Роден през 1969 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг, има следдипломна квалификация във Виена и Хановер, специализация в областта на търговското право. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Издава в Германия две книги в областта на корпоративното право. Автор на поредица от статии в немските списания “Икономика и право в Източна Европа”, “Източноевпропейско право” и “Годишник на източното право”. Работи като юрист на свободна практика в Хановер.
‘Че Гевара е част от големите митове на това столетие. Неговият живот е историята на най-съвършения човек на нашата епоха.’
През октомври 2006 г. навлизаме в 40-ата годишнина от варварското убийство на легендарния лекар-революционер, д-р Ернесто Гевара, известен в целия свят като Че. Но кой всъщност бе човекът зад безсмъртния комендате, когото философът Сартр нарeчe съвършен. Вече половин век неговият мъжествен лик с черната барета и червената звездичка на нея ни съзерцава от стотици хиляди плакати, червени знамена и фланелки, носени на многомилионните социални протести в Чиапас (Мексико), Сиатъл (САЩ), Порто Алегре (Бразилия), Генуа, Лондон, Берлин, Флоренция, Рим и другаде по света. Неговите смели изказвания днес се цитират в официалните речи на новото поколение латиноамерикански политически лидери, а портретът му присъства в правителствените им кабинети. Неотдавна младият боливийски президент Ево Моралес започна встъпителното си слово с думите: „Ние от Движението за социализъм сме избрани, за да довършим делото на Че.“ А неговият колега от Венецуела Уго Чавес завърши речта си на срещата на народите на двете Америки в Мар дел Плата, Аржентина, с поздрава: „Да живее Че Гевара“.
Преди малко повече от година самият аз успях да се докосна до митичността на Че. Пътувайки по южното крайбрежие на Испания през август 2005 г., ми направи впечатление, че на много места се продават шапки и фланелки с неговия лик. Накрая и аз реших да си купя една от тях. Още с първото й обличане забелязах, че се промени отношението на испанците към мен, чужденеца. Непознати хора ми се усмихваха доброжелюбно, а от колите натискаха клаксони и ме поздравяваха с ръка, вдигната в юмрук. Настанявайки се в хотела в Марбея, луксозен курорт, за който казват, че е построен преди четвърт век с пари на сицилианската мафия, двама бразилци, дошли на работа в Испания, сочейки фланелката ми радостно възкликнаха: „ел хиеро“ (героят). Продължавайки своята обиколка из Иберийския полуостров, влязох в Португалия. Там във всеки град има поне по едно типично кубинско заведение на името на легендарния герой, с окачени негови снимки по стените.
Ернесто Гевара де ла Серна е роден в град Росарио, Аржентина, на 14 юни 1928 г. в семейството на заможни аристократи-земевладелци – Ернесто Гевара Линч и Целия де ла Серна. Родната му къща днес е превърната в музей, за посещението на който се чака на опашка. Сред посетителите често има и известни политици.
Още от най-ранна възраст малкият Ернестито (умалително Тете) след простуда на плажа заболява от тежка форма на астма, от която страда до трагичния край на живота си. С невероятна воля той се бори с мъчителните астматични пристъпи; става дори добър спортист по плуване, колоездене, футбол и ръгби. Автотренировките и свръхчовешката самодисциплина за преодоляване на болестта развиват у него качества, които са от голяма полза в по-нататъшния му живот на професионален революционер при преодоляване на неимоверните несгоди на партизанския живот.
Майката на Ернесто, Целия, въпреки че е от аристократичен род, не съблюдава догмите на църквата и официалните норми на живот във висшето общество. Този бунтарски дух тя предава и на Ернестито. За него тя полага изключителни грижи и научава едва 4-годишния Тете да чете. Когато неговите връстници тепърва разгръщат първите си книжки, Ернесто вече чете световните класици. Посятата от майка му любов към книгата Гевара запазва за цял живот. Дори по-късно, по време на партизанските походи, той използва всяка свободна минута за четене. С тази жажда за знания даже в най-тежките ситуации той неведнъж е изумявал събратята си по оръжие.
Още в ранните си години малкият Ернесто прави впечатление на дете със силно развито чувство за справедливост. И въпреки че е от заможно семейство, той предпочита да играе на улицата с бедните деца, отколкото с превзетите си връстници от богатите фамилии. Неговата детегледачка и днес си спомня, как той изнасял от къщи и раздавал на бедните другарчета свои дрешки, защото е намирал за несправедливо да има толкова много неща, а неговите приятели и зиме, и лете да са с едни и същи окъсани дрехи. Нерядко той ги кани вкъщи и на обяд. Родителите му никога не се противопоставяли на това. Така Ернесто, без сам да е засегнат от недоимъка, рано осъзнава какво означава глад и липсата на шанс в живота само поради това, че произхождаш от бедно семейство. От малък той започва да ненавижда богатите, които само заради социалния си произход и заради това, че имат пари се считат за нещо повече от останалите. Ернесто най-много уважава онези хора от низините, които с борба и самодисциплина са постигнали нещо в живота. Той остава верен на този критерий за оценка на хората, изработен още в юношеските години. Ярко изразената социално ориентация в мирогледа си Ернесто дължи предимно на възпитанието в семейството си. На 8 години е свидетел на нескритата симпатия на своите родители към републиканските сили по време на Испанската гражданска война 1936 – 1939 г. В дома им често отсядат прогонени от франкистите републиканци. Дори неговият чичо, Кордоба, участва като интербригадист и журналист в борбата на испанския народ срещу фалангистите. Младият Ернесто следи с интерес пламенните статии на чичо си за развоя на войната. Той старателно нанася на картата промените във фронтовата линия между републиканци и фашисти, а в игрите с приятели на улицата винаги е на страната на защитниците на испанската република.
Но истинско политическо израстване младежът получава по време на своите пътешествия из Латинска Америка. Пътуванията се превръщат в негова страст, заради която той прекъсва дори следването си. Чрез тях той се запознава с отчайващата бедност на обикновения латиноамериканец, независимо дали е от Боливия, Чили, Колумбия или Перу и с бруталното насилие на управляващите върхушки срещу най-малкия порив за социална справедливост.
Първоначално Ернесто Гевара възнамерява да следва инженерство, но мъчителната смърт на любимата му баба, Ана, болна от рак, променя решението му и той записва медицина, за да помага на хората, които имат нужда от него. В университета в Буенос Айрес учи с голяма упоритост, четейки по 12 часа на ден. През малкото време за почивка спортува, а понякога се отдава и на другата си страст – шаха, на която остава верен цял живот, дори и по време на партизанските походи. За да бъде финансово независим от своите родители, Ернесто работи като фотограф, медицински лаборант, захваща се и с всякакъв физически труд. Бездействието му е абсолютно непознато и рядко си позволява кратка почивка. Характерна черта е интересът му към различни начинания и натоварване до границата на физическите възможности, което той си налага по време на работа. . Друга негова отличителна черта, наследена от майка му, е презрението към буржоазния обществен етикет, която се проявява още в първите политически дискусии, в които излага възгледите си съвсем директно, без излишни официалности.
Първото си по-далечно пътешествие 21-годишният Ернесто предприема в началото на 1950 година, като обикаля с колело северната част на Аржентина, изминавайки общо 4500 км. По-късно с приятеля си Алберто Гренадо решават да предприемат по-голяма обиколка през цяла Южна Америка. За крайна цел набелязват столицата на Венецуела Каракас. След двумесечна интензивна подготовка и след като Ернесто обещава на майка си да се върне най-късно до една година, за да завърши следването си, на 12 октомври 1951 г. двамата с Гренадо потеглят от Кордоба (където междувременно се е преместило семейство Гевара) за Сантяго де Чили със стария мотоциклет на Алберто, „Нортън Подероса“. Поради повреда на мотора и липса на средства са принудени да работят, за да финансират по-нататъшното си пътешествие. От Сантяго продължават на автостоп с камиони на север, посещавайки най-големите медни мини на света в Чуквикамата, където се сблъскват с нечовешката експлоатация, на която са подложени миньорите, и отчайващата бедност, в която те живеят. Двамата приятели се отправят към древните градове на инките в Перуанските Анди – Куско и Мачу Пикчу, минават през перуанската столица Лима и се отправят към Сан Пабло, разположен в тропическата джунгла на Амазонка. Там те посещават стационара за болни от проказа и помагат на медицинския персонал в борбата с тази характерна болест на бедността. След 8-месечно пътешествие двамата достигат крайната си цел – Каракас. Тук Алберто Гренадо, който е дипломиран лекар, впечатлен от бедността и пораженията от проказата, решава да остане на работа в такава болница. У Ернесто, който също е потресен от непоносимите условия на живот и безмилостната експлоатация, на която е подложено населението на посетените страни, се затвърждава чувството, че цяла Латинска Америка е негова родина, а не само сравнително богатата и уредена Аржентина. Впечатленията от видяното и преживяното той описва в известната си книга „Латиноамерикана – мотоциклетни дневници“, където признава: „Тази обиколка на нашата огромна Америка ме промени повече, отколкото си представях“.
След раздялата с Гренадо Ернесто се завръща в Аржентина и продължава медицинското си образование. За 6 месеца полага успешно 14 изпита и през юни 1953 г. се дипломира като лекар. Само месец по-късно доктор Гевара отново напуска Аржентина, но този път завинаги. Той се сбогува с родителите си с прочутите думи: „Сега потегля един войн за обединена Америка.“
Младият лекар посещава отново спирките от предишното си пътуване. В еквадорското пристанище Гуяквил среща Рикардо Рохо, 29-годишен аржентински адвокат, радикален антиперонист и емигрант заради политическите си убеждения (след убииството на Че Рохо пише една от първите биографии за Гевара). Заедно с него и още трима аржентинци, политемигранти Ернесто заминава от Еквадор за Гватемала, в която по това време кипи социална революция. Демократично избраният през 1951 г. президент Джакобо Гусман форсира поземлена реформа, като национализира земи на богатите латифундисти в полза на безимотните. Това засяга най-вече североамериканския концерн „Юнайтед Фрут Къмпани“, който е най-крупният земевладелец в повечето централноамерикански страни. Дързостта да накърни икономическите интереси на САЩ и факта, че в правителството на Гусман има много леви министри, поставя Гватемала на прицела на ЦРУ. През юни 1954 г. под ръковдството на полковник Кастило Армас то инсценира антинароден метеж с 400 наемници, тренирани в съседен Хондурас. На 18 юни 1954 г. те нахлуват в Гватемала. Завързват се тежки сражения с привържениците на президент Гусман. Отлично въоръжените от САЩ превратаджии дори бомбардират столицата, където е и доктор Гевара. След като не е допуснат на фронта, той се записва доброволец в санитарно поделение. По време на бомбардировките 26-годишният Ернесто получава първото си бойно кръщение. След успеха на превратаджиите, подкрепени от по-голямата част от военните, легитимният президент Гусман е принуден да напусне страната, а наемниците на ЦРУ поставят свое марионетно правителство на политическия терор. Десетки хиляди гватемалци са арестувани, а хиляди изчезват безследно. Такава е съдбата на повечето нови другари на Ернесто Гевара, а самият той е принуден да потърси политическо убежище в аржентинското посолство, но отказва да се върне в Аржентина.
След двумесечно чакане той получава виза за Мексико. През осемте месеца в Гватемала младият доктор завързва контакти с много социално мислещи хора. Колкото по-леви са техните възгледи, толкова повече те му допадат. Ернесто Гевара интензивно се занимава и с класиците на социализма – Маркс, Ленин, Сталин и Мао, което го прави все по-убеден застъпник на идеята за изграждане на общество на социалната справедливост.
Пристигайки в Мексико Сити в края на 1954 г., Гевара се запознава с група леви патриотични кубински емигранти – истински революционери, които не се страхуват от директна конфронтация с политическия си противник. Те са участници в щурма на казармата Монкада в Куба през 1953 г., което е и първият опит за революция срещу омразния диктатор Фулгенцио Батиста, чийто кървав режим властва в страната цели две десетилетия. За това време Батиста превръща перлата на Карибите в корумпиран рай за североамериканската мафия и гигантски публичен дом за богатите американци.
Кубинските емигранти в Мексико са от „Движението 26 юли“ (М-26-7) и техен ръководител е младият адвокат Фидел Кастро. След неуспеха на акцията срещу казармата Монкада Кастро е пленен и осъден. Впоследствие е амнистиран и емигрира в Мексико, където обявява новите си планове за създаване на въоръжената група, с която да се завърне в родината си и да свали диктатора Батиста. Съдбовната среща на на Ернесто Гевара с Фидел Кастро е в средата на юли 1955 г. Младият лекар е очарован от революционната риторика на едва 29-годишния кубинец и след запознанство им осъзнава, че неговото призвание е да се отдаде като лекар на кубинската революция. Той я възприема като първа стъпка към едно голямо освободително движение, което ще възпламени цяла Латинска Америка, както неговата родина Аржентина, така и всички бивши и настоящи колонии по света.
Междувременно на 18 август 1955 г. младият Ернесто сключва брак със своята другарка от Гватемала Хилда Гадеа. След като е освободена от затвора, където е хвърлена от превратаджиите на полковник Армас, тя емигрира също в Мексико. На 15 февруари 1956 г. се ражда първото дете на Гевара Хилда-Беарис.
През април 1956 г. подготовката на движението „М-26-7“ за въоръжена борба навлиза в нова фаза. Кубинците наемат една ферма в Чалко, на 60 км от Мексико Сити, където под ръководството на ветерана от Испанската война, полковник Алберто Байо, започва военното им обучение – стрелба, бойни спортове, походи, оцеляване в условията на партизанска война. Един от най-добрите във всички дисциплини е Ернесто Гевара, когото другарите му фамилиарно наричат Че. Това име идва от Аржентина, където преди обръщението към уважаван човек се добавя и доброжелателното „Че“. Обръщението толкова допада на Ернесто Гевара, че той вече сам държи всички да го наричат само Че. Така той се подписва впоследствие и като главнокомандващ партизанската армия, като министър на икономиката в Куба и като директор на Централната банка на страната.
През юни 1956 г. става неприятен инцидент с тренировъчния лагер в Чалко. Властите очевидно са получили информация за неговото съществуване и го щурмуват, участници в него са задържани. Поддържащите ги кръгове обаче събират средства и плащат за освобождаването им. Само Че Гевара е задържан за по-дълго, тъй като при разпитите открито се обявява за комунист, а съдът му създава проблем с изтеклата виза. Фидел Кастро поема защитата му и два месеца по-късно Че е освободен, при условие, че ще напусне страната, но той се укрива и остава в Мексико.
След освобождаването на Ернесто Гевара кубинците форсират подготовката за десант в Куба. С дарения от привърженици Кастро купува старата моторна яхта „Гранма“. Въпреки че дървеното корабче е само за 12 души, през нощта на 25 ноември 1956 г. 82 въоръжени революционери начело с Фидел Кастро отплават от мексиканското пристанище Тукспан с „Гранма“ към Куба.
Морската одисея на бунтовниците продължава цяла седмица, настига ги буря, принудени са да изхвърлят голяма част от провизиите, лекарствата и дори част от бойното снаряжение. Едва на 2 декември виждат на хоризонта планинския масив на Сиера Маестра в най-източната кубинска провинция Ориенте. Изпитанията им обаче не свършват – „Гранма“ засяда на 2 км от безлюдния плаж на Лос Колорадос, с плуване пренесят остатъка от снаряжението, след това трябва да преодолеят непроходимите мангровови гори. В това време отрядът е открит от военни самолети и е атакуван. Бойците са принудени да се разпръснат, а в последвалите тежки сражения голяма част от тях са или убити, или ранени и арестувани. Едва в края на декември остатъците от екипажа на „Гранма“ успяват да се срещнат на уговореното място в планината, от 82 души са оцелели 15; сред тях са братята Кастро и леко раненият Че Гевара. Загубено и унищожено е почти цялото снаряжение, останали са им само 7 пушки. И въпреки отчайващите реалности оптимизмът и бойният дух на предводителя Фидел Кастро е несломим. За кратко време с помощта на симпатизанти от населението и на местни бойци от „Движението 26 юли“ оцелелите от „Гранма“ успяват да изградят отново действащ отряд. След дълги преходи, с цел да укрие местонахождението си, отрядът води и първото си успешно сражение в местността Ла Плата. В боя коменданте Кастро се показва като брилянтен военен стратег и психолог. При първите сражения на младия лекар Гевара е възложено да се грижи за ранените, за пленниците и за здравословното състояние на селското население. С този жест партизаните спечелват трайно и местното население за своята справедлива кауза. Доктор Гевара е верен на дадената Хипократова клетва и подпомага с малкото медикаменти, с които разполага, на равни начала всички нуждаещи се.
По собствено желание на Че през май 1956 г. му е предоставена лека картечница. От този момент нататък той взема пряко участие в бойните действия, доказва се като безстрашен боец, който със свръхчовешка воля преодолява несгодите на партизанския живот, астматичните пристъпи и липсата на лекарства за тях. Всичко това, в съчетание с неговата храброст и мъжество в боя, не убягва от вниманието на кубинските му другари и той е издигнат до чин коменданте на втората партизанска колона на разрастващата се бунтовническа армия. Така Ернесто става първи заместник на Кастро и получава червена звездичка на баретата си, с която днес е известен легендарният му портрет.
След прогонване на последните правителствени войски от планините на Сиера Маестра партизаните и местното население започват усилено да изграждат цивилната инфраструктура в освободените райони. По инициатива на Че Гевара се построява малка болница, хлебопекарна и животновъдна ферма. Че провежда и първите стъпки на аграрната реформа в Куба, същевременно участва в програмите за ограмотяване на населението, експериментира с производството на оръжия, създава партизанския вестник „Ел кубано либре“ и бунтовническото радио „Ребелде“. С неуморната си активност и безгранична скромност, човещина и принципност Че още тогава се превръща в мит за обикновените хора и в любим командир за своите бойци. Гевара никога не изисква от тях повече, отколкото самият той е в състояние да даде или направи и остава верен на тези свои принципи и по-късно, като министър.
Периодът на успешна партизанска борба в Куба е най-щастливата част от живота на Ернесто Гевара. В труднопроходимите планини на Сиера Маестра той за първи път вижда осъществена мечтата си за на нов тип общество, изградено на принципите на солидарността и другарската взаимопомощ. В книгата си „Кубински дневници“ той пише за този период: „Партизанското движение и селските труженици постепенно се сляхме в едно общо цяло“. Революционната дисциплина на партизанския живот и съжителството на Че с морално чистото местно население през тези три години силно го впечатляват и предопределят бъдещите му военни, политически и морални представи. В останалите 10 години от краткия си живот той винаги търси да осъществи този събран в Куба опит, дори в условия, където действат съвсем други реалности, както по-късно в Конго и Боливия. Този негов идеализъм и безкрайна вяра в хората му носи в по-късните революционни начинания извън Куба чести разочарования и води в крайна сметка до неговата трагична гибел.
През пролетта на 1958 г. режимът на Батиста започва широкомащабна офанзива срещу партизаните в Сиера Маестра. След първоначалните успехи на армията партизаните, макар и в отчайващо числено малцинство (1:20), успяват да разгромят правителствените войски и трайно да ги изгонят от планините в Източна Куба. След тази победа, която пречупва гръбнака на силите на Батиста, партизаните сформират 3 отряда и през лятото на 1958 г. форсират равнините на запад от Сиера Маестре. Един от тримата главнокомандващи е Ернесто Гевара. На 30 август 1958 г. неговият отряд потегля на тежък 6-седмичен поход, постигайки победа след победа и провеждат аграрна реформа и в Централна Куба. Коменданте Че успява да се обедини с местните съпротивителни движения. На 29 декември 1958 г. партизанският отряд от 400 бойци на Ернесто Гевара печели най-голямата си победа, след като успешно щурмува 4- хилядния гарнизон, укрепил се в най-големия град на Централна Куба, Санта Клара. Въпреки че съотношението на силите е 1:10, а правителствените войски разполагат и с бронирана техника, последните боеспособни подразделения на Батиста са разгромени и пътят към Хавана е свободен. След тази брилянтна победа, която до голяма степен се дължи на коменданте Че, в новогодишната нощ Батиста избягва в Доминиканската република. Славната победа на легендарния Че достига чрез световните медии до всички кътчета на земята. На 2 януари в Хавана навлизат първите партизански колони, посрещнати навсякъде от населението като на всенародна фиеста.
Дори в тези еуфорични моменти на триумф Ернесто Гевара запазва своята безкомпромисна принципност и морал и забранява на бойците да конфискуват колите на бягащите привърженици на падналия режим. Той ги задължава да спазват военната дисциплина и да влязат в столицата като редовна армия с камиони и бойни машини.
В Хавана Че е назначен за главнокомандващ на военния щаб. Възложено му е изграждането на новата революционна армия на Куба, което включва както културното и идейното възпитание на войните, така и наказване на виновните от армията на Батиста за избиването на десетки хиляди хора по време на кървавия режим на диктатора.
На 7 февруари 1959 г. Ернесто Гевара е удостоен с кубинско гражданство за заслугите си към революцията. През лятото на същата година му е възложено да ръководи индустриалния отдел към Националния институт за аграрна реформа, Институт е смятан за център на кубинската революция и най-важният ресор в него е именно индустриалният, който трябва да координира индустриализацията на изостаналата аграрна страна. На 26 ноември същата година Че е назначен и за президент на Националната банка, с което е издигнат до третия по важност пост в страната и се превръща в икономически двигател на революцията. От тези позиции той поставя основите на икономическото развитие на Куба, които са валидни и до днес, и се превръща в главния стратег за изграждане на кубинския социалистически модел. За да се справи както трябва с възложените му важни задачи, 31-годишният лекар си налага желязна дисциплина и разпределение на времето. Чете много книги по икономика, финанси и математика, рядко спи повече от 4 часа. И въпреки че заема едни от най-важните постове в страната, в душата и съзнанието Че си остава революционерът от планините, който мечтае да промени целия свят, а не само една страна.
Верен на отрицанието към всякакви официалности, той не сменя униформата си с костюм, а кабинетът му е обзаведен изключително скромно – едно голямо бюро, много книги и бойния му автомат на стената. Че се идентифицира с революцията, където и да се намира. Като неин посланик той я пропагандира дори когато е на посещение в Съединените щати и ООН. В ежедневната му работа на първо място е желязната партизанска дисциплина. Готов е да даде всичко от себе си за общото дело, но очаква същото и от своите сътрудници. Работи по 18 часа на ден, винаги точен, а в личния си живот е скромен до аскетизъм. Отказва се от заплатата си на министър и на президент на Националната банка в полза на държавата и живее със значително по-ниското възнаграждение на майор от кубинската армия. Редовно участва в доброволните неделни трудови акции, независимо дали са по строежите или в селското стопанство.
Тоталният отказ от всякакви привилегии, материални подаръци и предимства е част от неговия морал. Неведнъж е наказвал директори на предприятия за това, че са предлагали подаръци на него, на семейството му или на неговите сътрудници с мотивировката, че разхищават обществено имущество. Поради тоталното му физическо и интелектуално отдаване на обществото и революцията и изключително скромния и принципен живот Че Гевара е обичан и уважаван, дори обожаван от народа. Както по време на партизанските години в Сиера Маестре много от сътрудниците са му фанатично предани. Но има и такива, които именно заради тези му качества са недобронамерени към него. Едни, защото не споделят неговия отказ от всичко материално, други, заради високите му морални изисквания, трети, просто защото не издържат на високите трудови темпове около него, а четвърти, защото не споделят изцяло политическите му идеали. За Че Гевара волята, моралът, дисциплината и преодоляването на материалната корист у всеки са разковничето за изграждане на новото общество на истинския социализъм.
Преследвайки своите социални идеали, Ернесто Гевара се заема с провеждането на аграрна реформа и на програма за национализиране на икономиката, банките и външната търговия, осъзнавайки много добре, че тези стъпки неминуемо ще доведат до конфронтация със Съединените щати. Само 5 години преди това Че Гевара е свидетел на преврата в Гватемала срещу демократично избрания президент Гусман, организиран от ЦРУ, след като неговото ляво правителство започва национализация и пряко засяга интересите на Щатите. Както в Гватемала, така и в Куба около 2/3 от икономиката и земята са американско притежание. Реакцията на САЩ не закъснява – на 4 март 1960 г. в пристанището на Хавана е взривен кораб с оръжие от Белгия. Щетите са огромни, убити и ранени са стотици. Че Гевара се включва лично в разчистването на руините. По време на траурната церемония за убитите известният фотограф Алберто Корда прави легендарната снимка на Че, която и днес ни гледа от милиони плакати, знамена и фланелки. През октомври същата година Съединените щати прекъсват дипломатическите отношения с Куба и й налагат тотална икономическа блокада, в която принудително включат и останалите американски страни. Тази изолация нанася тежки поражения на Острова на свободата.
За да компенсира загубата на регионалните пазари, Че Гевара ориентира Куба икономически към социалистическите страни, въпреки че не одобрява модела на съветския бюрократичен социализъм и вождисткото наставничество на СССР. От 22 октомври до 22 декември той посещава Източна Европа и Китай, където сключва редица договори за икономическо и военно сътрудничество. На 23 февруари 1961 г. Ернесто Гевара става министър на икономиката на Куба.
На 17 април 1961 г. САЩ организират голям военен десант. Кубинските революционни сили съкрушително разгромяват тази агресия в Залива на прасетата Кочинос. По време на битката Че е леко ранен. След тази агресия Гевара подкрепя решението на кубинското правителство за дислоциране на съветски атомни ракети на острова. Противоречията със Съединените щати се изострят до крайност. САЩ налагат пълна морска блокада на острова. Светът е изправен пред ядрен апокалипсис.
Въпреки че икономическата блокада и неимоверния военен натиск довеждат Куба до тежка стопанска криза, Ернесто Че Гевара е един от най-острите критици на Хрушчов за решението му от 28 октомври 1961 г. за оттегляне на съветските ракети от острова. У него се затвърждава несъгласието с някои аспекти на политиката на Съветския съюз. Докато Хрушчов провежда линия на мирно съвместно съществуване, Че Гевара е привърженик на износа на опита от кубинската революция и в други слаборазвити страни. Той дори нееднократно упреква съветските ръководители, че не подкрепят достатъчно революционните и освободителни движения по света. Най-силно неговата критика прозвучава на конференцията на 25 февруари 1965 г. в Алжир за солидарност с афроазиатските страни. Тук той взема съдбоносно решение, което променя цялата му по-нататъшна съдба.
Завръщайки се на 15 март в Куба, Ернесто Гевара решава да осъществи дългогодишните си намерения за разпространяване на кубинския революционен опит и в други региони на света. Той се среща с Фидел Кастро, осведомява го за своите планове и се оттегля от ръководните постове като министър на икономиката и президент на Националната банка. На 2 април 1965 г. с 14 кубински доброволци заминава за Конго, Централна Африка, за да подпомага местните съпротивителни движения срещу компрадорския режим на президента Чомбе. Тук, обаче, той и неговите другари се сблъскват с липсата на достатъчна революционна мотивация и бойна дисциплина у местната съпротивата. Освен това тя не приема Гевара за свой предводител, защото е чужденец и не говори езика им.
След множество разочарования Че напуска Конго на 21 ноември и след неколкомесечен престой в Танзания и Европа се завръща в Куба. През тези месеци той написва книгата „Африканската мечта“, в която разглежда причините за неуспеха на мисията в Конго. Верен на своята идея, Че замисля и организиране на партизанско движение в Южна Америка, което да освободи и обедини целия субконтинент. Планът е да се изгради партизанска армия в най-централната южноамериканска страна – Боливия, от която да се прехвърли огънят на революцията и в другите латиноамерикански държави и най-вече в Аржентина. Това е съкровената мечта на Ернесто Гевара – да види родината си свободна и изграждаща истинския социализъм. Той получава обещанието на Фидел Кастро за подкрепа и на 7 ноември 1966 г. заедно с още 18 души кубинци-доброволци, представящи се за търговци, пристигат в базовия партизански лагер Нанкахуазу в Югоизточна Боливия. Оказва се обаче, че това място е неправилно подбрано – в труднопроходим планински район, рядко населен само с индианци и с малко възможности за осигуряване на храна и вода.
Местното население не говори испански, наплашено е и е дори враждебно настроено към всички бели. Поради голямата изолираност на оперативната зона отрядът не може да получи подкрепа от съпротивителните групи в градовете.
Тези обстоятелства се оказват фатални за отряда. На 23 март 1967 г. правителствени войски попадат на лагера. Виновен за последвалия провал се счита аржентинецът Циро Бустос, който заедно с французина Режис Дебри е трябвало да поддържа връзка със съпротивителните движения в градовете и с чуждестранните симпатизиращи организации. Двамата са арестувани и след направени под заплахата за изтезания разкрития, освободени.
В тази обстановка партизаните изоставят лагера заедно с всички провизии и лекарства. Оттук нататък бойците на Че са подгонени като диви зверове. Оставени сами на себе си, изолирани от недоверчивото и враждебно индианско население, измъчвани от глад, жажда и болести, те водят непрекъснати отбранителни сражения в непозната местност, макар понякога и с успех, срещу добре въоръжени и обучени от ЦРУ спецчасти на боливийската армия. В тези трудни моменти Че Гевара записва в прочутия си Боливийски дневник: „Партизанска война без подкрепа на населението е обречена на катастрофа“.
На 8 октомври 1967 г. започва трагичната развръзка. Силно оределият отряд, разделен на три части, е притиснат в каньоните на река Юро и води последната си битка. В нея оцеляват само 5 души; Ернесто Гевара е ранен в крака и заловен. Знаейки кой е, боливийските рейнджъри не смеят да го убият веднага и отправят запитване до столицата Ла Пас. След консултация с Вашингтон и страхувайки се от публичен процес срещу легендата Че, президентът на Боливия Бариентес издава заповед за разстрел на пленените бойци без съд и присъда. Единствен доброволец за екзекуцията се явява лейтенант Марио Теран. Когато влиза в стаята на ранения Гевара, придружаван от агента на ЦРУ Феликс Родригес, Теран трепери от страх и не може да натисне спусъка. Тогава Че му заповядва: „Хайде, подлецо, стреляй! Ще убиеш един мъж“ и му обръща гръб. Теран стреля със затворени очи.
Така в 13 ч и 10 мин на 9 октомври 1967 г. в училищната стая на малкото боливийско градче Ла Хигера един примитивен получовек и платен наемник прекъсва живота на „най-съвършения човек на нашата епоха“, както се изказва за Ернесто Гевара иначе скъпият на похвали философ Жан Пол Сартр.
След това палачите на Че отрязват двете му ръце и ги изпращат за експертиза в Ла Пас и САЩ. Оттам ги отправят като зловещо предупреждение в Хавана. Обезобразеният труп на 39-годишния революционер е заровен тайно през нощта, в масов гроб с останалите убити партизани под асфалта на военното летище в гр. Валегранде. 28 години местонахождението се пази в абсолютна тайна. Управляващите в Ла Пас и Вашингтон се страхуват гробът на Че да не се превърне в свято място за поклонение на милиони хора. Едва през 1997 г., след като бивш офицер от боливийската армия проговаря, антрополози от Куба и Аржентина откриват гроба.
Костите на Че са разпознати, пренесени във второто му отечество Куба и препогребани в мавзолей в града на неговата най-голяма революционна победа – Санта Клара.
Борейки се до последен дъх за един по-добър и страведлив за всички свят, лекарят-революционер, д-р Ернесто Гевара, ни завеща след смъртта си безценното богатство – епичния роман на своя невероятен живот, който го превърна в идол за милиони хора по земята. За много латиноамериканци той е светец и те произнасят името му със същата обич, както се обръщат към Исус Христос.
В пантеона на човечеството във вечността ще се съхрани за поколенията девизът, който води легендарния Че през целия си бурен живот:
„Нека бъдем реалисти и да опитаме невъзможното!“
Биографичните данни са по:
– О. Сола и Ф. Гарсия, Че – мечтата на бунтовника, Берлин 1997 г.
– Ф. Хетман, Солидарността е нежността на народите – животът на Ернесто Че Гевара, Базел, 1999 г.
– Щ. Лаарем, Че Гевара, 2004 г.
