МОДЕРНИЗАЦИЯ, ДОГОНВАЩО РАЗВИТИЕ И ПРОГРАМНО ОБНОВЛЕНИЕ НА ЛЯВАТА ПАРТИЯ

0
253


Дезавуирането на темата за “догонващото развитие” осезаемо проличава в програмната идентификация на политически партии (от левия спектър), които са от “двете страни на барикадата” в блоковото разделение на яростно противостоящите си две обществено-икономически формации. Никога левите сили или партиите (от една страна, комунистическите партии, и, от друга страна, социалистическите и социалдемократическите партии), независимо дали са на власт или в опозиция, не си позволяват да прилагат примера за необходимост от догонващо развитие спрямо отсрещната страна. Никъде на програмно равнище няма да открием открито признания за социалните успехи, историческите постижения или на обществените промени, които другите (пак леви по ориентация) политически партии от другата страна на блоково разделения Изток и Запад са осъществили. Постижения, които да се представят за пример, стимулатор за догонващо развитие на “чуждите” спрямо онези, които ги реализират на световната или на европейската историческа сцена.

Отстранени от сцената на директна, афиширана, експлицирана проява, дискурсите за догонващото развитие обаче се промъкват имплицитно, замаскирано. Това става възможно чрез маниера на проблематизиране, аргументиране или на интерпретиране на важни казуси, дилеми от актуалното или от дължимото развитие на социума. Самокритиката към недостатъците, грешките, слабостите и пороците в определени сфери на обществения живот вече се превръща и в дискретна зона, в която анонимно, инкогнито пребивава или се проявява “догонващият дискурс”. А нерядко императивността на патоса, аташиращ формулирането на задачи и цели, които са част от целевата йерархия на фаворизирания идеал, вмъква и прокарва и чрез себе си, в премълчан вид, неща и дължими постижения, които са вече реалност “от другата страна на барикадата” на съперничещите си блокове.

Прекомерната политизация/идеологизация също обуславя, а и “гарантира” процесите или техниките на толерирането и фаворизирането на съответни модели, логики и практики на модернизация, в т.ч. и в качеството им на някакво догонване.

В този контекст принадлежащите на дадена формация или блокова система леви партии (комунистически срещу социалистически и социалдемократически, но също и обратното) могат да си позволят и признанието за известно изпреварващо историческо развитие, което да предизвиква нуждата от догонване. Това обаче е само в пределите на конкретното разделение или на блоковата обвързаност, на системната хомогенност. Такова признание е разбираемо само в контекста на присъщите йерархични връзки и зависимости във всяка от системите.

Така САЩ и някои западноевропейски страни, както и СССР (на изток) са лидери, които могат да играят ролята на образец, но и на донори на догонващите ги страни и общества. И, съответно на това, доминиращите в тях, а и идеологически обагрени, утопии да се превръщат в ресурс и инструмент за догонващо развитие за страните и обществата, които са възприели техния исторически курс на развитие.

Дезавуирането на темата за догонващото развитие обаче е доста забележимо не само при блоково, формационно дистанцираните леви партии, да не говорим за десните и центристки ориентираните такива. То по своему проличава дори и в еднородното идеологическо, в самото ляво пространство, което е и политически, икономически, системно обвързано, формационно идентично като вектор и пр.

В страните от бившия комунистически блок, при ръководните компартии, се избягва допускането и употребата в официозния дискурс на темата за догонващото развитие от страна на другите “братя по дух”. Търсят се евфемизми, които да прокарат завоалирано, да “промъкнат” в политико-езиковия и интерпретативен оборот тази тема. Това обаче трябва да става по начин, който да не предизвиква определени смислови и идеологически тълкувания или алюзии. Говори се от лидерите, оповестява се на високите форуми на управляващите леви партии, че “по-малките братя трябва да следват светлия исторически пример на първостроителя на комунистическото общество – СССР”. Директно обаче не се казва, че останалите социалистически държави/общества трябва да догонват СССР. Идеологическо-морализаторският дискурс затъмня определено модернизационно-технологичния ракурс на конкретни догонващи опции, визии, на съпровождащите ги утопии. Налице са дискретни, неафиширани, но явно подразбиращи се, морално-етични, политически и идеологизирани параметри, норми, смислови филтри или стилистични, интерпретативни репертоари. Всички те възпрепятстват неудобна употреба на темата за догонващото развитие в самия Източен блок. А илюзията, че саморазвитието и самоусъвършенстването в пределите на собствения политически, идеологически, икономически, социокултурен “блок” са съдбовните, е силно фаворизирана. Няма нужда от постоянно или афиширано съпоставяне със случващото се в другия “блок”! Особено когато то има изпреварващи показатели и резултати. Затова и няма да открием демонстративно прокламирано, легитимирано разбиране или приложение на тази тема в онова историческо време/общество.

Някак си неудобно (морално, политически и идеологически) е да се каже, че по-малките братя може да достигнат, а не дай си Боже, дори да изпреварят своя патрон – СССР. Макар в отделни сфери това дори да е реално, то не бива да става предмет на публичното му признание. Съществуват дистанции, които като че ли са исторически вечни. Първостроителят на комунистическото общество – СССР, сякаш е резервирал навеки (във и чрез идеологическия ляв език на компартиите в блока и извън него, а и най-вече в Третия свят) своето историческо първенство и водачество. Всичките “братски партии” (комунистически, социалистически или революционни движения) неизбежно трябва да полагат своите символични дарове пред олтара на този статус на СССР, в т.ч. и с програмните си визии и етоси. Сякаш битува неизказана йерархия между братските страни, която анонимно, но мащабно предпоставя кой от кого следва да взаимства исторически и обществен опит при своята модернизация, в индустриализацията на собственото си отечество и пр. Без да се огласява и визуализира идеологически, догонването тук е интимен императив.

Съмнението във или непризнаването на статуса на неоспоримия и вечен лидер на световното ляво движение поражда противоречия, колизии, конфликти, разриви в левите партии. Нежеланието за повтаряемост на типизирания вариант за модернизация, за търсене на собствен модел на социалистическа индустриализация става причина за разкол или отчуждение между лидери и елити в лагера, за особени преориентации към Запада и в Изтока. (Марксизмът-ленинизмът сякаш придобива вид, при който тъкмо ленинското наследство трябва да надделява и се сакрализира. Западноевропейският произход или ценностната обвързаност на марксизма все повече се подминава, подценява или замества с “ленинското начало”.) Това се случва не само в Третия свят, а и в Европа, даже в самия социалистически блок. Преориентацията на Албания от СССР към Китай, изстиването на връзките на Югославия или на Румъния към водачеството на СССР, да не говорим изобщо и за нескрития критически етос или патос на еврокомунистическите вариации в Западна Европа, са част от подобни видими реакции срещу “догонващите опции” на лидера на световното комунистическо и работническо движение – СССР. Всички те обаче си намират и конкретизирани импликации и даже експликации в идейните и програмните търсения и решения на левите партии в тези ситуации.

Сякаш съществува вечна приватизация или предопределеност на върха на йерархията в “лявото” от комунистически род. Казусът за догонващото развитие като че ли липсва за водача на комунистическия блок. Той не е валиден за него както в собствената му формационна, така и още по-малко и спрямо антагонистичната му капиталистическа система, от която този лидер не трябва да взима универсален пример изобщо, а и по презумпция. Той не се включва в официалните политико-идеологически дискурси на компартиите, които изглеждат и като ксерокопирани, макар на Запад понякога да битуват и своеобразия, които не се приемат на Изток.

