Роден на 3 август 1956 година в град Елхово. Завършил специалността Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, работил е последователно във вестниците „Марица-изток“, „Септември“, „Днес“, „Домино“, Континент“, „Стандарт“, „Земя“, „Сега“, „Дума“ и „Република“. В момента е кореспондент на вестник „Пари“ за Старозагорска област. Автор на документално-публицистичната книга „Стъпала към хоризонта“, посветена на енергийно-промишления комплекс „Марица-изток“ и на сборника „Рогати работи. Бивалици от настоящето“. Член на СБЖ.
„Над 50 000 учители в блокада на София искат оставки“, „Учителите заляха София“, „Блокада. 2,6 млрд. лв. излишък“ — това са само част от заглавията върху първите страници на вестниците днес, 12 октомври 2007 година.
А встрани от купчината пресни, пресни издания стоят излинели страници от някогашната разписна книга на село Муртакьой. В която нявгашните старейшини записвали аспра по аспра харчовете за общи нужди.
Зачитам се: „На пъдаря Петку — 100 аспри.
На овчерина Иван — 100 аспри, кат абяни друхи и чифт цървули, нестригани.
На бикаря Никола — 100 аспри. Да съ купи ново въже, щото старото е излиняло.
… — На Енчу даскаля — 70 аспри и отделну наем за собата дету е настанен за зимъта.“
Годината е 1865-а. На следващата година даскал Енчу е заменен с даскал Марин, а на последващата дошъл някой си даскал Миню, след което перото „наем“ го няма. Види се Миню е намерил мома в Муртаьой, оженил се е и си е вдигнал собствена къща. Или нещо друго се е случило, щото книгата, водена с четливия почерк на поп Костадин, приключва доста преди създаването на първото родно министерство на просвещението.
Колко са били 70 аспри и що е можело да се купи с тях в онези далечни времена, разбирам пак от приписката на поп Костадин, според която наръч дърва за огрев (към кубик и отгоре) струвал 1/10 от аспрата, а кило сол вървяло малко по-скъпо.
Което както и да го гледаш — едва ли е стигало за даскалите Енчу, Марин и Миню да живеят на широка нога. Или поне на ногата на пъдаря Петку, овчерина Иван или бикаря Никола.
Апропо, запазила се е забележка, според която чорбаджи Василчо Коджакефалията е възроптал срещу тези 70 аспри на даскала.
Доста му се видели, щото той, даскалът, си докарвал отделно от терзилък. Шиел френски дрехи, след като налеел ум и разум в главите на момчурляците.
Забележката останала без последствия. Види се останалите стареи си дали сметка, че терзилъкът и даскалуването могат да вървят успоредно, без да си пречат.
Връщам се към новите вестници, според които в блокадата на София, предприета по инициатива на три учителски синдиката, са участвали на 11 октомври 75 000 души. Които скандирали, че ако не им бъдат увеличени заплатите, на следващата седмица ще станат 200 000.
От редакциите обясняват в курсив, че на практика в сферата на образованието са заети около 150 000. 150 000 или 200 000 — разликата не е кой знае каква, щото в тези допълнителни бройки ще се вместят я горските, я медсестрите, я социалните работници, все представители на професии, към които държавата е влязла в ролята ако не на мащеха, то поне на недолюбваща ги лелка. Протестиращите искат 100-процентово увеличение на заплатите. От другата страна на барикадата контрират, че за да се случи това, трябват над 800 милиона. И предлагат началната учителска заплата да се изравни със средната за страната, т.е. да се дадат около 160 лв. на калпак. За което щели да бъдат потребни малко под 300 милиона.
Вестниците пътем припомнят, че хилядното множество се изсипа върху жълтите павета, след като финансовият министър Пламен Орешарски беше засечен да шепне на колегата си от просветното ведомство Вълчев: „Да разтуряме седянката, да пуснем експертите, те ще ги размотават три дни, докато мене ме няма…“
Види се спец по фолклористиката, си направил труда да изрови синоними на министерската „седянка“. И е подредил едни позабравени думички като „тлака“, „беленка“, попрелки“. Все наименования на домашна работа, вършена вкупом от съседи и родственици безплатно, в полза на домакините. Които на свой ред се отплащали я със сушени плодове, я с варени царевични кочани.
Как ли ще приключи образователното вълнение, питат се българите. И обществото е разполовено.
Едни се кахърят, че ако така продължава, ще бъде провалена учебната година.
Други пък припомнят, че не толкова отдавна няколкостотин шофьори от столичния градски транспорт едва не събориха правителството, което клекна пред исканията им и развърза кесията.
И сега ще бъдат намерени резерви, нали затова имало почти 3 млрд. лв. излишъци, разсъждават на глас от този фланг.
Нищо, че премиерът не спира да повтаря: „Поддадем ли се на уличния натиск за двойно вдигане на заплатите, ни чака повторение на сценария от зимата на 1997-а!“
Без да се връщам чак толкова назад ще припомня, че в края на март 1997-а доларът гонеше нива от 3000 лв., а пакетче долнопробна „Арда“ се продаваше на черно по 4000 — 4500 лв.
Ще кажете, че 10 години са просто миг от човешката история. Така е. Миг са и 150-те години, които ни делят от времето, в което поп Костадин е записвал волята на муртакьойските старейшини.
Лошото е, че тази заран, докато пътувах с таксито към местоработата си, шофьорът яростно изключи радиото, откъдето се носеше по неизвестно чия редакторска приумица химнът „Към светли бъднини върви …“.
А в отговора на въпроса ми „Защо?“, последва мрачната тирада: „Какви светли бъднини, след като и днес съм оставил внучето само у дома. Майка му е на работа в Испания, баща му е в Гърция на гурбет, жена ми е в болницата… Аз съм му за майка и татко! Първокласник е, ама за един месец, откак уж са тръгнали на училище, стигнали само до буквата Б, щото учителите стачкуват…“
Правя опит да разведря тегавата атмосфера и подхвърлям, че малчуганът няма да има проблем с разчитане името на столичния кмет Бойко Борисов, но удрям на камък. Шофьорът си бил патил преди време от „Ипон“ и по тази причина сега харесвал Антония Първанова, но щял да гласува със сигурност за Бриго Аспарухов.
Шофьорска му работа.
