ФРАГМЕНТАЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

0
282

Боряна Ангелова е родена в София. Завършила е Френска езикова гимназия, а след това психология и културология в СУ „Св.Климент Охридски“. От февруари 2007 е редовен докторант в Софийския университет, специалност „Философия“ с преподаване на английски език с тема на дисертацията: „Потребителското общество в информационната епоха“.
Целта на настоящата публикация е да проследи обществените/културни дебати в България чрез подбрани примери от конкретни диалогични и проблематични ситуации, осъществени в пространството на различни медии1. На тази основа могат да се направят следните няколко извода: 1. Българското културно пространство е силно фрагментирано (разединено), т.е. всеки раздел от това, което наричаме култура, например — кино, театър, литература, културология и др., се съсредоточава в собственото си поле на действие без значение с какво се занимават останалите сродни полета на културата. 2. Между различните културни полета съществува голямо напрежение, като всяко припознава собствените си финансови средства в тези, усвоени от другите2. Непрекъснато се поставя под съмнение получената от някой друг награда, отпуснатите средства от Фонд „Култура“ и др. под.3 3. На базата на тази фрагментация не се осъществява реална интеграция, т.е. взаимни проекти, които могат да донесат материален и символен капитал както на отделните полета, така и на цялата ни национална култура.

Съвременното българско общество, повече или по-малко, е потребителско в смисъла, който представителите на Франкфуртската школа4 от първо поколение влагат в термина: общества, които консумират готови културни артефакти, лесни за възпроизводство и усвояване, без особено качество, носещи ерзац удоволствия. За това свидетелства популярността на попфолк каналите, екшън-филмите, огромните тиражи на жълтите вестници, така добре развиващият се у нас порно жанр и пр. Това са глобални промени, които настъпват в целия свят и бележат упадъка/липсата на интерес към т.нар. висока култура, каквито са операта, театърът, киното и др. изкуства, които губят голяма част от младата си аудитория и влияние сред тези среди. Това е сериозен проблем, защото именно тези изкуства, най-общо казано, карат „младия потребител“ на културни артефакти да се замисли върху видяното и чутото, да достигне до своя катарзис. Замисляйки се, осмисляйки чутото и видяното, се получава вътрешна опозиция на статуквото, както отбелязва Херберт Маркузе в „Едноизмерният човек“. И така човекът е в състояние да отстоява позицията си и да има критично отношение към заобикалящия го свят и най-вече към чутото и видяното. Един по-късен автор — Жан Бодрияр, основна фигура в дебата за постмодерността, отбелязва, че процесът на профанизация на културата се задълбочава и се получава преплитане на високото с низкото, за което свидетелстват витрините на магазините, които започват да приличат на музеи и обувките са положени като важни и ценни експонати, „Четирите годишни времена“ на Антонио Вивалди служат за фон на реклама за пенсионен фонд, а „Девета симфония“ на Лудвиг Ван Бетовен служи за реклама на кецове. В същото време музеите опустяват — даже както е у нас — Националният исторически музей е преместен извън града, на Окловръстното…

Резултатът от всичко това е, че се формира едно младежко общество, обожаващо полуфабрикатите, пребиваващо в Интернет — едно ерзац пространство, където „на мода“ са повърхностни няколкоминутни клипове и картинки, които носят краткотрайно удоволствие, което не води до нищо друго освен до мимолетна емоция. Според някои съвременни автори, като Рифкин и Кастелс, съвременното общество живее в епоха на хипердостъп и потребление на емоции. Това поколение е наречено „поколението дот-ком“ (.com), характерно с това, че предпочита емоции, които са задоволени от 1-2—минутни мелодии и 4-5-минутни клипове, носещи мимолетна забава, но в тях липсва креативност и най-често отсъства смисъл въобще. Това е много разпространено и у нас — достатъчно е да се отворят някои от най-популярните сайтове и да се видят подобни младежки предпочитания5.

Описах тези процеси умишлено, за да илюстрирам в какъв труден момент българската „висока“ култура се опитва да си пробие път. Факт е, че финансирането не достига, липсва масов интерес, а не може за всичко да се разчита на държавата. Вследствие на това различните области на българската култура започват борба помежду си за ограничените държавни субсидии. С това си обяснявам и дебатите, възникнали в тази област през последните година-две. За съжаление, те като че ли се въртят около това да се оспорят парите, властта и/или славата, придобита от някой друг техен колега. Това е изключително жалко, защото именно обединени, различните полета на културата са по-конкурентоспособни на останалите източноевропейски държави при кандидатстване за усвояване на европейските фондове, предназначени за културата. Очевидно е, че в България не се усвоява и една стотна от тези пари, като причина за това виждам, че нашите културтрегери като че ли се занимават главно с това да „гледат в паницата на другия“ и да припознава там „своите“, иначе държавни пари.

Ще припомня няколко дебата, възникнали в различни области на културата (радио, литература, кино, театър, културна периодика), с които ще илюстрирам казаното. Умишлено обръщам внимание именно на дискусиите, поради тяхната изключителна важност, в дискусията би трябвало да се роди истината, да се стигне до взимане на решения, да се предизвика общественият интерес.

Ще започна хронологично с последната дискусия от тази година, която е особено характерна и възниква около конкретно радиопредаване — „Културна рулетка“ по програма „Христо Ботев“ на БНР. Дебатът се състои в следното: журналистката Паулиана Новакова не е доволна от това, че журналистът Георги Савчев хвали предаването „Културна рулетка“ и изпраща писмо до редакцията на в. „Култура“6, в което твърди, че то разваля програма „Христо Ботев“, защото се води от неспециалисти7, неразбираемо е за широката публика и няма основание да бъде хвалено. На свой ред редакцията на в. „Култура“ публикува бележка към статията, в която се казва, че тя все пак е журналист в същата програма и е нормално, като хвалят собствената Ј програма (за която за съжаление, не се пише често), всички работещи там да са доволни.

„Културна рулетка“ има за цел именно да обединява в едно предаване всички културни области, което прави предаването ценно, като всеки път водещият е медийно изявена личност, с достатъчно опит и специалист в определена област. „Културна рулетка“ обаче се е появила на мястото на друго предаване, наречено „Кръчмата на Спас“ и следователно тук не става въпрос за това доколко успешно е предаването, а чисто и просто за власт. Паулиана Новакова е конкурент на досегашната програмна директорка Анюта Качева за поста Ј, а „Културна рулетка“ е нейн продукт. Анюта Качева поддържа досегашната политика — програма „Христо Ботев“ да е посветена на българската култура, а Паулина Новакова смята, че програмата би трябвало да е по-публицистична, насочена към т. нар. масова публика. Вярно е, че в момента „Христо Ботев“ не е от най-слушаните програми, но все пак е единствената радиостанция, посветена на българския културен живот.

В този спор особено неприятен е сблъсъкът между колеги, който не разисква това как да се развие Националното радио, така че да е по-популярно и програмите да са по-качествени, а става въпрос за борба за власт и междуличностни конфликти, които стават обществено достояние, като по този начин се измества акцентът на внимание. Доказателство е и самият факт, че този дебат възниква именно преди изборите за програмен директор. Също така е факт, че в програмата работят много малко млади хора и поради липса на водещи често пъти се викат журналисти в пенсионна възраст да водят предавания, които би трябвало да привличат млада аудитория.

В областта на съвременната българска литература положението е идентично. Друг типичен диспут между колеги, който също е много показателен, е този между Георги Господинов и Владимир Трендафилов. Владимир Трендафилов заявява, че участието на Георги Господинов в Национален фонд „Култура“, Фондация „Отворено общество“ и др. води от години насам до системното му самопревеждане и саморазпространение по света. На тези обвинения Георги Господинов отговаря бурно, като представя дълъг списък с награди, които е получил от различни държави, фондове и институции и че по никакъв начин няма как той да е повлиял на всички тях. След което следва „Поредното ми писмо8“ — отговор на Владимир Трендафилов, в което той намеква, че освен постовете, които е заемал в държавни институции, Георги Господинов е бил и партиец9, като това му е носило допълнителни дивиденти.

Тук не е най-важното кой от двамата опоненти е прав и кой греши. Важен е анализът, който може да бъде направен и изводите, които следва да бъдат формулирани и аргументирани.

Сериозен е проблемът с най-новата българска литература. Тя се финансира трудно, понеже за нея няма пазар, липсва масов интерес, а в същото време малкото български книги, които се превеждат в чужбина, не се разпространяват добре, защото се издават от треторазрядни издателства, които усвояват пари от държавата и в крайна сметка не се грижат за тяхното разпространение и популяризиране. В същото време вместо да се тематизира именно върху това и да се търсят пътища за талантливите ни млади автори, за тяхното издаване и популяризиране, общественото внимание се ангажира със спорове за постове и оспорвания на взети награди.

Типичен случай е и спорът между Марин Бодаков и Владимир Сабоурин. Владимир Сабоурин води тирада от призиви на страниците на „Литературен вестник“10 към Марин Бодаков и го подканя да напусне поста си на културен редактор във в. „Култура“, защото бил съветник на председателя на Народното събрание г-н Георги Пирински. Този спор също е твърде показателен, защото какво работи г-н Будаков няма особено значение, а същественият акцент от дейността му е пропуснат, докато незначителният момент (в качеството му на редактор) е преувеличен. Друг е въпросът, че и „Литературен вестник“, и в. „Култура“ буквално изнемогват заради ниските си тиражи и малкото си абонати и читатели, а подобен род спорове с нищо не помагат.

Тези два примера свидетелстват, че когато един човек е деен и взема участие в държавните дела и по този начин може да спомогне за развитието на съответния ресор, давайки експертното си мнение и използвайки натрупания опит, то той/тя веднага са „оцветени“ и на него/нея вече не се гледа като на експерт, а като на партиец или част от „другата“ партия и това би следвало да го дискредитира като професионалист. Това е все едно, когато един художник, който има политически убеждения и те станат публично достояние, то той/тя вече не е добър творец.

Странно е защо новата българска литература не се популяризира у нас и в чужбина? Действително ли за това вината е на един или двама души? Защо книгите, които се издават в чужбина, излизат под щемпела на треторазредни издателства, които не си мръдват пръста да ги разпространяват по книжарниците и да ги рекламират? Всички тези въпроси не се дискутират или ако се заговори за тях, веднага се намира неудобен „виновник“. Рядко се говори за това как нещата могат да се правят по-добре и как се случват в други държави като Румъния, Гърция, Турция и др., където успяха да популяризират културата си по целия свят и да се превърнат не само в предпочитани туристически дестинации, но и в културни средища с динамичен живот.

Липсата на адекватност и на правилно акцентиране върху проблемите се наблюдава и в областта на визуалните изкуства и по-конкретно: театъра и киното. Много показателно е изказването на Александър Морфов при награждаването му с „Аскеер“ тази година. Според него, тъй като театрите са пълни, а кината празни, крайно време било парите за кино да се пренасочат към театъра. След това изказване Кристина Грозева, Петър Вълчанов, Димитър Сарджев, Николай Тодоров и Георги Дюлгеров се появиха с протестна статия, озаглавена „Киното отива на кино“ във в. „Култура“11, в която надълго обясняват, че заради новите условия за техническо възпроизводство и разпространение, като торент-файлове, DVD-та и др. електронни носители, кинозалите може да остават празни, но в крайна сметка българско кино се гледа и към него има голям интерес. Това се потвърждава от големите тиражи на вестниците, които предлагат в притурката си дискове с български филми и има огромен интерес към българските филми в торент-сайтовете, откъдето се теглят хиляди пъти едни и същи продукти. Кинорежисьорите прибягват към следната метафора, с която искат да наблегнат на безсмислието в подобни изказвания и аз съм съгласна, че е показателна за културните пространства: киното и театърът са като две рибки в един тиган. Едната рибка казала на другата: „Мръдни, че няма място“, а другата и отвърнала: „Е как ще има, като се пържим в един тиган, пък дори и олиото не достига“.

Вече в много страни филмите се предоставят безплатно в Интернет. Подобен е случаят с „Берлинале“12, като немските филми, участници във фестивала, бяха пуснати за безплатно гледане на сайта на фестивала. По този начин печелят всички — и зрителите, които могат да гледат филмите почти безплатно, и кинопроизводителите, които печелят от рекламите, публикувани на тези сайтове (нещо, от което се издържат в момента в България и собствениците на торент сайтовете).Това обаче на този етап ми се вижда невъзможно в България, защото би било много трудно в наши условия да се стигне до хармонизиране и балансиране на отношенията между режисьори, продуценти, артисти и разпространители.

Въпросът с финансирането на културните полета е от особено значение, което засяга и културната периодика. Много е трудно да се намерят средства за издаване на печатни издания, посветени на културата в България. Държавата не може да поддържа няколко издания, а доскоро единствените международни фондации, които финансираха български културни проекти, бяха „Отворено общество“ и „Про Хелвеция“. Тези фондации в момента прекратяват работата си на местна почва, но се запазват големите възможности, които предлагат европейските културни фондации. Засега това е една добра алтернатива на държавната подкрепа, защото понякога частните спомоществователи оказват сериозен и негативен натиск върху културните издания. Подобен е и случаят със спора, който възникна около списанието „Християнство и култура“. Спомоществователят/издателят решава да се намеси в политиката на списанието и отстранява главния редактор. В конкретния случай това е доц. Калин Янакиев, като неговото място заема Явор Дачков, който бил поканен в редакционната колегия от самия Калин Янакиев. Като причина за това се изтъква прекалено „академичният“, „тежък“13 стил на доц. Калин Янакиев и желанието на издателя списанието да е по-продаваемо. Факт е обаче, че в момента „Християнство и култура“ не се продава повече, отколкото преди.

Този случай разкрива факта, че има очевидна неколегиалност, която не води до нищо добро и е белег за това как „високото“ е снишено за целите на пазара. Много често сме били свидетели на това как актриси са събличани само и само за да се привлече публика, културни издания сменят редакторите си или се пълнят с клюки, картинки и слаби, но занимателни текстове. По този начин обаче въпросните културни издания не стават по-популярни, а напротив, губят традиционната си публика.

Нека не забравяме, че имаме нужда от тази т.нар. висока култура, защото именно тя повдигна общото ниво на културата в нейния широк смисъл. Потребителите на тази „висока култура“ в никакъв случай не са само университетски преподаватели, учени и професионалисти от съответните браншове, тоест един ограничен кръг, а в много случаи са обикновени хора — средностатистически граждани, които противно на агресивните реклами на попфолк жанровете, слушат класическа музика и се интересуват от изтънчена литература, качествено кино и класически театър. С намаляване на културната периодика, нейната висока цена14, с намаляване на безплатните медийни канали, посветени на културата, каквито са националното радио и телевизия, на тези хора, които не са загубили усета и интереса си към „високата култура“, им се отнема възможността да се ползват от тези естетически стойности. А това е своего рода репресия. Репресия от страна на пазарното стопанство, което се стреми да маркетизира цялото общество, включително и сферата на най-човешкото — културата. „Високата култура“ е все по-трудно достъпна в България, а проблемът за достъпа не се дискутира никъде. Време е това да се промени.

Бележки
1 В. „Култура“, в. „Сега“, сп. „Алтера“ и др.
2 Типичен пример е изказването на Александър Морфов във в. „Култура“, че понеже театралните зали били пълни, а когато се излъчвали български филми кината били празни, държавата трябвало да дава пари за театър и не чак толкова за кино.
3 Дебатът на Владимир Трендафилов с Георги Господинов — в. „Култура“ и др.
4 Теодор Адорно, Хербет Маркузе, Валтер Бенямин, Маркс Хорхаймер.
5 Типичен е примерът с http://stih4e.com — много популярен младежки сайт, който има претенцията, че е съдържателен и че стимулира творческата мисъл и конструктивност на подрастващите.
6 Вж. „Култура“, бр. 29 от юли 2007 г.
7 „Културна рулетка е предаване“, което се излъчва всяка неделя от 10 до 12 ч. Замисълът му е културтрегери от различни области да правят предаване, посветено на случващото се в тяхната област.
8 В. „Култура“, брой 29 от юли 2007 г.
9 Георги Господинов е член на СДС от 1993 г. Сами разбирате, че е страшно, когато политическото изземе мястото и функциите на естетическото.
10 Виж „Литературен вестник“, май-юни 2007 г.
11 В.“Култура“, бр.21 от май 2007 г.
12 Сайтът, за който става дума се намира на адрес: http://dffb.de.
13 Сп. „Алтера“, брой 4 от април 2006 г.
14 Наскоро излезе сп. „Алтера Академика“, чиято цена е 13 лв. Това е прекалено скъпо списание, което малцина могат да си позволят. Издателите, обаче, споделят, че за да се финансира изданието, то не може да си позволи да се продава на по-ниска цена.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук