или, казано на съвременен език, икономическата сфера, която е категоризирана като акцидентална и особена.
В българската изследователска литература проблемът за отношението между модерността и класическата социалдемокрация е детайлно анализиран от М. Мизов, според когото “някога в левите проекти се акцентира на оздравяване и засилване на държавността…” , както и че “преди политиката дирижираше икономиката, сега икономиката стои над всичко, поставя в зависимости и подчинения дори политиката”.
От казаното дотук можем да обобщим и за амбивалентното отношение на социалдемократическата доктрина към философията на Хегел – отхвърлянето на диалектиката и детерминизма на гениалния идеалист е съпроводено с признаване на постулирания от него примат на държавата спрямо икономиката, чийто продукт е именно “welfare state”. Този момент е изключително важен, тъй като считам за вярна тезата, че състоянието на социалдемокрацията, респективно нейната идентичност, е в пряка зависимост с отношението й към модерността. В следващите редове ще се опитам да аргументирам тезата, че ако частичната криза на идентичността на класическата социалдемокрация се признава от тоталното игнориране на марксизма, то идентичностната криза на съвременната социалдемокрация, която ни интересува тук, е следствие от негативното й отношение към принципите на модерната епоха, или, казано с думите на Хабермас, от отказа от проекта на модерността, като тук е важно, че този отказ не е въпрос на субективен произвол, доколкото е обусловен от наличието на обективен, независим от волята на отделните индивиди икономически процес, а именно процеса на глобализация.
Разбира се, рухването на националната държава на благоденствието може да се обясни и с причини от друго естество, като например липсата на стимул от страна на инвеститорите, водещ до забавяне на развитието на икономиката, както и до неспособност за по-нататъшно финансиране на публичния сектор в същите размери, но така или иначе именно глобализацията детерминира в най-голяма степен кризисните процеси в социалдемократическия проект. В литературата, посветена на глобализацията, преобладава схващането, че последната е продукт на бурното развитие на високите технологии, способстващи за все по-нарастващото минимизиране на ролята на пространствено-времевите ограничения, респективно за достигане на състояние на всеобща свързаност.
Тезата за глобализацията като технологично опосредстван феномен се споделя от автори като Бауман и Бек, който в началото на своето изследване “Що е глобализацията” изтъква ролята на медиите за превръщане на едно локално събитие, каквото е оглавяваният от Борис Елцин протест срещу комунистическия режим в Русия, в събитие от глобален мащаб. Полученото вследствие на развитието на високите технологии състояние на всеобща свързаност не бива да води до игнорирането на амбивалентната природа на глобализацията, чиито функции са не само интегративни, но и сегрегативни, като с оглед на нашата тема интерес представляват именно последните, характеризиращи т.нар. икономическа глобализация.
Сегрегативните функции на глобализацията са блестящо анализирани от Бауман, според когото “глобализацията колкото разделя, толкова и обединява; тя разделя, обединявайки – причините за разделението съвпадат с причините, които съдействат за унифицирането на света” . Бауман има предвид факта, че характеризиращите съвременната епоха предикати на мобилността и свързаността обуславят абсолютното еманципиране на капитала от националната държава, респективно от налаганите от нея регулации и рестрикции.
От политически направлявана икономическа единица, както е в епохата на модерността, капиталът се трансформира в безусловно автономен стопански субект, чието отношение към държавата вече не е на регулиран от нея обект, а именно на нормиращ, определящ правилата субект. Следователно, че в глобалната постмодерна епоха отношението между политиката и икономиката продължава да бъде субординативно, с тази разлика, че сега вече не икономиката, а именно политиката се намира в отношение на зависимост. Първенството на стопанското спрямо държавното може да бъде категориално изразено като принцип на единичното (акциденталното) спрямо всеобщото (субстанциалното), което е тотална промяна спрямо политическата парадигма на модерността.
Именно ознаменуващият възхода на индивидуализма примат на единичното обуславя сегрегативните последици от глобализационния процес, доколкото отсъствието на обективни регулатори минимизира възможността за справедливото разпределение на обществения продукт. Доказателство за истинността на тази теза е данъчната политика на държавите, която се характеризира с два паралелно протичащи процеса – увеличаване на общото данъчно облагане, съпътствано от прогресивното намаляване на корпоративния данък, като основанието за тези процеси се корени във факта, че придобилият трансцендентни измерения капитал винаги може да напусне страната, непредлагаща изгодни инвестиционни условия, и да премести производството в държавата, удовлетворяваща неговите изисквания. Изтъквайки изчерпването на кейнсианския икономически модел в постмодерната епоха, В. Проданов изтъква, че “глобализацията и откритостта на националните икономики създадоха несъществуващи преди това възможности за бягство на капитала на компании и собственици, които не желаят да бъдат облагани с високи данъци или използвани за социални цели” .
Очевидно е, че глобализацията подкопава основите на “welfare state”, респективно на типично модерната идея за примата на политическото, като според защитаваната тук теза именно деконструкцията на проекта на модерността обуславя кризата на идентичността на съвременната социалдемокрация. Видяхме, че последната трябва да реализира своята политическа програма в един тотално глобализиран свят на единичността, в който икономиката напълно се е изпълнила от контрола на политиката. В съвременната епоха на социалдемокрацията се нанася силен удар, доколкото е лишена от завещаното от модерността най-силно оръжие, а именно стриктната държавна регулация на стопанските процеси. Желанието на новата социалдемокрация да се адаптира към реално съществуващата политикоикономическа конюнктура води до пагубно самоотричане от редица нейни фундаментални ценности, като заплащаната цена за това е деперсонализацията, идентичностната криза. Последната се проявява най-експлицитно във все по-интензифициращия се процес на сближаване на социалдемокрацията с либерализма, при което различието между двете фундаментални политически идеологеми губи своето реално съдържание, превръщайки се в нещо чисто номинално.
Безспорен факт е, че епохата, в която живеем, се характеризира с абсолютна доминация на неолибералния модел, факт, който рефлектира значително върху теорията и практиката на социалдемокрацията, която привилегирова либералните за сметка на социалните елементи. Погледът към реалните политики на големите западноевропейски социалдемократически партии потвърждава емпирично истинността на застъпената по-горе теза.
Особено симптоматичен е случаят с ГСДП, последователно провеждаща т.нар. политика на “новия център”, чиято същност би могла да се резюмира в прехода от леви към дясноцентристки позиции. Одесняването на немската социалдемокрация, намерило своята кулминация при управлението на Шрьодер, се изразява в провеждането реформи с подчертано либерален характер от рода на намаляване на корпоративния данък, непрекъснато намаляване на предназначените за публичното усвояване финанси, все по-нарастващо подчертаване на ролята на свободата и личната инициатива.
Политиката на ГСДП може да се обобщи чрез парадоксалната констатация, че тя активно допринася за рушенето на най-доброто, което е успяла да създаде по време на своето съществуване, а именно перфектната социална система, превърнала Германия в образец за “welfare state”. Аналогично стоят нещата и в Англия, където отстояваната от Тони Блеър политика на “третия път” доведе до абсолютното заличаване на границата между либералната и социалдемократическата идеология.
В този ход на разсъждения е адекватно да се отбележи, че появата на набиращите все по-голяма сила шовинистични, екстремистки и националистически движения е изцяло обусловена от сближаването на либерализъм и социалдемокрация, от това че последната е престанала да бъде реална алтернатива на оформения вследствие на глобализацията и доминиращ в наши дни десен модел на управление. Интеграцията на социалдемокрацията в съществуващото политическо статукво, нейната социална и екологична нечувствителност благоприятстват възхода на неоварваризма, на тотално противоречащата на рационалността и политическия реализъм деструктивна идеология.
За да се убедим, че това наистина е така, е достатъчно да си припомним последните парламентарни избори в България, при които забележителните резултати на една националистическа партия ясно индикираха загубата на вяра от страна на населението във възможността за съществуване на една рационална социалдемократическа алтернатива на характеризиращото българската политическа реалност ултралиберално статукво. Тук държа да отбележа, че констатирането на тези обективни факти не бива да се тълкува като черногледство и скептицизъм, а тъкмо напротив, като пролог за обосноваването на една оптимистична визия за бъдещето на социалдемокрацията.
Очертаването на перспективите на лявата идея в съвременния свят е жизнено необходимо с оглед на факта, че днес единствено и само социалдемокрацията е в състояние да изгради и предложи една реалистична, рационалистична и хуманистична алтернатива на съществуващия световен ред, която да обуздае и очовечи глобализацията. Това обуздаване или опитомяване на хиперкапиталистическата реалност със сигурност би довело до частично премахване на несправедливостта и неравенството, а с това и за редуцирането на възможността за прояви от националистическо и терористично естество.