Линейната логика на общественото развитие, историческият фатум, който сякаш предпоставя бъдещето на едната или изгнанието от Историята на другата формация, блоково разнородната система, легитимират, оправдават или насърчават избягването на темата за догонването или поне я инструментализират в определен смислов порядък и начин на употреба. Това проличава в програмните символи или трактовки на компартиите. То е забележимо в идеологическата им дискурсивност, в политическия им език, селекцията, йерархията на теми или тълкувателни матрици.

За липсата на визираната тема роля имат символната иноконография и сценография на историята и на световния обществено-исторически процес. Борбата между двата блока, между идеологическите системи е безмилостна и неспособна на всякакви, публично признати или обявени, компромиси, които да поставят едната страна в позицията на зависима или губеща. Дори и възприемането на универсални критерии на съвременността (свързани с наука, технологични революции, ефективи или позитиви в индустриалната, социалната, културната и друга сфера) може да се осъществи чрез анонимното им експлоатиране, без визиране на общества, държави, култури, а и извън блоковата им принадлежност, ако тя е имунно несъвместима с “азовата идентичност”. Парадоксът е, че непрестанно се говори за историческата борба, за съперничеството между двете системи, за конкуренцията между техните политически, индустриални, социални, т.е. модернизационни модели, но сякаш не бива да се демонстрират фази, ситуации или казуси, при които противникът има предимство и надмощие, когато опонентът или врагът му може/трябва да се поучи от него, а и като публично признае изпреварващата дистанция на своя съперник в конкретна сфера или изобщо. Имунната несъвместимост и непоносимостта между системите няма как да не влияе на същността и формата на дискутираните теми. Нерядко под пълно прикритие, в анонимност или дори в нелегалност казусът за догонващото развитие се промъква неизбежно.

Самата история на социалистическото и комунистическото строителство има свои времеви хоризонти, фази и периоди, които се планират и коментират. Те също предпоставят инкогнито темата за догонващо развитие, било спрямо лидера на комунистическото развитие – СССР, било спрямо идеала.

Например, в приетата на Х конгрес нова програма на БКП, в която следва да се отчитат промените в света, блоковата надпревара и в собственото държавно-обществено развитие при изграждането на развитото социалистическо общество, се казва: “Днес и нашият, българският опит потвърждава световноисторическото значение на съветския пример, всеобщата валидност на основните закономерности на прехода от капитализма към социализма и на изграждането на новото общество” . Тук има три модуса на вмъкване на темата за догонващо развитие. Първият е даден чрез това “и”, което дискретно разграничава нашият от нечий друг опит, който може темпорално да е и предходен, даже да се догонва. Съветският пример дори е директно споменат. В един втори план употребата на “потвърждава” имплицитно декретира нещо, което явно е и прототип, първообраз, оригинал, който исторически и обществено, модернизационно следва да се преповтаря, да се догонва в поредни или в последващи го възпроизводства и опции.

Всяко “потвърждение” е легитимация на нещо темпорално предшестващо, понеже няма възможност за синхронно потвърждение. Такова потвърждение няма, защото в такъв случай има едновременно случване на нещо общо, но оригинално и за двете страни, в които това нещо исторически и едновременно се случва.

На трети план акцентът за “всеобщата валидност” завоалирано вмъква в оборот казуса за догонване, т.е. за последващо реализиране в различни етапи и пространства на конкретни (афиширани или неупоменати) човешки общества в света и в историята на тази “всеобща валидност на закономерностите на прехода”.

Хиперидеологизацията профилира иконографията и логиката на дискретно случващото се догонване между двете формации. Важно е кой ще заеме мястото и ролята на Субект на Историята, но и кой ще е в статуса/обречеността на Обект/предмет на исторически новации. Защото това е начин за прокламиране на собствения модернизационен тип, както и на съпровождащите го идеологически парадигми и утопии. Затова “логично” в тази нова програма на БКП се визуализира изпреварващата роля/мисия на революционната сила на комунистическото движение, както и осъществяваната спешна адаптация и мутация на капитализма, като последни шансове засега да се спаси от неизбежната гибел. Промените на Запада спрямо исторически безалтернативното лидерство на Изтока би следвало и да се подразбират като неизказано догонване на Западния свят спрямо прогреса във и относно историческата роля, значението за бъдещето на комунистическия Изток.

Когато нататък се пише, че “страните, които вървят по пътя на социализма и комунизма, създадоха своя икономическа, политическа и социална общност…” дискретно трябва да се подразбира, че този исторически вървеж не е еднакъв във времето, пространството или още по-малко в достиженията и постиженията на такива страни. Тоест, че е налице синдром на известно догонване в качеството на репродукция и на следване на оригиналния пример на първопроходците в това дело. А това е индиректно прокламиране и легитимация на модернизационния етос и модел на лидера или на водещите страни и общества в такова социалистическо строителство, или изобщо в “исторически великия комунистически експеримент”.

“Колкото повече социалистическият обществен строй показва своите несравними предимства пред капитализма, колкото повече съотношението на силите в света се изменя в полза на социализма, толкова повече ще расте стремежът на широките трудови маси в капиталистическия свят към социалистическо преустройство на обществото и толкова повече ще нарастват благоприятните условия и възможности за осъществяване на социалистическата революция.” Тук в дегизирана форма се прокарва идеологемата за принудителното догонващо развитие от страна на капитализма спрямо вече изпреварващото го социалистическо развитие в страните с комунистическо управление.

Темата за “догонването” присъства и в по-директни очертания. Например, когато се пише, че “тръгнала по-късно от други страни по капиталистически път, България страдаше както от капитализма, така и от недостатъчното му развитие. Българският капитализъм придоби уродлив характер и загни, преди да изпълни своята историческа роля” . В този случай имаме имплицитно експлоатиране на тази тема по два начина. Първият, когато се лансира визията за закъсняло, недостатъчно развитие на България по капиталистическата й орбита, което де факто означава, че на страната са предстояли (неспоменати) догонващи функции в този път. По този начин се демаскира и дискредитира, критикува и отрича първичната модернизация след Освобождението (1878). Вторият начин дискретно визира неспособността на родния капитализъм да навакса, да догони стандартите на капиталистическия свят, поради което той придобива и уродлив характер, а и загнива. Това вече на свой ред обяснява изпреварващата мисия на революционното, комунистическото движение в битността му не само на политически, а и на модернизационен фактор. Социалистическата/комунистическата модернизация е някакво “догонване” на вече успешно осъществен подобен исторически пример и “строителски опит” – в СССР. Вторичната (социалистическа) модернизация е символ на съда над престъпленията, историческите и обществените грехове, сторени от буржоазната модернизация.

Темата за модернизацията е вече фундаментална, макар да е назована или прокарана в дискурсивната опция на социалистическата индустриализация на изостаналата по времето на капитализма, в икономическо и техническо отношение, България. Дискурсът в същото време е явна апология на модернизационната логика и техника, стратегия и тактика на комунистически изпреварващия, спрямо онзи на изоставащия, на обречения на догонване капиталистически вариант.

Поемането на прокламирания в тази Програма на БКП нов партиен курс на решителен преход от екстензивно към интензивно развитие на икономиката също е имплицитна употреба на идеологемата за догонващото развитие. Уплътняването, скъсяването на времето чрез интензивността (по своята същност) са догонване и застигане на образци, стандарти, които вече битуват или трябва са се осъществят. И тук виждаме вградената сянка на двата ипостаса на догонване – или на догонване на прогресивните успехи на еталона и примера, или на догонване в контекста на сближаване между комунистическия идеал и изграждащата се нова действителност.

Силуетът или синдромът на догонване присъстват в метафорите, които изграждат иконографията, а и посланията на програмния текст. “Пътят, изминат от партията и народа след изгрева на свободата, беше път стръмен и неравен, осеян с трудности, породени от тежкото наследство, което буржоазията ни остави…” . Разбираемо е, че всеки стръмен, неравен и труден път предполага по-забавено движение или доста по-ускорен ритъм за догонване, наваксване на пропуснатото.

В този ракурс метафориката отива също и към полето или наследството на митологията, на логическата смислова и ролева архитектура на всеки (исторически или фолклорен) разказ. В последните винаги трябва да има зримо преодоляване на пречките, забавящите фактори и условия, за да може да се отличи, а и легитимира изключителната роля, мисия на “героя”, превъзмогнал изпитанията и препятствията. В нашия програмен ипостас или разказ героят е визуализиран под формата на българския народ, който преодолявайки трудностите, извърши героичен подвиг. Успехът в тези премеждия се основава на ръководството на своята компартия. Така митологията се вплита, преплита с утопията и със случващото се в историята и пр.

В раздела, посветен на изграждане на развито социалистическо общество, се подчертава, че този етап е продължителен период. Това означава, че неговата продължителност няма моментални, лесно възпроизводими въплъщения в отделните страни, а, че притежава възможности за спецификация, различна темпоралност, а оттук и за избягване напред на едни или за изоставане и догонването им от други, държави и общества в общия комунистически блок и пр.

Казусът за догонване, всъщност, присъства и чрез отрицанието му, т.е. с идеологизираното постулиране на изпреварващата роля или мисия на развитото социалистическо общество, което вече извеждало социализма на челни позиции в научно-техническата революция и осъществявало скок на производителните сили. Изграждането на материално-техническата база на социализма, усвояването и развитието на плодовете на научно-техническата революция, внедряването на комплексна механизация и автоматизация, по-късно на кибернетизацията (понеже тогава още не се и говори изобщо за компютъризация, интернет, дигитализация и интерактивност!) на технологичните процеси и на производството и управлението не протичат само в стерилна и еднородна обществено-историческа действителност. Свързването на науката с производството има не само социалистически облик или ефект, колкото, при това дори по-рано, а и доста повече в противниковия лагер, в капиталистическата система, която също исторически динамично се трансформира.

Свръхидеологизираната апология на модернизационните модели/практики от комунистически/социалистически тип в контекста на превръщането на науката в производителна сила е и бастион на политически илюзии или утопии, които обаче последващото развитие на историята в научно-техническата и технологическата надпревара между двата блока опровергава по драматичен начин в края на века. Та нали изоставането във фундаменталните и научно-приложните изследвания като цяло обуслови недостатъчна и слаба конкурентоспособност на социалистическото производство в отварящия се световен пазар през втората половина на ХХ в.

Откровено-ултимативният патос за спешно внедряване и оползотворяване на прогресивните научни постижения, за динамично и всестранно обвързване с научните постижения в чужбина и пр., също така имплицитно прехвърлят към плоскостта на догонването в науката. Макар да се акцентира на науката в СССР и страните от соцлагера, не се пропуска изискването и за динамично отваряне, и за внедряване на постиженията на световната наука и техника. Това негласно обаче е и казусът за “догонване” на фундаменталните и приложните “изпреварвания” на западната наука, които обаче не са пряко, директно и гласно показани.

Това “изпреварване” на капитализма или “догонване” на идеала се прокарва по доста различни начини и във всички посоки. Например, когато се говори за ускоряване на процеса на преодоляване на класови различия, което пък обуславяло заставането пред прага на социалната еднородност. Последващото историческо развитие обаче, вместо да препотвърди такава идеологически антиципирана и явно политически “осветена” социална еднородност, ни сервира, обратно, радикална и съвсем друга по смисъл и функционалност класова плурализация, която реанимира, възкресява стари, или обновява и умножава новите класови типажи в обществото. Още преди това обаче в социалистическото общество се развиват и процеси на явно ускоряваща и умножаваща се социално-стратификационна диверсификация, особено през 80-те години на ХХ век. Вместо към прокламираната социална хомогенност реално обществото променя своята социално-класова структура по начин, който е доста по-различен от идеологическите му визии и интерпертации. Търсят се дори илюзорни, утопични модуси за обяснение на случващото се, като, например, идеологемата за хоризонталния растеж, съпроводен с динамична смяна на материалния, социалния статус, без обвързване с кариерно движение и т.н.

Модернизационните логики, стратегии, тактики и практики на страни с комунистически експеримент на обществено развитие, вместо до чакан триумф, отвеждат до непредвиждан провал и трагедия на подобни класови визии/утопии.

Оказва се, че и създадената по време на социалистическото строителство на обществото огромна средна класа, която следва да е база за класова хомогенизация на бъдещото общество, се свива, разпада с колапса и разгрома на комунистическия експеримент. Така “изпреварващото” класово развитие реверсира, а и се поставя в статуса на отново догонващо класовите мутации и стандарти в не/развития свят.

Съдбовно и сакрално значимият идеологически дискурс за собствеността също търпи ревизии, промени и преди изобщо недопустими преобразувания. Така кризите в сферата на управлението и контрола на собствеността легитимират вече и нови модуси, като тези за идеологемите за собственика и стопанина, радикално различни от идеологическото наследство или политическата практика до момента. А това са фундаментални промени, пробиви и спрямо модернизационния модел.

Апологията на порасналата и непрестанно увеличаваща се роля на субективния фактор, която силно стеснявала сферата на стихийно протичащите непредвидени и неочаквани процеси, на която тази нова Програма на БКП отделя специално внимание, място, роля и значение, обаче “дерайлира” в последващите (драматични и скоротечни) исторически епизоди на световната, европейската или на родната ни история. Оказва се, че партийните елити не са готови и способни да предвидят напълно капризите, лудориите, поразиите на Историята, над която те смятат, че имат напълно правомерно и гарантирано пълна власт и могъщ контрол. А това “де факто” е солидна индикация за реалната проницателност на техните модернизационни стратегии, реформи, тактики, техники или социални практики, а и на извиращите, съпровождащите или последващите ги политически утопии и пр.

Когато в тази нова Програма се пише, че “социалистическата демокрация достига до висша и всестранна изява” , по същество отново се вмъква и дискурсът за известно догонване, поне в два ипостаса. Първо, по отношение на догонване на хомогенно типизирани модалности на социалистическата демокрация. Понеже самото “достигане” до висша и всестранна изява вече предполага някакъв еталон, критерий и мащаб за подобно (висше и всестранно) въплъщение, проява на тази демокрация. Тоест става дума за догонване на стандарти на реализирано и идеално равнища на идейно осмисляне и претворяване на този тип демокрация. Верни на идеологическия шаблон, програмни текстове на братските социалистически страни продължават да визират за еталон на социалистическата демокрация СССР, когато на практика там положението е далеч по-незавидно и неразвито спрямо социални процеси и демократичен етос, патос в други социалистически държави и общества.

Вторият ипостас на догонване е още по-завоалиран и мълчалив. Понеже иде реч вече и за неспоменати алюзии за цялата история на демокрацията, в т. ч. и за предсоциалистическите етапи в историята. Щом ще се говори за демокрация и за самоуправление, то те имат своите по-предишни, исторически отдалечени опции, версии, визии и практики, които далеч не са сводими само и единствено до социнтерпретацията, нито могат и трябва да са пренебрегвани, макар и да не се споменават. В този дух миналото, а пък и съвременното историческо развитие на демокрацията или на нейните институции в превърнати форми, тихомълком се промъква и при проблематизирането, аргументацията и тълкуванието на тази тема.

Несломимият комунистически и идеологизиран исторически оптимизъм, че “обществото прави нова крачка от царството на необходимостта към царството на свободата” по-късно се оказва привързан към “позорния стълб”. Понеже нито “царството на необходимостта”, нито царството на свободата” са тези, които комунистическата теория и практика (на този преломен исторически етап) посочват и легитимират като единствена алтернатива на световното обществено-историческо развитие, а и у нас. Техните местоположения, символните или смисловите им потенциали се оказват в други координати на динамично променящия се глобален свят от средата до края на ХХ век. Идеологическите валенции на необходимостта и свободата са придобили нови адреси и роли, които идейно-програмните опции на компартиите не отчитат достатъчно добре, не артикулират по подобаващ начин.

Колизиите и компликациите в тази Програма на БКП засягат и илюзията, утопията, че модернизационната траектория на страната може да бъде исторически гарантирана и стимулирана единствено и само в контекста на все по-разрастващата се икономическа интеграция между страните в рамките на социалистическия лагер.

Иронията на историята демонстрира очевадно, че съперничеството между различните модернизационни типове е възможно само във и чрез пределите на глобално отворения свят, в глобализираното историческо и социално време, които се простират далеч отвъд просторите/битието на социалистическата историчност. Ескалиращите затруднения в развитието на социалистическите страни по-късно предпоставят и изискват корекции в идейно-политическия дискурс на ръководните комунистически партии или на техните елити. Изоставането в острата историческа надпревара обуславя и катализира търсене на нови идейни решения, политически и управленски средства, ревизии или отказ от идеологеми, които по-преди са сакрализирани. Догонването все повече придобива експлицитни визии, колкото и това все още да бъде по някакъв начин инструментално дезавуирано, завоалирано.

Признаването в тази нова Програма на БКП, че и в зрялото социалистическо общество стоково-паричният характер на производството все още остава обективна необходимост, косвено говори както за невъзможността и неспособността да се изпревари или насили Историята в този контекст, така също и за неизказаната сила на Запада, за неговата икономическа, политическа и друга власт в международното разделение на труда в света, в пазарите и финансите. Нужно е историческо време, за да се признаят отново ролята и значението на пазарните принципи и механизми, а това време настъпва с колапса на модернизационния модел/етос на соцлагера.

Проблематизирането на опциите за възможното повишаване на заплащането на труда не е провокирано само от иманентното развитие на социалистическото общество. То е неизбежен отглас от различието в качеството, стандарта и доходите на хората на Изток или на Запад, а чрез това за ценностните вселени и социалните възможности, социалната мобилност на човека в новите исторически реалности.

Предвижданите в споменатата Програма на БКП увеличаване на реалните доходи, бързо повишаване на общото равнище на народното потребление и прогресивни изменения в неговата структура не се случват в очакваните мащаби или форми. Те също се оказват и част от драмата на модернизационните проекти и практики в двата, блоково и идеологически разделени, лагера в двете системи. Тази драма по-късно ще доведе и до триумфа на едната, но и до колапса или до саморазрушението на другата обществено-икономическа система, които на онзи исторически етап не се виждат изобщо като логически и практически възможни.

Задачите на партията в областта на духовната култура в тази Програма се поставят и третират по начин, който исторически не се сбъдва. Острата блокова и идеологическа конфронтация не се прикрива, езиково всякак се възпроизвежда в деликатна сфера като тази на духовността на обществото и човека. Програмата ни лансира образи и мисии на увеличаваща се, голяма за родните мащаби армия от научни работници, учители и преподаватели, дейци на литературата и изкуството, журналисти, която рамо до рамо с работническата класа и селяните-кооператори, с другите отряди на народната интелигенция строи новото общество .

“Изоставането” в духовната сфера, “догонването” на идеала намират пряко или дискретно изображение и тълкувание и при критиката на негативните процеси, слабости, пропуски, недъзи и пороци, съпровождащи историческото развитие на новото общество и исторически унаследени от предишното, от т.нар. отживелици.

Колизиите в образователната сфера могат да се тълкуват и като индикатори за догонване на напредналите общества и култури, прогресивни теории и практики, които отсъстват в социалистическото изменение, трансформиране, развитие и самоусъвършенстване на обществото. Те също подсказват или завоалирано доказват “пробойните” в модернизационните рационалности или практики в това общество, а и наложителната раздяла с някои предишни илюзии или утопии в него.

Безличното присъствие на изпреварващо развитие на Запада по отношение на Изтока може да се открие доста силно и в раздела, който е посветен на развитие на средствата за масова информация и пропаганда. Самото афиширано обвързване на информацията с пропагандата е симптоматично като импликация и послание. То е апотеоз на свръхидеологизирания и политизиран манталитет или маниер, което е и съвсем разбираемо в контекста на тогавашната конфронтация между системите.

Най-сетне, фиксираните задачи в тази нова Програма на БКП в сферата на социалното управление също така прокарват инкогнито казуса за догонване на институционални или други практики, които са налични и развити в други (по блоков типаж) държави и общества. Проблемите в разделението на властите косвено подсказват и доказват потребността, ценността от наложителни и значими промени и реформи, на съответни догонвания спрямо идеала или други практики.

Апелът за непрестанно издигане и на научното равнище на социалното управление, като едно от главните средства за осигуряване на демократично развитие на нашето общество, което предпоставя все по-мащабно използване на науката, социологическите и другите социални изследвания, ефективно внедряване и оползотворяване методите на експериментиране, моделиране, математическите методи, развитието на единна система за социална информация и пр., са също дискретни препратки към други социални реалности. Реалности, в които или пък където това е вече (повече или по-малко) превърнато във факт на управлението.

Акцентирането във визирания тук програмен текст на темата за основните права и свободи на личността също ни вмъква деликатно в зоната на догонване на практическата гарантираност и реализация на тези права и свободи. Зона, която съвсем не се изчерпва единствено и само с обществената действителност или с историческите постижения на социалистическия строй в тъкмо този контекст.

Идеологизацията, свръхполитизирането на модернизационните логики или практики най-релефно “избиват” във и чрез експлоатираните езикови техники. В този дух е разбираемо, защо в Програмата на БКП, приета на Х конгрес (1971), партията е оприличена на боен щаб, стратегически център, който зове под червените октомврийски знамена народните маси, мобилизира различни класови или прослоечни отряди, превзема коти и укрепления, изисква безпределна вярност и преданост, строга дисциплина и единен строй, вдъхновена и всеотдайна борба за тържеството на комунистическите идеи и др.п. Такъв, семантично и лексикално милитаризиран, идеологически речник/език не може да си позволи (по никакъв нормален начин) лукса “да вкара в дневния ред” на политическия дебат темата за догонващо развитие спрямо страни и общества, които са по-напред, по-развити са по отношение на демократични ценности и практики, обаче и принадлежат към другата, противниковата система, към западния блок, лагер, “другата система”.

Този език/речник неизбежно дава “зелена улица” както на предпочитани или фаворизирани модернизационни логики, стратегии, тактики, техники и практики, така и на всички онези политически илюзии и идеологически утопии, които ги подхранват, а и се възпроизвеждат с практическо осъществяване на тези модели.

Постмодерният етос в условията на ескалираща глобализация, значително размива стерилните идеологически еталони и индикатори. На тяхно място се валидизират далеч по-прагматични, верифицируеми показатели за историческия, политическия, икономическия, културния и социалния статус на отделни страни и на блоковете в цялост. Определени и универсализирани като че ли индекси или аналитични схеми. Те определят точно реалната сила или позиция на държавите, на обществата и ръководните в тях политически субекти, партии или пр. Потенциалът и историческата перспективност, стабилност и мощ на конкретни страни и системи стават много по-прозрачни и независими, по-бързо, лесно опровержими в своя дух, въпреки афишираните идеологически емблеми, квалификации, интерпретации на засегнатите. Тези показатели мащабно обуславят, легитимират неизбежността и актуалността на въпросната тема. Те стимулират и нейния възход, а и мащабното й вписване в официалните партийно-политически дискурси или езици, в т.ч. и в програмните текстове на левите партии в отделните блокове. Няма начин тази тема да се избегне, щом вече толкова драматично и осезаемо се забелязват изоставането или избягването напред на страни/общества, композирани в дадена блокова логика и система. Тази деликатна тема, предмет на дълго историческо премълчаване или прикриване, на идеологически и политически спекулации/манипулации вече няма как да се скрие в дневния ред на политическите дискурси, да не се превърне в арена на остри дебати. Така краят на ХХ век, последните му десетилетия, всъщност, се оказват начало на легитимната и мащабна употреба на визираната тема.

Мотивът за исторически изпреварващата същност, роля, мисия и значение на комунистическия идеал и практическия му вариант обаче все още не е напълно преоценен, дискредитиран и публично отречен в страните, които осъществяват социалистическо обществено развитие. Обратно, той неистово търси още как (и в предлаганите опции за догонване в изоставащите сфери на съревнованието между двете системи) да декретира, а пък и да прокламира исторически творческата и изпреварваща природа или битност на лявото (в комунистическо-съветизирания му вариант). Той може/трябва да се представи дори като творческо осмисляне на предизвикателствата на историята, като провиденциален етос, статус или патос на ръководни комунистически елити и техните лидери в тези страни/общества, като съобразяване с национални приоритети и специфики в новия свят. Създава се илюзията, че има огромни неоползотворени (символни или практически) сили и ресурси. Тяхното належащо вкарване в действие (по време на перестройката, на преустройството на изпадащите все повече в криза социалистически страни) може/трябва да препотвърди исторически безалтернативната мисия или роля на комунистическия експеримент, като същевременно го доближи до откъсващия се повече по постижения (от него) Западен блок. Темата за догонването става все по-различима, а контурите й все по-често масивно присъстващи в политическия дебат. Затова свидетелстват много от смисловите импликации на “перестройката” и за преустройството у нас, експлицирането им в официозно прокарваната пропаганда, агитация и партийна реторика. Във всички тях “догонването” е представено, но е и легитимирано като инструментално по характер, специфика и функционалност. Такива са техните разнолики евфемизми в родната, идеологическа и пропагандна продукция, като например “революционно творчество и действие” или др. под.

Казусът за догонването се включва в оборот и с друга една перфидна цел. Вместо да афишира изоставането на обществото, на менталността на ръководещия го партийно-политически елит, той е оползотворен като някакво доказателство и пример за изпреварващото мислене и действие на този елит, който е единствено провиденциален, харизматичен за историческото спасение и преображение на социума. Утопичността на перестроечната есхатология търси нови координати за смисъла на желаните или на дължимите промени. Критицизмът, дистанцирането от случващото се в действителността трябва да води към идеологически позволени орбити, а не да отвежда към табуирани полета, които ще дискредитират елитите. Догонването публично трябва да се представя в по-други смислови одежди, които да не предизвикват или мултиплицират социалното недоволство.

Качествено новият етап на комунистическа (политическа, управленска или идеологическа) перестроечна рационалност и прагматика трябва да обслужва, за пореден път, осъждането на капитализма и оправданието на комунизма (в качеството му не на тотално изоставащ или на догонващ, а на изпреварващ – като историческа неотменна закономерност, интимна логика/визия на бъдещето на човечеството, макар тук и сега той и да е догонващ в някои отношения на осъдения от него “друг строй”). Така се стига дори до ревизии, които само преди известно време изобщо не биха се приели от този елит, нито биха били защитавани с толкова всеотдайност. Това са ревизии, които олицетворяват и вече доказват разминаването с идеала, изоставането от графика на планираното историческо развитие, както и спешните, волунтаристични опити това да бъде компенсирано. Те са провокирани и от известно, неизбежно отрезвяване пред реалностите, от нуждата от политически реализъм и ефективност. Те дискретно легитимират позициите в изпреварването и в догонването на всеки от двата блока или на композирани в тях страни/общества.

Няма да открием помен от сегашното виждане и тълкуване на “догонващото развитие” и в последните години на социалистическите страни, в програмните етоси, идеологическите семантики/семиотики на ръководещите ги комунистически партии. Въпреки че на партийни форуми, пленуми и конференции, във връзка с очертаващите се дистанции в света, при кризата на “реалния социализъм”, темата за нуждата от преодоляване на изоставането, от догонване определено присъства и е основна за дебатиране.

Да се признае явно опцията за исторически догонващия статус на страните и обществата, осъществяващи комунистически-съветизирания модус, би значело да се легитимират и разнородни ревизионистки и опортюнистки (според утвърдената и втвърдената идеологическа менталност и езиковост) мотиви, версии, идеологеми за историята, за съперничеството, за дисбаланса между Изтока и Запада и т.н. Нещо, което би било пагубно в този момент за властващите леви елити, ако директно, на всеослушание то се депозира и защитава. Защото то явно ще легитимира представи и нагласи за неспособността на такива леви партийни елити или на техните лидери, които не могат да скъсят дистанцията между резултатите, присъщи на всеки от двата блока. Това ще се окаже суров атестат и за безплодието на такива самозвани творчески обновители и безпределно верни продължители на делото на марксизма-ленинизма. Затова и в програмата на БКП, действаща у нас до 1989 г., няма да открием видимите следи от подобно разбиране за догонващото развитие. Едва след Голямата промяна на 10 ноември 1989 г. в левия политически и идеологически дискурс вече започва и съвременна употреба на термина “догонване”. Но дори и след тази исторически драматична и водоразделна дата за българското общество, визираната тема също не е напълно, детайлно представена, експлоатирана в сравнение с нейния днешен, съвременен постмодерен дискурс.

В сега функциониращата програма на БСП “Нови времена, нова България, нова БСП” за пръв път се дава едно съвременно, научно обосновано, но и коректно използване на термина “модернизация”. Новата програма е в унисон с най-новите идеи, виждания, концепции в сферата на “модернизационната теория” и практика. Тя е задълбочен анализ на историята и на нашето, а и на световното общество, на новите предизвикателства, роли и мисии на обновяващото се ляво мислене и действие в глобалния свят. В този смисъл тази програма изпълнява ролята и на символичен самосъд, на идейно-символично пространство за катарзис от миазмите на старата лява рационалност, инструменталност и обществена прагматика.

Още в самия й увод се подчертава, че Програмата е синтез на новите виждания на БСП за демократизация на съвременната българска държава и обществена уредба, за извеждане на страната от кризата и за модернизация на нашето икономическо развитие пред прага на ХХІ век” . Както се вижда, модернизационният вектор тук вече е даден имплицитно и двустранно: както чрез неафиширано догонване, чрез което да се излезе от тоталната криза, така и с такава модернизация, която иманентно притежава ориентация към предизвикателствата и изискванията на ХХІ век, т.е. пак догонване на новосформиращите се и бъдещите критерии, процеси и тенденции. Макар в тази партийна програма да се говори (по дух и същество) за необходимост, логика или инструментариуми на догонващото развитие, никъде в текста няма да открием присъствието на самия термин “догонващо развитие”. Неговият смислов потенциал в този нов програмен текст, също отново е прокаран чрез други понятия или смислови конструкции и пр. Обаче смисловият заряд на тези понятия или конструкции е твърде далеч от семантиката, която бихме открили в програмните идеи, тези и послания на компартията преди.

Тезата, че “Никоя държава и никоя политическа партия няма бъдеще, ако не разбере извършващите се в съвременния свят промени и ако не се приспособи към тях. Днес човечеството отново се намира в преломен период. Различните страни и региони са повлияни по различен начин от прехода към слединдустриалната епоха” демонстрира осъзнатата потребност от рационалност или от прагматика на догонване, завоалирано като приспособяване или като разнородност, различие на влиянието на епохалния преход към глобалното историческо бъдеще.

Още по-кристализирано, макар и опосредствено, представяне на догонващия синдром е изразено в идеята, че “на добро бъдеще могат да се надяват само онези държави, които навреме успеят да извършат своята слединдустриална модернизация и само онези общества, които съумеят да осигурят простор за положителните и да предотвратят отрицателните последици от нея” . Тук догонването е имплицирано, от една страна, чрез времева фиксация/синхронизация на новия тип модернизация, т.е. спрямо някаква негова вътрешна логика и/или инструментариум, който в глобалния свят става сякаш универсален, а от друга – посредством простора, символично разбиран и като реализирана възможност за сближение с неартикулирани, общовалидни рамки, критерии на модернизацията (с позитивен и с негативен заряд), опредметени в последиците им.

Най-пряко догонващият синдром се фиксира в идеята, че “Нашата европейска стратегия е мирно вграждане на България в европейските структури, преодоляване на разделението между напреднала Западна и изостанала Източна Европа…” . Преодоляването на разрива и разделението е постижимо само чрез сближение между една напреднала и една изостанала и нуждаеща се от догонване част на Стария континент. По-ясно от това няма как да се каже! Признанието за статуса на догонващи/изпреварили държави и общества вече е окончателно сторено!

“Призракът” на догонването неизменно се появява и на много други места, когато се говори, например, за стратегическата опасност от изоставането в инвестиционната сфера, за необходимите промени в икономическата, социалната, културната сфера, за новото отношение към държавата и държавността, към обществото, различните човешки общности или към отделната личност, които имат съвременен ракурс.

Синдромът на догонването чрез сближение с идеали или с универсални критерии присъства и в тази партийна програма. Той е налице, примерно, когато се говори за “нуждата от забрана на всяка забрана” в сферата на духа и творчеството, за познаването и ползването на науката, прогресивните и ценните идеи на съвременната обществена мисъл; за реформиране на командно-административната икономическа система в социална пазарна икономика (понеже “свободната” пазарна икономика е изминат етап в напредналите страни); за цивилизоване на политическите отношения у нас и/или усвояване на нова политическа култура; за преодоляване на разрива между постигналите някакво преодоляване на вековна изостаналост в своите страни общества на авторитарния социализъм, но и не успели да осъществят по-висока степен на свобода и демокрация, гарантирали социалните, но деформирали и нарушили личните права и свободи на човека; за нуждата България да бъде модернизирана във всички области, за да се приспособи към новия свят, понеже България, Балканите и Европа не са вън, а в границите на новите глобални процеси, реалности и предизвикателства (т.е. в съвсем нови конфигурации или констелации на изпреварване/догонване); че ще изостанем от новите времена, ако не включим новото, което те носят или предизвикват; за формулиране на нов модел на икономическа реформа с по-ниска социална цена; за векторите на социално по-справедлив и поносим преход към социално и екологически ориентирана пазарна икономика; за създаване на правова държава и динамичен преход към пълноценно гражданско общество от модерен европейски тип с нарастваща роля на личността в него и във формирането на държавната политика; за критичност и избягване на възможността за преодоляване на хаотични и кризисни ситуации чрез употреба не на рецидивите на “силната ръка”, а чрез безкомпромисно прилагане на закона и правилата на демокрацията; за нуждата от специфично кратко-, средно- и дългосрочно планиране на очаквани и дължими промени или преобразувания в нашето общество, съобразени със ставащото в света и, особено, в Европа; за формулиране и легитимиране на обществено-ценни, но и личностно-значими модели и практики в приватизационните процеси; за нов тип сътрудничество с международните финансови институции, които да отстояват по-ефикасно интересите на страната; за доближаване на равнищата на заплащане в бюджетната сфера и в материалното производство, а в перспектива и постигане на европейски стандарти в заплащането на интелектуалния труд; за “отваряне” на родната икономика към изравняване на вътрешните с международните цени; за наложителни промени в обществено-осигурителните отношения, в здравеопазването и срещу драстичното намаляване на достигнатите социални завоевания на българския народ; за стабилна образователна политика на държавата, съобразена със съвременните постижения на науката и с новата технологична революция, с националните традиции и в съответствие с европейските изисквания и стандарти; за нов режим и държавна политика на научните изследвания и технологии, които да реформират в посока на разширяване на връзките между българската и световната наука; за бързо прекъсване на тревожното намаление или неравенство в грижите и помощта на държавата за изкуството и културата; за културно “отваряне” към света, но и с предпазване от сурогатите на лъжекултурата и от “културния колониализъм”; за протекционистка политика на българското изкуство, помагаща за усвояване на европейската култура и за представяне на различните световни течения в културно-цивилизационния процес; за нов тип на икономическа, политическа и културна интеграция на България в европейските структури, както и за институционално развитие на тази интеграция във всички области; за преодоляване на неравномерното развитие между Западна и Източна Европа, като България се превърне в действително равноправен участник в изграждането на нова Европа, а в перспектива се доближи до напредналите страни; за по-нататъшно обновление чрез разширяване на идейния кръгозор на партията, което да посрещне новите предизвикателства и времена с цялостно преосмисляне на основополагащите теоретични, политически и организационни предпоставки, върху които през отминаващия ХХ век израстваха партиите на социализма; за отвореност към всички прогресивни идеи и открития, създадени от съвременната наука, които да служат за основа на практическата политика във всички области на общественото развитие, при което обновената партия да гарантира съответствие на политиката си с водещите процеси и тенденции в света и да съдейства България да не изостане от тях; за мотивирано действие в духа на очертаващото се значително сближаване сред европейската левица, а и сред по-широките демократични сили в борбата им за мир, демокрация и справедливост; за задълбочено осмислен и практически действен отговор на предизвикателствата за избистряне на идейната идентичност на партията; за пълноценно интегриране на БСП в европейската левица в контекста на новите предизвикателства; за преодоляване на негативните явления в политиката, чрез реално изразяване на интересите на конкретни обществени слоеве и широка крачка към демократизъм и откритост; за политика на национално съгласие, нов “обществен договор”, разбиран не само в текущ, а и в перспективен план, чието провеждане е на минималната възможна и справедливо разпределена социална цена; за разширяване и качествени изменения в социалната база на БСП, които да са в крак с новите времена, да се отхвърлят като неверни и крайни двете тенденции – капсулирането в традиционната база или социалното обезличаване; за съобразяване с “инфракласовите” и “новите социални движения”; за съвременно разбиране на масовия и парламентарния статут на партията в новите исторически условия; за коренно нов тип на отношения и ангажименти на БСП към структурите на гражданското общество, в духа на времето; за обновяване и трансформация в нов тип социалистическа партия, която да е в съзвучие с новите времена и с най-напредничавите тенденции в европейското и световното развитие.

Много деликатната връзка между утопия, програмно обновление и модернизация също присъства, при това релефно, и в тази програма, когато става дума за затваряне на ножицата между идеал и реалност, между съществуващо, желано, потребно и дължимо и пр. Тя си вижда, например, когато прямо се споменават, а и категорично се отстояват: убеждението на българските социалисти, че прогресът не е утопия, а реалистична алтернатива на развитието у нас и в света; че историята на човечеството не е приключила и общественият прогрес продължава; че осъвременяването и обновяването на съдържанието на демократичния социализъм трябва да е в съответствие с новите реалности и предизвикателства на времето; че социализмът на бъдещето е за многоизмерен прогрес и постигане на пълнота в живота на човека; че социализмът на новите времена си поставя за цел ренесанс на хуманизма, основан на ролята и ценността на отделния човешки индивид, при който развитието на техническия, икономическия и обществения прогрес трябва да бъде подчинено на интересите на човека, а не обратно; че скалата на ценностите в обновяващия се социализъм е отворена за развитие, паралелно с радикалните промени в съвременния свят; за достъпност на жилището за българските граждани и т.н.

Разбира се, когато посочваме, че терминът “догонващо развитие” никъде не присъства в този си вид в целия текст, следва да сме наясно с причините и нуждите, които обуславят и стимулират такова отсъствие. Критичният патос към липсата на визирания термин съвсем не бива да е еднороден с онзи, който може/трябва да се адресира към Програмата на БКП. Макар инструментално терминът “догонващо развитие” да не присъства наяве и в двете програми, всъщност налице е огромна смислова разлика и дистанция в идейната, проблематизираща, аргументативна и интерпретативна визия на двата текста. Семантичната валентност на уж едни и същи социални ценности и леви идеи реално е неимоверно различна в двата текста. Почти продължителността на цяло поколение отличава времената на поява на тези две програми, което обуславя и огромните съдържателни или други различия в тях.

Въпросът за разликите между двете програми не опира само формално до времето, в което те се появяват на историческия, обществения хоризонт. Той засяга компресията на историческото и общественото време през този период, динамиката и непредвидимите му днешни радикални обрати, което предизвиква и промените в манталитета, маниера на политическо и идеологическо осмисляне на реалностите.

Тази нова програма на партията се ражда в бурно и преломно историческо време, в силно драматична ситуация, когато старото още не си е отишло изцяло, а новото тепърва предстои да се ражда, а и оформя като реалност. Историческата действителност, а и идеологическата панорамност на света в предпоследното и последното десетилетие на ХХ в. са несъразмерно по-различни и спрямо предходните десетилетия. При тези исторически обстоятелства, в такава нагнетена обществено-политическа атмосфера, с нажежени до крайност социални нрави, логично е разривът с миналото да се осъществи със смислов и интерпретативен инструментариум, които няма още повече да торпилира и разрушава, а ще трябва и ще се стреми да консолидира, гарантира историческата промяна или мутация на трансформиращото се общество, а и на най-значимата партия в него – БСП.

В този контекст политическият и идеологическият език, които са присъщи или са използвани в програмния текст, в неговите символични иконографии и послания, следва да са доста съобразени и с определени, но и дискретни прагове на разбираемост, приемливост и поносимост на новото, на радикалното преосмисляне и тълкуване на миналото и пр. Тези прагове имат свои ограничения, обусловени не само от времето и историята, но и от капацитета на социалната памет и социалното въображение, които (за дадени поколения, живели в предишното общество/време) са от изключително значение за възприемането, оценката, участието в Промяната. Тъкмо това вече детерминира и стимулира употребата на евфемизми, на смислови фигури или вербални техники, на специфизиран политически език и идеологическа граматика, които пряко или косвено, видимо или завоалирано, но пък комплексно и целенасочено да отварят път както към новото, така и да не предизвикват шокови ефекти от раздялата с всичко онова от исторически близкото минало на социализма, което е било и все още е интимно, биографично, екзистенциално скъпо на левите хора в условията на драматични, скоротечни и скъпоструващи промени.

Духът, логиката, политическата рационалност и идеологическата визия за бъдещето тук са радикално променени в съответствие с новите реалности и предизвикателства, които вече главоломно са настъпили или пък предстои да се покажат на хоризонта на историята. Това е забележимо от цялостното съдържание, от посланията на текста на тази Нова програма на социалистическата партия в България. Дори да не използва директно термина “догонващо развитие”, тази Нова програма имплицитно и многостранно го внедрява и използва. И тези употреби са съобразени с неговите най-съвременните значения и звучения.

Постмодерната мутация или еволюция на лявата рационалност, политическа култура и практика обуславят по-широкото навлизане или аргументираната легитимация на употребата на догонващото развитие. Това става вече неизбежен казус или императив особено за държави и общества, които се трансформират по пътя на демокрацията, но преди са били част от комунистическия експеримент и от идеологемите му. И тъкмо това налага и предпоставя в програмните обновления на левите партии в такива страни в преход темата за догонващото развитие да се формулира коректно, комплексно да се проблематизира и анализира.

Догонващият дискурс става символ и компонент на равнището на критика и самокритика, на трезв реализъм и прагматична ориентация в новите реалности, на съобразяване с историческите предизвикателства, рискове и задачи. То е индикатор за раздяла с умозрителната и утопична визуализация на “сияйно бъдеще”, което няма своята реална, историческа и обществена почва, или което е пренебрежимо и некоректно към постиженията, успехите, реалните дистанции на другите държави, общества или култури спрямо наличното или постигнатото от субекта на подобни химери и илюзии. Реализмът, прагматизмът надмогват семплата идеологизация.

Всичко това притежава своите контури и смисли в тази програма.
И не само това, но на хоризонта на Историята се появява и нещо друго. За пръв път високоразвитите западноевропейски страни масирано вкарват в смислова и политико-езикова употреба казуса за догонващото развитие спрямо избягалите напред и спечелили статуса на безспорен световен хегемон САЩ. Блоковата рамка отпреди е изчезнала, но на нейно място бурно се оформят сега нови блокове в глобалния свят. Вместо двуполюсен свят, на дневен ред е историческият/политическият дебат за многополюсния свят, за новите блокови конфигурации в него. Този исторически нов, мултиполярен глобален свят обаче не е единствено и само стерилно идеологически дефиниран или композиран. В оборот се включват нови критерии и инструменти за принадлежност към новите блокове.

Догонващото развитие придобива вече не толкова, нито пък само специфичен цивилизационен смисъл или поне символен ракурс, примерно, в контекста на междуцивилизационното съперничество, на т.нар. цивилизационите войни. То се превръща в съдбовно значим проблем за континентално развитие на обединяваща се Европа срещу модалностите и практиките на САЩ, за догонването в едно общо евроатлантическо пространство или битие. Подобна историческа конкуренция, комплексно съперничество между двата колоса – САЩ и нова, обединена Европа, естествено притежават своите нови, исторически непознати преди, резонанси или въплъщения, логики и инструментариуми във всяка една от оформящите се политически идентифицирани макрообщности, в т.ч. и спрямо европейската левица и нейните разнолики представители.

Глобалното съперничество изисква употребата и на казуса на догонващото развитие, който, естествено, ще има и различни валентности, версии, опции или инструментариуми както за най-силно развитите, но въпреки това изоставащи спрямо САЩ, западно-европейски държави и общества, така и за намиращите се още в доста радикална историческа трансформация бивши социалистически страни от Централна и Югоизточна Европа. Това намира отзвук и специфизиран облик в обновяването, в програмното модернизиране на левите партии в Стария континент. То дава нов, съвременен израз на диалектиката между европейското и национално-специфичното, между логиките или режимите на изпреварване или на догонване на съответни исторически висоти и социални постижения, практики и модели.

След почти десетилетие и половина от легитимното приемане на тази програма на социалистическата партия днес реалностите, а пък и историческите предизвикателства са с доста по-променен изглед, а и с донякъде релефно обновен смислов или интерпретативен статус. Българското общество гледа по съвсем нов начин на радикалната промяна към пазарна икономика и демократично устройство на обществото. В самата социалистическа партия атмосферата не е аналогична на онази, която присъства в самото начало, в първите години на радикалния преход. А и са се сменили три-четири вълни в нейния политически елит, всяка от които е имала или има свои стратегически и тактически виждания за времето и историята, всяка от които някак е изпитала жилото и меда на управлението или на опозицията. И тези елити се отличават и по начина на експлоатираните политически езици, на дозировката в тях на едни или други съвременни идеологически и пр. дискурси. Те имат своите, отличаващи се помежду си, аналитични и интерпретативни оптики за случващото се у нас, на Балканите, в Европа и в отворения, глобален вече свят.

България вече е член на ЕС, а новият й статут променя някои от целите и задачите, които назад във времето тя и партиите в нея са си поставяли. Това вече позволява и изисква едно съвременно, директно и конкретизирано използване на термина „догонващо развитие”. Термин, който е важен лост, логичен и тълкувателен инструмент в опознаването, но и в обяснението на новите времена, тенденции и обществено-исторически реалности през първото десетилетие на ХХІ в., които доста се различават и от условията, нравите или обстоятелствата, така характерни за последното десетилетие на ХХ в. Термин, който хвърля обилна светлина и върху по-големи исторически периоди от нейната национална биография, понеже се свързва по един дискретен начин и с трите модела, с трите важни етапа на модернизация на българското общество – от Освобождението (1878) до 1944 г., от 1944 до 1989 г. и след Голямата промяна, при радикалния преход към пазарна икономика и демократично устройство на обществото. А тези три (съдбовни за българската държава и българското общество) периода са органично свързани с историческата поява и обществено-политическата проява на левите идеи, ценности и практики у нас, на левите политически партии и на социалните движения, на съответни еволюции или мутации в идентичността и в политическата култура, във властовия манталитет или маниер на лявата партия и пр. Няма как да осмислим и оценим по новому и историческата биография на лявата партия, ако не вземем под внимание, ако не подложим на цялостен и обективен анализ, нейните идеи и визии за модернизация, за догонване, за претворяване в действителност на конкретни, дори утопични, схеми.

В предложения сега проект за Тезиси за нова програма на БСП подобна необходимост е и практически видима, етапно осъществена в определени рамки и форми. Бъдещата програма на социалистическата партия следва да лансира и легитимира по категоричен начин този казус или проблем – догонващият вектор и смисъл на модернизацията на държавата и обществото ни в условията на глобалния свят, както да формулира новите цели и задачи на партията в този контекст.

Паралелно с това, вероятно новата, бъдеща програма на обновяващата се социалистическа партия трябва да даде и нов облик, а и нов смисъл на темата за връзката между модернизацията на обществото и партията, от една страна, и, от друга, на съвременното (но не и на исторически вече компрометираното) разбиране за утопия. Тоест за една утопия, която е реалистична и практически осъществима при спазване, постигане на определени, непознати засега исторически/обществени, условия, реалности, обстоятелства и нрави, при разгръщане на социални енергии и изискуеми или дължими постижения на разноликите социални субекти.

Вече от доста време в политическата и идеологическата сфера се говори не само и не толкова за кризата на идентичността на партиите, но също и за кризата на утопичното мислене, на историческото или социалното въображение или на действието на партийно-политическите общности. А глобалният свят и една нова, интегрирана Европа ще дават непознати шансове за мащабно лансиране, публична легитимация и практическо реализиране на такива политически и идеологически утопии. Социални утопии, леви проекти и исторически “европейски мечти”, които са свързани с новите хуманистични пробиви или социалните хоризонти за човека и обществото през вече започналия ХХІ век. Естествено, известна част от богатото утопично наследство от предишни исторически епохи, цивилизации, култури или общества, от съкровищницата на политически и идеологически, практики, теории, визии и големи разкази също ще може или ще трябва се пренесе, осъвремени, и в едни модернизирани етоси ще действа (в превърнати форми) в новите реалности.

Постмодерната модернизация може/трябва да даде нови версии и орбити на утопично мислене, историческо въображение и действие, които да обусловят и катализират социално изменение и облагородяване, очовечаване, но и прогресивно, високотехнологично (материално и духовно-културно) развитие на глобалния свят. В тази важна насока исторически принос следва да даде и самата обновена, модернизирана БСП, като партия на хуманизма, социалната отговорност, прогреса и на стремежа към все по-комплексно въплъщение на фундаменталните социални ценности – свободата, солидарността, справедливостта, равенството, братството, мира, разцвета на човешката личност и индивидуалност, екологично чистите реалности и инструментариуми. Като член на Социалистическия интернационал, тя, съвместно с останалите леви и левоцентристки партии (социалистически, социалдемократически и пр.) може и трябва да допринесе за осъществяване на социалистическия идеал в едни нови исторически времена и глобални реалности. И защото “европейската социална мечта” може да стане универсално-световна по дух и ценностна привлекателност, а това изисква нови политически логики/практики.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук