Юрий Борисов е доктор по философия. Работил е като учител, университетски преподавател (1980-1990), народен представител (1991-1997), председател на Комисията по образование и наука на 37-то Народно събрание, политически наблюдател на в. “Земя”, изпълнителен директор и първи зам.- главен редактор на в. “Дума”.
Главен редактор на сп. “Ново време” и на българското издание на “Le Monde diplomatique”.
Вечерта на 12 октомври в. „Монд” тържествено заяви на електронната си страница: „Краят на управлението на Джордж Буш съвпада с края на един икономически цикъл, отключен от Роналд Рейгън през 1981 г., според който „Държавата не е решението. Тя е проблемът”(1). Това историческо съждение е по повод решенията на ръководителите на страните от Еврозоната да се вземат изключителни мерки срещу финансовата криза. В общи линии, решенията са две: да не се позволи важни банки да фалират и да се гарантират междубанковите заеми. Всяка страна персонално се ангажира да направи подробен план, съобразен с националната си специфика.
„Проблемът” държава се намесва с цялата си мощ, за да предотврати апокалипсиса, заченат от решенията на пазара. С този акт европейските ръководители, присъединявайки се към своите американски колеги, подписаха интелектуалната смъртна присъда на господстващия повече от три десетилетия пазарен фундаментализъм. „Пазарът знае и може всичко!”, „Държавата трябва да се оттегли от икономиката!”, „Конкуренцията – единствен и неоспорим съдник на обществените процеси!”. Тези лозунги, които надменно се присмиваха над всяка защита на държавното регулиране, за няколко месеца срамежливо се свиха в своите ножници.
Въпросът е дали ръководителите на най-богатите страни разбират дълбоките причини за това, което се случва днес. За тези причини от много години говори твърде силно и твърде ясно интелектуалният елит на алтерглобалистите: Джоузеф Стиглиц, Ноам Чомски, Игнасио Рамоне, Бернар Касен, Ибрахим Вард, Фредерик Лордон, Хауърд Уотчъл, Франсоа Утар, Мишел Шосудовски, Рикардо Петрела, Наоми Клайн…(2).
На фона на изписаните анализи и предупреждения някак лековато стои откритието на г-жа Ангела Меркел от края на септември т. г.:„Прекалено дълго се е смятало, че пазарът може да се погрижи сам за себе си”. Кой е смятал така и толкова дълго? Вероятно международната общност, която изключва пет шести от световното население (3).
Основание да се мисли, че поуките са твърде повърхностни ни дават редица изявления. На 10 септември изпълнителният директор на Дойче Банк Йозеф Акерман се изказа пред Ройтерс, че финансовата криза е към края си. Бодрячеството бързо пресича Ламанша: след като САЩ предприемат мерки за възстановяване на доверието в банковата система и след като моментно стойността на британските акции се повишава (със 112 млрд. паунда), ръководител на една от британските банки радостно възкликва:„Ние стигнахме до ада и обратно за една седмица”.(4)
Това спокойствие е пряко продължение на нагласите и на размишленията на МВФ по време и след редица финансови кризи. Мексиканска криза (1995), азиатска криза (1997), руска криза (1998), аржентинска криза (2001), всички те бяха разглеждани от неолибералните икономисти като смущения, които по никакъв начин не оспорваха основите на съществуващия финансов ред. Напр. Мишел Камдесю, тогава генерален директор на МВФ, една година след началото на азиатската криза каза:“Нашите препоръки бяха правилни, но ги приложиха неправилно”.(Ле-з-еко, 14 септември 1998 г., цит. по 5)
Днес цяла рота от икономисти и политолози се правят на изненадани или мълчат, надявайки се, че хората имат твърде къса памет за оптимистичните им изявления (6).
Оказа се, че това, което започна да излиза на повърхността през лятото на 2007 г. не е някаква краткотрайна финансова хрема. Явно болестта е сериозна, а причините – дълбоки. Осъзнаването на този факт накара енергичния френски президент Никола Саркози да признае пред Общото събрание на ООН: „Дайте всички заедно да изградим регулируем капитализъм, в който цели области на финансовата дейност не са предоставени единствено на играчите на пазара”(7). В този дух започнаха да говорят и други крупни ръководители като Ангела Меркел и ръководителят на МВФ Доминик Строс-Кан. Разбира се, някои не се поддадоха на изкушението да ревизират възгледите си. Например европейският комисар по въпросите на валутната политика Хоакин Алмуня заяви, че Европа не трябва да използва „финансов социализъм” (8).
Вярно е, че думите „глобална регулация” се появиха в изявленията на ключови политически фигури. Вярно е също така обаче, че те не бяха разшифровани. Което дава живот на метафората на Стиглиц: изкупуването на лоши активи ще бъде като „масивно кръвопреливане на организъм, който страда от тежък вътрешен кръвоизлив”(9). За разлика от „регулируемия капитализъм” от устата на Саркози, тази метафора лесно може да бъде разшифрована: днешните глобални финансови мерки не атакуват заболяването и не дават никакви гаранции за бъдещо финансово здраве.
Днес въпросът е не просто как да се преодолее една криза, набрала скорост и оценявана като най-голямата след 1929 г. Въпросът е какви мерки да се предприемат, за да не се повтори пак след няколко години. Овладяването на днешната криза тръгна в много позната посока – проблемите се решават на гърба на всички данъкоплатци по света – чрез парите от техните данъци, чрез ограничен достъп до кредити, чрез неминуемото поскъпване на стоки и услуги, след като произвеждащата икономика плати за лакомията на спекулативния капитал. И ако исландските вестници жалят например че Бьорголфур Гудмунсон, който заедно със сина си притежаваше 42% от втората исландска банка Landsbanki (днес вече е екс-милиардер), то в тази островна държава главни потърпевши са обикновените хора, които броят обезценените си с 30% крони и купуват храни, поскъпнали с 50% (10). Нищо ново, „Парите трябва да се взимат оттам, където се намират, тоест от бедните. Е, съгласен съм, че те нямат много пари, но затова пък има много бедни", както много точно е забелязал Алфонс Але (за още крилати мисли на този автор – вж 11).
Целият проблем е в преобърнатото съотношение между финансов и производствен капитал. Значима част от проблема е в доминирането на спекулативния капитал в рамките на финансовия. Ако светът продължава да търпи несметни богатства да се акумулират, без да се произвежда нищо, просто от курсови разлики и безкрайни прекупвания, кризите са заложени в бъдеще, независимо колко милиарда днес ще бъдат налети в банковата система. И няма как да е иначе, ако спекулативният капитал за пет дни прави оборот, който производственият капитал прави за цяла година. И въпросът е не в съотношението между финансов и производствен капитал. Въпросът е в техните взаимоотношения. Могат да бъдат дадени много примери, които показват как първият, верен на стремежа си към максимална печалба, мачка втория. Например през 2005 г. „Нестле” затваря фабриката си в Сан Мене, Франция, защото тя носи само 9% печалба, докато нормата за групата е 13%. Изобщо начинът на изчисляване на печалбата от страна на акционерите може да е такъв, че едно предприятие със счетоводна печалба може да бъде обявено за губещо. Икономисти твърдят, че в САЩ например, има много случаи, които показват как удържаните суми за дивиденти и за обратно изкупуване на акции от страна на предприятията са станали по-големи от вливаните свежи капитали (12). Тези факти родиха предложението SLAM (Shareholer Limited Authorized Margin) – ГРАП (граница на разрешената акционерна печалба). „Утопия”, която, ако бъде реализирана, ще препъне финансовия капитал да мачка всичко пред себе си в гонене на космически проценти на възвръщаемост (През 2006 г. „Голдмън Сакс” например вади 40% процентна печалба! – пак там). Кое производство може да се похвали с такава успеваемост?
В духа на това предложение е схемата за двойна монетарна политика, чиято цел е продуктивната и спекулативната икономика да се финансират с диференцирани лихви. След срива през 30-те години на ХХ в. със закона Glass-Steagall в САЩ се установява разделение между търговските и пазарните банки. Законът обаче е отменен през 1998 г. от Бил Клинтън…
В името на озаптяването на спекулативния капитал не от вчера съществува не едно предложение. Най-известното от тях е предложението за налагане на данък върху всяка валутна транзакция, т. нар. такса „Тобин”. Дори стари изчисления показват, че минимални ставки могат да акумулират средства, съизмерими с тези, които днес се наливат за спасяването на световната банкова система (13).
В същия дух, оспорван и заклеймяван от пазарните фундаменталисти, са редица други идеи.
Трябваше най-голямата икономика да бъде поразена, повличайки системите на най-развитите страни, за да се признае с половин уста, че нещо в самите основи е сбъркано.
Тази криза и предприетите мерки за ограничаване на нейните последици са поредното доказателство за невероятната способност на капитализма да оцелява. Въпреки ироничните подмятания, че Полсън всъщност е „Владимир Илич Полсън” (14); че това, което се случва, си е социализъм отвсякъде; че както казва Маркс, “комунизмът ще победи първо в най-развитите капиталистически икономики”, смълчаването на неолибералното говорене и избуяването на социалистическото правене всъщност са си битка за оцеляване на една система, при която 100 хиляди души притежават една четвърт от световния брутен вътрешен продукт (15). Както много откровено и правилно констатира десният анализатор – в. “Капитал”: “За да съхраним ценностите на капитализма (п.ч. мое) и механизмите на пазара, ще се наложи да виждаме държавата като по-активен участник на пазара” (бр.16, с.9). И напълно откровено добавя “Поне за известно време”. За този, който се интересува от световните тенденции, времето е наистина “известно” – ще се национализират, не, ще се интернационализират загубите; бедните ще платят на богатите; след това, като се пооправят финансовите институции, те ще бъдат приватизирани, защото “все пак в основата на прогреса са конкуренцията и пазарът” (Пак там). Откровено, цинично, но абсолютно вярно.
Тук не става дума за смяна на операционната система, а просто за нейното рестартиране, както при Windows, както остроумно заключава сведущ читател на същия вестник (16, с.10).
Пречупването на механизма, който генерира кризи, минава през ограничения, разбирай загуби, на най-мощния капитал – спекулативния (17). Богатите трябва да се самоограничат. Дали това е възможно, след като съществува рецептата “При криза бедните спасяват богатите” и при положение, че богатите създават правилата? Възможно е само при една предпоставка – принудата. Така както през изминалите два века наемният труд принуди капитала да сподели част от своята печалба чрез ограничаване на работното време, повишаване на заплатите, различните осигуровки и включване на наемния труд в акционерния капитал. За разлика обаче от тези изминали два века, борбата не може да е успешна на национални равнища. Тя има шанс само ако е глобална. Нещо, за което поне от двадесет години пледират алтерглобалистите.
Бележки
(1) http://www.lemonde.fr/web/sequence/0,2-1101386,1-0,0.html
(2) На тези, които смятат, че сегашната криза е изненада, предлагам дори само следното заглавие: „De la folie des marchés à la récession.Trois taxes globales pour maîtriser la spéculation” Howard M. Wachtel, Monde diplomatique, октомври 1998 г. („От безумието на пазара до рецесията. Три глобални данъка за овладяване на спекулативните финансови сделки”). На български статията може да бъде прочетена в сп. „Ново време” 2001 г., бр.4 www.novovreme.com).
(3) На хората, които докладват на германския канцлер за прогнозите, сигурно книгата на Макс Оте „Кризата идва”, излязла в Германия през 2006 г., се е сторила просто заяждане с богатите и техния любим саморегулиращ се пазар.
(4) Агенция „Фокус” от 20.09 т.г., цит. в. „Таймс”).
(5) Монд дипломатик, бр. 3, 2008 г., Фредерик Лордон, „Финансови кризи без никаква поука”.
(6) На страниците на в. „Либерасион” от 11 август 2007 г. Жан-Ерве Лоранзи, професор по икономика във френския университет “Пари-Дофин”: „Засега кризата с жилищните кредити не е внушителна. Няма основания двигателите на растежа да засекат”. Или на страниците на в. „Ле-з-еко” от 27 юли 2007 г. финансовите експерти Огюстен Ландие и Давид Тесмар, автори на книгата “Големият лош пазар. Дешифриране на един френски фантазъм”, бодро коментирайки разни притеснения, заявяват: “Може би опасността от финансов срив и следователно потребността от регулиране не е толкова голяма, колкото си мислим”. Някои си мислят разни лоши неща, призовават за сериозна регулация, но те не са прави и следователно горепосочената потребност е малка. Има и шампиони по оптимизъм, като например Ели Коен, научен ръководител във френския Национален център по научни изследвания, преподавател по политология: “След няколко седмици пазарът ще се възстанови и сделките ще потръгнат, както преди” (в. Монд, 17 август 2007) (цитатите са по (5)).
(7) Агенция „Фокус” , 23.09. т.г.
(8) Агенция „Фокус”, 19.09, цит. в. „Берлинер Моргенпост” .
(9) в. „Фигаро” от 02.10.2008 г.
(10) в. „Капитал”, бр.41 11-17.10.2008 г.
(11) http://liternet.bg/publish20/e_dinkova/otbliasyci.htm
(12) Фредерик Лордон, „Най-после някаква мярка срещу всесилието на финансите – ГРАП”, в. „Монд дипломатик”, бр 02, 2007.
(13) (Вж сп. „Ново време”: бр.4, 2002, Алън Кампиоти, „Принципи на таксата „Тобин”. Многостранно сътрудничество за облагане на валутните спекуланти”; бр.5-6, 2003, Юрий Борисов, „Глобализация и антиглобализъм”; бр.4, 2007, АТТАС-Франция, „Да разрушим седемте основни стълба на неолиберализма (Манифест за алтерглобализация).
(14) Фредерик Лордон, „Денят, когато Уолстрийт стана социалистически”, в. „Монд дипломатик”, бр.10, 2008.
(15) Вж. в настоящия брой на сп. „Ново време” статията на Жак Косар, Жан-Мари Арибе и Доминик Плион
(16) В. Капитал, бр. 41 от 11-17.10. 2008 г., с. 9.
(17) Един от най-авторитетните финансисти в САЩ, според в. „Фигаро”, Феликс Рохетин, заявява: „Глобализацията превърна световната икономика в икономика на хартия… Както Световната търговска организация изготвя правила за търговията със стоки, така трябва да има правила и за търговията с финанси. Тази търговия е на стойност 286 хиляди милиарда долара – шест пъти повече от световното богатство… Дошъл е моментът световната финансова система да се сложи на масата”(в. Фигаро от 26 септември 2008 г.).
14 октомври 2008 г.
–––––––––––––––––––
Какво се случи?
През това десетилетие „всесилният и мъдър” пазар реши да направи богати много хора в САЩ чрез високорискови ипотечни заеми. Хит стана клаузата за „reset”, при която през първите две години се отпуска изгодна договорна лихва, след което тя се завишава до “пълната лихва” за останалите двайсет и осем години… Банките печелят от невиждания наплив на клиенти; редовите американци печелят, защото са допуснати до кредити и защото поне в началото условията са много изгодни; печелят строителните предприемачи, защото при това повишено търсене се вдига цената на недвижимостите; печелят всякакви финансисти и спекуланти, защото оборотът на ценни книжа се завърта на много висока скорост.
През 2007 г. огромен брой банкови длъжници престават да плащат вноските си по ипотечни кредити. Един милион и триста хиляди имота са конфискувани. На 12 декември 2007 г. Фед обявява нечувано разширяване на своите процедури за рефинансиране. На 17 януари 2008 г. президентът на Федералния резерв Бен Бернанке пледира за увеличаване на бюджетните субсидии. В края на юни тази година 4 милиона американски домакинства или са загубили жилищата си, или изпитват трудности да си обслужват кредитите. Това са 9% от домакинствата.
Грубо казано, банките имат къщи, но нямат пари. Клиентите на банките пък остават и без пари, и без къщи. До средата на март 2008 г. американските банки отписват около 180 млрд. долара активи. „Ситигруп” отписва 18 млрд., „Мерил Линч” – 14 млрд., „Беър Стърнс” – 3,2 млрд. Много вложители изпадат в паника и започват поголовно да теглят спестяванията си. Например от „Беър Стърнс” само за два дни през март са изтеглени 17 млрд. и с това тя практически фалира. След като финансовата система тръгва към колапс, Федералният резерв започва да й инжектира обезпечени държавни книжа. В началото на голямото приключение – операция за 200 млрд долара.
Септември – октомври 2008 г. Започва голямото отписване на активи, последвано от голямото държавно наливане на пари в частни финансови институции. Швейцарската „Кредит Сюис” отписва 2,85 млрд. долара. В началото на септември правителството на САЩ поема контрола върху кредитните компании „Фани Мей” и „Фреди Мак”, които гарантират за почти половината от американските ипотеки и чиито задължения към този момент са 5,4 млрд. долара. Всъщност това е национализация. Във връзка с попечителството американският секретар на Трезора Хенри Полсън обявява, че държавата ще инжектира 100 млрд. долара, за да помогне на финансовите пазари. По същото време четвъртата по големина инвестиционна банка в САЩ „Лемън брадърс” губи 3,9 млрд. долара – правителството я оставя да фалира, може би за назидание на другите. Бенк оф Америка купува „Мерил Линч” за 35 млрд. долара. По същото време Европейската централна банка решава да отпусне 70 млрд. евро, за да стабилизира валутните пазари в Еврозоната. Японската централна банка инжектира 20 млрд. евро в пазара. На 23 септември Федералният резерв на САЩ съобщава, че ще налее нови 20 млрд. долара, за да стабилизира междубанковия пазар. На 25 септември в САЩ фалира най-голямата спестовна каса Вашингтон Мючюъл. Тя е била с активи за 307 млрд. долара и депозити за 180 млрд. През двете седмици, които предшестват нейния фалит, вложителите изтеглят 16 млрд. долара. Белгия, Холандия и Люксембург национализират белгийско-холандската банка „Фортис” чрез близо 11 млрд. евро. По-късно холандското правителство увеличава своята намеса до 50 млрд. евро. Английското правителство покрива ипотечен дефицит на В & В от 40 млрд лири. В Германия „Хипо Риал Истейт” е спасена от кредити на частни банки, гарантирани от държавата, на стойност 35 млрд. евро. В САЩ администрацията на Буш предлага план за държавна намеса във финансовия сектор на стойност 700 млрд. долара. Първия път Камарата на представителите отхвърля плана, но след бурни совалки и добавяне към плана на примамливи за всеки вложител, дребен и среден бизнесмен клаузи, планът минава. Най-напред в Сената, след това и в Конгреса. Ирландия решава да вложи 400 млрд. евро, за да защити всички депозити, облигации и дългове в шест банки и спестовни каси за период от две години. Германия най-напред се възмущава от самостоятелната игра на Ирландия, но няколко дни по-късно също обявява 100% защита по влоговете. Английският премиер решава да спаси чрез 12 млрд. лири най-голямата банка в Англия HBOS, която притежава спестовната каса Халифакс и се съгласява „Лойдс” да купи HBOS в пълно противоречие с антимонополистките закони в страната. Френско-белгийската банка „Дексия” получава финансова инжекция от 6,4 млрд. евро. Появява се информация, че Париж ще предложи създаване на европейски фонд от 300 млрд. евро, като всяка членка на ЕС щяла да даде по 3% от своя БВП.
Франция отрича. МВФ призовава централните банки по света за още финансови инжекции. Фондът прогнозира, че за следващата година финансовите нужди ще възлизат на 657 млрд. долара. Русия решава да предостави на руските банки кредити за 27 млрд. евро. Британското правителство изкупува задълженията на B&B на стойност 50 млрд. лири. Дания гарантира 100% всички дългове към кредиторите и депозитите в тези банки.
На 13 октомври станаха ясни спасителните финансови пакети на редица богати европейски страни (в евро): Англия – 500 млрд., Германия – 470 млрд., Франция – 320 млрд., Испания – 100 млрд., Австрия – 100 млрд.