Връзката между породената от глобализацията, крещяща несправедливост и терористичните актове като реакция на слабия, репресирания, маргинализирания е точно формулирана от Дерида, според когото “всички ситуации на социално или национално потисничество произвеждат терор, който не е естествен (доколкото е организиран, институционален), а всички тези ситуации зависят от този терор, без тези, които са облагодетелствани от тях да са организирали някога терористични актове или да са били третирани някога като терористи”.
Очевидната връзка между икономическото потисничество и проявите на терор и недоволство налагат необходимостта от един нов тип социалдемокрация, която, съгласно защитаваната тук теза, не би била възможна без частичната реабилитация на проекта на модерността и свързаните с него ценности. Както вече се каза, основната отлика на модерния политически проект е идеята за първенството на всеобщото, разумното, политическото спрямо единичното, стихийното, икономическото, както, разбира се, и превръщането на разума в своеобразен абсолют, който следва да преобрази цялата реалност съгласно своите принципи, идея, кулминирала във философията на класическия немски идеализъм.
Застъпвайки тезата за реабилитацията на принципа на модерността като средство за обновление на социалдемокрацията, искам веднага да подчертая, че тук не става дума за чужда на действителността, кабинетно конструирана утопия, а за реална алтернатива, застъпвана от водещи български и световни интелектуалци. Днес е очевидно, че националната държава вече не е в състояние да изпълнява функцията на политически регулатор на икономическите процеси, доколкото последните отдавна са се изплъзнали от нейния контрол. Това обаче не означава отказ въобще от идеята за политическа регулация, а напротив, предполага намирането на адекватен на съвременните реалии субект, който би могъл да способства за редукцията на породеното от глобализацията социално напрежение. Глобализирането на икономическите процеси логично вплита тезата, че те биха могли да бъдат обект на регулация единствено от един глобален политически субект, притежаващ институционалната власт, необходима за обуздаването на транснацоналния капитал.
Все по-голяма популярност набира идеята, че политическата алтернатива на икономическата глобализация може да бъде ЕС в качеството си на притежаващо необходимите властови ресурси наддържавно обединение. Безспорно е, че ЕС би могъл да изпълнява регулативни спрямо глобалната икономика функции единствено ако базира реалните си политически действия върху принципите на социалдемократизма, чиято идентичност, както вече се каза, се състои в неизискващо обобществяването на средствата за производство, респективно ликвидирането на пазарното стопанство гарантиране на социалната справедливост. Едва по този начин ЕС би се превърнал в глобален политически субект, способен да реализира при съвременните условия политическата програма на модерността.
От казаното дотук става ясно, че съвременната социалдемокрация би могла да преодолее идентичностната си криза единствено посредством реабилитацията на своите базисни ценности, тъждествени с ценностите на модерността (примат на политиката спрямо икономиката, на всеобщото спрямо единичното), като разбира се тази реабилитация не е буквална, а адекватна и съобразена със съвременната реалност, което ще рече, че политическата програма на модерността следва да се реализира вече не на национално, а на глобално ниво. Днес е особено важно социалдемокрацията да бъде гъвкава, но не конюнктурна, да се адаптира успешно към променената действителност, без обаче да изменя на своята същност, без да се отказва от онези фундаментални ценности и императиви, конституиращи нейната идентичност. целта на съвременните социалдемократи може да се обобщи с думите на Хабермас, а именно “да създадат една социална Европа, в която натежава везната на космополитизма” .
Слабостта на трактовката на Хабермас се състои в това, че за него “неговите (на регулирането на световната икономика – Б.Б.) процеси не са правителствата, а гражданите и гражданските движения” . Без да отричам несъмнено важната роля на гражданското общество във всички демократично структурирани държави, считам, че то не притежава нужния за обуздаване на глобализирания капитал властови, институционален, политически ресурс, оправдаващ легитимността на неговите действия. Факт е, че гражданските инициативи, провеждани от неправителствени организации и обединения рядко са се увенчавали с успех, дори и в най-либералните западни демокрации,което е съвсем резонно с оглед на факта, че бизнесът никога не би се отказал дори от част от своята печалба, за да удовлетвори исканията на субекти, неоторизирани да упражнят каквато и да било легитимна принуда. Самият Хабермас не успява напълно да се освободи от характерната за франкфуртската школа и най-вече за Маркузе представа, че алтернативата на статуквото следва да се търси в единичното, частичното, неполитизираното. Очевидно е, че тази представа е утопична и неосъществима. Дори хипотетично да предположим, че неполитическите инициативи постигнат някакви резултати, то последните ще бъдат продукт на случайността, а в някакъв смисъл и на милостта и благоволението на капитала. Още Хегел в своята “Философия на правото” ясно показва, че състраданието и милостта, които той разглежда във връзка с благотворителността, са прояви на случайната, партикулярна субективност, които следва да бъдат снети от универсалния принцип на политическото.
Въобще състраданието е несъвместимо не само с етическото, както са показали мислители от ранга на Кант и Ницше, но и с политическото, доколкото последното е изначално тъждествено с изключващи всяка единичност категории като всеобщност, публичност, субстанциалност. Следователно, че гарантирането на социалните прояви на индивидите в глобализирания свят е възможно само чрез институционализиране на социалните изисквания, чрез превръщане на техния субект в притежаващо легитимност и средства за принуда политическо тяло.
Считам, че в наши дни единствено ЕС притежава нужния капацитет за трансформиране в регулираща глобалната икономика транснационална институция. Тук следва да се отбележи, че тезата за Европа и ЕС като политически алтернативи на американизацията и глобализацията като неин дериват се споделя от мислители, които трудно биха могли да бъдат заподозрени в симпатии към проекта на модерността. Визирам Жак Дерида, говорещ за деконструкция на американската хегемония и “разочарованият социалист” Ричард Рорти, споделящ идеята за нуждата от наднационално противодействие срещу последствията от глобализацията.
В България подобна теза се отстоява предимно от Александър Лилов. В първия том на своето фундаментално съчинение “Информационната епоха” Стратегът пише: “Верният път е изграждане на ЕС като общоевропейско държавно образувание с единна политика и единни институции. По този именно път може да се стигне до дефиниране на единна европейска позиция по големите проблеми и конфликти на съвременния свят. И до превръщане на унитарна Европа в един от големите световни играчи.” В своето изследване българският философ изказва изключително плодотворната идея за ноогеокултурата на съвременната информационна епоха, като основната значимост на тази идея е резултат от блестящото аргументиране на тезата за съвместимостта и взаимопредполагането на световната политика и разума, доколкото последният трябва да стане определящ международните отношения принцип. Напълно споделям схващането на Стратега за политиката като своеобразна инкарнация на разумността и считам, че осъществяването на синтеза между рационалността и управлението може да бъде извършено единствено от една обновена, снела в диалектично единство традицията и съвременността социалдемокрация.
Социалдемокрацията трябва да покаже, че идеята за политическия разум не е утопичен императив, никога нереализируемо кантианско трябване, а реалността на новата постиндустриална епоха. Конкретната реализация на тази идея не е възможна без протичането на два паралелни процеса, а именно глобализирането на социалдемокрацията и социалдемократизирането на ЕС, който следва да се превърне от чисто икономически субект (зона за свободна търговия) в социално ангажиран политически субект. Новата Европа трябва да се изгради по социалдемократически образец, а именно като политически регулирани пазарни икономики.
В заключение искам да кажа няколко думи за БСП във връзка с касаещия всички съвременни социалдемократически партии проблем на идентичностна криза. Развитието на БСП след 1989 г. доведе до трансформацията на партията от асоцииран с тоталитарното минало политически субект в модерна социалдемократическа партия, способна да печели доверието на електората, като най-доброто доказателство за това са последните парламентарни избори. Обективната еволюция на най-сериозната политическа партия в България не бива да води до игнориране на процеса на сближаване с либерализма, намиращ израз в явления като акцентиране върху единичното, прагматичното, краткосрочното, отказ от солиден теоретически и идеологически фундамент, размиване на някои от основните ценности, обобщено казано, от прекалено американизиране на партията.
В този смисъл е основателно да се твърди, че българската левица също страда от характерната за цялото социалдемократическо движение криза на идентичността. Аргументирането на тази теза предполага провеждането на кратък анализ на основните положения на действащата програма на БСП, в която, както ще видим, се акцентира предимно върху солидаризирането с базисните ценности на либерализма. Така в раздела “Пътища и средства за постигане на нашите обществени цели” се изтъква, че “ние сме за парламентарна демокрация и републикански форми на управление. Ние сме за разделение на властите…” Целта на този раздел може да се обобщи като безусловно разграничение от фундаменталните постулати на т.нар. авторитарен социализъм, респективно като безусловно приемане на основните либерални идеи, като политическия плурализъм, отказа от насилственото завоюване на властта, от диктатурата на пролетариата и идеологическия монопол, подчертаването на ролята на гражданското общество и частната инициатива.
Сближаването с либералната идеология се вижда ясно и при разглеждането на основните ценности на обосноваващия се демократичен социализъм, с който БСП се идентифицира. След солидаризирането на българската левица с класическата ценностна триада на демократичния социализъм: свобода, справедливост, солидарност, се подчертава, че “социализмът на новите времена си поставя за цел ренесанс на хуманизма, основан на нарастването на ролята и ценността на отделния, човешкия индивид” , както и че “днес социализмът не се отличава от капитализма по това, че първият слага ударението върху колектива, а вторият – върху индивида.”
Акцентът върху свободата като фундаментална ценност се проявява и в отказа от идейно единомислие, доколкото “всеки член и привърженик на БСП е свободен да има и да изразява различни философски, религиозни и естетически възгледи” . В програмата на БСП присъства типичното за англосаксонския либерализъм привилегироване на прагматизма, което личи от твърдението, че “ние отдаваме приоритет на практическите програми и именно на тази прагматична основа целим единството на левицата” . Смятам, че от приведените по-горе цитати става ясно, в актуалната програма на партията се набляга основно на свободата, доколкото “социалистите са преди всичко демократи – това е новата политическа култура на БСП” .
Ако възприемането на базисната теоретична ценност на главния си идеологически опонент като своя собствена е несъмнено най-сигурният симптом за криза на идентичността, то при БСП такава очевидно съществува, която се вижда не само в основния документ на партията, но и в нейната реална политика, направлявана предимно от принципите на индивидуализма и прагматизма.
Разбира се, констатирането на либералния характер на програмата на БСП не бива да води до необосновано критикуване или отричане, а до опит да се вникне в реалните причини, провокирали прекомерното за една автентична лява партия акцентиране върху основните принципи на либерализма – свободата, демокрацията, безусловния примат на индивидуалността. Считам за правилна тезата, че основният документ на българската левица е продукт на своето време, характеризиращ се с опит от страна на БСП да покаже, че вече не е идентична със своя тоталитарен предшественик, схващан като основна заплаха за водещите политически ценности на съвременния свят.
Привилегироването на либералните спрямо социалните елементи е цената, която БСП заплати, за да може да се легитимира пред българската и световната общественост като модерна социалдемократическа партия, оперираща изцяло в рамките на общоприетото политическо и икономическо статукво. Доказателство за това е както приемането на партията в Социалистическия интернационал, така и трансформацията й от проруска в проевропейска, а в немалко случаи и в проамериканска партия. Виждаме следователно, че настоящата програма на БСП е изиграла своята позитивна роля. По законите на диалектиката обаче позитивното постепенно се превръща в своето друго, което в нашия случай личи от инициирането на дискусия относно новата програма на БСП, която следва да бъде по-адекватна на съвременните политически реалии.
Либерализацията на родната левица, която способства за трансформацията на последната в модерен социалдемократически субект, вече се превръща в сериозна заплаха за нейната идентичност, доколкото придвижването на БСП към центъра и дори вдясно от центъра днес е очевидно за всички. Солиден аргумент в защита на тази теза е възникването на оглавяваната от Александър Лилов и Янаки Стоилов вътрешноопозиционна лява фракция в БСП, която съвсем основателно обяви необходимостта от нов политически курс, връщащ партията към нейната автентична лява идентичност.
Солидарен съм с тезата, че именно реабилитацията на базисните леви ценности следва да залегне в новата програма на БСП. Присъстващият в действащата програма на партията акцент върху либералните ценности, най-вече свободата и нейните производни, трябва да бъде редуциран, доколкото БСП отдавна е доказала, че споделя универсалните демократични ценности, респективно, че не застрашава по никакъв начин актуалното политическо статукво. Днес страхът от призрака на комунизма съществува единствено за някои оперирани от чувство за реалност десни идеолози, чиято антикомунистическа реторика вече не впечатлява никой. В този смисъл БСП не бива да се страхува да наблегне отново върху онази велика идея, без която тя би се маргинализирала до една от многото десни партии, неспособни да предложат никакви реални алтернативи за бъдещето на България. Разбира се, визирам идеята за справедливостта, която би следвало да заема челно място в ценностната триада на демократичния социализъм. Единствено превръщането на справедливостта във фундаментална ценност, лайтмотивът на новата програма на БСП, би довело до съхраняване на идентичността на партията. В настоящата програма това отсъства, доколкото, както вече видяхме, се обявява, че “социалистите са преди всичко демократи”.
Без да омаловажавам значимостта на едно от най-великите творения на гръцкия дух, следва да отбележа, че за истинския социалист демокрацията не е самоцел, а средство за реализация на основната си идея – идеята за справедливостта. Цитираното твърдение показва известна деформация на историческата памет, доколкото социализмът от самото начало възниква като велика, изпълнена с хуманистичен патос идея за създаване на едно справедливо общество, в което бедността, унижението и експлоатацията ще бъдат изключение, а не норми, както е в много съвременни общества, включително и българското.
Демокрацията е само част от обема на понятието за справедливост, обхващащо множество други ценности, сред които, разбира се, водещо място имат социално-икономическите. Обобщено казано, новата програма на БСП, според защитаваната тук позиция, следва да способства за нейното завръщане в руслото на лявата социалдемокрация, доколкото единствено по този начин може да се преодолее кризата на идентичността на водещата политическа партия в България.
Тук трябва да подчертая, че лявата социалдемокрация, към която би следвало да се придържа БСП в новата си програма, няма нищо общо с движения като неокомунизма и социалшовинизма, тъй като не поставя под съмнение нито настоящето политическо и икономическо статукво, нито външнополитическите приоритети на България и на БСП в частност. Членството на Българската Социалистическа Партия в авторитетни интернационални организации, както и нейната проевропейска ориентация, заслужават сами адмирации, доколкото водят страната ни към, както се надявам, бъдещия център на световната политика – ЕС.
В заключение искам да взема отношение по въпроса за ролята на теорията в политиката. Както вече се каза, единият от симптомите за одесняването на световната социалдемокрация, и на БСП в частност, е прекомерното акцентиране върху прагматичното, единичното, индивидуалното, нещо, което се вижда особено добре при лейбъристката партия, която няма дори собствена програма. Теорията е принизена до мисловно обосноваване или по-скоро оправдаване на политиката на този или онзи партиен лидер. Така например “Третият път” на Антъни Гидън може да се разглежда изцяло като апология на английската дясна социалдемокрация в лицето на Тони Блеър. Аналогично стоят нещата и в Германия, където “Политиката на новия център” на Бодо Хомбах, както и “Демократичен социализъм или социална демокрация” на Томас Майер, където центризмът на Герхард Шрьодер присъства в теоретичен вид.
Тенденцията към елиминиране на солидния идеологически фундамент на партийната политика доскоро характеризираше и българската левица, но за щастие тя е на път да бъде преодоляна. Визирам провеждащата се на страниците на списание “Ново време” програмна дискусия, при която повечето водещи теоретици на лявото в България постигат безусловен консенсус относно необходимостта от теоретично, идеологическо, философско обосноваване на водената от БСП политика. Ако “философията е мисловна архаика, съхраняваща ценностите” , то въпросът е реалните действия на партията да бъдат съобразявани с конституиращи нейната идентичност непреходни социалдемократични ценности. Не бива да се забравя, че една от фундаменталните отлики на дясното от лявото е, че последното винаги е имало своите крупни теоретици.
Достатъчно е да се спомене само името на Маркс, който с трудовете си допринесе за превръщане на лявото в универсален, притежаващ общочовешки измерения смислов ориентир на всяка конкретна дейност. Днес повече отвсякога се усеща потребността на теоретичното обосноваване на социалдемокрацията като единствено адекватна политическа алтернатива в съвременния глобализиран свят, като удовлетворяването на тази потребност следва да бъде дело на философи, споделящи безусловно вярата на Оскар Лафонтен, че “сърцето бие отляво”!
