ИСПАНСКИТЕ СОЦИАЛИСТИ – ЕДНА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ УСПЕШНИ СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКИ ПАРТИИ

0
159


Драматичната история на испанската левица

Днешната международна финансова криза, зародила се първоначално в САЩ, но създала вече остри социално-икономически проблеми в редица държави по света, не подмина и Иберийския полуостров. През последните няколко месеца, също както в Северна Америка, испанският пазар на недвижими имоти буквално се срина, предизвиквайки най-тежката стопанска криза след влизането на Испания в Европейския съюз. Масово фалират големи строителни компании, а са застрашени още хиляди други фирми. Съответно и безработицата постоянно расте, а социалистическото правителство се бори с все по-силен насрещен вятър. Но въпреки че страната потъва все по-дълбоко във водовъртежа на глобалната финансова депресия, премиерът-социалист Хосе-Луис Сапатеро, който дълго време отказваше публично да признае, че страната му е в криза, все още може да бъде оценен като един от успешните леви политици на Стария континент. Именно поради това неговата социалистическа партия само преди няколко месеца отново съумя самостоятелно да състави правителство в Испания.

За разлика от повечето западноевропейски държави, в които социалдемократическите и социалистическите формации, губещи през последното десетилетие електорална подкрепа, ако въобще успеят да дойдат на власт, най-често я упражняват в нетипични коалиции с дясноцентристки партии, и то провеждайки антисоциална политика определено против интереса на обикновените граждани, които са техните избиратели. Тази фатална тенденция се обяснява с катастрофалния спад на доверие към тях от страна на привържениците им, след като този тип партии радикално се разделиха с традиционните си идеологически корени и се трансформираха в „модерни, леви, народни партии“, прегърнали нашумелите през последните години либерални догми.

Но дали и докога испанските социалисти ще съумеят да съхранят позициите си на успешна лява партия, след като днес, в условията на тежка финансова криза, те посягат единствено към икономическия инструментариум на неолиберализма, това ще покаже бъдещето. А за да разберем характерните особености на испанската социалистическа партия и техния успех на последните избори през март 2008 г., е необходимо да се върнем назад в историята и да проследим нейното развитие до наши дни.

Испанската социалистическа партия е учредена през 1879 г. от марксисткия интелектуален кръг „Nueva Federacion Madrilena“ около Пабло Иглесиас и Aнтонио Гарсия първоначално под името „Partido Socialista del Trabajo“. След формирането през 1888 г. на социалистическия работнически профсъюз „Union General de Trabajadores“ – UGT („Общ съюз на трудещите се“) партията се преименува в „Partido Socialista Obrero Espanol“ – PSOE („Социалистическа работническа партия на Испания“ – СРПИ). Това име тя е запазила и до днес.

Първоначално в слабо развитата, полуфеодална Испания на латифундистите, социалистите имат само ограничено влияние. В обширните селски райони на страната най-силна подкрепа имат анархистите, наброяващи над 2 млн. души. Макар и неорганизирани в партия и съответно без парламентарно представителство, те са основните по това време разпространители на прогресивни идеи и най-активни борци за социална справедливост. От всички леви сили те най-радикално поставят въпроса за социална революция в Испания. В началните години на ХХ в. анархистите са в основата на редица въстания и масови стачки, с които успяват да наложат някой трайни, социално-икономически промени, като напр. характерните за страната селскостопански и производствени кооперативи. Най-силни са позициите им във високо индустриализираната провинция Каталуня и в преобладаващо селските региони на Валенсия, Арагон и Андалусия.

За разлика от анархистите социалистическата партия дълго време остава слабо популярна политическа сила с по-значително присъствие само в Астурия, Естрамадура, Леон и Ла Манча, в индустриалните центрове в Страната на баските на север, както и в столицата Мадрид. Тази специфична структура на испанския политически пейзаж се запазва в общи линии до 30-те години на миналия век.

Първото си депутатско място в парламента социалистите печелят със своя основател Пабло Иглесиас едва през 1910 г. и чак след този закъснял пробив започва техния възход на испанската политическа сцена. По същото време анархистите се организират в хоризонтално структуриран профсъюз „Confederation National del Trabajo“ – CNT („Национална конфедерация на труда“), който за кратко време привлича над 2 млн. членове и без да е партийно обвързан се превръща в най-голямата и влиятелна работническо-селска организация на страната.

През Първата световна война Испания запазва неутралитет и преживява икономически подем като доставчик на суровини за двата воюващи блока. Но печалбите от стопанското оживление не достигат до обикновеното население, а потъват в касите на богатите индустриалци и земевладелци. Значителна част от тях се прахосват и за колониални войни в Северно Мароко и Западна Африка. Вследствие на непоносимата социална сегрегация на обществото и под влияние на Октомврийската революция, след 1917 г. в Испания избухват редица бурни стачки, често инициирани и ръководени съвместно от социалисти и анархисти, като последните издигат значително по-радикални и революционни искания. Най-сериозни са вълненията в Барселона, където монархическото правителство въвежда извънредно положение и се стига до кървави сблъсъци с армията с много убити и ранени. Силата на бунтовете там се дължи и на обстоятелството, че работниците в Каталуня се борят, освен за правата си, и за независимост на провинцията. Индустриалците реагират на социалните брожения със затваряне на фабрики, с масови уволнения, с жестоки репресии, особено срещу анархосиндикалистите и с наемането на въоръжени банди, които нападат стачкуващите и избиват водачите им. Въпреки това управляващите не успяват да умиротворят каталунците и са принудени да приемат част от техните искания – освобождаване на политическите затворници и въвеждането на 8-часов работен ден. Така Испания се превръща в първата страна, която регламентира по съвременен начин продължителността на трудовия ден.

Вследствие на размириците, за по-малко от 5 години след края на Първата световна война в Испания се сменят 23 правителства. В социалистическата партия се оформят две противоположни крила. Левите около Антонио Гарсия приветстват категорично руската революция и се обявяват за присъединяването на партията към новосформирания Комунистически ІІІ интернационал, а по-десните категорично се противопоставят на подобни идеи. Поради несъгласието на левите с позицията на сдържаност спрямо бушуващите в страната класови борби, части от младежката организация на PSOE учредяват през април 1920 г. първата комунистическа партия в Испания – Partido Comunista Espanol. Година по-късно от социалистическата партия се отцепва и лявото й крило около Антонио Гарсия, което основава също комунистическа партия – Partido Comunista Obrero Espanol – РСОЕ. Останалата част от PSOE се присъединява към Социалистическия ІІ интернационал. През ноември 1921 г. двете отцепили се от социалистите комунистически формации се обединяват и образуват Испанската комунистическа партия – ИКП (Partido Comunista de Espana – PCE). До началото на Гражданската война през 1936 г. РСЕ остава с незначително влияние и само с няколко хиляди партийни членове, но след това преживява истински възход.

Вследствие на нестихващите социални вълнения и на нестабилността на държавата, военните начело с генерал Мигел Примо де Ривера през 1923 г. завземат властта с преврат. Военното управление продължава 8 години – до 1931 г. През това време левите организации като комунистите от PCE и особено анархисткият синдикат СNT са подложени на тежки репресии. Техните ръководители са преследвани, убивани или принудени да емигрират. Вследствие на несекващото насилие на хунтата, в анархисткия профсъюз СNT, около радикалния синдикалист Буенавентура Дурути през 1927 г. се формира милитантно-революционният Съюз на иберийските анархисти (Federation Anarquista Iberica – FAI), който бързо набира няколко десетки хиляди членове и оперира впоследствие като въоръжено крило на СNT.

През 1930 г. Испания е застигната от голямата световна депресия и неспособността на военния режим да се справи с нея окончателно го дискредитира. През декември същата година отново се стига до размирици. Този път се надига и републиканско настроената част от офицерството. Едрите земевладелци и индустриалците също се дистанцират от военното правителство и от монарха и заемат прорепубликанска позиция. Хунтата е принудена да обяви избори през пролетта на 1931 г., на които тя и подкрепящите я карлисти претърпяват съкрушителна загуба. Кралят Алфонс VІІІ абдикира и за следващите години се слага край на монархията в Испания.

На първите републикански избори за парламент социалистите печелят най-много гласове, защото анархистите, които са без собствена партия, масово гласуват за тях. Така през 1931 г., 50 години след учредяването си, PSOE за първи път успява да състави в ляволиберална коалиция с центристки републикански партии свое правителство начело с премиер – умерения социалдемократ Мануел Азаня. Своевременно ориентиралите се на страната на новопровъзгласената ІІ Испанска република латифундисти излъчват от своите среди за неин президент крупния земевладелец Алкала Замора. Изборите в стремящата се към независимост североизточна провинция Каталуня печели учредената наскоро, в края на 8-годишното управление на военните, влиятелна, регионална, лявоцентристка партия Esquerra Republicana de Catalunya – ERC (Републиканка левица в Каталуня).

Новото лявоцентристко правителство на Азаня идва на власт с обещание да превърне Испания в модерна и по-справедлива страна. Обществените проблеми, които чакат разрешение, са многобройни, но най-тежки са социалните. До 1931 г. испанската държава е защитник на правата само на най-богатата прослойка от обществото – на т.нар. горни 10 хиляди. За да бъдат подобрени условията на живот и на онеправданите съсловия, абсолютно наложително е да се ограничи доминантното влияние на традиционните дотогава политически елити: висшите военни, откъснали се от контрола на държавата, католическата църква, изградила културен монопол в обществото и богатите латифундисти. Неизбежно възниква въпросът и за преразпределение на селскостопанската земя, което е едно от най-важните предизборни обещания на левицата. Но новото правителство започва твърде колебливо с реформите, необходими за постигане на тези високи цели. И макар социалистите да се застъпват за колективизиране на земята, либералите от управляващата коалиция успяват да наложат своите искания – отнетата на латифундистите и църквата земя да им бъде заплатена. Парцелите се предлагат на безимотните селяни на пазарни цени, които най-често те не могат да платят, а банките им отказват кредит, защото те не притежават нищо, което да ипотекират. Поземлената „реформа“ зацикля и подкрепата на селяните за правителството започва да залязва. Също така и новоприетите закони, които е трябвало да подобрят поне в правно отношение статута на работниците в индустрията, не се възприемат от тях като достатъчни. Още повече че в тях е заложена скритата цел да се ограничи влиянието на силните анархосиндикати.

Неоправданите очаквания на бедните слоеве от населението пораждат нова вълна от селски и работнически бунтове. На много места се стига до въоръжени сблъсъци между членовете на анархисткия синдикат CNT и въоръжените сили на републиката. Анархистите смятат, че са предадени и се потвърждава оценката им, че не е трябвало да подкрепят това правителство, след като то не провежда очакваните социални промени, а е само друга форма на управление на феодално-капиталистическата държава. Те се връщат към своите искания за ликвидиране на буржоазната държава, за социална революция и за изграждане на едно ново общество на „либерален комунизъм“, без диктатура на която и да е класа над останалите жители. От другата страна на барикадата са заможното консервативно гражданство, църквата, индустриалците и латифундистите. Те също са обхванати от недоволство и започват да се страхуват от бунтуващите се народни маси, от центробежните тенденции в Каталуня и в Страната на баските, получили автономия и се обявяват за общество на дясна, профашистка диктатура, подобно на тази на Мусолини в Италия и на Салазар в Португалия. Заедно с военните, също недоволстващи заради орязаните им привилегии, през август 1932 г. те правят опит за преврат срещу републиканското правителство, който е осуетен от генерална стачка на анархистите. Стачките продължават и след потушаването на преврата, в протест срещу колебливостта и бездействието на правителството. Конфронтирана с вълната от народни протести, управляващата лявоцентристка коалиция между социалисти и либерали през септември 1933 г. се разпада. След сдаването на властта бившият премиер Азаня основава през 1934 г. партията Izquierda Republicana – IR (Леви републиканци).

Проведените два месеца по-късно нови избори при сравнително ниска активност от 60% завършват с неуспех за левите сили, тъй като анархистите този път не гласуват. Вотът е спечелен от ултрадесния съюз между консервативната католическа формация CEDA, монархистите от Испанско обновление, буржоазната Радикална партия, фракцията на латифундистите и няколко други националистически и клерикални организации. След съставяне на правителство десният съюз веднага анулира всички досегашни реформи и социални завоевания, колкото и незначителни да са те. Съкращават се образователните програми, повторно се обезщетяват латифундистите, които е трябвало да продадат земя, драстично се намалява нивото на заплащане на работниците, най-безцеремонно се уволняват протестиращите и се реабилитират пучистите от неуспелия военен преврат от предходната година.

Тази безцеремонна политика провокира недоволството на народните маси и само месец след изборите в анархистките бастиони Сарагоса, Валенсия и Андалусия избухват социални въстания и масови стачки. Бунтуващите се атакуват и католическата църква. Срещу въстаниците са хвърлени тежковъоръжени подразделения на армията, които безмилостно смазват съпротивата. Но стачните борби продължават и след това.

Вследствие бруталното насилие на дясното правителство социалистическата партия PSOE и в още по-голяма степен нейният профсъюз UGT, който е набрал вече близо 1,5 млн. членове, радикално променят дотогавашния си реформаторски курс и открито се обявяват за социална революция. В този смисъл бившият министър на труда – левият социалист Ларго Кабалеро, говорител на марксисткото крило в PSOE, заявява: „Не е възможно в рамките на буржоазната демокрация да се реализира дори и частичка социализъм. Затова единствената надежда за народните маси днес е социалната революция.“

Въстанието избухва през октомври 1934 г. Социалистите обявяват генерална стачка, а техния профсъюз UGT въоръжава работниците в провинциите Каталуня и Астурия. И въпреки че анархистите официално се дистанцират от тях, милитантни подразделения на техния профсъюз CNT-FAI в Астурия се присъединяват към въстаналите. Дясното правителство обявява военно положение и хвърля срещу бунтуващите се най-боеспособните части от армията – колониалният корпус от Мароко („Маuro“) и подразделенията на испанските Чужди легионери („Tercio“), които десетилетия наред трупат опит в потушаване на въстания в испанска Африка, и които добиват печална слава по време на Гражданската война. С нечувана жестокост те помитат социалистическата революция – няколко хиляди синдикалисти са избити, около 10 000 ранени, а над 40 000 интернирани – между тях и видни политици като бившия премиер Азаня и социалиста Кабалеро. Арестуваните са натикани в концентрационни лагери, където ги изтезават, осакатяват и произволно екзекутират. Въпреки ожесточената конфронтация, Испанската октомврийска революция представлява само кратка прелюдия към кървавите събития, които тепърва предстои да се случат на Иберийския полуостров.

Бруталността на армията при потушаване на революцията стряска дори коалиционерите от дясното правителство и заедно с тежкото икономическо положение на страната поражда сериозни разногласия между тях. В края на 1935 г. управляващата консервативна коалиция се разпада и десният президент Замора назначава през февруари 1936 г. предсрочни парламентарни избори. Паралелно с развитието на тези процеси военните, участвали в потушаването на „Испанския октомври“, начело с ген. Лопес Очоа, трескаво подготвят нов преврат, имайки благословията на църквата и подкрепата на най-десните политически сили – фашистката организация Falanga Espanola и близкия до нея синдикат Juntas de Ofensiva Nacional Sindikalista – JONS, които впоследствие се сливат и образуват политическия гръбнак на авторитарния режим на генерал Франсиско Франко.

Независимо от тежкия неуспех испанската революция предизвиква сериозен подем сред левите сили в страната. В Испанската комунистическа партия се записват няколко десетки хиляди нови членове, достигайки състав от 100 000 души. Тя формира свое военно крило Milicias Antifasicistas Obreras y Campesinas – MAOC (Антифашистка работническо-селска милиция), което начело с легендарния командир Енрике Листер е в основата на прославилия се 5-и доброволчески полк към 11-а републиканска дивизия по време на Гражданската война. Освен възхода на Испанската комунистическа партия няколко други по-малки, ултралеви формации се обединяват и през 1935 г. учредяват като независима алтернатива на свързаната с Москва традиционна компартия нова ултралява партия, близка по идеи до анархистите: Partido Obrero de Unificacion Marxista – POUM (Работническа партия на марксисткото обединение), начело с бившия троцкист Андреу Нин. Със своите 70 000 членове тя става най-влиятелната партийно организирана лява формация в Каталуня.

Предугаждайки задаващата се политическа конфронтация и за да не се повтори неуспехът от 1933 г., левите политически сили – социалистите от PSOE, техния профсъюз UGT, комунистите от PCE, ултралевите от POUM, анархистките синдикати CNT-FAI, „Левите републиканци“ от Каталуня и на национално ниво, както и някои леви католически формации в началото на 1936 г. се обединяват в общ предизборен съюз – Народен фронт (Frente Popular – FP). От своя страна, десните също се съюзяват в свое обединение – „Национален фронт” Frente Nacional – FN). С оформянето на двата непримирими полюса облаците на политическия сблъсък над Испания застрашително се сгъстяват.

Насрочените от президента Замора избори се провеждат на 16.02.1936 г. при сравнително висока изборна активност от 72%. След редица оспорвания и от двете страни за победител с около 400 000 гласове преднина, или с 52% е обявен съюзът на левите – Frente Popular, за когото гласуват и анархистите. „Народният фронт” съставя правителство начело със социалдемократа от IR Мануел Азаня, който през май 1936 г. е избран за президент на Испания. Първият акт на левия коалиционен кабинет е повсеместна амнистия за всички арестувани след Октомврийската революция от 1934 г., както и възстановяване на отнетата автономия на Каталуня.

Водеща лява партия в правителството на „Народният фронт” са социалистите от PSOE, които на изборите печелят най-много гласове и разполагат в новия парламент с 99 депутати. Свръхпропорционално спрямо постигнатите изборни резултати в правителството са представени ляво-центристките републикански партии, които разполагат с общо 162 депутати, и от февруари до есента на 1936 г. излъчват няколко бързо сменящи се умерено центристки кабинета. След есента на 1936 г. социалистите заемат по-доминираща позиция в правителството и издигат последователно двама свои министър-председатели. Комунистите от PCE разполагат със 17 народни представители, а баските националисти – с 10. Десният национален блок „Национален фронт“ печели 134 места в парламента, а независимите центристи – 45. От това разпределение на местата става видно, че двете по-леви партии в правителствената коалиция, комунисти и социалисти с общо 116 депутати от всичко 467 всъщност са в малцинство. Без представители в парламента са POUM и анархистите, но въпреки това до пролетта на 1937 г. на тях са предоставени общо три министерски поста в кабинета на „Народният фронт“. Тези две формации се обявяват за незабавно стартиране на революцията, за социализиране на промишлеността и на латифундиите в полза на заетите в тях. За разлика от тях социалистите и комунистите, които преди изборите изрично да са се обявили за радикални промени, на практика провеждат значително по-умерена социална политика и се въздържат от революционно преразпределение на собствеността на богатите. Това тяхно поведение се обяснява и с необходимостта да се съобразяват с мнението на центристките си коалиционни партньори. Освен това правителството внимава с провеждането на една мащабна експроприация да не даде повод на все още влиятелните десни сили да се разбунтуват срещу републиката, както и Испания да не бъде тотално изолирана от Франция и Великобритания, които до момента провеждат политика на неутралитет, но и на блокада спрямо републиката. Много важно е също и влиянието на Съветския съюз, единственият международен съюзник на републиканците (заедно с Мексико), който е обезпокоен от възхода на фашистите в Германия, Италия и Япония, и изпитва опасения, че едно бързо национализиране на собствеността в Испания може допълнително да усложни противоречивите отношения с Франция и Англия. Ето защо и СССР упражнява чрез близката до него компартия PCE сдържащо влияние върху ултралевите сили в правителството на Народния фронт, да не форсират социалната революция в Испания в навечерието на задаващата се нова световна война.

Но POUM и анархистите, както и части от социалистическия профсъюз UGT възприемат изчакващата позиция на социалистите и на компартията като предателство спрямо своите привърженици, при положение че те са подкрепили лявата републиканска коалиция при изричното условие тя да проведе революционни преобразувания в полза на социално слабите слоеве на обществото. И докато социалистите имат лостове за влияние върху своя профсъюз UGT и успяват да го възпрат от революционни действия, POUM и анархистите започват в регионите, където имат мнозинство – най-вече в провинциите Арагон и Каталуня, самостоятелно да конфискуват имуществото на богати индустриалци, земевладелци, на църквата и да го разпределят сред най-бедните и безимотните. Те поставят началото и на селскостопански и производствени кооперативи (в Арагон, напр. 75% от селското стопанство е кооперирано). Може да се каже, че с тези промени в Испания се извършва всъщност първата в света анархистка социална революция.

При радикалните действия, обаче, неминуемо се стига и до посегателство върху живота на представители на заможните слоеве и клира, когато те се противопоставят на отнемането на собствеността им. Републиканското правителство се опитва да се дистанцира от тези действия, изважда от кабинета министрите на POUM и на анархистите и изпраща в съответните региони гвардейци да връщат обратно отнетата собственост. При тези акции се стига до въоръжени сблъсъци с ултралевите милиции, при което има ранени и убити. Анархосиндикатите веднага отговарят с протестни стачки и блокират икономиката. Тези въоръжени стълкновения посяват семето на недоверие между ултралевите от POUM и анархистите, от една страна, и правителството на социалистите, комунистите и републиканците от друга, което по-късно ще се окаже пагубно за развитието на Гражданската война.

Драматичният развой на събитията започва през лятото на 1936 г. Месеци наред анархистите предупреждават, че разполагат с информация за подготовката на военен метеж на колониалната армия в Мароко. Но републиканското правителство не реагира на предупрежденията. Анархисткият профсъюз CNT-FAI, който има голям брой привърженици и информатори сред войниците, още през пролетта на 1936 г. съобщава на кабинета дори точната дата на преврата. Анархистите настояват да се въоръжат работниците и селяните и да се подготвят за предстоящото стълкновение. Правителството на „Народният фронт“ категорично отказва да стори това, страхувайки се от неконтролирани действия на въоръжените анархисти, като впоследствие тази политика се оказва фатална за републиката.

На 17.07.1936 г. в Испания избухва Гражданска война – антирепубликански части от армията се надигат и предприемат въоръжени действия срещу правителството. Но дори и след началото на пуча правителството в Мадрид не се решава да раздаде оръжие на населението. Въпреки това анархистите и ултралевите са едни от първите, които оказват организирана съпротива на превратаджиите. Те атакуват полицейски участъци и армейски складове, самовъоръжават се и макар и военно неподготвени, се хвърлят срещу разбунтувалите се войскови подразделения и бързо успяват да ги неутрализират в източните провинции Каталуня, Арагон и Валенсия, където имат силна подкрепа сред населението. Въпреки ожесточената съпротива на доброволческите отряди, пропуснатите през съседна Португалия с разрешението на местния диктатор Салазар колониални военни части от Мароко и Западна Африка под командването на генерал Франциско Франко, заедно с разбунтували се поделения на редовната испанска армия бързо завземат централната, рядко населена и слабо индустриализирана част на Испания. Цяла Естремадура и провинция Галиция на запад, части от Андалусия на юг, на север Кастилия и Навара буквално са прегазени за няколко седмици.

Франко получава решаваща за победите си помощ от чужбина: фашистка Италия на Бенито Мусолини предоставя над 70 000 души редовна армия (т. нар. Дивизии на черноризците), нацистка Германия на Адолф Хитлер изпраща 20 000 немски войници – печално известният легион „Кондор“, с най-модерното за времето си въоръжение. Френските националисти формират батальона „Жана д`Арк“, Румъния изпраща своята „Желязна гвардия“, а съседна, фашистка Португалия прехвърля 20 000 войници в подкрепа на франкистите. Общата чуждестранна помощ за генерал Франко възлиза на около 120 000 души редовна армия и над 1500 бойни самолета и 500 танка.

Срещу тях се изправя остатъкът от лоялната републиканска армия, испанските доброволчески корпуси, левите партийни милиции и лошо въоръжените синдикални и анархистки отряди, подкрепени от 2000 военни съветници от Съветския съюз и около 40 000 високо мотивирани, но абсолютно неподготвени за широкомащабни военни действия доброволци – интербригадисти, комунисти и антифашисти от цял свят. Едва през есента на 1936 г. с помощта на масирани съветски военни доставки от общо над 800 бойни самолета и 600 танка, които Испанската република закупува срещу 500 тона злато, те успяват да спрат бързото настъпление на превратаджиите – в централна Испания пред Мадрид в планината Гуадарама, на изток по границите на провинциите Нова Кастилия и Арагон и на север в Страната на баските, но на по-малко от 100 км от Атлантическия океан. Но там републиканците са откъснати от останалите части и успяват да се задържат само до средата на 1937 г., когато след масивни бомбардировки над баски градове от германския легион „Кондор“ франкистите завладяват целия север. След прекършване на съпротивата и на последните републикански части в Страната на баските военната хунта отнема автономния й статут и интернира привържениците на републиката.

Контраофанзивите на републиканците за облекчение на фронта пред Мадрид и на север са стратегически лошо подготвени и остават безуспешни. Вследствие на поредица от загуби всред левите се зараждат пагубни взаимни обвинения за неуспехите. POUM и анархистите упрекват лявоцентристкото правителство в прекалена пасивност и военна некомпетентност, а то от своя страна вижда в тях неконтролируем конкурент, със силно влияние сред народа. Подобно е становището и на Москва, която чрез военните си доставки и най-вече чрез испанската компартия РСЕ, разполага с лостове за влияние върху правителството на Народния фронт. Решаващо значение за негативното отношение на Съветския съюз към ултралевите и анархистите има фактът, че те са изцяло независими политически сили, част от тях с тенденция към троцкизма и че се застъпват за обществено устройство, изградено върху базисната демокрация на работническо-селските колективи. А Троцки, вследствие на острите си критики към Сталин, се е превърнал в негов личен враг. В началото на май 1937 г. по указание на близки до съветското ръководство кръгове се стига до трагични въоръжени сблъсъци между специално изтеглени от фронта части на републиканската гвардия и ултралевите милиции на POUM и на анархистите в намиращата се под техен контрол Барселона. В района е изпратена многохилядна тежко въоръжена републиканска армия, която вместо да се бие срещу общия враг е насочена към столицата на Каталуня, за да разоръжи POUM и анархистите. Местните им командири са изненадани от тези действия и спонтанно се противопоставят на републиканските подразделения. В продължилите близо седмица сражения в Барселона загиват няколкостотин души. След 5-дневни отбранителни боеве по нареждане на своите водачи ултралевите милиции свалят оръжие. Много от техните активисти са арестувани, а част от ръководителите на POUM и на анархистите са съдени в масови процеси, наподобяващи на сталинистките чистки в Съветския съюз, по скалъпени обвинения за предателство и колаборация с врага. Някои от тях, като Андреу Нин, дори са убити от агенти на републиканските тайни служби. Тази т. нар. малка гражданска война създава непоправим разлом сред левите сили и води до тежки морални сътресения и дезориентация сред голяма част от републиканците.

Във връзка с пагубните събития левият социалистически премиер Ларго Кабалеро подава оставка и мястото му заема близкият до компартията, но по-десен социалист Хуан Негрин. Оттук нататък деморализираната от вътрешни междуособици републиканска армия не е в състояние да спечели нито едно сражение срещу франкистите. Стига се до раздор и с опериращите зад линиите на врага партизански отряди, голяма част от които са привърженици на POUM и на анархистите. Военните подразделения на анархистите на североизточния, арагонски фронт, са оставени изцяло без подкрепа от централното правителство. Разчитащи само на себе си, лошо екипирани със старо стрелково оръжие, те водят вече само некоординирани отбранителни действия срещу масираната офанзива на франкистите и срещу преследващи ги в гръб републикански части, като се бият само за собственото си оцеляване. Един републикански политик от Каталуня с горчивина споделя за създалата се ситуация: „Хората се отказваха да воюват повече, защото вече не възприемаха републиката като своя.“

През 1938 г., вследствие на зачестилите атаки на италиански подводници срещу съветски транспортни кораби в Средиземно море, и особено след сключването на Мюнхенското споразумение между Англия и Франция с хитлеристка Германия, на която те преотстъпват Чехия, Москва, опасявайки се от формирането на насочен срещу нея съюз на западните сили с нацистка Германия, почти изцяло преустановява материалната си подкрепа за Испания. През пролетта на същата година франкистите, използвайки вътрешнорепубликанския раздор, правят решаващ пробив на фронта в провинция Арагон и достигат Средиземно море на юг от делтата на река Ебро, с което разцепват републиканската територия на две. Осъзнало безизходното си положение, през май 1938 г. правителството в Мадрид предлага на Франко преговори за мир, които той високомерно отхвърля, настоявайки за пълна капитулация. В края на 1938 г. франкистите стартират мощна офанзива срещу провинция Каталуня, която, оставена сама на себе си, е прегазена изцяло до началото на февруари 1939 г. През март с.г. части от републиканската армия извършват вътрешен преврат в Мадрид срещу собственото си правителство и предават столицата на франкистите, а на 1.04.1939 г. пада и последният републикански град, Валенсия, където са се изтеглили остатъците от кабинета на Народния фронт. Това е краят на продължилата близо три години (от 17.07.1936 до 1.04.1939 г.) кървава Гражданска война в Испания. В продължение на 38 години страната изцяло е в ръцете на военната хунта на самозвания генералисимус Франко.

В последвалите десетилетия Испания се превръща в клерикално-фашизоидна съсловна държава, в която всички политически движения и профсъюзи са забранени, с изключение на ултрадясната партия на фалангистите и присъединилия се към нея профранкистки синдикат JONS. Важна роля в управлението на франкистка Испания играе религията и Католическата църква, особено влиятелната християнска тайна организация „Opus Dei”. Започват жестоки гонения на привържениците на леви движения и профсъюзи. Фашисткият режим налага желязна цензура, отнема автономията на каталунците и на баските, забранява фолклорните им традиции и използването на техния език.

Освен жертвите от близо половин милион загинали по време на самата Гражданска война, около 70% от които са републиканци, след 1939 г. са избити още над 200 000 леви активисти. Стотици хиляди са зверски изтезавани в концентрационни лагери, а над 1 милион са принудени да емигрират. Спасилите се през Пиринеите републиканци само година по-късно са застигнати от нацистите, които, след като превземат Франция през 1940 г., ги екстрадират обратно на палачите на Франко. И докато ръководството и много от по-видните членове на Испанската комунистическа партия успяват да емигрират в Съветския съюз със специално изпратени за целта кораби, привържениците на ултралявата POUM и на анархистите дават огромни жертви. Много от тях са заварени от Франко в републиканските затвори и са избити без съд и присъда, а телата им са заровени в стотици масови гробове из цялата страна, които едва днес, при управлението на Сапатеро, близо 70 години след трагичните събития, се ексхумират и връщат на роднините за нормално погребение. Цели села, които са поддържали републиканците, са обезлюдени.

След падането на републиката остатъци от ултралявата POUM, от анархистите, както и от останали в Испания комунисти от РСЕ организират партизански отряди с общо няколко десетки хиляди бойци. Но и те постепенно, до към края на 50-те години, са напълно ликвидирани. Избити са общо над 20 000 партизани и техни помощници.

Във външнополитическо отношение Франко влиза в тесен съюз с нацистка Германия и фашистка Италия и им доставя важни суровини. Франкистка Испания изпраща няколко десетки хиляди елитни войници от т.нар. Синя дивизия на Източния фронт да воюват срещу Съветския съюз. Но след разгрома на германците при Сталинград и в Северна Африка той става по-предпазлив към фашистките си съюзници, връща подразделенията си обратно от фронта и обявява неутралитет на Испания. Към края на войната предоставя дори морски бази на западните съюзници от антихитлеристката коалиция.

През 1947 г. режимът на хунтата отменя официално републиката и обявява Испания формално за монархия с регент генералисимус Франсиско Франко. В началните години на Студената война, през 1953 г., за да стабилизира своя оспорван в международно отношение режим, той сключва договор със Съединените щати и им предоставя две големи бази в Испания.

Първите близо две десетилетия от управлението на франкистите (т.нар. „Anos de Hambre“ = Гладни години) се характеризират с икономическа стагнация, висока безработица, мизерстващо население, купонна система и дори повсеместен глад. На особено тежки наказания са изложени източните провинции Арагон, Каталуня и Валенсия, които са оказвали силна съпротива срещу армията на диктатора. Бившите привърженици на републиканците, които не са избити, са подложени на тежки репресии и дискриминация. Те не се допускат на държавна работа, а семействата им буквално гладуват. И днес по-възрастните испанци си спомнят как за тях е било истински лукс, ако успеят да си сготвят храна с месо. Едва през 60-те години икономическата ситуация във франкистка Испания постепенно се подобрява, най-вече вследствие на западноевропейските туристи, които все по-масово посещават страната.

През 1969 г. Франко обявява принц Хуан Карлос І за свой приемник, а четири години по-късно, през 1973 г., поради напреднала възраст формално напуска поста на министър-председател. Две години по-късно, през ноември 1975 г., ген. Франко умира на 83 години и Хуан Карлос, провъзгласен за крал на Испания, застава начело на страната. С това ерата на франкизма формално приключва.

Въпреки ужасяващите цифри за жертвите на режима на хунтата, зад всяка от които се крие трагедията на един конкретен човешки живот, към края на своето управление франкистите проявяват безочлива наглост и предлагат на испанския народ „национално помирение“. Франко дори си позволява приживе да построи със средства на данъкоплатците на мястото на най-кървавите сражения в планината Гуадарама, в Долината на загиналите (Valle de los Caidos), на 40 км северозападно от Мадрид, след кралския дворец в Ел Ескориял, гигантски мемориален комплекс. Там в продължение на 10 години е изсечен от политзатворници огромен подземен мавзолей в скалите, където след смъртта им са погребани ген. Франко и основателят на испанските фалангисти Примо де Ривера, а върху гробницата е издигнат в знак на „помирение“ 150 метров каменен кръст, в памет на убийците и на… стотиците хиляди техни жертви (!)

През 60-те години, след като приключва периодът на консолидация на франкистката диктатура, по време на който с масов терор тя успява да укрепи своята вътрешна власт, оцелелите от жестоките преследвания леви активисти започват възстановяването на своите партии, най-често в нелегалност или зад граница. За разлика от POUM и анархистите, които са почти напълно унищожени, социалистическата и комунистическата партия бързо се съвземат. Същото се отнася и за каталунските леви от ERC.

След ликвидирането на последните действащи партизански формации през 50-те години баската сепаратистка организация ЕТА („Еuskadi Ta Askatasuna“ = Родина и свобода) остава от 1960 г. нататък единствената сила, която продължава да води организирана съпротива срещу франкистката държава, борейки се за независимост на Страната на баските. Но след края на ерата на Франко ЕТА мутира в терористична формация, действаща с атентати срещу властта и нейните служители – политици, военни, полицаи, съдии и др. А жертвите й досега надхвърлят 1000 души. Вследствие на тази продължаваща вече близо половин век скрита война и днес все още всеки непознат, появил се в крайните квартали на баските градове, се посреща от местните жители с дълбоко подозрение.

По време на франкисткия режим испанските комунисти от РСЕ успяват да запазят свои тайни структури в страната и организират първоначално от Франция и от Съветския съюз вътрешна конспиративна мрежа от нелегални профсъюзи – т.нар. Comisiones Obreras (Работнически комитети), които на няколко пъти, в условията на диктатура, успяват да инициират стачки срещу лошите условия на живот и труд в страната. След смъртта на Франко комунистическата партия РСЕ приема монарха Хуан Карлос като върховен държавен глава на страната и след дълги десетилетия на преследване и забрана през април 1977 г. тя отново е официално разрешена. От 70-те години насам РСЕ под ръководството на Сантяго Карильо Соларес, който от 1960 до 1982 г. е неин генерален секретар, постепенно се дистанцира от Съветския съюз. През 1978 г. РСЕ заличава от партийната си програма ленинизма, определяйки го за догматичен, и приема идеологията на т.нар. еврокомунизъм, обявяващ се за плуралистично социалистическо общество, зачитащо индивидуалните и колективните свободи, правото на трудещите се на свободно профсъюзно организиране и на стачки за постигане на социални придобивки. През 1977 г. на първите свободни избори след Гражданската война комунистите от РСЕ печелят 10% от гласовете, след което, обаче, компартията постепенно губи влияние и през 80-те години влиза в изборна коалиция с няколко други лявоалтернативни, троцкистки и регионални партии „Izquierda Unida“ („Обединена левица“).

Социалистите от забранената по време на франкизма PSOE също запазват нелегална мрежа в Испания под конспиративното име „Изидоро“, а партийната им централа е изместена в близкия до границата френски град Тулуза. Освен това те разполагат със силни емигрантски центрове в Париж, Лиеж, в Швейцария и в Латинска Америка – най-вече в Буенос Айрес и Мексико. На провелия се през 1974 г. партиен конгрес във френския град Сурен за генерален секретар на партията е избран представителят на „реформисткото“ крило – младият юрист Фелипе Гонзалес. След смъртта на Франко през 1975 г. Гонзалес е определен за водач на опозиционната „Платформа за демократическа промяна“, която през следващата година е включена в назначеното от краля Хуан Карлос преходно правителство, оглавявано от бившия франкистки министър – Адолфо Суарес.

През февруари 1977 г. социалистическата партия PSOE официално е легализирана и на първите демократични избори след диктатурата, на 15.06.1977 г. постига подкрепа от над 29%. Но първото свободно избрано правителство е съставено от представилата се по-добре дясноцентристка коалиция „Union de Centro Democratico“ – UCD, начело с постфранкиста А. Суарес.

На конгреса на социалистите през 1979 г. Фелипе Гонзалес и неговите привърженици завиват рязко на дясно, социалдемократизират партиятa, премахвайки от партийната програма всякакви наченки на марксистка идеология и приемат нова политическа линия, основаваща се изцяло на неолибералните пазарно-стопански идеи. За своя главна цел те обявяват присъединяването на Испания към Европейската икономическа общност. Днес остатъците от лявата идеология в партийната програма на PSOE (а подобни са програмните документи и на всички останали социалдемократизирани партии) не надхвърлят по съдържание общо формулираните още от времето на Френската революция хуманни пожелания за свобода, справедливост и солидарност и силно напомнят на добронамерена проповед.

След проведения през 1978 г. референдум с 88% одобрение се приема новата конституция, която определя Испания за парламентарна монархия. През пролетта на 1979 г. отново се провеждат избори, на които социалистите получават 30,5%, но и този път правителството се формира от консервативната UCD отново с премиер Суарес.

В началото на 80-те години Испания е застигната от поредната световна икономическа криза, която дава тежки стопански и социални отражения: безработицата достига 25%, а страната е залята от стачна вълна. През януари 1981 г. Суарес подава оставка, а само месец по-късно на 23 февруари профранкистки армейски части под командването на ген. Миланс дел Бош и паравоенната полиция „Guardia Civil“ правят опит за военен преврат. Военните нахлуват в парламента точно когато е трябвало да бъде избран за премиер наследникът на Суарес, консервативният му колега Леополдо Калво-Сотело, а пътищата на Испания са блокирани от излезли от военните бази танкове. В този съдбовен за младата иберийска демокрация момент кралят Хуан Карлос заема категорично продемократична позиция и позовавайки се на конституцията заповядва като главнокомандващ на военните те да се приберат в казармите. Така само за няколко часа превратът е предотвратен. През останалата година от своето управление консерваторите вкарват през май 1982 г. Испания в НАТО, което предизвиква остър дебат в обществото и се превръща във водоразделна предизборна тема. Социалистите се обявяват срещу влизането на страната в Североатлантическия военен съюз без обществен дебат и обещават, че ако победят на изборите, ще организират референдум за оставането, респективно за излизането на страната от НАТО. Междувременно десният постфранкистки изборен съюз UCD се разпада на отделните съставящи го партии.

На този политически фон и с обещание за ревизия на членството в НАТО социалистите печелят убедително изборите на 28.10.1982 г. с над 48% и постигат абсолютно мнозинство в парламента. С Фелипе Гонзалес за първи път след 1936 г. за министър-председател е избран социалист. Но след като се изкачват на най-висшето стъпало на властта, испанските социалдемократи бързо забравят предизборното си обещание за референдум относно НАТО и провъзгласяват за свой водещ приоритет вкарването на страната в Европейската икономическа общност (ЕИО). А НАТО-референдумът делегират за времето след приемането на Испания в ЕИО.

В лицето на министър-председателя на първото постфранкистко социалистическо правителство Фелипе Гонзалес са фокусирани големи надежди на испанския народ за политическа и социална промяна. По време на неговото управление се въвежда безплатно, задължително образование за всички деца до 16-годишна възраст, с което постепенно се редуцира високата неграмотност, наследена от времето на франкизма. Правителството реформира и разширява социалната система и прави висшето образование достъпно и за по-бедните слоеве от народа. От друга страна, социалистът Гонзалес провежда преструктуриране на испанската икономика на основата на подчертано неолиберална концепция – закриват се редица предприятия от тежката индустрия и се извършва мащабна приватизация на неколкостотин държавни концерна, останали като такива и по времето на Франко. Но това радикално раздържавяване води до увеличение на безработицата. Новите частни собственици, стремейки се да максимализират печалбите си, масово уволняват персонал. Тази амбивалентна политика на социалистите поражда неразбиране и недоволство сред трудещите се и през 1985 г. се стига до генерална протестна стачка, инициирана от все повече дистанциращия се от PSOE бивш нейн профсъюз UGT.

На 1.01.1986 г. Испания е приета в Европейската икономическа общност, което се представя от социалистите като тяхна голяма заслуга и наред с подновеното обещание за референдум за НАТО успешно се експлоатира в предизборната им тактика на предстоящия вот. В резултат от това PSOE печели изборите през юни с добър, макар и по-нисък резултат от 44% и успява отново да състави правителство начело с Ф. Гонзалес. Този път социалистите изпълняват предизборното си обещание и провеждат референдума „за” или „против” НАТО. Но в разрез с досегашното си становище, преди всенародното допитване, те заемат категорична пронатовска позиция и провеждат заедно с центристките и десните партии мощна пропагандна кампания „за” оставане на Испания във военния блок. Съответно вследствие на тази масирана акция в подкрепа на НАТО, резултатът от референдума е положителен. Десният завой на PSOE, обаче, не остава незабелязан от обществото и в края на 1988 г. се стига до протестна генерална стачка, инициирана от профсъюзите, подкрепени от лявото крило на PSOE и от др. леви партии.

На проведените няколко месеца по-късно, през 1989 г. избори социалистите получават сметката за своята двулична политика и постигат само 39,6%, което представлява спад с 1/5. Въпреки това те остават най-силната политическа формация и отново съставят управляващ кабинет. През 1991 г. социалистическото правителство на Фелипе Гонзалес подкрепя САЩ в първата война срещу Ирак.

На следващите избори през 1993 г. за социалистите гласуват 38,8% и за да управляват, им е необходима подкрепата на „Обединената левица“ (IU), на лявата каталунска ЕRC, както и на баските регионални партии. Но лошата стопанска конюнктура в средата на 90-те години, покачването на безработицата отново до нивото от 25%, избухналите около PSOE корупционни скандали, както и проникналата в медиите информация за поддържаните през 80-те години от социалистическото правителство незаконни „ескадрони на смъртта“ (Grupos Antiterroristas de Liberacion – GAL), които без съд и присъда са избили десетки симпатизанти и активисти на ЕТА, както и баски политици от лявопатриотичната партия „Herri Batasuna“ („Народно обединение”), води до падането им от власт.

На изборите през 1996 г. PSOE за първи път получава по-малко гласове от дясноконсервативния постфранкистки „Народен съюз“ (НС) начело с Хосе Мария Азнар, бивш активист на франко-фашистката студентска организация FES, нейн ръководител през 70-те години и върл противник на демократизирането на Испания. Подкрепян от няколко десни регионални партии, след 14-годишно социалистическо управление той съставя новото испанско правителство.

На следващите избори през март 2000 г., които се провеждат след дълъг цикъл на глобален икономически подем с положително отражение и върху Испания, консерваторите от НС даже подобряват резултата си до 45% и успяват да съставят дори самостоятелно правителство. През втория мандат на Азнар, през 2002 г. в Испания се въвежда общоевропейската валута, като бизнесът не пропуска златния случай да използва обръщането на песетата в евро за драстично увеличение на цените, най-драматично на стоките от първа необходимост. През 2003 г. консерваторът Азнар подкрепя втората война на САЩ срещу Ирак, въпреки че огромното мнозинство от испанците са против нея (през февруари 2003 г. в 52 града на Испания над 1 милион души демонстрират против предстоящата поредна война в Залива). Освен това правителството на Азнар учредява фондацията „Fundasion Nacional Francisco Franco“, която щедро се финансира от Министерството на културата със средства на данъкоплатците и има за цел да поддържа жива паметта на диктатора. През втората половина на 2003 г. това става повод за широкомащабен политически скандал.

Десните окончателно изчерпват търпението на испанците с лъжите и тоталната дезинформация около бомбените атентати на ислямските терористи от 11.03.2004 г. в Мадрид, които приписват на баската ЕТА, с цел да използват тази ужасна трагедия за печелене на политически дивидент. И понеже социалистите, за разлика от консерваторите (които са по-твърди спрямо ЕТА), са склонни да преговарят за примирие с баските, Народната партия и новият й председател Мариано Рахой използват този факт в предизборната си кампания срещу PSOE.

Но на 14.03.2004 г. испанците, вече уморени от политиката и лъжите на десните, при сравнително висока избирателна активност гласуват с 42,6% за социалистите. Техният нов (от 2000 г.) генерален секретар – Хосе Луис Родригес Сапатеро, формира правителство на малцинството, което управлява с подкрепата на „Обединената левица“ и на каталунските леви от ERC. Едно от основните послания в предизборната кампания на Сапатеро бе обещанието незабавно да изтегли испанския окупационен контингент от Ирак. Но този път, въпреки изявените от редица политически коментатори съмнения, че социалистите няма да заложат на карта отношенията си със САЩ, най-неочаквано те удържаха на предизборното си обещание и веднага изтеглиха испанския корпус, един от най-големите в Ирак. За разлика от консервативния си предшественик, Сапатеро преориентира основно и външната политика на страната от САЩ към Европейския съюз и към Латинска Америка. Неговото правителство изглади обтегнатите отношения с бившата испанска колония Мароко и наблегна в глобален аспект повече на Обединените нации, отколкото на безусловната подкрепа на една свръхсила.

Във вътрешнополитически план Сапатеро се ориентира повече към обществени трансформации, отколкото към социално реформаторство. По отношение на икономическата си политика правителството на PSOE продължава неолибералния курс на предходното дясно управление, но коригиран с някой социални акценти. Социалистите се обявяват за равноправие на икономическите субекти и за умерено редуциране на регулативната функция на държавата в икономиката. Вследствие на разногласията си с Народната партия, най-голямата опозиционна сила, и с Католическата църква, управлението на Сапатеро се отличава с вътрешнополитическа поляризация. Към най-оспорваните му политически действия се отнасят провалилите се междувременно преговори за мир с баската ЕТА, легализирането на бракове между хомосексуалисти, многократното узаконяване престоя на нелегални имигранти, както и разширение на автономиите на неиспанските провинции. Но Сапатеро не спира дотук. Най-целенасочено той продължава стриктно да изпълнява предизборните си обещания за реална еманципация на жените като въвежда 50-процентова квота за участието им на всички нива в администрацията, увеличава пенсиите на пенсионерите и инвалидите, отпуска държавна помощ за всяко новородено дете в размер от 2500 евро (Испания е с най-ниска раждаемост и най-бързо застаряващо население в Западна Европа) и пр. И накрая социалистическото правителство разкри една близо 70-годишна дълбоко гангренясала рана на испанското общество. Със Закона за историческата памет на повърхността бе извадена държаната до този момент от управляващите елити в умишлено забвение кървава история на франкисткия режим. След приемането на този закон за първи път в Испания започна търсенето и отварянето на стотиците масови гробове на жертвите на диктатурата. Досега са открити телата на няколко десетки хиляди избити. Държавните институции правят всичко възможно да идентифицират убитите и да предадат, макар и с десетилетно закъснение, тленните им останки на техните близки. Може би този подход на Сапатеро се обяснява с факта, че и в неговото семейство има жертва на франкисткия терор – единият му дядо, по бащина линия, е убит по време на Гражданската война от фалангистите. Но в същото време дядо му по майчина линия е бил високопоставен военен при ген. Франко. Подбудите в случая са без значение. Важното е, че тази най-грозна, след кървавото колонизиране на Латинска Америка и избиването на десетки милиони от коренното население, страница от историята на Испания може да бъде видяна от всички, прочетена и затворена, както и да се отдаде заслуженото на безбройните жертви на испанския фашизъм. Сапатеро разпорежда премахването на паметниците на генералисимус Франко от всички обществени места, които допреди 3-4 години все още „красяха“ централните площади на редица испански градове.

Със смелата си политика социалистическото правителство на малцинството печели подкрепата на по-малките партии и си осигури необходимото му мнозинство в парламента. На изборите през март 2008 г. партията на Сапатеро отново бе победител с 43,6%. Социалистите дори спечелиха допълнителен брой гласове, най-вече от привържениците на по-малката лява формация IU, които масово подариха гласовете си на РSОЕ, за да се концентрира вотът срещу постфранкистките консерватори от „Partido Popular“ и техния водач Рахой. Защото на по-голямата част от испанците явно вече им е омръзнало да слушат притоплената носталгия и възхвалите на консервативните политици за величието на Франко и на неговия националистически режим.

Повторният изборен успех на социалистите се дължи именно на смелостта на новото им ръководство да се противопостави на духовете от миналото, както и на факта, че то изненадващо за всички изпълнява предизборните си обещания както във външната, така и във вътрешната политика.

А това съвсем не е малко и не се разбира от само себе си! Защото обичайно явление днес е политици и партии от разни разцветки преди вота да говорят едно, а добрали се до властта, да вършат съвсем друго, което няма нищо общо с предизборните им обещания. И най-лошото е, че по този начин те деградират съвременната демокрацията до нивото на упражнение по политическо надлъгване, неподлежащо на никакви санкции.

В настоящия материал данните и цитатите са от статията на „Manfred Behrend – `In Spanien stand es um unsere Sache schlecht“ (`В Испания нещата не вървяха добре`), както и от немската версия на интернет-енциклопедията „www.wickipedia.de“ по следните разглеждани в разработката подтеми: „Parteien in Spanien“ (Партии в Испания) – PSOE, PCE, IU, ERC, POUM, UCD, PP, Batasuna; Pablo Iglesias,“Geschichte Spaniens“ (История на Испания); „Zweite spanische Republik“ (Втората испанска република); „Anarchismus in Spanien“ (Анархизъмът в Испания); „Spanischer Buergerkrieg“ (Испанската гражданска война); Manuel Azana; Largo Caballero; Juan Negrin; Andreu Nin; Antonio Garcia; Enrique Lister; Francisco Franco, „Franquismus“ (Франкизмът), „Falange“; Juan Carlos; Adolfo Suarez; Jose Maria Aznar; „Putsch von 23.02.1981“ („Пучът от 23.02.81 г.“); ETA; Filipe Gonzalez; Grupos Antiterroristas; Jose Luis Zapatero

Бележки:
1 Широкото разпространение на кооперативните стопанства в Испания и днес има своите корени именно в кооперативната традиция на анархистите.
2 Основателите на партията Републиканка левица в Каталуня – ЕRC, Ф. Луса и Луис Ховер още същата година правят опит да провъзгласят независимостта на Каталуня, но са принудени от републиканското правителство да се задоволят със статут на разширена автономия в рамките на централната държава. След като лявото правителство в края на 1933 г. пада и на власт идва дясна коалиция, по време на социалната революция през есента на 1934 г. ERC повторно обявява независимост на Каталуня. След като въстанието е потушено, а ръководството на ERC арестувано, автономният статутът на Каталуня е отнет. След победата на Народния фронт през 1936 г., в който участва ERC, автономията на провинцията отново е възстановена. След края на Гражданската война (1936-1939) партията е забранена и ръководството на ERC е принудено да емигрира във Франция. Но след окупацията й от германците през 1940 г. Луис Ховер е заловен, предаден на франкистка Испания и екзекутиран още същата есен в разположената на един от хълмовете около Барселона военна крепост Монтюк.
3 По време на въстанието на миньорите в Астурия през 1934 г. Мануел Азаня е обвинен от дясно-консервативното правителство в подбудителство, арестуван е и заточен на борда на военен кораб в пристанището на Барселона.
4 През 1937 г., по време на Гражданската война, броят на членуващите в Испанската комунистическа партия (РСЕ) бързо нараства, достигайки 1 млн., а този на социалистите намалява до 160 000. Новите членове на РСЕ са предимно от средите на интелигенцията и на държавните служители. А работниците и селяните най-често са привърженици на анархистите и на ултралявата партия POUM.
Ако при тези условия в началото на 1937 г. са били проведени нови избори, резултатите и разпределението на местата в парламента са щели да бъдат много по-благоприятни за РСЕ, която най-вероятно е щяла да има и най-много депутати. Но за да не се разпадне „Народният фронт“ компартията не издига иск за нов вот, който по-реално би отразил настроенията всред народа след началото на военния пуч на франкистите.
5 Ако след началото на военния преврат срещу републиканското правителство са били проведени нови избори, резултатите са щели да бъдат значително в полза на левите партии, вследствие на масовото олевяване на испанското общество по време на Гражданската война.
6 Следите от тежките битки около Мадрид могат да се видят и днес – така напр. в планината Гуадарама на много места и сега личат окопите по склоновете, също и в Толедо (на юг от Мадрид) по каменните стени на зданията още се виждат следите от куршуми и шрапнели, а отвъд реката Тахо още си личат вкопаните по билата на хълмовете гнезда на артилерията, която е обстрелвала града.
7 Символ за този нов начин на водене на война чрез бомбен терор над цивилното население се превръща баският град Герника, напълно разрушен от немското Луфтвафе на 26.04.1937 г., при което загиват няколко хиляди невинни граждани. По време на управлението на ген. Франко това престъпление е държано умишлено в забвение. Едва преди няколко години Германия официално се извини за този терор на жителите на града.
8 Там допреди идването на власт на Сапатеро през 2004 г., чието правителство забранява всякакви фашистки чествания, ежегодно се събират франкистите, за да отдадат почит на духа на своя водач Франко.
9 И докато след диктатурата на Франко другите леви партии през 70-те години успяват постепенно повече или по-малко да се възстановят, ултралявата POUM и анархистите, които са преследвани и избивани по най-жесток начин, не съумяват да добият отново значимо влияние сред обществото. Днес синдикатът на анархистите „Cоnfederacion General del Trabajo“ – CGT, който е пряк наследник на анархисткия CNT-FAI има само 60 000 членове, в сравнение с над 2 милиона преди Франко да завладее страната. А последните живи членове на POUM умират през 70-те години. За сравнение след края на франкистката диктатура през 1977 г. социалистическата партия PSOE изключително бързо се възстановява и постига на първите избори 29%. Подобно е положението и на компартията РСЕ, която само за няколко седмици след легализирането й набира 200 000 членове.
10 Каталунските леви републиканци от ERC с изборни резултати до 17% днес представляват третата политическа сила в тази най-силно развита провинция на Испания, ползваща се отново с автономия.
11 Своя най-голям успех във войната срещу франкисткия режим баската ЕТА постига през 1973 г., когато зрелищно взривява бронираната лимузина на министър-председателя на фашистка Испания и убива близкия на застаряващия диктатор ген. Луис Кареро Бланко. Бойците от ЕТА са заровили огромно количество динамит на пътя, и когато колата с ген. Бланко минава по обичайния си маршрут, те детонират бомбата. Ударната вълна е толкова силна, че тежко бронираната лимузина е изхвърлена 35 м нагоре, прелита отвъд една църква след което пада от другата й страна върху жилищен блок.
12 На изборите през 1979 г. комунистическата Partido Comunista de Espana – РСЕ успява да задържи позициите си около 10%, но на вота през 1982 г. партията се срива на около 5%. На тези избори социалистическата PSOE бележи истински скок от +20% и постига най-добрия резултат в историята си с 48,3%. Вследствие на този срив в `РСЕ` започва борба между „традиционалистите“ и „реформаторите“, а дългогодишният генерален секретар Сантяго Карильо е отстранен от поста си. Неговото място заема „модернизаторът“ Жерардо Иглесиас. По негова инициатива РСЕ се явява на изборите през 1986 г. в рамките на коалициятa „Izquierda Unida“ – IU („Обединена левица“).
РСЕ е водещата формация в Обединената левица, която до 1996 г. е във възход и когато постига най-добрия си резултат от над 10%. Но оттогава нататък и IU е в процес на упадък – през 2000 г. 5,4%; през 2004 г. 5% и през 2008 г. около 4%. Тази негативна тенденция се дължи на факта, че техните привърженици редовно подаряват гласове на социалистите само и само постфранкистките консерватори от Partido Popular да не спечелят. Същевременно с този прилив на гласове към PSOE няколкократно депутатите на IU подкрепят малцинствени правителства на социалистите. Днес основните центрове на IU са предградията на Мадрид и някои от по-малките градове в Андалусия, а избирателите на Обединената левица са предимно интелектуалци. Този ляв изборен съюз членува в „European Left Party“ (Европейска лява партия) и има депутат в Европарламента.
През 1996 г. IU вкарва в испанския парламент 21 свои представители, но на проведените през пролетта на 2008 г. избори левите, въпреки че са избрани от близо 1 милион души в цяла Испания (~4%) имат само още двама представители в парламента (~0,5%). Те са се обединили в минифракция заедно с тримата парламентаристи от каталунската левица ЕRC.
И докато на големите партии като социалистите от PSOE или на постфранкистите от Народната партия на национално ниво са достатъчни около 65 000 гласа, за да вкарат един свой представител в парламента, то на малките партии, кандидатстващи на територията на цялата страна, са необходими с пъти повече гласове за един техен депутат – в случая с IU близо 500 000 гласа за едно място в парламента. Този изборен анахронизъм в Испания, насочен умишлено срещу малките партии, съществува още от времето на трансформацията на франкистката диктатура към демокрация през 1977 г. И въпреки че оттогава досега през повечето време на власт са социалистите, които нееднократно са се обявявали срещу тази несправедливост на избирателната система, досега те не са предприели никакви мерки срещу нея, защото статуквото облагодетелства и тях самите.
13 В своите програмни документи Социалистическата работническа партия на Испания – PSOE се самоопределя като „Политическа организация с над 125-годишна история на работническата класа, на мъжете и жените, които се борят срещу всякаква форма на експлоатация, стремейки се към трансформиране на обществото, за да бъде превърнато то в свободно, равноправно, солидарно, справедливо и борещо се за мир, за прогреса на народите… Ние сме партия на прогреса, служеща на гражданството, отворена за участието на мъже и жени, изразяващи своите идеи, тревоги и търсещи решения. Ние сме прозрачна партия, отворена за промени, за еволюция и за обновление. Ние вярваме и практикуваме различни форми за правене на политика – разбираема, подканваща към участие, близка до гражданите и техните проблеми и потребности…“ и т.н. в този дух.
14 Във връзка със създадените през 1983 г. от социалистическото правителство на Фелипе Гонзалес „ескадрони на смъртта“ („Grupos Antiterroristas de Liberacion“ – GAL), които до 1986 г. са убили най-малко 23 симпатизанти на ЕТА и леви баски политици, през 1998 г. са осъдени редица висши партийни дейци на PSOE, като напр. на 10 год. затвор вътрешния министър на социалистите – Хосе Барионуево.
За елиминирането на леви активисти и за борба съc сепаратистите и преди това, по време на диктатурата на ген. Франко, са били подържани „Ескадрони на смъртта“ и многобройни държавни терористични организации като: „Triple A“, „Batallon Vasco Espanol“, „Comandos Antimarxistas“, „Grupos Armados Espanoles“, „Antiterrrorismo ETA“ и др.

15 Partido Popular – PP (Народен съюз – НС) е създадена през 1976 г. под името Alianza Popular (АР) от бившия франкистки министър Мануел Фрага Ирибарне, но в началото не може да привлече повече от 9%. През 1989 г. АР се прекръства в Partido Popular, запазвайки това име и до днес.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук