Журналист и общественик. Автор на статии и публикации на културни и обществено-политически теми. Роден през 1925 г. в Шумен. Партизанин в Шуменско-Преславския партизански отряд. Завършил специалност „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е политически помощник на министър-председателя Вълко Червенков, зам. главен редактор на в. „Народна култура“, генерален директор на Българско радио и Българска телевизия, завеждащ отделите „Изкуство и култура“ и „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП, председател на Комитета за печата.
100 години от рождението на Стоян Стоименов
„Голи са народите без книга“ – тази мисъл принадлежи на старобългарския писател Йоан Екзарх. Изречена е преди 1100 години, но е надживяла вековете, защото е мъдра, дълбока. За нашия народ, в лицето на най-будните негови синове, тя стана пътеводна светлина. През петвековното иго, особено през Възраждането, книгата е опора на народността ни, а нейните създатели и разпространители – книжовниците, са тачени и обичани хора.
Преди доста десетилетия в България имаше чудесна традиция: в навечерието на 24 май учениците плетяха венци от пролетни цветя и обкичваха с тях портретите на народните будители. В Шумен, където отраснах, наред с портретите на светите братя Кирил и Методий, на Паисий, Ботев, Вазов, неизменно обкичваха с цветя и портрета на Христо Г. Данов – първият български книгоиздател.
Примерът на книгоиздателя Христо Г. Данов е последван от Тодор Ф. Чипев, Иван Г. Игнатов, Александър Паскалев, Георги Бакалов, създателят на „Хемус“ Христо Хаджиев. Те всички са просветени и предприемчиви българи – родолюбци, посветили живота си на полезната книга. В тази поредица от имена като равностоен участник през 1932 г. се включва и 23-годишният тогава Стоян В. Стоименов. И твърде скоро неговото име и името на създаденото от него издателство „Нов свят“ стават неделими, почти синоними.
Издателството се създава по поръчение на нелегалната Българска комунистическа партия, за да отговори на належаща нужда: издаване и разпространение на български и съветски революционни книги. Тази нужда тогава е била остра, защото партийната кооперация „Освобождение“, която е издавала и разпространявала революционна литература, след фашисткия преврат през 1923 г. е разгромена.
Изборът на Стоян Стоименов за изпълнител на партийното решение съвсем не е бил случаен. Роден на 20 февруари 1908 г. в босилеградското село Ресен. По-късно като гимназист в Кюстендил той става убеден привърженик на комунистическите идеи. През 1928 г. е секретар на градския и околийския комитет на Работническия младежки съюз и пробва перото си като кореспондент на в. „Младежка искра“. През 1930 г. е вече секретар на Областния комитет в София и член на ЦК на РМС. Година по-късно е арестуван, инквизиран, осъден. Излиза от затвора и, както сам пише в спомените си, „изкарал 4-5 години партиен стаж, аз се озовах издател в София“.
През лятото на 1932 г. над вратата на малък дюкян на ул. „Солун“ се появява фирма книжарница „Нов свят“ – Гуга В. Стоименова. „Името на майка ми беше за лице – спомня си Стоименов. – Тя беше будна и смела трудова жена. На витрината нахвърляхме гумички, моливи, тетрадки, вътре наредихме книги, които бяхме взели на изплащане. Все за лице…“
Но полицията не се лъже лесно. Скоро след откриването на книжарницата Стоян Стоименов е арестуван и което е твърде показателно, разпитва го лично Никола Гешев. Бият го жестоко. За сплашване. Не успяват да го сплашат – нито със следващите арести, нито с многобройните обиски в книжарницата, нито с конфискациите на книги, нито със съдебните дела. Изпращат го в концентрационен лагер – Стоян Стоименов си остава непреклонен. А издателство „Нов свят“, за яд на властите и за радост на читателите, все намира начин да пуска и да разпространява нови и нови книги. Между тях – произведения на Маркс, Енгелс, Ленин. При това в среден тираж 3000 екземпляра. А всеки екземпляр обикновено преминаваше през много ръце, понякога скрит в кориците на безобиден роман от Майн Рид… Още по-широка читателска аудитория намираха изданията на съветска художествена литература. „Разораната целина“ от М. Шолохов, „Енергия” от Ф. Гладков, „Чапаев“ от Дм. Фурманов – това бяха книги, които станаха любимо четиво на млади и стари.
„Нов свят“ успя да издаде и да разпространи в петхиляден тираж знаменитата „Кафява книга по опожаряването на Райхстага“. Корицата – Гьоринг с окървавен сатър в ръка – е от Ал. Жендов.
Стоян Стоименов издаде много книги от български автори, в това число пълно събрание на съчиненията на Христо Ботев. Три тома, общо 1180 страници, в тираж 10 000 бройки. Само едно Ботево произведение не е включено – „Символ-верую на българската комуна“. В спомените си Стоименов пояснява, че Михаил Димитров, под чиято редакция излиза тритомникът, твърдо решил да не го помества, защото се страхувал, че ще го обвинят в комунистическа пропаганда и ще загуби мястото си на доцент в Софийския университет.
Като ученик в Шумен аз си купих тази ценна книга, когато тя излезе през 1940 г. Запазил съм я и като я разгръщам сега, забелязвам, че технически уредник и коректор на изданието е Емил Шекерджийски – член на ЦК на РМС, виден деец на антифашистката съпротива, загинал в бой с жандармерията през август 1944 г. Той е авторът на нелегалната брошура „Как да се държим пред врага“, която се появи през 1939 г., предаваше се от ръка на ръка и стана ръководство за героично поведение не на един комунист и ремсист.
В Шумен някои издания на „Нов свят“ (по-безобидните от гледна точка на властта) можеха да се купят в книжарниците или да се изпишат с наложен платеж. Други можеха да се намерят при настоятеля на издателството Коста Симеонов – учител, неуморен и смел партиен деец, по примера на възрожденските книжари той обикаляше и надхитряше полицията. Най-опасните издания стигаха до своите читатели само по нелегални канали.
Тук ще си позволя едно малко отклонение. Заедно с моя приятел и съученик Васил Баев успяхме да се снабдим с доста издания на „Нов свят“. И когато дойде време да станем партизани, той сложи в раницата си две книги по политикономия (едната беше от Жак Натан, другата – от съветски автор), а аз взех „Съвременни философски учения“ от Тодор Павлов и „Основни направления във философията“ от Трудин (псевдоним на Сава Гановски). Ръководството на Шуменско-Преславския партизански отряд веднага реши, че трябва да се сформират два кръжока – по политикономия и по философия и ни възложи да ги ръководим. Не е трудно да се разбере какви „преподаватели“ сме могли да бъдем тогава, учили-недоучили, ненавършили и 19 години. Но учебниците ни, книгите на „Нов свят“ бяха добри.
Материалните възможности на издателството са били крайно ограничени. „Издателство – това бе самата книжарница“ – казва в мемоарите си Стоян Стоименов. Най-често самите автори и преводачи са извършвали и оформлението, и техническата редакция, и коригирането. А сътрудниците на „Нов свят“ са именити творци – Тодор Павлов, Сава Гановски, Александър Жендов, Христо Радевски, Георги Караславов, Людмил Стоянов, Боян Дановски, Орлин Василев, Младен Исаев и др., и др. Ограничените материални възможности са компенсирали с безгранична вяра в правотата на каузата, на която служат.
Издателството успява да просъществува до април 1944 г. За да пресече дейността му, полицията прибягва до крайна мярка – подпалва книжарницата, която тогава се е помещавала на бул. „Дондуков“. „Останаха камо обгорели книги и купчина пепел“ – спомня си Стоименов.
Деветосептемврийската победа, за която „Нов свят“ дава несъмнен принос, открива нови хоризонти пред българското книгоиздаване. Нови възможности се разкриват и пред Стоян Стоименов. Още през септември 1944 г. четири издателства – „Нов свят“, „Глобус“, „Ново образование“ и „Знание“ се обединяват в Народно издателство „Нариздат“. Главен организатор и ръководител е Стоян Стоименов. Настаняват се в помещението на бившата германска книжарница на бул. „Руски“ №8. Започва усилена издателска дейност – „Как се каляваше стоманата“ от Островски, „Педагогическа поема“ от Макаренко, съчиненията на Христо Смирненски в три тома и много други книги, поглъщани жадно от зажаднелите читатели.
Между първите си заглавия „Нариздат“ пусна и капиталния философски труд на Тодор Павлов „Теория на отражението“ – над 600 страници голям формат, в тираж десет хиляди! По повод на тази книга, която със своя стил затрудняваше дори философите, ще разкажа една любопитна история. Навремето тя се предаваше от уста на уста като анекдот, но е истина.
В книгата си „И перото бе щик“ Стоян Стоименов разказва за Даскала от шуменското село Дивдядово Вичо Атанасов, който в лагера Еникьой често кроял „кюлафи“ на своите сълагерници, особено на стария си приятел Тодор Павлов. Комунист – септемвриец, политзатворик, народен учител и самоук художник, Вичо Атанасов беше необикновено популярен със своите остроумия не само в Шуменския край. Когато „Нариздат“ пуска „Теория на отражението“ и той, и Тодор Павлов са народни представители във Великото народно събрание. Срещат се двамата и Тодор Павлов пита какво ново има по Шуменско. „Аман, бачо Тодоре! Турците в Делиормана масово продават талиги, биволи, ниви, всичко живо се е юрнало към книжарниците в Шумен да купува „Теория на отражението“!… Разказвам това по първоизвора – Вичо Атанасов е брат на баща ми, мой чичо и безброй пъти съм слушал остроумията му, които се превръщаха в същински фолклор.
В началото на 1945 г. бях изпратен на едномесечен курс в София – в сградата на ЦК на РМС на ул. „Кракра“ №16 и учехме, и спяхме. „Нариздат“ бе близко, често прескачахме да видим има ли нещо ново. Там за пръв път се срещнах и запознах със Стоян Стоименов. Като разбра, че съм от Шумен, първо запита как е Вичо Атанасов, а после поиска да му кажа откровено вярно ли е онова, което му е бил съобщил под секрет бай Коста Симеонов – че с „Чапаев“ бил изпратил в Балкана поне 10 души. Отговорих му, че и няколко пъти по-голямо число да е казал бай Коста, пак щеше да бъде прав.
Оттогава няма година, през която да не сме се срещали със Стоян Стоименов, пътищата ни все бяха близки, особено през десетте години, когато оглавявах Комитета за печата. Неуморим, всеотдаен, безкрайно скромен и честен . Такъв съм го запомнил. И като заместник-директор на Главната дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и книгоразпространението, и като директор на Националния музей на революционното движение, и като председател на Републиканския съвет на движението „Приятели на книгата“, той плуваше все в свои води. За ръководител на движението беше избран на почти седемдесетгодишна възраст, а работеше с младежка енергия. За кратко време бяха създадени над 500 клуба „Приятели на книгата“, 60 000 бяха членовете им, богата и полезна дейността им. И ако в годините на социализма имаше истински бум в книгоиздаването и книгоразпространението, ако тиражите на книгите бяха несравнимо по-високи от сегашните – за това допринасяше и движението на бай Стоян, както уважително го наричахме.
Той написа много статии и няколко книги, които критиката оцени като успешно съчетание на мемоаристиката, публицистиката и научно изследване на историк, какъвто Стоян Стоименов беше по образование.
През втората половина на миналия век усилено се заговори, че с развитието на електронните средства за контактуване настъпва „края на Гутенберговата ера“. Но и сега, в началото на ХХІ век, книгата си остава първостепенния носител на информация. Прав се оказа нашият народ, който е сътворил една малко известна поговорка, използвана от Найден Геров в неговия речник при обясняване на думата книга: „Светът ще се свърши, а книгата – никога“.
Няма да се свърши книгата не само защото винаги ще има писатели и читатели, но и защото все още ще се раждат хора като Стоян Стоименов, намерили смисъла на своя живот в благородната роля да бъдат посредници между автор и читател – без помисъл за лични облаги.
Стоян Стоименов си отиде от живота в първите дни на 1993 г., малко преди да навърши 85 години. Остави на поколенията своето народополезно дело и примера на човек, който честно е изпълнил гражданския си дълг. Мисля, че най-точна характеристика му даде един от многобройните негови почитатели, журналистът Богомил Мечкарски, затова ще завърша с нея: „Този човек издържа и репресиите, и съблазните на властта“.
