На централноевропейците им дойде до гуша от безкрайните реформи, които им се наложи да преживеят за изминалите 17 години след падането на комунизма.
Роберт Андерсон, Ян Ченски, Кристофър Кондон и Стефан Уайгстил, 27 септември 2006 г.
Беше време, когато многочислените антиправителствени демонстрации в Централна Европа предизвикваха на Запад възторг и пораждаха надежди. Днес всичко се промени. Вълненията в Унгария – първите след краха на комунизма – пораждат само съмнения и тревога относно бъдещето на целия регион. Когато демонстрантите щурмуваха сградата на държавната телевизия, впечатлението бе, че всичко това става някъде в Третия свят, а не в солидно изглеждащия център на унгарската столица.
Макар че до насилие се стигна само в Унгария, признаци за нестабилност се забелязват във всички държави, встъпили в ЕС през 2004 година.
В Полша, поради разпадането на неуправляемата правителствена коалиция, вероятно на избирателите ще се наложи за втори път в една и съща година да отидат до урните за гласуване. В Чешката република юнските избори родиха един раздробен парламент (десните и левите партии взеха еднакъв брой мандати), и оттогава страната така и не получи едно стабилно, дееспособно правителство. В Словакия премиерът – популист Роберт Фицо е на власт благодарение на поддръжката на своя авторитарен предшественик Владимир Мечиар и лидера на радикалната Словашка национална партия Ян Слота. Министър-председателят на Унгария Ференц Дюрчани каза във връзка с това: ”В тези страни е налице реално съперничество между радикалните националисти и прогресистите.”
Опасността, разбира се, не трябва да се преувеличава. Криза в Източна Европа няма. Темповете на икономическо развитие в региона са с 2-3 % по- високи в сравнение със Западна Европа. Пък и неприятните реформи, да речем в Германия, Франция или Италия се усещат не по-малко болезнено. В качеството на стабилизиращ фактор за централноевропейските икономики се явяват резултатите от петнадесетгодишното постъпателно развитие на техните икономики, членството им в ЕС и НАТО, а също и притокът на чуждестранни инвестиции.
Обаче ако нестабилността продължи дълго, това крие реални негативни последствия. Управляващите партии си осигуряват популярност, отлагайки “за по-нататък” болезнените реформи, необходими за завършване на посткомунистическата модернизация. Макар че жизненото равнище на населението в тези страни сега е с 45% по-високо в сравнение с 1989 година, то отстъпва както преди с 40% на аналогичните показатели за Западна Европа.
Недоволството на хората отваря вратата към властта на популистите, които понякога не проявяват излишна привързаност към принципите на ЕС, като финансова дисциплина, пазарна икономическа политика и спазване на правата на малцинствата.
Неуредиците в страните на Централна Европа биха могли да подкопаят техните усилия да обезпечат поддръжката на по-нататъшното разширяване на ЕС. Независимо от това, че Еврокомисията одобри условно встъпването на България и Румъния в ЕС през 2007 година, съдбата на бъдещите кандидати, особено на Турция, остава под въпрос.
Причина за сегашните брожения стана умората от реформите. На централноевропейците им дойде до гуша от безконечните преобразувания, които им се наложи да преживеят за 17 години след падането на комунизма.
Предимствата от реформите усетиха далеч не всички – нископлатените работници, безработните и пенсионерите считат, че са били оставени на произвола на съдбата и на корумпираните чиновници.
Преди влизането на тези страни в ЕС подобни настроения бяха обуздавани: управляващите от страните-кандидатки не искаха да рискуват членството в съюза заради собствената си липса на дисциплина – политическа или финансова. Обаче след присъединяването към Евросъюза през май 2004 г. политиците от Централна Европа вече не чувстваха необходимост да се държат безупречно.
Освен това сега, когато нуждата от поддържане на вътрешнополитически консенсус отпадна, в тези страни отново се разразиха старите дрязги – в това число споровете между бившите комунисти и антикомунисти, изплували на повърхността в Унгария и Полша, или междуетническите распри в Словакия. Александър Смоляр от варшавския център за анализи, фонда “Стефан Батори”, отбелязва: ”Мисля, че в момента наблюдаваме една закъсняла реакция на крайно скъпоструващия и болезнен процес на интегриране в Европа.”
В различните страни тази реакция намира различни проявления. В Унгария, където комунистическият режим се отличаваше със сравнителен либерализъм, преходът към новия строй протичаше твърде гладко. И бившите комунисти, които се преобразуваха в Социалистическа партия, и консерваторите от Fidesz (Унгарски граждански съюз) безсрамно залъгваха избирателите с някои социални придобивки – нещо, което доведе държавните финанси до пренапрежение.
Ференц Дюрчани, премиерът-социалист, който бе преизбран за нов мандат през април тази година, обеща да скъса с миналото и да затегне финансовата дисциплина.Той обаче сериозно сгафи, признавайки пред колегите си по партия, че е спечелил изборите, защото е излъгал обществото за състоянието на държавните финанси. Въпреки демонстрациите и протестите, Дюрчани продължава да отстоява своята позиция, заявявайки, че неговите думи са просто призив за действие. Но макар че през тази седмица мащабът на протестите очевидно намаля, сериозно изпитание за премиера остават местните избори, които ще се състоят тази неделя (партията на Ф. Дюрчани претърпя сериозен провал на тези избори – бел. прев.).
Както в Унгария, и в Чешката република икономиката се развиваше твърде успешно, което позволяваше на правителствата – както леви, социал-демократически, така и десни, от Гражданската демократическа партия (ODS) – да избегнат болезнените структурни реформи, особено в системата на здравеопазването и пенсионното осигуряване. В условията на динамичен икономически растеж бизнесмените не се вълнуват особено от това, че страната за три месеца остава без правителство, а кабинетът на Мирослав Тополанек, неотдавна назначен за премиер от партията ODS, едва ли ще издържи и няколко месеца. Чехите, по всичко личи, не са настроени в полза на политическия радикализъм, но отсъствието на здраво правителство би могло да постави под заплаха стабилността на страната.
В Словакия пък последните няколко години се случиха твърде бурни. През 1998, след като се избави от здравата хватка на Мечиар, страната пое пътя на либералните реформи, издигна се от изоставаща държава в лидер на посткомунистическото пространство и привлече крупни чуждестранни инвестиции, преди всичко в областта на автомобилната промишленост. Въпреки това обаче безработицата упорито не се понижи, избирателите губеха търпение, през лятото предпочетоха да изберат Фицо с неговата антиреформаторска програма. Въпреки предупрежденията на партньорите от ЕС, неговата партия Smer сключи съюз с Мечиар и националистите на Слота.
Павол Демеш, шеф на отдела за Централна и Източна Европа в американската обществено-политическа организация „Германски фонд Маршал”, твърди, че най-лошите опасения, свързани с идването на власт на Фицо не са се оправдали. Въпреки това унгарското малцинство в Словакия се безпокои от позицията на Слота, бизнесмените ги вълнува въпросът как предизборните обещания на Фицо ще се съчетаят с критериите на финансовата дисциплина, а действащата в рамките на целия ЕС Партия на европейските социалисти се готви да прекрати членството на Smer заради нейните връзки с националистическата групировка.
В Полша поради трудностите на посткомунистическия преходен период, съпроводени от радикални реформи, избирателите повече отвсякога са разочаровани от политическия елит. В резултат на това на изборите през миналата година победи консервативната партия “Право и справедливост” (PiS), която обеща да оздрави политическия живот. Избирателите очакваха, че PiS ще се коалира с либералната “Гражданска платформа”. Обаче потенциалните партньори се отдръпнаха и на PiS се наложи да скалъпва правителство съвместно с лявата популистка “Самоотбрана” и дясната Лига на полските семейства.
През септември 2006 г. обаче между PiS и “Самоотбрана” се получи разрив и на първата и се наложи да търси нов съюзник в лицето на Селската партия. Ако този нов алианс не бъде сформиран, предстоят нови избори. Впрочем нестабилността на ситуацията не пречи на президента Лех Качински и неговият брат-близнак Ярослав Качински, заемащ премиерския пост, да провеждат радикална политика – да гонят бившите комунисти от държавните постове и да установяват централизиран контрол над такива учреждения като Централната банка. Освен това твърде напориста е външната им политика – особено по отношение на двете съседни велики държави Германия и Русия, което доведе до усилване на антиполските настроения в последните.
Бизнесмените се опасяват, че антикомунистическите “лустрации” могат да предизвикат разкол в обществото. Що се касае до макроикономическата политика обаче – поводи за особени тревоги няма; в икономиката продължава динамичният ръст, а държавните финанси са под контрол – планираният бюджетен дефицит за 2006 и 2007 година представлява по-малко от 3% от БВТ, т.е. отговаря на изискванията за преход на страната към единна европейска валута.
Но в други страни от региона стремежът към по-скорошно членство в зоната на еврото беше принесен в жертва на политическата конюнктура. До 2004 г. правителствата на централноевропейските страни бяха обещали, че това ще стане в най-кратки срокове – например намерението на Унгария беше да премине към евро още през тази година. В действителност обаче бюджетът за 2006 година ще бъде с гигантски дефицит от 10% от БВП.
Словакия потвърждава предишната дата за встъпване в Еврозоната – 2009 година, но възможностите на Фицо да удържи завещания от неговия предшественик график предизвикват силни съмнения. Някои от новобранците в ЕС се откъснаха далече напред – Словения ще влезе в Еврозоната през следващата, 2007 година, а Прибалтийските републики през 2008 г. Централна Европа планира да направи това едва през 2010 -2014 г.
Форсирайки прехода към общоевропейска валута, правителствата на тези страни получават възможност за съкращаване на бюджетния дефицит до предвидените критерии от 3%. Икономистите предупреждават, че Централна Европа пропуска шанса да осъществи реформи, които ще трябва да се проведат, но това ще стане може би при по-малко благоприятни условия.
В същото време развитието на събитията в страните от региона оказва влияние на взаимоотношенията им с партньорите от ЕС. Полша например трудно съчетава новопридобитата динамика с необходимостта от съгласуване на позициите с всички страни от Съюза, даже в сферата на енергетиката, където Варшава се стреми към сътрудничество. Разбира се, за реална опасност от това, че западноевропейските велики държави ще обърнат гръб на Централна Европа, едва ли може да се говори. Централноевропейските държави обаче се сдобиват с репутацията на непредсказуеми и ще им бъде трудно да оказват натиск върху европейските си партньори. А това е особено важно в светлината на бъдещото разширение на Съюза, за което се застъпва мнозинството от страните в региона.
Централна Европа не е обречена да играе ролята на политически маргинал. Отчитайки впечатляващите им показатели и значението им за световната икономика, позицията на страните от региона няма да бъде игнорирана. Обаче ако ръководителите на тези страни искат техния глас на заседателната маса на ЕС да звучи с пълна сила, те са длъжни да провеждат последователна и предсказуема политика.
