Панко Анчев е литературен критик и историк на българската литература. Интересите му са насочени към социалистическите идеи в литературата от Възраждането до наши дни. Автор е на книгите „Творци и слова”, „Човекът в словото”, „Съвестта на думите”, както и на много студии, статии и рецензии.
За Русия ХХ век е век на революции. В самото начало и в самия край на века тя бе разтърсена от радикални преобразувания, които рязко промениха хода на нейната история. Първия път тя даде много жертви и проля потоци кръв. Втория път революцията бе безкръвна, но също взе жертви.
Отварям дума за Първата руска буржоазна революция през 1905 г., но всъщност имам предвид Великата октомврийска социалистическа революция през 1917 г. Връзката между тях е толкова естествена, логична и здрава, че бихме могли да говорим за осъществяване на една Велика руска революция, която започва като буржоазна, преминава през събитията от февруари и октомври 1917 и завършва с гражданска война, след която Русия сама разреши дилемата по какъв път да върви. На пръв поглед тя избра пътя на социалистическото развитие, т.е. отхвърли наченалия се капитализъм, но по същество трябваше да довърши онова, което бе започнал още Петър I: радикални икономически реформи, чиято цел е индустриализацията, разширяване на империята и укрепване на военната й мощ, единение на нацията и утвърждаване на многонационалната държава чрез културно и политическо сближаване на всички народи, които я съставят.
За разлика от западноевропейските държави Русия навлиза в своята буржоазна революция в състояние, което те са преживели вече доста отдавна, но без да ускоряват историята и извършват революции. Тя фактически живее в две епохи: средновековие и модерни времена. В Европа буржоазната революция завършва процеса на обуржоазяване, като отнема от аристокрацията политическата власт, след като вече й е отнела икономическата. В Русия аристокрацията държи и икономическата, и политическата власт. „Третото съсловие“ е все още малобройно, мудно и практически не е в състояние само да помете аристокрацията от политическата сцена. Делът на индустрията в Русия е малък, колкото и бързо все пак да се увеличава в навечерието на ХХ век. Средновековието е част от бита, ежедневието и политическата система, но и Модерната епоха още не може да се утвърди окончателно. Конфликтите между двете епохи се проявяват стихийно, подмолно, предпазливо дори. Вижда се обаче, че всичко това води до загуба на мощ в държавата. Геополитически Русия е велика сила, но фактически постоянно смалява своето реално влияние, което е придобила в предишната епоха. В компанията на останалите тя наистина прилича на колос върху глинени крака. И ако все пак успява да побеждава във войни, то е, защото воюва със сродни на нея военни и икономически сили. А и тези победи й струват толкова скъпо, че се обезсмислят напълно. Първата световна война показа на нея и на света какво е истинското военно и военнопромишлено състояние на Русия и какво я очаква, ако не промени парадигмата на своето вътрешно икономическо и геополитическо съществуване.
Да, наистина, прекалено дълго съжителстват едновременно двете системи. Феодализмът почти напълно е разложен, аристокрацията агонизира като социална класа, властта й е почти износена и негодна в сложната икономическа и политическа обстановка в модерната епоха; буржоазията от своя страна прави прощъпалника си твърде бавно и несигурно, тъй като няма условия за по-динамично развитие. Твърде голяма е държавата и твърде неравномерно са разположени по цялата й територия новите индустриални центрове. По същество реалните капиталистически преобразувания се осъществяват предимно в Петроград и Москва и в европейската част на Русия. Навсякъде другаде движението е твърде анемично, половинчато, недовършено.
Времето обаче не чака. Русия е изправена пред изпитанията на Модерната епоха. Тя трябва да избира дали да влезе в ХХ век, или да остане в миналото и да изчезне от картата на света. В такива мигове историята ускорява своя ход чрез революции. В изключителни случаи и за определени народи и държави историята може да направи изключение и да пренебрегне законите, които сама е установила. Тя е в състояние „да изтегли“ напред процесите и да прескочи етапи, за да се изпълнят нейните предписания. Така става и с Русия. Революцията през 1905 г. е точно такова „прескачане на етапи“, „ускоряване на историята“, за да се даде шанс на Русия да се изравни реално с останалите „велики сили от нов тип“, каквито вече са Франция, Германия, Австро-Унгария и Англия (Историята обаче не дава такъв шанс на Османската империя! Защо? — това е предмет на друг анализ.).
Но революцията от 1905 г. разчиташе предимно на „третото съсловие“. Субект на тази революция бе буржоазията и тя пожела да бъде и основния й осъществител. Изолирана от тези, които би трябвало да са й най-близките и ревностни съюзници — пролетариата (доколкото все пак го има тогава!) и селячеството, тя неизбежно трябваше да се задоволи с половинчати резултати. Все пак бе призната необходимостта от по-нататъшни икономически и политически реформи, но като цяло революцията трудно може да бъде наречена успешна. Тя обаче е успешна от гледна точка на това, че отвори пътя пред следващите революции, като освободи буржоазния дух от бутилката на средновековната представа за държава и икономика.
След 1905 г. виждаме как обективната необходимост от радикални обществено-политически и икономически преобразувания влиза в остро и непримиримо противоречие с готовността на обществото да ги приеме и осъществи. Обществото не е готово, защото не се е разслоило в достатъчна степен съобразно новата социална структура, поради което запазва консервативния си начин на мислене и средновековно-феодалните си навици. Революцията няма на кого да се опре и да разчита. В резултат на това кризата се задълбочава и приема застрашителни размери. Русия посреща Първата световна война и се включва в нея в състояние на дълбока криза, пред която сякаш са затворени всичките изходи. Пълна безизходица. Историята обаче дава още един шанс на Русия — този път на още по-висока цена за народа: февруари и октомври 1917 г.
Началото на Октомврийската революция наистина трябва да се разглежда като начало на нова буржоазна руска революция. Тя трябваше най-сетне да пробие гноясалия социален цирей и да премахне пречките пред историческата перспектива на Русия. Войната показа, вече окончателно и безспорно, че аристокрацията и нейната политическа и икономическа власт е напълно проядена и негодна; че мястото на тази класа е на „бунището на историята“ и че най-сетне е дошло времето да се направи нещо. За да се направи „нещо“, бе необходимо да се смени властта. Лозунгът „Цялата власт на съветите!“ изигра своята целебна роля и даде криле на новия двигател на революцията — работниците и селяните. Разкрепостените селяни, които вече бяха въоръжени като войници във войната, можеха да почувстват сладостта на свободата си, като обърнат пушките срещу доскорошните си господари. Именно войната осъществи практически буржоазния принцип за свобода и равенство на всички. Селянинът войник осъзна дворянина като свой враг и дръзна да му отнеме имуществото и властта. Това осъзнаване е първият етап на революцията. Революцията от 1905 и от февруари 1917 г. не познава такъв етап и тук трябва да търсим същностните разлики между тях и октомври 1917.
Октомври 1917 назова нов реален субект на властта — съветите. Съветите показаха, че политическите партии, а не дотогавашните дворянски образувания, са реалните политически субекти на новото руско време. Но съветите придобиват реалното си самочувствие на фактори във властта едва когато се издига лозунгът за власт на работниците и селяните, т.е. на тези, които са мнозинство в обществото. Нали така побеждават и европейските буржоазни революции. Власт на работниците и селяните още не означава, че се извършва социалистическа революция. На движещата сила на буржоазната революция й е нужно да придобие вкус към властта, да получи социално самочувствие, за да реализира свободата си във властта. Тази възможност й бе дадена от Ленин и болшевиките.
Въпреки субективните намерения и планове на Ленин и болшевиките Октомврийската революция е по същество и дух завършек на започналата през 1905 г. Руска буржоазна революция.
Но защо Руската буржоазна революция се прероди в социалистическа?
Преди да стане социалистическа, Октомврийската революция е буржоазна като социален преобразувател и ускорител на стоково-паричните отношения. Тя отне властта от аристокрацията и я предаде на съветите. Отнемането на властта от ръцете на аристокрацията фактически създава политически вакуум в държавната власт, защото руската буржоазия, както вече стана дума, е политически немощна и още няма съзнание за своята обществена значимост и историческа предопределеност. Работниците и селяните обаче не са „трето съсловие“, не признават и буржоазията за субект на властта, поради което приемат болшевишката идея за „друга“ революция. Когато застава начело на държавата, Ленин се държи напълно „буржоазно“, а не болшевишки. Ако се държеше болшевишки, нямаше да сключи Бресткия мирен договор, нито да отстъпва територии. Нямаше и да въведе по-късно новата си икономическа политика. Управленското му поведение не е в никакъв случай „прогерманско“ или „еврейско“, както днес се опитват да доказват някои историци, политолози и писатели. Ленин се държи като водач на национална буржоазна държава, която иска да постигне икономическа мощ, пазари, суровини, технологии и сфери на икономическо влияние. А терорът му е същият, какъвто наложи във Франция буржоазната революция и родената от нея власт. Обект на репресии е аристокрацията, а не буржоазията. Буржоазията е репресирана едва когато започва да придобива сила и да застрашава политическата власт. Само лозунгите му са други! Впрочем, Сталин затова и слага край на НЭП-а. Той осъзнава каква заплаха за властта ще бъдат всичките тези новобогаташи, когато се утвърдят като реални икономически субекти, измествайки държавата от икономиката. Но това е по-късно (макар събитията да протичат с такова бясно темпо, че „късно“ е само условно понятие от гледна точка на историята на руската революция).
В историята на руската революция се сблъскваме с интересно явление: Русия изпитва остра необходимост да тръгне по буржоазния път, който се е отворил пред нея, за да се съхрани и засили, но няма социален ресурс за това. Буржоазията е немощна и негодна да осъществи революцията, за която е предопределена. Тя дори не е в състояние да я организира и вдъхнови, камо ли да я оглави и поведе. Историята буквално пришпорва събитията, а субектите панически се крият из нейните ъгли. Но когато историята поставя подобна задача, тя нито отстъпва, нито прощава на този, който се бои да я извърши или който е негоден за нейното величие. Тогава тя възлага другиму отговорността и му поръчва да действа от нейно име. През октомври 1917 г. историята, след като изчерпи търпението си, възложи на болшевиките да извършат Великата руска революция, да сложат край на тежката политическа, икономическа и социална криза и да спасят Русия от гибел.
Анализът на събитията през цялата 1917 г. показва пълната немощ и безпомощност на руската буржоазия. В същото време е видно, че аристокрацията е изпаднала в политическа пареза и се чуди на кого да отстъпи властта. Грешките, които Временното правителство допуска, не са нито случайни, нито резултат на предателства. Както и да се преценяват неговите действия от гледна точка на тактически слабости и неизползвани възможности, невъзможно е да не се види как историята оттегля доверието си от него и го изпраща в небитието. Нищо нихилистично и анархистично няма у болшевиките през 1917 г. Точно обратното, само те в този исторически момент притежават креативно съзнание и предлагат конкретни мерки за преодоляване на кризата и спиране на разпада на държавата. Иначе Ленин не би се решил да излезе от войната, заплащайки толкова висока цена и накърнявайки по същество руското имперско съзнание. Болшевиките единствени се държат адекватно спрямо историческия момент: те прилагат мерки за стопанска и политическа стабилизация на обществото и жестоко разрушават остатъците от феодализма, като физически ликвидират аристокрацията. По същия начин се държи и френската буржоазия през 1789 г. по време на Великата френска буржоазна революция и след нея.
Ленин и болшевиките чуха зова на историята и разбраха смисъла на това, което тя говореше. И действаха така, както тя им заповяда. Някой трябваше да разчете знаците на историята и да спаси Русия. Болшевиките и техният водач В. И. Ленин бяха най-подготвени и най-чувствителни към потребностите на времето и изпълниха мисията, която им бе отредена.
Друг е въпросът, защо те именно бяха най-адекватни и съобразителни, за да се превърнат в организатори и движеща сила на Руската революция, след като по принцип те са нейни противници и отрицатели. Защото самата революция е рожба на неравномерното и вече ускорено развитие на Русия, на ускоряването на историята. Но от друга страна, революцията „пренапрегна“ историята, даде й допълнително ускорение и самочувствие да обяви, че е родила нещо, което още не бе реално заченато в нейната утроба.
Това е важен проблем, който изисква специален анализ.
Маркс доказа, че всяка следваща историческа епоха и социално-икономическа система се заражда в утробата на предишната и след като „се износи“ там за определено време, тя се ражда с помощта на революция. „Акуширащият“ фактор е новото (третото) съсловие, което сваля от власт господстващата класа. Той направи „изключение“ от това правило единствено за социализма. Твърдението му, че пролетариатът е гробокопачът на буржоазията, бе аргументът му за възможността историята да промени своя ход, като се ускори чрез класовото му осъзнаване и осъзнаване на историческата му мисия. По същество, Маркс смяташе, че ако историята ускори своя ход и пролетариатът се революционизира до краен предел, социалистическата революция става реална и непременно ще победи. Но Маркс твърдеше, че това е възможно да стане във високо развитите държави, защото именно там високата степен на икономическо развитие създава изобилие от блага, които могат да бъдат справедливо разпределени. Т.е. социалистическата революция само ще отнеме средствата за производство от буржоазията и ще предаде политическата власт в ръцете на пролетариата, за да се установи социалистическата социално-икономическа система. Маркс приемаше високата производителност и високия стандарт на живота за самозараждане на социализма.
Обстановката в Русия и събитията, които я усложняваха след 1905 г., дадоха основание на Ленин да допълни този Марксов възглед с тезата, че социалистическата революция е достатъчна, за да се смени системата. А такава революция е възможна сега именно в онази част от системата, която е най-слаба и където революционното напрежение е най-силно, а пролетариатът — най-готов за историческата си мисия. Според него това можеше да стане в Русия. Успехът на тази теза прави руската революция, за която говорим, далеч по-сложна и противоречива, отколкото я оценява самият Ленин. Той бе посветен от историческата необходимост да спре разпадането на Русия и възвръщането на нейната сила. Той използва историята, защото притежаваше много точно чувство за необходимостите и възможностите на времето, за да приложи в действителност своята революционна теория. И успя, тъй като и историята, когато е пределно ускорена и напрегната, допуска пропуски и грешки. Тя искаше едно, а се получи друго. Жаждата за справедливост, недоволствата от мизерията, липсата на перспектива накара хората да повярват, че революция, която предава властта на работниците и селяните, ще разреши социалните проблеми и ще установи нов справедлив и хармоничен мир на разбирателство и всеобщо щастие.
Ако разсъждаваме битово и изхождаме от крайния резултат на руската революция, видян след като социализмът рухна, бихме могли да кажем, че болшевиките и Ленин излъгаха народа си; че го подложиха на неуспешен експеримент. Парадоксът на историята е в това, че изостаналостта на Русия се оказа благоприятната причина болшевиките да застанат начело на революцията и да я осъществят; и че тази изостаналост постави пред същата тази революция, след като победи, не проблема за развитието на икономиката, а проблема за властта. Двата проблема не можеха да се решат в еднаква степен сполучливо и лесно. Политическата власт нямаше здрава и устойчива икономическа база, върху която да се разположи и която да я направи сигурна и непоклатима. Затова цялата държава бе впрегната да произвежда определен тип власт, а не обратно — не властта създаваше и укрепваше държавата. Тук вече историята изостави руската революция на произвола на собствената й съдба. Но историята вече се беше „успокоила“; тя вече не бързаше и затова й отпусна цели 70 години, за да се самодоказва на новото поприще. Крахът й бе неизбежен заради вродените й „сърдечни“ пороци.
Не е нужно да си исторически детерминист, за да осъзнаеш историческата неизбежност на руската революция и завземането на властта от болшевиките. Ако това не се беше случило, Русия нямаше да издържи под напора на центробежните сили и неминуемо щеше да погине от тях. Това, без съмнение, щеше да бъде катастрофа, която човечеството трудно щеше да преодолее. Болшевиките се оказаха оня социално-политически катализатор, който придаде на Русия нова „пасионарност“, исторически стимул и перспектива в развитието. Интелигенцията усети съзидателната перспектива в революцията и горещо я подкрепи. Интелигенцията не се отврати от жестокостта на репресиите срещу съпротивляващите се остатъци от старото, защото осъзнаваше, че без насилие над миналото не може да има бъдеще. Тя осъзна историческата необходимост и неизбежност на ставащото и го подкрепи. Участието на интелигенцията при цялата нейна социална разнородност и политическа аморфност е доказателство, че събитията от октомври 1917 г. не са авантюристичен политически преврат на шайка злодеи, узурпиращи властта, която не им се полага, а осъзнат реален историко-политически акт в полза на Русия. Именно интелигенцията оправда революцията и й придаде значение на грандиозен исторически поврат в руската история.
Друг е въпросът какво донесе този поврат на самата Русия и на целия свят. Не бива обаче да се забравя, че в историята винаги побеждава този, който е предопределен от нея да бъде победител!
