ДА СКЪСАМЕ СЪС ЗАРОБВАЩОТО ВЛИЯНИЕ НА ФИНАНСОВАТА СИСТЕМА

0
263

*Жак Косар, Жан-Мари Арибе и Доминик Плион са икономисти, членове на научния съвет на ATTAC.
Статия, публикувана в изданието на „Льо Монд” от 16 септември 2008 г.

Откак кризата с рисковите ипотечни кредити в сферата на недвижимите имоти избухна в Съединените щати преди повече от година и засегна основните банкови институции и други инвеститорски фондове, мнозина започнаха да си задават въпроса как да я овладеят. Скорошните фалити на Леман брадърс и „Мерил Линч” сочат, ако въобще има нужда от това, че този въпрос е двойно овехтял.

И наистина, два бента бяха скъсани. Най-напред, поради глобализацията на капитала не само американските финансови институции бяха засегнати, а и значителна част от тези по цял свят, до такава степен се бе разраснало движението на ипотечните кредити. После, опровергавайки прогнозите на множество експерти, които уж бяха успокояващи, банковата и финансовата криза преодоля бариерата на реалната икономика, тъй като американската, както и европейската икономика са на ръба на рецесията (-0,3% за френския вътрешен брутен продукт през второто тримесечие, -0,5% в Германия и -0,2% в Еврозоната), а на световно равнище забавянето на растежа е очевидно.

Затягането на кредитната политика поради отслабване на множество банки, принуди централните банкови институции – Федералния резерв и Европейската централва банка (ЕЦБ), да налеят стотици милиарди долари и евро, а що се отнася до Резерва – да снижи основния си лихвен процент, но това не бе достатъчно нито да се спаси капиталът на някои финансови институции, нито пък да се избегне гангренясването на продуктивната икономика.

Два въпроса заслужава да бъдат поставени. Защо кризата се глобализира до такава степен, че ако се съди по думите на най-официални източници, всички сме свидетели на най-значимата криза след края на Втората световна война, сиреч от 1929 г. насам? Как да се попречи на завръщането на кризите, а не как да се ограничи една криза, която вече е нанесла пораженията си?

Генерализирането на финансовата криза, негативните й отражения върху спекулативната практика на фондовете, които преориентираха вложенията си към нови защитени стойности като суровините и зърнените храни, карайки цените на последните да тръгнат шеметно нагоре, както и отслабването на производствената система, са неделима част от неолибералния капитализъм, наложил неумолимата си логика и норми на всички обществени сфери.

Свободното движение на капиталите, процедурите на секюризация, разрастването на кредитните пазари на акции, облигации и пр. финансови инструменти, политиките на дерегулация, водени от държавите на националната им територия или в дадена съюзна рамка, както в Европа, и улесненията за получаване на кредит, предоставени на финансовата система, за да участва в гигантското преструктуриране на световния производствен апарат, по-специално със средствата на leveraged buy out (LBO, ефектът на лоста), умножиха финансовите трусове. Мексикански кризи (1995), азиатска криза (1997), руска криза (1998), аржентинска криза (2001), криза на новата икономика (2000), криза на необезпечените кредити (2007) следваха една след друга, и всяка следваща вълна помиташе предходната.

И би ли могло да бъде другояче, след като обещанието за постоянно забогатяване на притежателите на финансовия патримониум (от латински – наследствено родово имущество – бел. р.) се основава по последни анализи върху влошаването на условията на заплащане: безработица, несигурност, несъответствие на заплатите спрямо производителността на труда, увеличаване продължителността на работното време, стопяване на здравните и пенсионните фондове, предопределени да бъдат поверени на Борсата.

Дълготрайното установяване на несправедливо заплащане безусловно не е чуждо на финансовата еуфория и на неспособността на неолибералния капитализъм да си създаде стабилна орбита на движение: според „Мерил Линч” едва 100 000 души разполагат с финансови авоари, равняващи се на една четвърт от световния брутен вътрешен продукт, което ще рече близо 15 000 милиарда долара (10 601 милиарда евро).

Хроничната нестабилност се подсилва от безплодността на традиционните инструменти за регулация. Централните банки надуват спекулативните финансови балони в периоди, когато става напечено, а след това тичат на помощ на институциите, поели твърде много рискове: „Нортърн Рок” във Великобритания, „Беар Стърнс”, „Фани Мей” и „Фреди Мак” в Съединените щати. В Европа ЕЦБ вдига основния си лихвен процент, като така допринася за надценяване на еврото спрямо долара и за спорадичните промени в цената на петрола, с риск за ръста на инфлация, срещу която твърди, че се бори, въпреки очевидната рецесия. „Провалът на преговорите” на Световната търговска организация се явява върхът на неспособността на тази инстанция, чийто единствен критерий е ожесточената до краен предел конкуренция, да регулира отношенията между държавите на базата на сътрудничеството. Задълбочаването на геополитическите напрежения (в Близкия изток, на Балканите и в Кавказ), както и политиките, свързани с обществената сигурност, следва да бъдат разглеждани като последици от факта, че светът е изложен на една убийствена логика.

Следователно е необходим един нов Бретън Уудс. Но не без значение какъв. Нека не забравяме, че основното предложение, формулирано през 1944 г. бе отхвърлено: предвижданите от Кейнс световна парична единица и Компенсаторен съюз никога не виждат бял ден, за да отворят път на долара и американската хегемония. Облагането на финансовите транзакции и доходи се превърна в неумолима и неизбежна необходимост, и то не само за да се възстанови контролът над движението на капиталите, а и за да се финансират световните обществени блага.

Прочее, някаква нова международна монетарна и финансова архитектура не би имала никакъв шанс да подобри ситуацията, ако едновременно с това продължават „структурните реформи” на трудовите пазари. Тъкмо обратно, вследствие на тях ще се стигне до засилване на финансиаризацията на френската и европейската икономика, защото те ще свидетелстват за продължаване на орязването на дела за трудовото заплащане в принадената стойност, доведено понастоящем до извънредно ниско равнище, както признават, макар и с огромно закъснение, ЕС и Международният валутен фонд (МВФ).

Решително може да се заяви, че капитализмът е непоправим. Колкото повече се доближава до теоретическата си „чистота”, анализирана от Маркс (натрупаната печалба за акционера и единствено за него), той толкова повече засилва опасността от разслояване на обществата и отдалечава перспективата за регулация на планетата. Никога не сме се намирали по-близо до прекрачване на граници, отвъд които скокът в неизвестното може да се окаже катастрофален. Да се овладее финансовата криза – не, прекалено е късно. Да се изтласка на по-заден план нейният източник, заробващото влияние на финансовата система – за това обаче е крайно време.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук