Неравенството е традиционен проблем на политиката и политическата философия, а различните идеологии се различават по вижданията по този въпрос. Една от отличителните особености на глобализиращите се и дигитализиращи се общества от последните няколко десетилетия е по-ускореното от всякога в историята нарастване на социално-икономическите неравенства, както вътре в държавите, така и между държавите.
В 1800 година богатите държави са произвеждали 44 на сто от световния БВП. По БВП на човек от населението различието между САЩ и Китай е 1,2 пъти, а между САЩ и Индия 1,4 пъти. За две столетия тези разлики стават – между САЩ и Китай 15,4 пъти, а между САЩ и Индия 21,7 пъти. Отношението между средните доходи в 20% най-богати и 20% най-бедни държави в света нараства от 9 на 1 в края на ХІХ век към над 60 към 1 през 90-те години на ХХ век. Средното семейство в САЩ е било 60 пъти по-богато от средното семейство в Етиопия. От 1950 г. процентът на населението, живеещо в бедни държави, се е увеличил с 250 на сто, а този в богати държави – с по-малко от 50 на сто. Колкото повече икономиките се основават на знанието и информацията, толкова по-бързо нараства неравенството.
“’Дигиталното разделение“ заплашва да задълбочи и без това широката пропаст между богатите и бедните, вътре в държавите и между тях. Залозите наистина са високи. Навременният достъп до новини и информация може да подпомогне търговията, образованието, работата, здравето и благосъстоянието. Един от отличителните белези на информационното общество – прозрачността – е основна съставна част на демокрацията и доброто управление. Информацията и знанието са също сърцевина на усилията за засилване на толерантността, взаимното разбирателство и уважението към разнообразието” . Тези думи на бившия главен секретар на ООН Кофи Анан кратко и ясно описват важността, която имат дигиталните права и дигиталното неравенство. То е резултат от три основни фактора: 1) икономически, защото основна причина за дигиталното неравенство е липсата на икономическо развитие в различните части на една държава и в различните части на света; 2) социални, защото образователното равнище, социално-икономическият, етническият и пр. статус предполагат различни възможности за намиране и осъществяване на достъп до интернет; 3) политически, защото държавата чрез нейните регулации и политики по отношение на Интернет ограничава или подпомага достъпа. Това са трите основни фактора за дигиталното разделение и за наличието или отсъствието на дигитални права, но какво всъщност представляват те?
Терминът “дигитално неравенство” или “дигитално разделение” обозначава неравномерното разпределение на информационните технологии, като в литературата е възприето да се говори за “имащи” и “нямащи” достъп до информация, което поставя индивидите в различни изходни позиции по отношение на почти всяка сфера в техния живот. Дигиталните права от своя страна най-често се отнасят до технологиите за контрол на достъпа, използвани от издатели и притежатели на авторски права за ограничаване на неразрешеното използване на защитени произведения в цифров вид и/или устройства” . Разбира се, “дигиталните права” не се изчерпват само с тази постановка. Те могат да бъдат разбирани и според виртуалните права, които имат индивидите в различните държави според различните политически форми на управление, според достъпа до информация, според способността да се борави с тази информация и пр. От тази гледна точка “дигиталното разделение” и “дигиталните права” представляват две взаимосвързани понятия, които се обуславят помежду си. Ето защо смятам за логично да типологизирам “дигиталното разделение” според различните принципи, от които то се обуславя, като покажа как това влияе върху наличието или отсъствието на “дигитални права”.
Първо. Това е най-популярната и използваната от повечето изследователи типология на “имащи” и “нямащи” достъп до информация. Условно този тип типологизация може да бъде наречен типологизация според достъпа. Според Ричард Сивил например масовото навлизане на Интернет води до “появата на разделено на две общество на имащи и нямащи информация”, тъй като притежаването и използването на информационни технологии се намира в ръцете на една малка част от образованото население . В крайна сметка индивидите, боравещи с информационни технологии и ресурси имат възможността много по-бързо да се сдобиват и да обработват определена информация, което им дава предимство пред останалите. Те имат по-лесен и бърз достъп и до държавните институции. Така те притежават определени “дигитални права”, които макар и да не се отказват на останалите индивиди, са практически неприложими от тях.
Второ. Разграничение може да бъде направено според разделението на богати и бедни, което условно ще нарека типологизация според класата. Индивидите, разполагащи с повече средства, могат да си позволят разходите за компютър и интернет, с което да упражняват повече власт по отношение придобиването на дадени икономически, политически, социални и друг тип изгоди. На другия полюс стоят бедните, които нямат достъп, а това им дава по-малко възможности за развитие. Това води до увеличаване на пропастта между бедните и богатите. От друга страна, през последните години правителствата в развитите страни започнаха да отделят все по-голямо внимание за намаляване на тази пропаст, като инсталират Интернет в училища, библиотеки и други публични институции.
Трето. Това е разделението по географски признак, което ще нарека типологизация според географията, а тя върви по отношение на разделението център, периферия и полупериферия; Изток – Запад; Север – Юг. Независимо кой от тези три критерия ще поставим за изходна база, в държавите в центъра, за които обикновено се смятат Северна Америка и Европа, навлизането на информационните технологии е много по-масово, което им дава редица предимства по отношение на страните от периферията и полупериферията. “Дигиталното разделение е дълбоко и всепроникващо в развиващите се страни, където навлизането на интернет често е под 10%. В тези държави има абсолютен контраст между тези, които живеят в големите урбанизирани центрове и имат по-добро образование, по-висок доход и връзки с развитите страни и тези, които са в периферията дори на собствените си страни”. И докато едни държави могат да използват информационните технологии, за да обезпечат своето бъдещо развитие, останалите изостават, и то при положение, че са поставени в ситуация на догонващо развитие. Може да се предполага, че в държавите от периферията и полупериферията интернет ще навлиза все по-масово, но с далеч по-бавни темпове.
Четвърто. Разделение според езика или лингвистична типологизация – на знаещи и незнаещи даден език. Според “Интернет уърлд статс” например през 2008 г. най-използваният език в интернет е английски (29,4%), китайски (18,9%), испански (8,5%) и японски (6,4%). Силно впечатление прави навлизането на китайския в световната мрежа, чийто растеж за периода 2000 – 2008 г. е със 755,1% . Макар и този растеж в голяма степен да може да бъде обяснен с увеличаване на потребителите в Китай, неговите следствия могат да окажат съществено влияние върху разпространението на езиците и върху икономическото производство на материални и нематериални блага и дори върху разпространението на политическите идеологии. Фактите сочат, че немалка част от информационните ресурси са на китайски, което означава, че ако потребителят иска да има достъп до тези ресурси, той ще трябва да разшири езиковите си познания. При запазване на този растеж в даден момент от бъдещето Китай би могъл да се превърне не само в обект на външни културни и икономически влияния, но и на техен субект, което в политически и търговски план силно да увеличи неговото значение. Днес Китай е един от основните износители на стоки, а големите компании обръщат все по-голямо внимание на азиатските пазари, където производството е на значително по-ниски цени.
Пето. Разделение според държавния контрол върху информационните потоци или типологизация според степента на демократизация. Тук в основата стои разделението според степента на цензура и контрол върху интернет. След падането на Берлинската стена, което много изследователи отдават основно на информационните технологии и възможността на индивидите да получават информация за случващото се отвъд „желязната завеса“ се смяташе, че се навлиза в една нова ера на свобода на информацията, информационните потоци, на словото и пр. Наистина тези процеси се наблюдават и днес е очевидно разграничението между свободата на достъпа в Северна Америка и Европа от една страна, и в Югоизточна Азия и Китай от друга. Това беше един процес, който всички смятаха за даденост преди атентатите от 11 септември 2001 г. , които показаха, че безконтролният достъп до информация може да бъде опасен, поради което и в САЩ и Европа се прибегна до затягане на контрола. Все пак, докато в тези държави все още се наблюдава свобода на информацията, това не може да се каже за държавите с авторитарни ограничения. Основното при тях е, че се стремят да поддържат информационен суверенитет на своята територия, като са единственият или основен източник за подаване на информация към гражданите. А когато информацията идва отгоре, държавата получава възможността да влияе върху нейното съдържание, а оттам и да моделира възприятията и светогледните нагласи на гражданите. Това от своя страна води до съществено ограничаване на свободата и правата на гражданите в интернет.
Шесто. Типологизация според употребата на информационни технологии в политиката. По отношение на гражданите – употребяващи и неупотребяващи; по отношение на институциите – внедряващи и невнедряващи информационни технологии. Това са две взаимосвързани тенденции, тъй като развитието на електронното правителство например има своето отражение върху социалното включване и политическото участие на гражданите. Така например по време на междинните избори в САЩ през 2006 г. 31% от всички потребители на интернет се включват в кампанията под някаква форма чрез изпращане и получаване на имейли, публикуване на съдържание по отношение на кампанията под формата на блогове и коментари (8%) или просто с четене на новини онлайн (15%) и пр. Паралелно с това потребителите имат възможността за достъп до държавните институции, за подаване на молби и оплаквания, за попълване на формуляри, за получаване на информация и пр., което им дава значително преимущество пред потребителите, които не използват мрежата, и което в резултат им предоставя права, които гражданите без компютър и интернет нямат.
Седмо. Според степента на изостаналост на регионите, или типологизация според степента на урбанизация. Този тип класификация е на национално и на световно равнище. В големите градове интернет инфраструктурата е по-добре развита, образованието е на по-високо ниво и в резултат потребителите на мрежата са значително повече, отколкото в селските региони. Към това се прибавя и обстоятелството, че в повечето случаи жителите на големите градове получават по-добро образование и са по-склонни към социални контакти, отколкото жителите на малките градове и селата. От друга страна, е известно, че и в световен мащаб едни региони са по-развити от други. Така например проникването на интернет в САЩ и Европа е значително по-високо от проникването на интернет в Африка.
Осмо. Типологизация според степента на образованост – разделение на ниско образовани и на високо образовани. Всички проучвания сочат, че образованието е ключов фактор за употребата на информационни технологии най-вече, защото “притежаването и употребата на напреднали технологии се разпределя непропорционално между високо образованите и по-богати индивиди” . Високо образованите имат способността и възможността да използват информационните технологии, а това увеличава разликата между тях и ниско образованите, които не могат да използват информационни технологии и оттам не могат да упражняват редица дейности и да придобиват свързаната с това изгода.
Девето. Индиректно свързана с типологизацията според степента на образованост е типологизацията според способността да се борави с интернет – на притежаващи и непритежаващи съответните умения. Този проблем е свързан в най-голяма степен с компютърната грамотност. Нейното обяснение можем да разберем най-добре чрез концепцията на Стейаерт и Ван Дайк за трите вида дигитални способности. На първо място са операционните способности – да се търси, намира и обработва информацията. На второ място са информационните способности, които могат да бъдат два типа – формални (способността да се работи с формалните характеристики на интернет) и съществени (способността да се намира, обработва и оценява информацията в дадени източници). На трето място, стратегически умения – способността да се използва интернет за постигане на определена цел, която би подобрила социалния статус. Например да се намери информация за болници, лекарства и пр .
Това са девет възможни класификации, които обхващат почти всеки аспект на дигиталното разделение. Въпреки това могат да бъдат направени типологизации и по редица други признаци, например: пол, възраст, етническа принадлежност, според мотивацията за участие, според качеството на връзката и пр. Това, което обаче обединява всички типове дигитално разделение е, че те са свързани с достъпа, възможността и способността да бъдат реализирани дигиталните права. На дигиталните права обаче може да се погледне и от друга гледна точка – по отношение на законовите регулации на интернет, даващи възможност за следене, блокиране на информация или на достъпа, защитата на авторските права и пр. Повечето държави се опитват да упражняват известен контрол върху съдържанието в мрежата, но в повечето случаи това се оказва невъзможно. Интернет е медия, която всекидневно инкорпорира в себе си милиони човешки взаимоотношения, публикации и пр. и няма държава, която да може да оказва пълен контрол, най- малкото, защото това струва огромни средства на данъкоплатците, а ефектът е минимален. В най-голяма степен опитите за регулации зависят от съответния политически и икономически режим, както и от това, което в дадения момент може да бъде определено като национален интерес. Контролът от държавата на факти и информация, особено за функциониране на нейните органи, винаги са били оправдавани с националните интереси и защитата на националната сигурност. Но не само държавата, а и партиите винаги са защитавали една или друга информация за себе си и своето функциониране и не са допускали другите до нея. Нещо повече, опитът да се проникне и да се достигне до такава информация често пъти се е защитавал и чрез закона. Държавата се опитва да наложи по принцип колкото се може повече ограничения в това отношение, но в съвременните либерални демокрации е подложена на натиск за прозрачност. Там най-често това става индиректно при формална свобода на печата, медиите, информацията и манипулация с информацията. В съвременния свят се налага като образец свободното функциониране на информацията, което се разглежда като типично за западните либерални демокрации. В тях се създават и съответни граждански организации, които се опитват да правят сравнение между отделните държави от гледна точка на това доколко държавата ограничава функционирането на информация. Така например създадената в САЩ с активната роля на съпругата на американския президент Рузвелт организация ”Фрийдъм хаус”, която се опитва да оценява света през призмата на американската либерална представа за свобода на функциониране на публична информация, в свое проучване от 2008 г. изследва свободата на медиите в 195 държави и открива, че едва в 18% от тях има пълна свобода на медиите, включително на интернет. Най-голяма несвобода се наблюдава в страните от Близкия изток, Латинска Америка и Китай. Проучването отново доказва твърдението, че в страните с най-голяма гражданска и индивидуална несвобода има и най-силен контрол върху политическото съдържание както върху това, което може да бъде прочетено в инернет, така и върху това, което може да бъде публикувано. Проучването разкрива още, че държавите обикновено внедряват контролиращи и цензуриращи интернет технологии за справяне с един болен за обществото проблем, като впоследствие все по-често използват технологиите за налагане на контрол върху друг тип съдържание. Така държавите започват с един мотив за филтриране, а впоследствие се отклоняват към друг. В голяма степен това е вторият проблем при налагането на контрол: веднъж наложен върху дадено съдържание, той постепенно се разширява върху друго, а крайният резултат остава непредвидим. Например в даден исторически момент гражданите могат да се превърнат в обект на тотална цензура от страна на държавата.
Друг проблем, свързан с контрола върху интернет, са гражданските права и свободи. Основните нарушени права са свързани със свободата на словото и свободата на изразяване, които са залегнали в конституционните принципи на либералните демокрации, и които са смятани за основен двигател на човешкото развитие. Това от своя страна оказва влияние върху демократичните практики и може да бъде разглеждано като пряко нарушение на човешките права. Необяснимо от тази гледна точка е например филтрирането на съдържание в страни като Франция и Германия (на съдържащо нацистка пропаганда) или в САЩ, където след 11 септември 2001 г. част от интернет съдържанието беше блокирано, като се използваха аргументите за защита на националната сигурност и твърденията, че една или друга информация би могла да се използва от терористи и от всякакви други хора, които могат да заплашат сигурността на страната. И дори това да изглежда оправдано от гледна точка на националния интерес и националната сигурност, то нарушава основни права и свободи на гражданите и често е противоконституционно, в зависимост от конкретните конституционни постановки.
Остава отворен и въпросът и за честата липса на прозрачност при осъществяването на контрол. Важни в случая са критериите за неговото налагане, които в различните общества варират според фактори, като формата на държавно управление, моралните стандарти в обществото или социалната група, историческите традиции и др. Но начинът на взимане на решение за налагане на контрол върху информацията в интернет задава тон за нивото на прозрачност и отвореност на процеса, на това доколко ще се уважават свободата на словото и изразяването. Прозрачността се отнася предимно до нивото на уведомяване на гражданите за налагане на контрол, до отвореността до даване на информация за това кое съдържание е блокирано, за да могат в крайна сметка гражданите да са наясно дали нарушават правилата или не. Характерното е, че в повечето случаи държавите не заявяват точните критерии за блокиране, а гражданите рядко получават информация защо дадено съдържание им е било отказано. Някои държави дори прикриват факта, че налагат контрол или цензура. В това отношение съществуват редица техники: например филтриращият механизъм може да генерира грешка при достъпа до даденото съдържание или връзката на потребителя да бъде разтрогната за определен период от време, като така субектът на цензура остава невидим за обекта на цензура.
След атентатите от 11 септември 2001 г. на Запад особено голямо значение придоби контролът върху съдържание, подбуждащо към религиозен фундаментализъм. С някои условности той също трябва да бъде разглеждан като политическо съдържание първо, защото субектът на цензурата е държавата; второ, защото информацията в религиозните сайтове се разглежда като заплаха за държавата; и трето, защото в голямата си част те преследват повече политически, отколкото религиозни цели. Неимоверни са усилията на правителствата да ограничат достъпа до подтикващо към религиозен фундаментализъм съдържание, но те не могат да доведат до желания резултат, преди да отговорят на няколко основни въпроса за религиозната свобода. Проблемът с религиозната толерантност е залегнал още в постановките на Джон Лок, които са в основата на всяка модерна либерална демокрация, поради което необмисленото ограничение на свободата на вероизповедание поставя под въпрос конституционните принципи на модерната държава. Започнат ли веднъж да контролират системите от вярвания, правителствата в модерните демократични държави неминуемо нарушават установените конституционни права на гражданите. Наистина задължение на всяко правителство е да пази тяхната сигурност и живот, но ограничаването на базирани на религиозни вярвания общности не може да бъде разглеждано като полезно или продуктивно. Практиката показва, че такъв род политики винаги пораждат, от една страна, омраза към дадена религиозна общност, а от друга страна, омраза от страна на религиозната общност. Крайният резултат винаги е един и същ – увеличаване, а не намаляване на екстремизма. Според много наблюдатели например обявяването на “война срещу тероризма” не само че не е довело до неговото намаляване, а напротив, активизирало е терористичните групировки и е довело ислямофобски настроения в САЩ.
След като дигиталното неравенство и дигиталните права са двете страни на една и съща монета, е повече от очевидно, че спазването на дигиталните права предполага дигитално равенство. Това равенство, обаче, е свързано с по-базисни равенства, сред които на първо място са социално-икономическото и образователното равенство – въпроси, които не може да бъдат решени само чрез усилията на една- единствена държава. Все пак в случая говорим за световна мрежа, която води до взаимосвързан свят и която, ако бъде неправилно използвана, може да задълбочи политическата и икономическата глобализация до безпрецедентни за човешката история размери. Решенията не могат да се търсят на национално или регионално равнище, а само на световно. В такъв случай, ако бъде намерено глобално решение на въпроса за виртуалните права и за виртуалното равенство, защо да не може да се намери глобално решение на въпроса за реалните права и за реалното равенство?
Бележки
1 – Яковец, Ю. В. Формирование постиндустриальной парадигмы: истоки и перспективы, Вопросы философии, 1997, № 1, с. 9.
2 – Birdsall, Nancy. Life is Unfair: Inequality in the World, In: Foreign Policy, Summer, 1998, pp. 79, 76-77.
3 – Annan, K. „Secretary-General’s Message“ (delivered by Amir Dossal, Executive Director, UN Fund for International Partnerships), paper presented at the „Net World Order: Bridging the Global Digital Divide“ conference, New York, 18 June 2003.
4 – Milton, Daniel and Rogerson S. Kenneth. Internet diffusion and the digital divide The role of policy-making and political institutions, In: Routledge Handbook of Internet Politics, Ed. by Andrew Chadwick and Philip N. Howard, Routledge, 2009, pp. 415-416.
5 – http://bg.wikipedia.org/wiki/Digital_rights_management, 25.05.2009
6 – Civille, Richard. The Internet and the Poor, In: Public Access to the Internet, Ed. by Brian Kahin and James Keller, Cambridge, Mass.: MIT Press, 1995, p. 175.
7 – Encyclopedia of Community: From the Village to the Virtual World, Ed. by Christensen, Caren and Levinson, David, Vol. 2, Thousand Oaks: Sage, 2003, p. 406.
8 – World Internet Usage Statistics News and World Population Stats http://www.internetworldstats.com/stats.htm, 12 ноември 2008
9 – Mossberger, Karen. Toward digital citizenship: Addressing inequality in the information age, In: Routledge Handbook of Internet Politics, Ed. by Andrew Chadwick and Philip N. Howard, London and New York: Routledge, 2009, p. 174.
10 – Wilhelm G., Anthony. Immune to Progress: Reconceptualizing America’s Information and Telecommunications Underclass, In: Democracy in the Digital Age: Challenges to Political Life in Cyberspace, London and New York: Routledge, 2003, p. 69.
11 – Steyaert, J. Digitale Vaardigheden: geletterdheid in de informatiesamenleving (Digital Skills: literacy in the information society). The Hague, Netherlands: Rathenau Instituut, 2000.
12 – Van Dijk, J. A. G. M. The Deepening Divide: inequality in the information society, Thousand Oaks: Sage. 2005.
13 – Van Dijk, J. A. G. M. One Europe, digitally divided, In: Routledge Handbook of Internet Politics, Ed. by Andrew Chadwick and Philip N. Howard, London and New York: Routledge, 2009, p. 294.
14 – Чомски, Ноам. Медиите под контрол. Забележителните постижения на пропагандата, С., Агата-А, 1994
