НАТИСКЪТ ВЪРХУ ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ (ЯВЕН ИЛИ СКРИТ) – ПО-РЕАЛЕН ОТ “СБЛЪСЪКА” И “ДИАЛОГА”

0
248

Роден на 24 май 1959 г. в Михайловград (сега Монтана). Завършил е СА „Димитър А. Ценов“ — Свищов, специалност „Управление и планиране на народното стопанство“ и педагогическа правоспособност в СУ „Св. Климент Охридски“ — ЦИУУ . Работил е като икономист в сферата на машиностроенето, селското стопа нство и текстилната промишленост, организационен работник, както и на научно-преподавателска работа във ВУЗ. Научните му интереси са в областта на стратегическото управление, общественото манипулиране, макроикономическото планиране, общественото възпроизводство, теорията на статистиката и иконометрията, системософията и приложния системен анализ, input-output анализа, теорията на дългите вълни, икономикса, глобалните процеси, интердисциплинарния подход в науката, социологията и политологията.
В научната литература се отбелязват два вида отношения между цивилизациите — сблъсък и диалог. Тезата за сблъсък се отстоява от проф. Самюъл Хънтингтън, а тезата за диалог — от Александър Лилов.

По отношение на сблъсъка можем да направим следните основни изводи:
1) Фактите, които Самюъл Хънтингтън привежда в подкрепа на своята теза за сблъсъка сами по себе си са верни факти, които отговарят на действителността. Тяхната основа обаче изобщо не е цивилизационна, а по-скоро икономическа, политическа и др., което е и според самия Хънтингтън;
2) Терминът сблъсък — в смисъла, в който се употребява от Хънтингтън — като че ли в известна степен е неподходящ;
3) Сблъсъкът на цивилизациите, доколкото съществува, винаги може да бъде преодолян от самите цивилизации;
4) Сблъсъкът, за който говори Хънтингтън, е само привиден сблъсък т.е. това, което е видимо на повърхността. Действителната, невидимата — за съжаление на Хънтингтън — причина е сблъсъкът на икономическите и класовите (ако за класа се приеме съществуването на малобройната прослойка на олигархията) интереси;

5) Съществуващият на повърхността сблъсък на цивилизации е: а) форма на проявление на икономически, политически и класови интереси; б) съпътстващо явление на сблъсък на интереси — икономически, политически, класови и др.; в) отражение (рефлексия) на интереси — икономически, политически, класови и др. — между представителите на върхушката и олигархията; г) фабрикуван от олигархията сблъсък, който има насилствен характер и обслужва интересите на олигархията, с непрекъснато поле за изява, за сметка на обществените ценности, интереси, мнения, настроения и др., които задължително трябва да се потискат, включително и чрез помощта на законни (а не се изключват и незаконни) силови органи; д) средство, инструмент за разрешаване на сблъсъци или за реализиране на интереси от икономически, политически, класов или друг характер; е) претекст за разрешаване на икономически, политически и други интереси, проблеми, конфликти; ж) следствие от сблъсък или нерешаване на икономически, политически и др. конфликти и проблеми; з) резултат от сблъсъка на интереси — икономически, политически и др.; и) претекст за решаване на проблеми от икономически, политически или друг (само не и цивилизационен) характер; к) промяна в ценностната система на обществото;

5) Сблъсъците в човешката история са инициирани: а) от имащите, за да увеличат своето имане, макар и за сметка на нямащите, независимо че се увеличава тяхното нямане; б) от нямащите като отговор спрямо имащите. И в двата случая те нямат цивилизационен характер;
6) Привидните прояви на сблъсък на цивилизации могат да се наблюдават: а) между две страни от различни цивилизации; б) между две страни от една и съща цивилизация; в)между една страна от дадена цивилизация и група страни от същата цивилизация; г) между една страна от дадена цивилизация и група страни от различни цивилизации, някоя от които е от една и съща цивилизация с първата страна; д)между една страна от дадена цивилизация и група страни от различни цивилизации, никоя от които не е от същата цивилизация с първата страна; е) между две групи страни, в които попадат враждуващи страни от една и съща цивилизация; ж)между две групи страни, в които попадат враждуващи страни от различни цивилизации; з) вътре в дадена страна, която включва само една цивилизация; и) вътре в дадена страна, която включва няколко цивилизации;
7) Сблъсъкът е насилствен, тъй като се инициира от олигархията и под нейн натиск определени представители на цивилизациите го възприемат и осъществяват конфликта между цивилизациите.

По отношение на диалога можем да направим следните изводи:

— Използваният в случая термин диалог е неподходящ, тъй като тук изобщо не може да ствава дума за диалог. Диалогът, за който говори Александър Лилов, не е достатъчно добре аргументиран;

— Диалогът е само видимото и много често лъжливо и заблуждаващо явление. На повърхността се забелязва инициативност отдолу с благоприятни последствия долу, т.е. че диалогът се инициира от цивилизациите и се възприема от тях и им се отразява благоприятно (броят на цивилизациите е без значение);

3) Действителността обаче е доста по-друга. Задълбоченото проникване в нещата показва точно обратното — инициатива отгоре с благоприятни последици горе и с неблагоприятни последици долу, т.е. инициативата идва от олигархията и е благоприятна за самата нея, но не е благоприятна за цивилизацията. Механизмът в случая е следният: Олигархията осъществява натиск върху цивилизациите да инициират и възприемат помежду си диалог; Цивилизациите имитират диалог, който е задължително полезен за олигархията и не е задължително да бъде полезен за самите тях (цивилизациите). Този диалог е насилствен;

4) Ако държим да бъдем прецизни, трябва да кажем, че диалог ще се осъществи само ако той е в интерес на олигархията. Ако не е в нейн интерес, няма да се допусне дори споменаването, а камо ли осъществяването на какъвто и да е диалог. Истинността на нашето несъгласие с Александър Лилов се потвърждава и от излезли по-късно публикации, засягащи икономическата синергетика.

В настоящата статия ще се спрем на третия вид отношение между цивилизациите, който според нас е най-правдоподобен — натискът. Натискът върху цивилизациите измества „сблъсъка“ и „диалога“ между тях. Когато разглеждаме въпроса за натиска е редно да засегнем следните по-важни моменти: основните форми на проявление на натиска; опит за дефиниране на натиска и насилието; причините за натиска и насилието; класификация на натиска и насилието; характерните черти на натиска; основните ситуации на съвременния натиск; целите и резултатите от глобалния натиск и др. На всички тези въпроси ще се спрем накратко.

1. Основни форми на съвременния натиск, опит за дефиниране и причини за натиска и насилието. Терминът натиск в изложението ще се употребява в няколко аспекта, но винаги има нещо съдържателно неотменимо — насилието, независимо че то може да бъде както грубо, така и елегантно. Определено смятаме, че съвременният натиск е натиск върху цивилизациите, който има две основни форми. Първата се проявява като сблъсък на цивилизациите, който е провокиран сблъсък, когато интересите и действията на цивилизациите не са в хармония с интересите на олигархията. Примери: ценностите на хората и интересите на държави като Ирак, от една страна, и интересите на американската олигархия от друга. Интересите на САЩ са в петрола, а не в поставянето или в свалянето на фереджетата, нито пък в противопоставянето на ислямската и християнската протестантска религия. Втората форма се проявява като диалог на цивилизации, който е провокиран диалог, когато действията и интересите на цивилизациите са в хармония с интересите на олигархията. Напр. продажбата на българската телекомуникационна компания на чужди корпорации. Гражданите на България имат интерес от подобряване на комуникационните си способности, което могат да направят само чуждите корпорации (Последното го приемаме имплицитно за улесняване на разсъжденията, а не че българските фирми са с по-слаби възможности — б.авт.). Чуждите корпорации (а чрез тях и техните държави) имат интерес да контролират поведението на който и да е гражданин на България. Начинът за това е чрез зарибяване на хората с GSM апарати и оператори. В резултат се подобряват комуникативните способности на българските граждани, но българският гражданин, без да осъзнава, става подвластен на чуждите корпорации и неговото поведение се контролира в техен интерес. Характерно за насилието — независимо от различните критерии и признаци е, че е налице тип отношение между хората и социалните групи, основано върху прилагането на сила или заплаха до такова прилагане, т.е. налице е взаимодействие между хора, притежаващи различна степен на сила или слабост, което представлява присвояване на правото силният да насилва слабия. Теориите, разглеждащи причините за натиска и насилието, се движат в голям диапазон: от разбирането, че насилието е вкоренено в човешката природа и детерминирано от инстинктите до виждането, че то е поведение, което се научава от личността в обществото като модел за действия, имащи за цел постигане на определени цели. Основните причини за натиска са упражняването на власт и участието във властта. Доста стара истина е, че който държи икономическата власт, той ще държи и юридическата власт. Статусът на отделния гражданин и на обществото като цяло са резултат от административната и икономическата власт, а административната власт е резултат от икономическата власт. Така влиянието на икономическата власт става хем пряко, хем косвено.

Участието във властта става чрез създаване на няколко канала. Първият канал е лобирането в парламентите, т.е. когато сенаторът защитава позицията на определена групировка и прокарва и защитава закони, които са в нейн интерес или критикува закони, които не са в нейн интерес. Лобиране може да се получи и когато се засягат интересите на дадена страна, нация или етнос. В този аспект най-силни се оказват еврейското, арменското и гръцкото лоби (Бжежински). Това се потвърждава и от фактите за приемане на Гърция и България за членове на Европейския съюз. Гърция при своето приемане преди няколко години лобираше за всеки плод мандарина, а България, за да бъде приета, затвори два енерго­блока на АЕЦ „Козлодуй“. Вторият канал отразява влиянието на висшите кръгове на олигархията върху политическата власт чрез частните клубове на големия бизнес. Единомислието, което се постига в процеса на обсъжданията се пренася в платформите на политическите партии. Самите опозиционни политически партии са проформа такива и по-точно платена формална опозиция. Третият канал е участието на политическите деятели като експерти в различни юридически кантори, частни икономически организации и др. Стига се до срастване. Четвъртият канал е създаване на научни структури — институти, лаборатории и др. — подпомагащи олигархията в търсене на пътища за извличане на принаден продукт, което включва системите на организация и заплащане на труда, отношенията между корпорациите и синдикатите и др. Резултатът е, че натискът се увеличава все повече и повече; натискът е повече скрит, а не явен; по-„елегантен“, а не — поне на пръв поглед — груб; обществото се задължава да изтърпи последиците; невъзможност от съществуване на различие в мисленето на политическите дейци и представителите на деловия свят — на депутата не е необходимо да се внушава как трябва да мисли. Запазването на властта е цел на всяка икономическа структура — от малката фирма до крупните транснационални корпорации. Друг е въпросът, че малката фирма едва ли може да повлияе на политиката така, както може да повлияе транснационалната корпорация. Запазването на властта — наред с настоящото участие в нея — става по няколко начина. Първият се отнася до възпроизводството на отношението „монопол — държава“, което включва следните важни моменти: В своето развитие монополизацията влиза в конфликт с конкуренцията, която е основа за функциониране на икономическата система; Държавата, която трябва да се грижи за спазване на условията, в които се възпроизвежда капиталът, е принудена да ограничава онези монополистични форми, които подкопават тези условия; Корпорацията търси възможности — включително и най-сложните — за заобикаляне на законите за конкуренцията с цел собственото си запазване. Вторият начин се изразява в координиране на действията между самите корпорации с оглед заобикаляне на законите и запазване на монополната система като цяло, а не само на отделната корпорация. Колкото и да е стабилно антикартелното законодателство, деловите съвещания и срещи между ръководствата на монополите не могат дабъдат забранени. Третият начин се изразява в използване на противоречията, стълкновенията и войните между страни, явяващи се клиенти на дадената корпорация, но задължително на различни продукти, произвеждани от нея. В тази насока могат да се дадат много примери. Така е по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 година. Доказано е, че и руската, и тур­ската армия са били въоръжени с оръдия на „Круп“. Германия обаче като че ли е симпатизирала повече на Турция и затова е продавала на Русия по-тежки оръдия, чиято маневреност в планински условия е била по-бавна. Още по-красноречив обаче е случаят с International Telegraph and Telephon (IТ&Т)1. Класифицирането на натиска (без претенции за изчерпателност) може да се направи по различни признаци в зависимост от: обекта, върху който се осъществява натиск; колко души извършват натиска; субекта на насилието; дали субектът на натиска е представител на властта или не е такъв; резултатите от натиска, сферите на въздействие; средствата за поднасяне и начина на възприемане; мащабът на натиска спрямо потърпевшите; причините, които обуславят натиска; броят на потърпевшите; какво се отнема; моралната си обоснованост (необоснованост) или с оглед на съответствието (несъответствието) на обществения ред; методите на прилагане; използваните средства. В тази връзка някои от характерните черти на съвременния натиск (има се предвид всичко, което се отнася до натиска — цели, средства, задачи, технологии, стъпки на осъществяване и т.н.) и затова ще споменем само някои от тези характеристики: 1) Все по-изтънчени и рафинирани форми, поднасяни от пропагандата и идеологията, рекламата, цензурата и масовите електронни и интерактивни технологии, използвани от средствата за информация; 2) Увеличаване на възможностите на техническите носители; 3) Предварително режисиране на големи политически събития, целенасочени политологически и социологически анализи; 4) Контрол над външната реалност — една от целите на натиска; 5) Изисквания за перфектна институционална организация; 6) Най-често използваните техники; 7) Конкретните източници на сигнали в глобален мащаб и съответните упълномощени органи: Световната търговска организация; Международния валутен фонд; Световната банка; Транснационалните корпорации; Други структури с глобален обхват на действие.

2. Основните ситуации на съвременния натиск могат да се обособят в две големи групи.

2.1 Първата група се характеризира със следните по-важни моменти: Проявление. Тази ситуация се наблюдава, когато натискът трябва да активизира отрицателните мотиви (да се активизира пасивността) и да се внушава неотвратимост, неотменност и едва ли не неизменност на обстановката, невъзможност или излишност от управление, търпимост, необходимост от съзнателно невежество (защо е необходимо да се знае дадено нещо?). Фразеология. Термините на ситуацията по някакъв начин трябва да бъдат вменени в съзнанието на обекта на въздействие. Конкретните фрази на този натиск се отнасят до продължителността, важността, неуправляемостта и неотложността на дадения проблем (псевдопроблем), възприемане на всички външни съобщения като истинни, несъобщаване на проблема и неговата същност, ограничаване и ликвидиране на мисленето. Наименование. Името на даден обект винаги отразява в умален вид съдържанието на дадения обект. Поради това ситуацията може да се нарече доброволна безалтернативност. Какво можем да видим в такава ситуация, можем ли по някакъв начин да видим това, което е скрито? Отговорът е „да“. В ситуацията се виждат користен по характер и скрита по проявление цел. Средствата за достигане на тази целта могат да бъдат обособени в няколко групи: вербални; психологически; псевдоинформационни; религия. Тези средства влияят върху волевите прояви както на отделната личност, така и на обществото като цяло. Акцентът се поставя върху ликвидиране на инициативността „отдолу“. Нивото на информационност е много ниско, а нивото на дезинформационност се увеличава непрекъснато. Типични случаи са: 1) Тезата на библията, че знанието е грях, а трудът — проклятие, намерили по-нататъшно развитие в термини и словосъчетания като: смирението като добродетел; стоицизъм; нововъведенията като дяволско дело; 2) Внушения и митологизирания от типа: тази власт му е дадена от бога; той е незаменим; на теб ти е отредено да живееш в „низините“, а на него по „върховете“; не е важно, че ти можеш, а е по-важно дали ти е отредено; длъжен си да вярваш, без значение дали ти казват истината; необходимо е да полагаш космически усилия за трохите, а на него и деликатесите да му се поднасят наготово; за диабетика инсулиновата инжекция, която му е жизнено необходима, се третира като глезотия, а деликатесът за разглезения се представя като жизнена необходимост; отредено ти е да изпълняваш заповеди, а не да мислиш (вкл. и творчески); щом ти е писано да мреш — мри, а не се опитвай да живееш; това е естествен ход на нещата и не бива да се променя; неговият проблем не търпи отлагане, докато твоят може да чака безкрайно.

2.2 Втората група ситуации на съвременния натиск се характеризира със следните моменти: Проявление. Тази ситуация се наблюдава, когато трябва да активизира тези положителни мотиви, които са в полза на олигархията и да елиминира онези, които действат в противоположно направление. Това става, когато елитът иска да неутрализира отрицателната реакция на манипулираната подсистема и нейните елементи, за да не могат да реагират по сложни пътища и начини на продължителна творческа преработка на входящото съобщение. Това става при изпълнение на работа, изискваща висока квалификация, която за съжаление се прави само в полза на олигархията, но не и в полза на обществото (това е проелитарно творчество — условен и не съвсем прецизен термин), който е плод на дейността на висшисти-бездуховници; При имитиране на творчество и висококвалифицирана работа (когато се ангажират високо­квалифицирани специалисти да работят по незначителни проблеми с цел отклоняване не само на тяхното внимание, но и вниманието на обществото); Ангажиране на висококвалифицирани специалисти за изпълнение на нискоквалифицирана работа; Назначаване на ниско­квалифицирани индивиди на длъжности, които изискват приемане или изработване на управленско решение. Основните характеристики на ситуацията могат да се изразят в: дългосрочност; висока степен на дезинформационност и постоянно намаляваща информационност; користен характер и скритост на целите. Акцентът показва къде се упражнява натискът и къде се появяват резултатите. При тази ситуация е налице натиск отгоре, което се проявява като инициативност отдолу. Какви връзки можем да видим в разглежданата ситуация и какво би могло да бъде нейното наименование? В тази ситуация е налице двустранна връзка между елитарното творчество, имитирането на висококвалифицирана работа, предоставянето на управлението в ръцете на некомпетентни индивиди, от една страна, и натиска, от друга страна. Тя се определя от целта на самия натиск и се изразява в подчиняване на света на волята, желанията и капризите на олигархията. Даденият индивид не знае, че го натискат, а също не знае, че съдейства за осъществяване на натиск върху някой друг. Натискът има за задача утвърждаване на системно незнание и принудително невежество, замяна на проблемите, париране на творчеството и лишаване от свобода. Тази група ситуации може да се нарече принудителна безалтернативност. Средствата за достигане на принудителна безалтернативност могат да бъдат обособени в следните групи: а) психологически; б) идеологически; в) информационни и дезинформационни (в тези случаи не се знае даденото съобщение дали има истинен характер, или е непрекъснато информационно затъмнение, но и в двата случая даденият индивид може да стане неадекватен); г) насилствени, когато хората се поставят в неподходяща среда. Типични случаи на принудителна безалтернативност са: 1) Предприеманите тактики по време на предизборни кампании с цел набиране на повече гласове; 2) Организирането на концлагери — от втората половина на ХIХ век в Русия, през времето на Сталин и Хитлер до наши дни; 3) Намеса във вътрешните работи на други страни; 4) Въздействие върху масовото съзнание и поведение (рекламни кампании, създаване на масови психози и паники — банкови фалити и спестявания на гражданите).

3. Целите и резултатите на глобалния натиск могат да се изразят в: 1) Подчиняване на света на волята, желанията и капризите на глобалната „елитарна“ прослойка — олигархията, разпореждаща се със съдбата на хората; 2) Бавно, здраво и трайно достигане на конкретни резултати, които обаче се явяват по-бързи от наблюдаваните в управлението ситуации, имащи една цел — достигането на обществена значимост; 3) Трайно действие и проявление на тези резултати, които водят човечеството към неговата собствена гибел; 4) Непрекъснато разтваряне на ножицата на доходите между бедните и богатите, при което бедните подпомагат и подкрепят богатите, а слабите — силните и никога обратно; 5) Претоварване на обществената мрежа от съобщения, които влияят върху психоматрицата на отделния инвдивид, което от своя страна води до отказ или невъзможност за възприемане на адресираните до обществото съобщения; 6) Намаляване на психическата устойчивост на индивида и на обществото като цяло, което е следствие на постоянния натиск на олигархията над обществото; 7) Постоянно нарастване на стресовото състояние на обществото и увеличаване на неврологичните, психиатричните и сърдечните заболявания; 8) Ограничаване до минимум информираността и културата (законово ограничаване на информираността означава законово ликвидиране на културата, тъй като информираността и знанието са въпрос на култура, а не на законност); 9) Недостиг на време на обществото за задоволяване на елементарни насъщни потребности, камо ли за творческо преработване на съобщенията; 10) Генериране на акултура и антикултура; 11) Генериране на търпимост към алогичните и антилогичните ситуации и превръщане на отделните социални слоеве, страни и региони и целия свят в опитни модели и социални бройлери; 12) Ликвидиране на мисловната дейност и процеси у човека, водещи към постепенно затъпяване, закърняване на мозъка и абсолютно подчинение; 13) Насаждане в съзнанието на хората на чувство за пълна безалтернативност, която се съпровожда с деформация на общественото съзнание: а) вменяване на вина на обществото за „неудачите“ на „елитарната“ прослойка — олигархията; б) възприемане от обществото на всички съобщения като истина; в) изолиране на другомислещите и съмняващите се; г) превръщане на този начин (на действие) в характерна черта на обществото; д) като следствие на гореказаното — възпроизвеждане на модела на натиск (вкл. и на манипулиране); 14) Утвърждаване на еднополюсен модел на световен ред, в който доминираща роля играят САЩ (и въобще дали трябва да мисли) при обсъждането на даден закон.

4. Конкретните видове натиск се обуславят от съответните причини. Основата обаче си остава икономическа и властова, а останалите са винаги в комбинация с тях. Конкретните видове имат и своите аспекти на изразяване, на които ще се спрем по-долу.

5. Икономическият натиск може да се разглежда в няколко аспекта.

6.1. Първият аспект е конкурентната борба между фирмите, при която различаваме съвършена и несъвършена конкуренция, основната разлика между които е в броя, обхвата и мащаба на центровете, вземащи управленското решение и координиране на дейността между тези центрове. Колкото повече координацията съдейства на все по-малко взаимозависими участници във възпроизводствения процес и колкото повече от тях изпадат извън борда, толкова повече тя е манипулативна координация и губи своите черти на управленска координация. Така тя съдейства за осъществяване на натиск върху изпадналите извън борда участници. Вторият аспект се изразява в синдикална дейност, която защитава интересите на наемния труд. Ако синдикалният деец бъде подкупен, то той ще съдейства не за отстояване на интересите на наемния труд, а обратно — ще прокарва политиката на капиталиста-собственик, която не отчита интересите на наемния труд — без значение дали са бели якички или сини престилки — и ще оказва натиск върху тях. Третият аспект се отнася до примерите от българската действителност. Известно е, че през периода 1944 — 1957 година в България се извършва одържавяване на собствеността на една малка част от населението, която след това беше използвана като основа за умножаване и развиване на българската версия за социалистическата държава. Според наши автори национализираните през този период основни фондове са 1,5 — 1,6% от основните фондове през 1989 г., което означава, че материалнотехническата база на България е изградена по същество след 9.IХ.1944 г., колкото и да са неприятни тези факти. В периода 1989-2006 г. отново е налице отнемане на собственост, защото тези средства до този момент са принадлежали на всички български граждани. Те са отнети от тях, разграбени и разпределени в едно малцинство от частни собственици, без оглед на техния етнически произход, вероизповедание и партийна принадлежност. В резултат на това: над 800 хиляди души напускат страната (Според наши автори тези хора са прогонени от страната). Това е 1/10 част от населението. Тази загуба е по-голяма от броя на жертвите, които България е дала във всички войни, в които е участвала; 2) Безработните са над 1 млн. души. Наемането на работна ръка по различните програми за временна заетост се оказва сериозен фалш, а замисълът вероятно е съвсем друг: от една страна, да не се допуска излизане на ромско население от България, за да не създава проблеми на европейското човеколюбие 2, от друга страна — да се отчита спад на безработицата, от трета страна — да се притъпи вниманието на световната общественост, че за производството на блага, необходими за съществуване на човечеството — друг е въпросът долко различните граждани имат достъп до тези блага — са необходими 20% от населението на света, а към 2010 година този дял ще спадне на 10%, т.е. ако използваме категорията средна величина, сега всеки работещ издържа 5 души (вкл. и себе си), докато през 2010 г. той ще трябва да издържа 10 души (вкл. и себе си). Всичко това е проява на икономически расизъм; 3) Развитие на явления като: наркомания, напускане на училище, убийства, грабежи, кражби, мошеничество и т.н., чието регистриране е едва 30-40% от действителните размери, домашно насилие и др.; 4) През 1989 г. престъпността в България е 20 пъти по-малка, отколкото в Швеция), но след това делът на България се вдигна много рязко, при което броят на убитите е по-голям от този в Белене; 5) Само от автомобилни катастрофи в България всяка година се дават повече жертви, отколкото в Сръбско-българската война от 1885 година3; 6) Непрекъснато расте броят на белите робини; 7) Нараства броят на хората, които сами слагат край на живота си, поради това, че не могат да издържат на натиска. Четвъртият аспект е неравноправният търговски обмен, водещ до нарастване на дистанцията между отделните страни и региони. Налице е намаляване на цените на стоките, суровините, материалите, енергията и труда, получавани от по-слабо развитите страни в сравнение с високотехнологичните и интелектуализирани стоки, внасяни от развитите страни и технологичния център в страните от периферията и полупериферията. Петият аспект е източване и бягството на финансови потоци по посока на технологичния център, което води до: 1) Тотална задлъжнялост на бедните към богатите страни; 2) По-неблагоприятни условия за нарастване на капитала в изостаналите страни от периферията и полупериферията, тъй като този капитал е склонен да изтича в по-развитите страни; 3) Нарастване на политическата нестабилност и корупцията в слаборазвитите страни.

6.2 Натискът, породен от социални причини, има няколко аспекта, които обикновено се проявяват комплексно и много рядко поотделно. Първият аспект се изразява в липса на социална защита и сигурност — ниски доходи и липса на политика на доходите на населението, които да мотивират хората към определена дейност. (За политиката на доходите ще стане дума малко по-нататък). Вторият аспект се изразява в това, че преходът от социализъм към капитализъм се оказва, че не е преход от насилие към ненасилие, а е замяна на един вид насилие с друг вид, който е много по-мащабен от предишния, което е база за сравнение и на степента на хуманност на двата вида общества. Третият аспект се изразява в това, че в резултат на демократичните промени в бившия СССР4 и Източна Европа реалните човешки загуби и актове на насилие са по-големи, отколкото по време на въоръжени революции и въстания, с които идва на власт в историята държавният социализъм. Четвъртият аспект се отнася до интелектуалния грабеж и има няколко страни. Първата страна се отнася до връзката между икономическата емиграция (прогонените от страната хора, за които стана дума) и интелектуалния грабеж. Недостатъчно развитите страни като България, поради социална бедност и липса на възможност за реализация, са напускани от своя интелектуален елит. Защо трябва на един американски доктор по физика да се заплатят 75 хиляди долара годишно, когато от Съветския съюз за сто долара месечно може да бъде нает Нобелов лауреат? Ще направим известно пояснение: 1) България извършва необходимите разходи в системата на висшето образование, от които еднакво се ползваха всички, които бяха обхванати в тази система, независимо дали излизаха добре или недобре подготвени. В тази връзка трябва да се знае, че един образован работник, трудещ се в образовано общество, има по-висока производителност, отколкото един необразован работник, който работи в необразовано общество; възможностите за обучение в процеса на работа са… неравномерно разпределени и обикновено се предоставят на хората, на които е най-евтино да се обучат. В повечето случаи това са хора с най-голямо образование и обучение, тъй като ученето е процес, при който колкото повече си учил, толкова по-лесно и евтино става да научиш още повече. Човек се научава как да се учи. В резултат придобитите в процеса на работа умения отиват у хората, които са придобили умения извън процеса на работата; подчертава се, че днес в САЩ е невъзможно получаване на добро образование, без да имаш пари, което води до образователни дългове, които не всеки може да си позволи, тъй като хората се страхуват дали ще могат да ги върнат. Както се вижда, недобрата подготвеност може да се дължи и на обучавания, и на работодателя, и на обучаващия; 2) И добре, и недобре подготвеният специалист държи на своята реализация (Друг е въпросът, че тройкаджиите намират по-добра реализация); 3) В България поле за изява имат само „връзкарите“ и „пионките“; 4) В България доходите са ниски, а хората искат да живеят в по-човешки условия, а младите са настроени потребителски; 5) Като резултат се стига до икономическа емиграция за страни като България, а приемащите страни получават готови специалисти, без да правят разходи за тях, т.е. тези страни печелят, а страни като България губят от този трансфер. Втората страна се отнася до защитата от интелектуалния грабеж, която се характеризира с това, че се посреща „на нож“ от високо развитите държави — те обявяват защитаващите се държави за „опасни националисти“, неспазващи „човешките права“; развитите страни, правят опити допълнително да дестабилизират слабите страни като използват различни начини: устройване на „хуманитарна интервенция“; финансиране на вътрешната опозиция; налагане на „колониална демокрация“. Петият аспект включва политиката на доходите, която се практикува в развитите държави и има две страни. Първата страна е официалната, която се афишира като необходимо условие за повишаване на темповете на производства, за стабилизиране на икономиката и за предотвратяване на инфлацията. (Друг е въпросът, че в учебниците по икономикс се акцентира върху обратнопропорционалната зависимост между инфлация и безработица). Втората страна е действителната същност на тази политика, за която са характерни: стриктна регламентация на работната заплата и фиктивно ограничение на цените и печалбата; тази политика е замаскирана форма на настъпление на монополите срещу обществото. Тези виждания отдавна се отстояват в научната литература.

6.3 По отношение на виртуалния натиск се изтъква, че глобалният капитализъм по своята природа формира култура на насилието, превръщаща във всекидневна духовна храна на човека колкото се може по-ярки и по-въздействащи върху неговите сетива картини на убийства и жестокост. В такъв случай не бива да се учудваме, че идоли на българската младеж се оказват индивиди като Антон Милтенов — Клюна, Злати Златев — Златистия и др. Според Збигнев Бжежински подобна арогантност, безпардонност, агресивност и неудържим стремеж към хедонизъм5 на тази култура заплашва не само света, но и самите устои на САЩ. Според него причината не е в конкурентите на САЩ, а в заплахите от собствената им култура, което систематично отслабва, деморализира, разделя и обезсилва страната вътрешно, а наред с това примамва, развращава, отчуждава и революционизира външния свят. И тук на повърхността изпъква сблъсъкът на цивилизациите, но в дълбочина откриваме сблъсък на икономически и политически интереси. Всеки американец до 18-годишна възраст гледа минимум 21 хиляди убийства по най-различен и жесток начин (според Лестър Търоу до навършването на тинейджърска възраст той е видял 18 хиляди убийства). Днес сме свидетели на безкраен карнавал от жестокости6, при който гледките на насилие са основен елемент на нормалното (курсивът мой — П.С.) всекидневие и негова ключова конструкция. Едва ли бихме се съгласили, че всекидневие, при което 70% от хората си говорят сами, е нормално. Сегашното ежедневие може да е обичайно и логично (при такава среда), но според нас въобще не е нормално. Термините реален и обичаен имат различно съдържание. Какво се получава? Расте масовото безчувствие към жестокостта, поради което съвременната медийна и културна индустрия на частния капитал се опитва да привлече зрители, предлагайки все по-кървави жестокости, т.е. ескалирайки нагласата към насилие; всичко това води до износване на човешката чувствителност и до нови форми на насилие, при което се получава спирала без изход, т.е. „моделът“ непрекъснато се възпроизвежда; Днешната жестокост е многократно по-мощна от средновековната; 4) Благодарение на медиите тези жестокости — макар и „изработени“, наподобени и направлявани — са много по-живи, завладяващи и „драматични“, отколкото действителните. Действителността изглежда по-бедна, технически несъвършена и по-малко интересна. Реалната жестокост се възприема като по-слаба и далеч от това, което би могло да бъде изтънченото насилие, извършено по високотехнологичен и проектиран от експерти начин. Изглежда, че от гладиаторските игри в древния Рим през карнавалите от смъртни присъди през ХIХ и ХХ век до показните разстрели днес няма никаква промяна в човека. Изменили са се само технологиите, сеещи насилствена смърт.

6.4 Идеологическият натиск е средство за постигане на икономически цели. Той може да приеме форма на сблъсък, но си остава средство, а не причина за истинския сблъсък. Основната задача на този вид натиск е формиране на грешни представи за действителността, породени от икономическите отношения. Основен източник на тези представи са неолибералните икономически теории: вижданията, изразяващи се в липсата на пълна синхронизация по отношение на промените в бизнесциклите; липсата на признание, че кризите в една страна или регион се оказват ефективни за други страни или региони; че глобализацията засилва дехармонизирането на икономическите комплекси, разделяйки ги на печеливши и губещи, т.е. тенденцията на интернационализиране на икономическата политика не увеличава, а отслабва икономическата хармония между страните. (В тази връзка критиките към Международния валутен фонд и Световната банка не са случайни, независимо от помощта, която оказват; грешните представи за САЩ, налагани от прапагандата, според които САЩ внасят труд, а изнасят капитал. Парадоксът на Леонтиев доказва точно обратното — САЩ изнасят труд, а внасят капитал.

6.5 Реалният натиск има различни прояви като: хуманитарни войни и интервенции7; геноциди8; санкции на САЩ9; тероризъм. Действително САЩ, от една страна санкционират тези, които не се съобразяват с тях, а от друга страна, изследванията показват висока неграмотност на населението там. От възрастното население на САЩ 14% не може да намери върху картата на света къде е тяхната собствена страна, а 75% не могат да посочат Ирак и Персийския залив, макар че подкрепят интервенцията на САЩ в тази страна. Какво да се прави — властта е обикновено в ръцете на тъпака! Тук трябва да обърнем внимание на задачите, характеристиките, проявите, видовете и средствата на тероризма.

6.5.1 Терминът тероризъм и неговата употреба. Общоизвестно е определението, че тероризмът е управление, свързано с насилие. Това не е управление в пълния смисъл на думата. Необходимо е да направим няколко допълнения: 1) Употребата на термина тероризъм днес е непрецизно, неадекватно и най-вече неуместно, поради което с право се казва, че това е подигравка с човешкия разум и манипулационна кампания; 2) Информационната мощ на Златния милиард10 е ангажирана да убеди света, че е налице нов феномен, геополитически играч, застрашаващ човешкото битие, чиято вярност се потвърждава единствено от фактите на 11 септември 2001 г.; 3) Тероризмът като социално явление не е и не може да бъде геополитически, геостратегически или военен фактор, тъй като по своята същност той е съпътстващ процес или явление (курсивът мой — П.С.) на трите велики форми на експлоатация — робство, крепостничество и наемен труд. Подобни съпътстващи процеси са престъпността, проституцията, контрабандата, наркотрафика, расизмът и др., които образуват хранителната среда на съвременния исторически процес и са част от сърцевината на вътрешното развитие. Понеже не са фактори, те стават инструменти, поводи и оправдания за решаване на геополитически задачи. Казано по-кратко, тероризмът не е същност, а явление, не е съдържание, а проявление; 4) На теоретично равнище не е възможно да се даде изчерпателно определение за тероризъм, тъй като ключовите думи страх, невинност, законност, които се използват, може да се свържат в различни съчетания, изразяващи коренно противоположно съдържание. (Трудно е свързването на биологични понятия (страх) с преходни юридически понятия (невинност, законност). Правилно се отбелязва, че същинското оръжие на тероризма е страхът и най-вече анонимният страх. Тероризмът държи в неизвестност своите жертви — те го предполагат, но не знаят дали, къде и кога той ще нанесе своя удар. Така всеки гражданин се чувства застрашен;

6.5.2 Насилието, свързано с тероризма, се характеризира с това, че е насочено най-често срещу обект, който стои извън конфликта — напр. при политическия тероризъм такива се оказват гражданите на дадена страна, а не съответният „елит“, който е виновник за дадения конфликт. Следователно специфично за тероризма се оказва не самото въоръжено насилие, а неговата насоченост;

6.5.3 Желанието да се придаде на тероризма самостоятелно значение не идва от това, че терорът е управление на насилието. Причината е съвсем друга и се изразява в акцията на Златния милиард, насочена за подпомагане на глобалната агресия по основните направления на геополитическата карта: а) срещу ислямския фактор — за завладяване на централното азиатско ядро (Афганистан) и неутрализиране на западния клон на ислямската дъга (Иран, Ирак, Сирия); б) чрез ислямския фактор — за изтласкване и омаловажаване на руското присъствие на Балканите и ликвидиране на православието (Босна и Херцеговина, Косово, Македония). Ако се има предвид сегашния начин на възприемане на тероризма, той не е заплаха за световното битие, а е по-скоро заплаха за Златния милиард и за неговата глобалистична философия. Той е негов продукт. Като всеки политически инструмент в класовото общество, пораждан от самата същност на това общество, тероризмът просто повтаря еволюцията на това общество. Схемата е: индивидуален тероризъм — групов тероризъм — класов тероризъм — държавен тероризъм — глобален (световен) тероризъм. Всяко стъпало на тази схема е свързано с категорията интерес: индивидуален интерес, групов, класов, държавен, световен интерес. Доколкото тероризмът се възприема като насилствено управление, той може да се окаже пагубен за световното битие, без да е негов продукт и по-малко е вероятно да се окаже пагубен за Златния милиард, макар че е негов продукт. Не са безоснователни предположенията, че на идеологическия (пропагандния — бел. авт.) фронт ще се направи и невъзможното да се свърже тероризмът с комунизма, в резултат на което комунистическата идеология ще бъде дискредитирана до терористична идеология, идеология на насилието, репресиите и страха, която няма никакво историческо бъдеще и не трябва да бъде избор на бъдещите поколения… Съвсем вярно е, че САЩ първо стрелят и бомбардират, а след това се изтеглят, а ако правят нещо градивно, то е за собствен интерес и извличане на свръхпечалба. Не е случаен афоризмът, че докато Европа инвестира в пътища, САЩ дават стипендии за лидери на общественото мнение;

6.5.4 Тероризмът се характеризира не толкова с целите, които преследва, а със средствата, които използва. Тук e налице разлика между тероризъм и въоръжена борба. Тероризъм е, когато обект на въоръженото насилие са жителите на държавата-потисник. Въоръжена борба е налице, когато обект на насилието са официалните представители на държавата-потисник — военнослужещи, полиция, отговорни държавни служители. В конституциите на много страни се отбелязва, че въоръжената борба е легитимно право на всеки потиснат народ.

6.5.5 Основните видове тероризъм, които могат да се срещнат са: 1) Криминален тероризъм, който преследва определени материални изгоди; 2) Политически тероризъм, който преследва усвояване на определено политическо поведение. Политическият тероризъм в ежедневието се проявява като въоръжено насилие.

7. Какви последици могат да настъпят от натиска върху цивилизациите? За да отговорим на този въпрос, трябва най-напред да потърсим връзката на натиска с лошото управление и обратният сигнал от страна на потърпевшите, а след това да се спрем на конкретните последици от това.

7.1 Натискът върху цивилизациите и обратният сигнал на потърпевшите. Натискът върху цивилизациите е съвсем явен сигнал за лошо социално управление и най-вече за обществено манипулиране. Това води до създаване и възпроизвеждане на условия, които предизвикват недоволство и незадоволеност на едни или други жизнено важни индивидуални и обществени потребности — материални, духовни, социални11, оценъчни12 и др. Всички тези незадоволености пораждат необходимостта от социални отдушници. Смята се, че социалните отдушници са средства за „изконсумиране“ на натрупаната социалнопсихична енергия на недоволство или незадоволеност на определени потребности. Правилно се отбелязва, че ако незадоволеността продължи по-дълго време или се изостри, това ще предизвика съответното недоволство, което винаги опира до някаква незадоволеност на определени потребности. Налице е тенденция към умножаване, а не към ликвидиране на източниците на противоречия. Лошото не се изразява в това, че немалка част от противоречията не могат да се ликвидират автоматично, а в това, че дори не се споменава съществуването на тези противоречия, а камо ли да се прави нещо за тяхното преодоляване и премахване. Обратният сигнал се проявява във вид на недоволство, което се характеризира с няколко основни черти: Първата се отнася до насочеността, предмета, силата и дълбочината на осъзнаване на противоречията, които водят до: 1) Недоволство поради незадоволени битови потребности; 2) Недоволство срещу опасността от ядрена война; 3) Недоволство от протичащите процеси на деморализация на личността, независимо дали недоволните знаят или не знаят причините за това. Втората засяга начина на реагиране, който е различен и се изразява в: 1) Равнодушно отношение към проблемите; 2) Недоволство без предприемане на практически действия; 3) Участие в борби, свързани пряко с личните интереси, без да се интересуват от другите; 4) Организирана борба. Третата опира до мащаба на реагиране, който би могъл да бъде: индивидуален; групов; обществен.

7.2. При „кръстосване“ на признаците „начин“ и „“мащаб“ ще видим, че са възможни прояви, които се изразяват в: Инвдивидуално недоволство, породено от фактори като: 1) Дълговременно нерешаване на личен жизненоважен проблем на недоволния (например, че е безработен); 2) Битови проблеми на недоволния, характерни със своите обществени мащаби от преди няколко века; 3) Осъзнаване на личните и обществените проблеми от страна на недоволния. Групово или обществено недоволство, при което има съвсем целенасочено поведение на групата или обществото, т.е. когато групата или обществото осъзнава какво Ј (му) е необходимо и какво прави. Групово или обществено недоволство, когато действията на групата или обществото Ј (му) придават облик на тълпа, т.е. когато тя (то) нито осъзнава какво Ј (му) е необходимо, нито осъзнава какво върши.

7.2 Ако се върнем на въпроса какви са последиците от натиска върху цивилизациите, трябва да засегнем следното:

7.3.1 Видовете последици могат да бъдат обособени в две големи групи:

7.3.1.1 Първата група са последиците, пораждащи обратния сигнал, и се изразяват в: 1) Системно и умишлено нерешаване на значими индивидуални обществени проблеми, които, ако бяха решавани, то полезността за обществото — както в индивидуален, така и в цялостен мащаб — щеше да е много висока13; 2) Натрупване на негативна енергия у отделните хора, групи и обществото като цяло; 3) Пораждане на недоволство като следствие на нерешаването на тези проблеми; 4) Създаване на манипулативни отдушници — индивидуални и (най-вече) обществени — с оглед решаване на следните „задачи“: а) Създаване на илюзия, че отдушниците поемат негативната енергия; б) Насочване на негативната енергия към достигане на определени от манипулаторите цели; в) Подстрекаване на недоволните към деструктивни действия; г) Използване на недоволните като средство (инструмент) за постигане на олигархични цели; д) Насочване на мисленето на недоволните в удобна за манипулаторите посока. Във всички тези случаи манипулативните отдушници не се използуват post factum. Тези отдушници се използуват аnte factum при това с користни цели. (Споменава се, че запалянковщината е отдушник, но не се споменава, че тя е инструмент за притъпяване на съзнанието, докато хобито, което сменя неинтересното с интересно, принудителното със свободно избраното — като отдушник се превръща в компенсаторен механизъм; 5) Недоволните се проявяват като тълпа (в смисъла на Льобон); 6) Недоволните са третирани като тълпа (в смисъла на Льобон); 7) Недоволните са обявявани за „ненормални“, „луди“ и др. подобни квалификации (средите, които генерират недоволство, същевременно обявяват недоволния за луд); 8)Възникват две взаимно свързави явления: а)използване на научната мисъл за трансформиране на негативната енергия, натрупана в отделните индивиди, групи и обществото в полезна енергия за определени кръгове; б)създаване на университетски специалности със същата цел и задачи. И в двата случая обществото губи, а образователната система започва да става обществено безполезна; 9) Непрекъснато увеличаване на пропастта между бедни и богати.

7.3.1.2 Втората група са други последици, към които можем да причислим: 1) Увеличаване на престъпността в световен мащаб неколкократно за последните 30 — 40 години, а за периода 1986 — 1990 г. средно с 5% годишно; 2) Бързо разширяване на производството и търговията с наркотици; 3) Увеличаване ролята на пазара и отслабване на ролята на държавата; 4) Ускорено увеличаване на противоречията на глобалния капитализъм и свързаните с него деинтеграционни процеси; 5) Създаване на предпоставки за насилие, което в САЩ има по-големи размери и мащаби, отколкото в условията на недостатъчно икономически развита диктатура; 6) Увеличаване броя на затворите; 7) Увеличаване на дела на затворниците с негърски и латиноамерикански произход; 8) Увеличаване на престъпността, породено от лишаване от свобода. Обратната зависимост не е налице, поради което проблемът се задълбочава, а не се разрешава. Като допълнение можем да кажем, че изтърпяващият наказание лишаване от свобода се десоциализира за около 7 години; 9) Увеличаване на хегемонията на САЩ; 10) САЩ правят крачка напред в реконструкцията на Близкия изток; 11) Отслабване на силата на международните институции; 12) Квалифициране на наказателната репресивност на САЩ като тоталитарно решение без тоталитарни държави.

7.3.2 Теоретични „оправдания“ на последиците, отнасящи се до нелегитимната собственост. За съжаление — поне в България — тези последици намериха своето теоретично „оправдание“. Предлаганото от наши и чужди автори узаконявяне на нелегитимната собственост едва ли е най-доброто решение. Основни аргументи: 1) От теоретична гледна точка се изтъква, че: а) собствеността свързва свободните действия на субекта на собствеността с обекта на собствеността; б) собствеността изключва14 от периметъра на горните действия действията на други субекти; в) собствеността очертава „защитени „граници на поле на свободни действия, като защитата не е необходима при всяка вещ; 2) От логическа гледна точка описаните по-горе действия — „свързване“, „изключване“ и „защита“ би следвало да са на легитимния собственик. (Друг е въпросът доколко той знае, че е собственик); 3) От гледна точка на съществуващата реалност се вижда, че горните действия се определят (диктуват, налагат) от нелегитимния собственик, което е чисто престъпление. Допълнителни аргументи: 1) Собствеността — легитимна или нелегитимна — поражда правни норми при нейното използване; 2) Съществуването на скрита икономика едва ли е породено единствено от опитите за укриване на данъци (например производството и търговията на дрога е скрита дейност не толкова заради укриването на данъци, колкото заради характера на самата дейност, поради което тя е забранена от закона); в) узаконяването на легитимната собственост невинаги ще доведе до увеличаване на постъпленията в бюджета, тъй като стремежи за укриване на доходи са налице дори и при легитимни дейности и легитимна собственост; г) едва ли в съвременното общество може да се приеме като сериозен довод за легализиране на легитимната собственост действителният факт, че „в западните страни законите възникнаха не от дебелите томове на титулувани професори, а чрез интеграцията на правилата за поведение в скритата икономика“ т.е. чрез интегриране на престъпните отношения и узаконяване на деянията на силния (дръзкия, безскрупулния)15; д) колкото и да са актуални днес законите на римското право, то едва ли е приемливо неговото приложение в съвременните условия, тъй като според римското право „законът не може да се предпише, а трябва да се открие“, а собствеността — поне от теоретична гледна точка — е отношение, което не е необходимо да се открива, тъй като съществува, макар че се злоупотребява с това; е) могат — макар да не е задължително — да се откриват само природни закони, които действат независимо от волята и желанието както на отделния индивид, така и на обществото като цяло, докато юридическите закони не се откриват, а са плод на творението на желанията и намеренията на отделни индивиди или групи и действат именно съгласно тях; ж) знак за равенство между природни и обществени закони не слагат дори Томас Хобс и Спиноза16; з) юридическите закони не се откриват, тъй като не съществуват вън и независимо от съзнанието на тези, които са ги създали в своя полза, а това, че им се придава характер като на природните закони, съвсем не означава, че те са такива; и) едва ли е вярно, че „никой и никога не е в състояние да диктува своята воля за изпълнение от другите, тъй като фактите говорят точно обратното. Какво означава всичко това? Самата нелегитимна собственост може да е резултат от незаконно и насилствено присвояване, обсебване, заграбване и т.н., което означава узаконяване на нелегитимните деяния и повторно ощетяване на потърпевшия (това обикновено са хора от едните слоеве). Ще бъде налице узаконяване на „плячкосаното“, което е неморално. Първо. Утвърждава се модел на обществени отношения, в които: 1) „Присвояването“ има превес над „създаването“, т.е. утвърждава се някаква форма на „потребителско общество“; 2) „Силата“ има превес над „разума“ и „морала“; 3) „Богатството“ има превес над „потребностите“ и „бедността“; 4) Криминалното поведение се узаконява; 5) Оправдават се антиобществените и антиморалните деяния — и по законен път, и чрез даване на морален облик; 6) Даване на морален облик на натиска върху обществото за получаване на обществено признание на антиобществените и антиморалните деяния; 7) Обществените противоречия достигат до нетърпими размери; 8) Идва на власт не разумът на „титулуваните професори“, а деянията на криминалния контингент, с което се игнорира дейността на научната мисъл, чието зачеркване е признак за невежество; 9) Присвояването, обсебването, заграбването и т.н. са в интерес само на една малка група, докато разумните действия могат да бъдат в полза на цялото общество т.е. моделът утвърждава груповите и пренебрегва обществените интереси; 10) „Спъва се“ и дори не се позволява въздействието (ако терминът „въздействие“ е подходящ в този случай — бел. авт.) на ноосферата; 11) Позволява се и се узаконява реставрирането на дивия капитализъм; 12) Увеличава се насилието; 13) Узаконяват се неморалните деяния; 14) Най-големите престъпници (убийци, производители и търговци на наркотици и др.) се превръщат в идоли и примери за подражание от подрастващото поколение; 15) Променя се ценностната система на обществото, като преобладаващи и утвърждавани стават отрицателните страни, което води до гибел; 16) Обществените отношения придобиват ганг­стерски характер. Второ. Тези, които днес реставрират дивия капитализъм, утре ще се окажат: а) Най-подготвени да посрещнат предизвикателствата на времето, тъй като качеството на живота при тях е по-високо, макар че тези индивиди нямат необходимия за това интелектуален потенциал; б) Борят се за собственост и утре ще се окажат частни собственици на богатство, което не е създадено от тях, а частната собственост според конституцията е свещена и неприкосновена, независимо че е придобита по криминален път. Трето. Страната и населението са обречени да извървят още веднъж пътя от първоначалното натрупване на капитала до посткапиталистическото общество т.е. 100-150 години, което демотивира хората както за работа, така и за създаване на поколения. Непрекъснато увеличаващата се пропаст на съществуващите няколко етапа на развитие на политическото съзнание, които на глобално равнище са в конфликт помежду си; проблемът е в това, че политически активираните маси извън богатите (преди всичко западни) демокрации се намират в първата фаза на това съзнание, характеризираща се най-вече с тясно дефинирана политическа себеидентичност, основана до голяма степен на етническа изключителност. Конкретно, ако се обърнем към исляма, то задължително трябва да се има предвид мисълта на Збигнев Бжежински, че „… религия и политика се съчетават в опита да се осигури ислямска алтернатива, в която техническата, но не и културната модерност се асимилират от ценностната система, подчинена на религиозни критерии. По такъв начин ислямът отхвърля ситуацията на превъзходство на една чужда култура, която той (ислямът) разглежда като едновременно философски покварена, икономически експлоататорска и политически империалистическа. Като знаем, че политиката е продължение на икономиката, а икономическите отношения са експлоататорски, ясно е, че икономиката лежи в основата на всичко. Четвърто. Зетьо-шурободжанащината и връзкарството ще нарастват още, което ще се отрази в няколко насоки: 1) На кадровата политика — много хора, имащи потенциал да бъдат в редиците на „белите якички“, ще бъдат принудени да вършат елементарни, уродливи, несвойствени, нископлатени, непривлекателни и т.н. дейности, които са на изживяване, за да могат да живеят „ден за ден“ и никога няма да им се дава възможност да заемат полагащото им се място. В същото време мястото на „белите якички“ ще се заема от посредствени индивиди, нямащи нито интелектуален потенциал, нито подготовка и на които дипломата е дадена много често или наготово, или насила, или и двете едновременно; 2) На качеството на интелектуалната продукция: ще се утвърждават нискокачествени интелектуални (ако въобще могат да се нарекат „интелектуални“) продукти в науката, т.е. и в тази област ще се наблюдава кич, а същевременно ще бъдат отхвърляни високостойностни разработки; 3) Ще се увеличават проявите на „интелектуална проституция“: създаден от „белите якички“ интелектуален продукт излиза от името на „тъпака“.

8. Факти, изводи, следствия и произтичащото от тях бъдеще и какъв е възможният изход от цялата тази неблагоприятна за обществото ситуация. Фактите и изводите биха могли да се представят по следния начин:

8.1. Налице е повтаряемост на доста моменти в историята, макар че обектите са различни. Същността на нещата в основата си изобщо не се е променила. Ако има някаква промяна, тя е във формата. В тази връзка не е логично да пишем некролози на лагерите в хитлеристки или сталински стил. Икономическата власт е в основата на всичко. Реалните икономически субекти са различните транснационални корпорации и многонационални компании, а не държавата, тъй като филиалите на тези компании и корпорации са пръснати из целия свят. Налице е глобално разделение на труда, при което светът представлява една глобална кооперация с експорт, равен на 85% от продажбите. Индексът на търговията в световен мащаб е по-голям от произведението на индекса на производството и индекса на инвестициите. Всичко това говори за все по-засилваща се тенденция в преразпределителните отношения. 1) Скритата икономика е вредна за обществото поради това, че: а) много често е незаконна, поне заради това че обхваща дейности, които са антихуманни; б) често е нездравословна; в) в нея се прилага нискоквалифициран и уродлив труд, който постепенно отпада като вид дейност, макар че с него се занимават хора или притежаващи нисък интелект и подлежащи на манипулиране, или притежаващи висок интелект и неподлежащи на манипулиране; г) стимулира нискообразованите индивиди; 2) Борбата със скритата икономика явно не трябва да се води чрез нейното узаконяване, а по друг начин;

8.1.1 Същностна черта на глобализацията е радикалната промяна на системата на преработващата информация и приемането на радикални решения, при което се формира нов глобален механизъм за приемане на решения, с принципно по-сложен поток на информация, която подлежи на преработка, с принципно нов състав на участниците и със съвършено ново разпределение на задълженията и отговорностите. За да може отделният индивид и обществото като цяло да осъзнае какво става около него, кои са причините и движещите сили на процесите, той трябва да има доста сериозна подготовка — от образователната система или от самия себе си. Непрекъснато нарастване на изтънчеността и рафинираността на формата на поднасяните от пропагандата, рекламата и цензурата масови идеологии, предварително режисирани политически събития, целенасочени политологически и социологически анализи. Всичко това въздейства върху съзнанието, ценностите, нагласите, менталността17 и поведението на милиарди хора. Налице е идеологическа и духовна глобализация, което се вижда от следните моменти: Ако допреди 15-25 години можеше да се говори за мондиализация18 на икономиките и за мултикултурализация, то днес сме свидетели на експанзия на западната и най-вече на американската масова култура. Свидетели сме на културен империализъм, поставен на икономическа основа. Това още веднъж потвърждава несъгласията със Самюъл Хънтинг­тън по отношение на мултикултурността и принадлежността на САЩ към западната цивилизация; 2) В същото време масовата американска култура — която е еклектическа (симбиоза) по своя характер и включва различни културни традиции, влияния и епохи (западноевропейски, латиноамерикански, африкански и азиатски) — сравнително лесно се интегрира както в глобализираното космополитическо пространство на Западна Европа, така и в локалните пространства, в които все още доминират традиционните и национални култури, съхраняващи идентичността на обществата, които ги населяват; 3) Съвсем вярно е твърдението, че масовата американска култура е бедна на съдържание 19 и не се обременява от традициите и ценностите на локалните култури на хилядолетните държави и цивилизации, а по-скоро се свързва с елементарни представи за добро и зло, елементарни, близки до биологичната природа възприятия и реакции на човека и затова най-бързо се възприема от младите поколения, неузрели и непостигнали мъдростта на националните култури; 4) Фактът, че масовата култура се възприема, не говори добре за тези, които я възприемат; още веднъж отрича наличието на сблъсък; 5) Твърдението, че космополитизмът на масовата култура е на ниско равнище, трябва да се разглежда по-прецизно.

8.2 Основното следствие и произтичащото от него бъдеще изглежда така: 1) Днес сме свидетели не толкова на управление, колкото на манипулиране, резултатите от което се използват единствено от олигархията; 2) Обръщението на Юлиус Фучик „Хора! Бдете!“, казано преди повече от 60 години, днес е още по-актуално.

8.2.1 Относно законността можем да кажем следното: а) Деянията на олигархията — колкото и да са антихуманни и антилогични — ще бъдат узаконени, ако е необходимо и със задна дата; б) Деянията на обикновените хора — колкото и да се отнасят до скърпване на двата края — ще бъдат обявени за незаконни (тук нямаме предвид проявите и деянията на най-бедните слоеве от ромското население); в) Ще се стигне дотам, — дано да не се сбъдне това наше предвиждане — че спасяването на живота на някои обикновени хора ще се окаже противозаконно, което означава, че ще се намери законен начин за „прочистване“ на земното кълбо от „излишните“ хора; г) Ще се узакони — при това с още по-„страшни“ закони: насилието от страна на олигархията спрямо населението, тъй като обикновеният човек ще бъде демотивиран във всички свои действия; едно и също деяние ще бъде третирано по различен начин от властта: ако е извършено от обикновен човек, ще се третира като престъпление; ако е извършено от представител на върхушката — ще се обяви за геройство; д) Ще се узакони съществуването — включително и деянията по присвояване — на върхушката; е) На обикновените хора ще бъде отнето правото на елементарен труд, който би им гарантирал някакво ежедневно съществуване. ж) Хората ще бъдат превърнати в биороботи и социални бройлери20; з) Насилието ще бъде скрепено със закони и норми на поведение, а моралът — вероятно по косвен начин — ще бъде обявен за „извън закона“; и) Вероятно ще бъде приет документ от рода на Закона за защита на държавата, приет през 1925 г. в България; к) Който не се съобрази с налаганото от закона, ще бъде изхвърлен; л) Обикновените хора ще бъдат обвинявани за всичко, което е станало и за това, което не е станало, независимо че вероятността то да стане е нищожна, но в същото време то не е по вкуса на олигархията, т.е. на обикновения човек ще му бъде вменявана вина, явление, което с течение на времето може да се превърне в антропогенен фактор; м) Ще се котира и утвърждава не създаване на полезния продукт, а по-скоро търсенето и изобретяването на начини за присвояване на създаденото от обществото.

8.2.2 Относно здравето на хората: а) Ще растат опитите с хора, използвани като материал за изпробване на постиженията на генното инженерство. Достиженията на науката имат и отрицателни последствия. Много хора могат да бъдат доведени до кретенизъм (ако това е най-точният термин). Социалният фактор ще се превърне в антропологичен фактор; б) Ще се „свири“ главно върху тънките струни на психиката на хората — и в индивидуален, и в обществен мащаб — поради което те ще стават все по-неустойчиви психически и ще бъдат употребявани като средство за постигане на користни цели от конкретни индивиди или групи; в) Страхът и стресовите ситуации сред хората ще се увеличават главоломно; г) Ще расте абсолютният брой на неврологичните, психиатричните и кардиологичните заболявания. Много хора ще приключват жизнения си път в неврологичните отделения, психиатричните болници и кардиологичните клиники; д) Ще расте броят на хората, които сами посягат на живота си поради психическа неустойчивост, породена от това, че няма да могат да отговорят на предизвикателствата на времето и най-вече поради узаконеното насилие спрямо обществото (казано на по-разбираем език — обществото по законен път ще бъде докарано до състояние на лудост).

8.2.3 Относно обществените размери на ставащите процеси. Тук е редно да споменем поне две измерения. Първото се отнася до това, което става: а) Бедните ще стават все по-бедни, а богатите — все по-богати; б) Стремежът към печалба на корпорациите ще принуждава все по-нямащото население да прекарва колкото се може повече време на работното си място, колкото и ниско платена да е работата; в) Като следствие на това хората ще отделят все по-малко време за семействата си, а някои няма да имат мотивация към създаване на семейства; г) Децата ще бъдат оставяни все по-често без контрол и възпитание. Семейството като основна клетка на обществото ще бъде подложено на непрекъсната ерозия поради това, че, от една страна, средният американски тийнейджър гледа седмично двадесет и един часа телевизия и прекарва само пет минути насаме с баща си, а от друга страна, че тоталният страх няма да позволява на членовете на семейството да споделят помежду си това, което мислят; д) С главоломна бързина ще се увеличава броят на стресовите ситуации, което ще доведе до повишаване на заболяванията

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук