Под това заглавие на книжния пазар се появи книгата на професор, доктор на икономическите науки Пеню Михайлов. Тя обхваща седем глави и 376 страници, третира един от най-злободневните проблеми на нашето съвремие. Ако творците на реформата бяха съобразени с нейните идеи, резултатите от трансформацията биха били по-други.
Авторът още от началото съзнава трудността на проблема. В своето встъпление той пише: най-трудно се доказва онова, на което си съвременник, онова, което не е достигнало своята зряла форма. Преходът е буфер между две зони (системи), съчетание на разнородни елементи, които нямат единен общ произход. Всички сме съвременници и носим отговорност за неговото провеждане.
В труда се разкриват същността и движещите сили на трансформацията, нейните закономерности и тенденции, на критичен анализ се подлага осъществяването й, проведена в този вид тя не отговаря на потребностите и въжделенията на хората за социално-икономическо благополучие и висок жизнен стандарт.
Моделът на прехода е сгрешен и се нуждае от други алтернативи. Сляпото копиране на чужди образци и схеми без оглед на спецификата на страната е не само грешно, но и опасно. Пазарът не е цел, а средство за решаване на глобалните цели на обществото. Той не е в състояние да реши проблемите на икономиката и затова се нуждае от държавна намеса.
Западната икономическа мисъл се оказа непригодна да даде солидно обяснение на трансформацията, в повечето случаи тя е приложима за развитата пазарна икономика, а не за преходната.
Трудът обхваща широк кръг въпроси. Част от тях се свежда до класификацията на критериите за разграничение на икономическите системи и мястото на трансформацията в това разграничение. Задълбочено се изследват чистите форми на производство, двата типа обществени връзки, структурирането на икономическите системи. Даден е отговор на въпроса: способна ли е икономиката да се адаптира към променяща се среда.
Изяснена е същността на преструктуриране на икономическата система; закономерностите на прехода и основните пътища на икономическото движение; преходът крачка напред или крачка назад в историческото развитие. Прогрес или регрес е в историята.
Ако се изхожда от типа на системата, т.е. от социално-икономическия строй и степента на прогреса на производителните сили в страната, като висш и обективен критерий, по отношение на който всички други критерии са второстепенни и субективни, преходният период в исторически план е крачка назад, защото ни връща към остаряла икономическа система. За целта се привеждат солидни аргументи: първо, една реформа има смисъл да се провежда, ако съзижда, а не разрушава; второ, разруха в земеделието и деиндустриализация в икономиката; трето, провеждане на структурни промени във вреда на хората, засилваща се бедност, увеличаване пропастта между бедни и богати; четвърто, социална и духовна деградация на нацията; пето, снижени показатели на индекса на човешко развитие и пр. С други думи, икономическата реформа има разрушителен характер. Оценена от тази страна, тя е крачка назад в историческото развитие. За други обаче е крачка напред, тъй като от нея някои хора реализираха несметни богатства.
Реформата се налага отгоре. Натрапва се от управляващия елит, не е изстрадана от обществото и затова няма социална опора и успех. У нас, според автора, се приложи погрешен модел на прехода. Той следва чужди образци, схеми, шаблони, придава еднопосочност на движението, а то е многопосочно. Съществува многовариантност и нелинейност на историческата динамика, следователно и алтернативност. Алтернативността обаче се заменя с еднопосочност от рода на: „Ние можем всичко, времето е наше.“ Връх взима личното облагодетелстване, мафиотският и спекулативният капитал излизат на преден план, държавата се сраства с тях, превръща се в техен слуга. Проблемите се решават на чисто политическа основа. Икономическата реформа не можа да тушира слабите страни, а ги засили. По тия причини авторът проявява съмнение в правилността на нейния избор. Тя не е адекватна на своето време и погрешна в своя избор.
Друг кръг проблеми са асиметричността на българското общество в контекста на европейските системи. Тук авторът дава отговор на въпроса какво общество се формира в България. Сред обществената мисъл този въпрос не е на почит. Нашите реформатори не знаят или се правят, че не знаят какво общество строим, но що за общество е това, което не дава отговор за типа на системата и за своя обществено-икономически строй.
Днес такива понятия като капитализъм, империализъм, социализъм, комунизъм и пр. се смятат за идеологически клишета, в ход на употреба са други понятия – свободно пазарно стопанство, демократично общество, общество на социалното благополучие, постиндустриално, постикономическо, глобално общество. Те обаче не разкриват социално-икономическата природа на системата.
Авторът разглежда глобализиращия се свят и съдбата на България, каква роля ни се отрежда в ЕС, проблемът център – периферия; духовното производство в структурата на обществената система; пазарните отношения в духовната сфера – концептуален подход; критика на теорията за пазарното начало в образованието; роля и място на държавата в реформиращото се общество; самоорганизация и макроанализ на икономическата система, прилагането на синергетичния подход в този анализ.
И накрая, авторът се спира на кризата в икономическата теория: причини за премахване на политическата икономия; политическа икономия и икономикс; триадата фактори и тяхното противоречиво обяснение в неокласическата теория; нужен ли е ренесанс на класическата политическа икономия и възможен ли е синтез между нея и теорията на пределната полезност; теорията трябва да бъде подложена на „проверовъчен тест“. Алтернативите.
Науката изпада в криза, когато въз основа на съществуващите теории, хипотези, принципи и постулати не е в състояние да обясни обективната реалност. Неокласическата теория е частен случай от икономическата теория и затова не бива да претендира за всеобщност. Това, че разглежда някоя частна сфера на икономиката, не я прави обща теория на икономиката.
Ако моделът се натрапва на несвойствена система, това значи да се поставят цели, противоречащи на нейната същност. Траекторията се променя, системата се разрушава, подчинява се на чужди образци, за които тя не е пригодна. Кризата се поражда не от трансформацията на системата, а от неадекватните мерки на нейното разрушаване и утвърждаване на новата система.
Това налага критична оценка не само на трансформацията, но и на теориите и подходите, които я обясняват, които правят истината рационална. Кризата е сигнал, че има нещо нередно и нереално в теорията и алтернативите.
Трудът е разработен в теоретико-методологически план, а не толкова в емпиричен. Разбира се, емпириката не се пренебрегва, предпочитание обаче се дава на теоретико-методологическия подход, който днес по-слабо е застъпен в икономическата теория.
Научната монография е предназначена за всички, които проявяват интерес към глобалните проблеми на българското общество.
