ЛИБЕРАЛНАТА ИДЕОЛОГИЯ ИЗОБЩО НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ НА АГОНИЯ

0
16

19 септември 2008
Статията е публикувана в The Guardian

Каквото и да означават събитията от тази седмица, никой не би трябвало да вярва на плачовете, според които пазарната криза ще подпише смъртната присъда на либералната идеология. Тази идеология винаги е обслужвала интересите на капитала и присъствието й се люшка в съответствие с ползата й за споменатите интереси.

В период на растеж е резултатно и доходоносно да се препоръчва „зелена улица”, защото едно постоянно отсъстващо, ненамесващо се правителство позволява надуването на спекулативните балони. Когато тези балони почнат да гърмят, тази идеология се превръща в препятствие и се отдръпва и спотайва нейде, докато някое силно правителство не се притече на помощ. Но бъдете сигурни, че тя ще се върне на бял кон след спасението. Значителните дългове, които трупат данъкоплатците, за да напълнят гушите на спекулантите, тогава ще се превърнат в неразделна част от глобален кризисен бюджет, който ще стане претекст за зловещи и горчиви орязвания в социалните програми, и за подновен тласък към приватизация на останалото от публичния сектор. Ще ни кажат още, че надеждите ни за „зелено” бъдеще за нещастие са прекалено скъпи.

Това, което не ни е известно, е как ще реагира общественото мнение. В Северна Америка всеки гражданин на възраст под четирийсет години е израснал с убеждението, че правителството не може да се намеси, за да подобри живота ни, че правителството е проблемът, а не решението и че „зелената улица” следователно е едничкият път. А днес изведнъж виждаме едно активно, силно интервенционистко правителство, което като че ли желае да направи всичко, само и само да спаси вложителите от тях самите.

Това зрелище неизменно повдига един въпрос: ако държавата може да се намеси, за да спаси предприятията, които непредпазливо са поемали рискове на пазарите за недвижима собственост, защо то да не може да се намеси, за да предотврати значителното ипотечно изземане на жилищата на милиони американци? Също така, ако е възможно мигновено да се предоставят на разположение 85 милиарда долара за закупуване на осигурителния гигант AIG, защо една обществена здравна система – която би защитавала американците от хищническите практики на здравните застрахователни компании – да бъде привидно непостижима мечта? И ако все повече и повече предприятия имат нужда от парите на данъкоплатеца, за да бъдат отново пуснати на вода, защо данъкоплатците да не могат да имат насрещни изисквания, като ограничаването на заплатите на собствениците или подсигуряването срещу нови съкращения на работни места?

Понастоящем е ясно, че правителствата могат наистина да действат по време на криза, тъй че занапред ще им бъде доста по-трудно да изтъкват своята безпомощност. Друг възможен трус се отнася до надеждите на пазара във връзка с бъдещите приватизации. Години наред международните инвестиционни банки оказваха натиск върху политиците заради два нови пазара: единият произтичащ от приватизацията на държавните пенсионни фондове, а другият – от нова вълна приватизации, цялостни или частични, на пътната мрежа, мостовете и речните пътища. Тези две мечти станаха по-трудно продаваеми. Американците вече не са склонни да поверяват повече благата си, индивидуални или колективни, на страстните и неукротими играчи на Уолстрийт. Още повече че както изглежда, става повече от очевидно, че данъкоплатците ще трябва да заплатят, за да си върнат собствените блага, когато се пукне следващият балон.

С провала на преговорите на СТО тази криза може да бъде и катализатор на един радикално различен подход към регулацията на световните пазари и финансови системи. Вече сме свидетели на разширяващо се движение към суверенитет в сферата на задоволяване с храни в развиващите се страни, които отказват да предоставят достъпа до храната си на прищевките на едрите търговци на суровини. Може би най-накрая е настъпило времето за идеи като, например, облагането с налози на борсовите транзакции, което ще забави спекулативното инвестиране, както и други видове контрол върху движенията на капитали.

А сега, когато национализацията вече не е мръсна дума, петролните и газодобивните компании би трябвало да проявяват предпазливост: някой трябва да финансира пътя към едно по-зелено бъдеще, тъй че е напълно логично основната част от фондовете да произлиза от този извънредно рентабилен сектор, който носи и най-тежка отговорност за кризата в климата. Със сигурност това е далеч по-смислено, отколкото генерирането на някой друг опасен спекулативен балон в търговията с нефтопродукти.

Но кризата, на която сме свидетели, изисква още по-дълбоки промени. Причината, позволила на тези съмнителни кредити да вземат такива размери, не се състои единствено в това, че контролните органи не са си давали сметка за рисковете. Причината е в това, че нашата икономическа система мери доброто ни колективно здраве изключително с аршина на растежа на БВП. През цялото време, през което тези необезпечени кредити са подхранвали икономическия растеж, нашите правителства активно са ги подкрепяли. Така че това, върху което всъщност се поставя ударението в тази криза, и което трябва да привлече вниманието ни, е безспорната и безпрекословна ангажираност да се бележи ръст на всяка цена. Докато същата тази криза би трябвало да ни подтикне да преценим напредъка и здравето на нашите общества по радикално различен начин.

Така или иначе, нищо от гореспоменатото няма да се случи, без огромен натиск от страна на общественото мнение върху политиците през този ключов период. И не става въпрос за любезен и учтив натиск, а за връщане към уличните манифестации, и за директните акции, отбелязва New Deal през трийсетте години. Без това, няма да има нищо повече от повърхностни промени и връщане по възможно най-бърз начин към „business as usual”.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук