Кубинската революция, която победи преди 50 години (1 януари 1959 г.) е уникално събитие в най-новата история на човечеството. В особено трудно време Куба показа и на много други народи, че е възможно и постижимо народът, който има воля да отстоява своята независимост и права, да бъде свободен и да съхрани социализма. Дори когато територията на страната е 111 хил. кв. км, населението и наброява 11 000 000 и островната страна отстои от САЩ само на 90 мили. Поради близостта си до САЩ, а и преди всичко поради политическите, социалните и обществените процеси, които протичат и категоричният отказ да отстъпи от социалистическите устои и идеи, а и поради външната политика, която провежда, Куба вече 50 години заема особено място в международния живот.
Кубинската революция е на петдесет години и тя надмина по дълголетие нашите източноевропейски народни демокрации (с изключение на Русия – 73 години). Но още по-забележително, уникално и стойностно е, че това стана при изключително трудни условия, след като рухна социализмът в Европа, в условията на неолибералните стратегии и глобализъм.
Днес Кубинската революция ни дава изключителната възможност не само да се върнем назад в историята, към събитията отпреди 50 години, но и да ги проследим и оценим и до най-ново време, когато идеите на Кубинската революция възпламеняват бедните и онеправданите и хуманистите в почти цяла Латинска Америка.
Може би най-същественият, най-отличителният белег на уникалността на тази революция е, че е подготвена, организирана и осъществена от кубинците, желана и подкрепяна е от мнозинството на кубинския народ. Кубинската революция не е дело на великите сили, при първоначалните си действия тя не получава никаква чужда помощ отвън, но и тогава, и по-късно никой не я продава. революцията. В европейските социалистически страни никой не вярва на брадатите мъже от Сиера Маестра, тя няма никаква подкрепа от СССР в началото. Революцията в Куба се подготвя и се извършва срещу диктатурата на Батиста, срещу социалната несправедливост, наложена от американските монополи и техните местни сателити. Кубинската революция е продължение на национално-освободителното движение, на идеите на националния герой на Куба, на апостола на кубинската свобода и независимост – Хосе Марти.
Преди три десетилетия кубинският публицист Роберто Фернандес написа: „Хосе Марти е ключът към нашата история. Да разбереш или да не го разбереш, е все едно да разбереш или да не разбереш нас самите.” (1) Затова е така необходимо да се обърнем към идеите, творчеството и примера, който дава Хосе Марти с живота си. Той се превръща не само в кубинския национален революционер, идеолог и организатор на освободителното движение и борбите против испанското господство, в убеден републиканец. Забележителното при него е, че думите и идеите му за национална свобода и независимост се съчетават със социалната революция, свобода и справедливост, с демократичната и суверенна република в интерес на народа. Хосе Марти завещава на своя народ максимата си: „Свободата струва много скъпо. Трябва да се съгласиш или да живееш без нея, или да я завоюваш на всяка цена.” (2)
Хосе Марти вижда събитията и бъдещето на кубинския народ далеч напред и съчетава практическата си революционна дейност и поетично творчество със задълбочените си теоретически разработки по въпросите на революцията и националната независимост на страните от Латинска Америка. Още през 1890 г. предупреждава латиноамериканските народи за експанзионистичните стремежи на САЩ, за опасността да загубят своята независимост от страна на американските монополи и корпорации и категорично призовава за единство на Латинска Америка и за нов тип отношения между тези страни. С гибелта си по време на сражение с испанските завоеватели в „един приятен май” (както сам предрича), Хосе Марти се превръща за кубинския народ в освободителя на Куба, в „най-съвършения борец и вдъхновител”, който вярва „в човешкия напредък, в бъдещия живот, в полезната сила на добродетелта”.
А на историците и добронамерените изследователи Хосе Марти остави мисълта: „Народите трябва да се разглеждат от самите им корени, които не се виждат, за да не се приемат като чудо тези привидно внезапни изменения и това съжителство на блестящи добродетели и грабителски наклонности.” (3)
Така идеите на Хосе Марти, на кубинския народ през 50-те години на ХХ в. се възприемат, развиват и прилагат от друг забележителен представител на Куба – Фидел Кастро, една от основните личности на политическия живот в света от втората половина на ХХ век до днес. Дори противниците на Фидел Кастро признават, че той е личността, революционерът, идеологът, държавникът, политикът от световен мащаб, безспорният авторитет на кубинското общество. Той е този, който през 50-те години на ХХ в. обосновава стратегията на Кубинската революция и пое отговорността за непосредствената й подготовка и осъществяване. Думите му по време на съдебния процес: „историята ще ме оправдае” отразяват неговата воля, убеденост, решителност, смелост, жертвоготовност да изведе събитията до победата на 1 януари 1959 г.
Уникалността на Кубинската революция до голяма степен се дължи, че я оглавява Фидел Кастро – значима личност, с необикновени качества и талант. Той е дълбоко свързан със своя народ, с неговото бъдеще, а идеите на Хосе Марти са неговото верую. Както предвижда Хосе Марти, на 1 януари 1899 г. в Куба се извършва церемония, при която управлението на страната преминава към САЩ. Тогава червено-жълтите испански знамена са заменени с американските. През следващите години чрез американското законодателство и с подкрепата на управляващите по това време в Куба е елиминирана конкуренцията на кубинския пазар и се налага пълното господство на северноамериканските монополи. До 1959 г. Куба е в групата на страните от Латинска Америка, за които по това време в САЩ съществува т.нар. теория за фатализма. Според нейните идеолози тези държави поради „географската близост със САЩ” трябва да зависят от могъщия си съсед. Така в продължение на почти 60 години кубинският народ е под американското икономическо и политическо господство.
След Втората световна война се изостря и задълбочава кризата в социално-икономическата и политическата структура на Куба, задълбочава се корупцията, като едновременно с това се засилват позициите на американския капитал във всички сфери на стопанския и политическия живот. Куба се превръща в селскостопански производител и суровинен източник за САЩ, на базата на латифундизма страната е тясно специализирана в производството на захар и тютюн.
В тази обстановка, според Фидел Кастро и съмишлениците му, главната причина за кризата в Куба през 50-те години е „американското господство, което деформира икономиката на страната и пречи на индустриализацията й, прегражда пътя за развитието на селското стопанство и националния прогрес.” Но още по-остри са социалните и политическите проблеми на страната и те са свързани главно с проникването и подчинението на американския капитал във всички сфери на икономиката й. По това време северноамериканските монополи контролират в Куба 90% от телеграфната и електрическата мрежа, 50% от железопътния транспорт, 90% от дървообработващата промишленост, 80% от услугите, почти 10% от нефтопреработващата промишленост, 25% от банковите депозити, 30% от обработваемата земя. (4)
На 10 март 1952 г. Ф. Батиста извършва преврат в страната и парализира окончателно дейността на буржоазните партии. Наложен е диктаторски режим под конституционна форма, като само незначителна, малка част от буржоазните политици се обявяват в опозиция на военната диктатура. Само пет дни след преврата младият адвокат Фидел Кастро, който внимателно следи събитията и процесите в Куба, изпраща писмо до Батиста, в което заявява, че превратът на 10 март 1952 г. носи на родината му „нови бедствия и нещастия, кръвопролития и убийства”, но неминуемо народът в крайна сметка ще сложи край на диктаторската власт. А през следващите дни Фидел Кастро подава заявление в Трибунала за конституционни гаранции с искане диктаторът Батиста „да бъде осъден в съответствие със съществуващото законодателство”. (5) Протестите на Фидел Кастро остават без последствия в архивите на Трибунала.
Но с тези изяви започва активното участие, лидерската позиция на Фидел Кастро в политическия живот на родината му. Още от младежките си години Фидел Кастро е пленен от фразата на Френската революция „Свобода, Братство, Равенство” и за него тя е „истинска проповед”. (6) След като съдът отхвърля иска му срещу Батиста, Фидел Кастро започва да изгражда нелегална военно- политическа организация, чиято цел е разгръщане в Куба на масова въоръжена борба против диктатурата на Батиста под знамето на революционно-демократични лозунги. Подготвя и оглавява въоръжената атака на казармата „Монкада“ на 26 юли 1953 г. в Сантяго де Куба. Този опит активизира широки слоеве от кубинския народ и с нея започва периодът на въоръжената борба в Куба, която впоследствие завършва със свалянето на Батиста от власт.
През октомври 1953 г. е организиран съдебен процес срещу участниците в щурма на „Монкада“. В своята реч пред съда („Историята ще ме оправдае”) Фидел Кастро излага политическите, икономическите, социалните цели на ръководеното от него революционно-демократично движение, известно с името „Революционно движение 26 юли”. Всъщност тази историческа реч, която развълнува тогава световната прогресивна мисъл, се превръща в програма за народнодемократична, аграрна и антиамериканска революция.
Фидел Кастро е осъден на 15 години затвор, но под натиска демократичното движение в Куба е амнистиран през май 1955 г. През двадесетмесечния престой в затвора той замисля и разработва начините за разрастване на освободителното движение и подготовката на въоръжената борба срещу режима на Батиста. След излизане от затвора Фидел е преследван и принуден да напусне Куба, установява се в Мексико и се заема с подготовката на въоръжената експедиция на кубинските революционери с кораба „Гранма” на 2 декември 1956 г. След сражението с въоръжените военни формирования група от двадесет бойци, сред които е и Фидел Кастро, се измъква от обкръжението и се превръща в ядрото на въстаническата армия, която повежда партизанската борба в планините Сиера Маестра.
В края на 1858 г. въстаническата армия води успешни битки с правителствените войски и вече има решителен превес в борбата срещу диктатурата на Батиста. Забележително е, че всичко това е съпроводено с организирането и разрастването на широко народно движение не само в планинските райони на Куба, а и в другите равнинни части на страната. Така се достига до падането на режима на Батиста на 1 януари 1959 г. Фидел Кастро е посрещнат като национален герой на Куба от сънародниците си.
Спомняйки си за тези събития, Фидел Кастро заявява пред Игнасио Рамоне: „Със собствената си кръв и оръжията, отнети от врага, народът събори наложената от правителството на САЩ жестока тирания на Батиста, който разполагаше с осемдесетхилядна войска. Куба стана първата територия, свободна от империалистическо господство в Латинска Америка и Карибите, единствената страна в цялото полукълбо…” (7)
С това приключва първият етап от политическата и революционната дейност на Фидел Кастро и неговият личен, уникален принос в историята на Куба. През този първи етап, както и през част от втория, до Фидел Кастро неизменно е другата голяма личност на революция – Ернесто Че Гевара.
През следващия етап Фидел Кастро в продължение на почти 47 години е начело на държавата и изключително активно участва в международната политика. След кратковременното управление на временното правителство от средите на буржоазните политици, на 16 февруари 1959 г. министър-председател на Куба вече е Фидел Кастро, като ръководеното от него правителство постепенно преодолява съпротивата на консервативните сили и последователно пристъпва към осъществяване на социално- икономически, политически, културни и други преобразувания и отстоява независима външна политика. Правителството веднага предприема мерки за ликвидиране на безработицата, расовата дискриминация в страната, за подобряване материалното положение на трудовите хора в страната. Въведено е и безплатното образование и здравеопазване за всички в Куба. Подобни мерки сериозно нарушават интересите и позициите на САЩ по отношение на Куба.
Първото задгранично посещение на Фидел Кастро през 1960 г. е в САЩ, но президентът Айзенхауер отказва да го приеме поради „голяма заетост”. Тази, според Кастро демонстрация на високомерие, разпалва още повече неговите и на кубинците антиамерикански чувства. В резултат веднага след завръщането му е национализирана собствеността на американските монополи – електрическите и телефонните компании, нефтозаводи, 36 захарни завода и др. Национализирани са и всички филиали на северноамерикански банки.(8) По този начин в изключително кратки срокове Кубинската революция възстановява националния суверенитет на страната, игнорира чуждите монополи и чуждестранната намеса във вътрешните работи и провежда своя независима външна политика. През същата година е национализирана и собствеността на националната буржоазия. Така всички основни отрасли на кубинската икономика (с изключение на селското стопанство): промишленост, транспорт, банки, външната и по-голямата част на вътрешната търговия се превръщат в държавна собственост (9). Поради предприетите мерки от новата патриотична власт на Куба, Кубинската революция придобива социалистически характер.
На 16 април 1961 г. в навечерието на нахлуването при Плая Хирон на армията от американски наемници на територията на Куба Фидел Кастро обявява, че революцията в страната има социалистически характер и сам ръководи военната операция за разгрома на интервенцията.
Куба героично устоява по време на Карибската криза, при риска да бъде атакувана с ядрено оръжие през 1962 г., издържа непоколебимо на хиляди саботажи и терористични атаки, организирани от правителството на САЩ, провалят се и стотиците планове за убийство на лидерите на революцията. Въпреки всичко Кубинската революция побеждава в небогата на природни залежи страна, с неразвита икономика. Десетилетия наред американските монополи се отнасят към Куба като към „периферна” страна, която всъщност е аграрно-суровинен придатък на САЩ, източник на евтина работна ръка и своеобразен „амортизатор за цикличните колебания на американската икономика. И както казва през 1971 г. Ф. Кастро: „Ние не наследихме никакъв рай. Ние не наследихме от американците нито развита промишленост, нито развита икономика, нито пък един просветен народ; ние наследихме една страна, където процентът на неграмотните достигаше до 30%… Нашите проблеми са проблеми на изостаналостта”. (10)
Уникалното в случая е, че революцията се извършва в Куба, която е на огромно разстояние от реалните си партньори – СССР и останалите социалистически страни, а това допълнително затруднява оказването на помощ и доставката на суровини и материали за производството. Специфична особеност на Кубинската революция е решаването на проблемите на селското стопанство и стопанисването и обработването на селскостопанската земя. Още през май 1959 г. се извършва първата аграрна реформа, с която са ликвидирани местните и чуждестранните латифундии, а повече от 100 000 безимотни селяни получават безвъзмездно земя. Кубинското ръководство и самият Фидел Кастро категорично отстояват тезата, че за разлика от практиката на европейските социалистически страни, в Куба ограничаването, игнорирането на селската буржоазия се отлага във времето в рамките на 15 г. от момента, в който основната маса на селското население в Куба възприема и реализира кооперативното земеделие. А това смекчава остротата на социалните процеси в кубинското село и се акцентира на доброволността на кооперирането на земята. (11)
След 1959 г. количеството на обработваемата земя нараства два пъти. Едновременно с това в Куба с помощта на бившите социалистически страни е създадена промишлена база, която не е съществувала преди революцията. Особено се гордеят кубинците по това време с Технологичния комплекс в Санта Клара, който обхваща десет завода за добив на захар, също и с технологичния комплекс в Олгин, който обслужва селскостопанското производство, заводи за цимент и много други. От 1988 г. Куба успешно навлиза в модерните биотехнологии, в производството на ваксини, което и днес има изключителен принос в борбата на световната медицина с тежки социални заболявания.(12)
Една от основните задачи на победилата Кубинска революция през 1959 г. е преодоляване на наследената културна изостаналост и на първо място ликвидиране на масовата неграмотност сред кубинците. Според официални данни от 1953 г. в Куба (които впрочем не са по-различни от тези през 1959 г.) 30% от населението на възраст над 10 години е неграмотно, а училище посещават само 55,6% от децата на възраст от 6 до 14 години. А от младите хора на възраст от 15 до 19 години само 17% ходят на училище. А образователното ниво на кубинското население над 15 г. е средно по-ниско от трети начален клас. (13)
Още през 1961 г. в Куба започва безпрецедентна кампания по ликвидиране на неграмотността и въвеждане на всеобщо безплатно образование. 1961 г. влиза в революционното летоброене на Куба като „година на ограмотяването”. В резултат на усилията на хиляди доброволци – учители и образовани хора, за кратко време неграмотността се свежда на 3,9% от населението, през 1980 г. е 2% , а през 1990 г. неграмотността в Куба е ликвидирана. Впрочем кампанията по ограмотяване е само част от главните задачи на кубинската революция – да даде възможност на целия народ да повишава своята култура, а също и техническото си и научно ниво. Следващата крачка на Кубинската революция в тази област е преодоляването на малограмотността.
Днес Куба осигурява всеобщо безплатно образование до девети клас на всички деца. „Притежава най-високият показател – повече от 99% от децата са обхванати в училище, от предучилищна възраст до девети клас… Заема също първо място в света по брой на учители на глава от населението и най-ниския брой ученици в класна стая. Всички деца с физически и умствени затруднения се учат в специализирани училища. Интензивно компютърно обучение и усвояване на аудиовизуалните средства се прилагат днес при всички деца, юноши и младежи от селата и градовете… Всеки кубински гражданин се изучава от предучилищна възраст до получаването на титлата доктор на науките, без да похарчи и едно сентаво.” (14)
Тези мерки в областта на образованието и културата са насочени към формиране на нов тип човек – високообразован ,културен, хуманен, съпричастен, „култивира се братството и солидарността между хората и народите във и извън страната”. Т.е. формира се ценностна система, където на пиедестал е духовното пред материалното и където кризата на ценностите не е позната. Осъществява се идеята на всички прогресивни личности на човечеството през последния век и половина, а тази идея отстоява и Ф. Кастро, че „най-голямото постижение на човешкото същество е доброто формиране на неговото съзнание и че повече от материалните, моралните стимули са способни да променят и тласнат напред света.”
В тази насока работят и кубинската телевизия, радио и печат, без следа от търговска пропаганда и стремеж към печалба на всяка цена. Напротив, всяка промоция в средствата за осведомяване е насочена към въпросите на здравето, културата, образованието и физическото възпитание, спорта, здравната почивка, запазване на околната среда и в подкрепа на държавната политика срещу наркотиците, злополуките и други проблеми от обществен характер. И както заявява Ф. Кастро: „Нашите средства за масова информация възпитават, а не тровят и отчуждават. Те не издигат в култ и не превъзнасят ценностите на консуматорските общества.” Така културната революция превърна Куба в страна с много знания и култура, водена от дълбокото убеждение на Хосе Марти, че без култура няма възможна свобода.
Съвременна Куба, по описанията на влиятелния интелектуалец Ноам Чомски и други автори, е загрижена не само за образованието на своя народ, а е готова и участва в преодоляването на неграмотността в латиноамериканските страни и в Третия свят. Куба е разработила програма за обучение по радиото за четене и писане с текстове не пет езика – креолски, португалски, френски, английски и испански език с курсове, които са въведени вече в практиката на някои страни. Създадена е и идентична програма за ограмотяване по телевизията на испански език, която е с изключително качество. Тези програми Куба предоставя съвършено безплатно на всички страни от Третия свят, където са концентрирани най-много неграмотни.
С разпада на СССР и на СИВ, дори още по-рано – при последното посещение на М. Горбачов в Хавана през април 1989 г., пред Куба остро застава проблемът как да запази достиженията на революцията пред смъртната опасност от контрареволюция. По оценка на наблюдатели и специалисти, именно в този момент Фидел Кастро успява да мобилизира силните страни на икономиката и ресурсите на приоритетните направления на страната. Качествената безплатна медицинска помощ и всеобщото безплатно образование са завоеванията в Куба през периода 60-те-80-те години на ХХ век, които официална Хавана решава да запази и да не отстъпи в борбата за запазване на революцията. До революцията 70% от селските жители не са имали достъп въобще до медицинска помощ и образование. (15)
В годините на социализма кубинците успяват да създадат, според оценката на видни световни специалисти в областта на медицината, ефективна система на здравеопазване. В страната действа системата на семейните лекари, но за разлика от действащата в България, кубинската действително работи. В резултат на грижите детската смъртност е редуцирана до 6 на всеки хиляда новородени и е най-ниската в Южното полукълбо, с изключение на Канада. Много от масовите болести и особено детските в Куба се контролират изцяло и са забравени вече.
Паралелно с грижата за здравето на кубинците, през 1990 г. Куба изключително далновидно се ориентира в условията на глобализиращия се свят (макар и съвсем да не е богата държава в Карибския басейн) към инвестиране на значителни суми за изграждане на биолаборатории и развитието в тях на най-авангардните медицински и биотехнологии, чиито продукти се експортират. По този начин днес процъфтяват производствата на кубински лекарства и медицински препарати, в това число и ваксини против дифтерия, коклюш, дисбактериоза, менингит „В” , хепатит „В” и „С”, рак на белия дроб и други тежки заболявания. Друго направление на кубинския медицински износ е доставката на оборудване за болници, поликлиники и мобилни болници. Европейската компания „Сименс” търси кубинското партньорство в тази област.(16) Кубинската медицина през последното десетилетие не само оказва интернационална помощ на страни и народи от Третия свят, но и е „високоефективен инструмент” на външната политика на страната както по времето на Фидел, така и при управлението на Раул Кастро.
А в същото време западните политици са удивени от неразбираемата за тях медицинска „политехнология” на Куба. Повече от милион и половина висококвалифицирани кубински медици, учители, специалисти оказват активна помощ при здравеопазването и ликвидирането на неграмотността в бедните и социално най-уязвими райони във Венецуела. А такива програми кубинците осъществяват в целия Трети свят. (17) Този алтруизъм е впечатляващ и с това, че и досега на острова всяка година безплатно се възстановяват пострадали от аварията в Чернобилската АЕЦ, а също и руски деца, станали неволни участници в събитията около спектакъла „Норд – Ост” в Москва. Но сякаш най-успешни и впечатляващи с кубинския хуманизъм и алтруизъм са безплатните очни операции по възстановяване на зрението на хиляди хора в цял свят, известни като „Милагро” – „Чудо”.
Към социалните завоевания на кубинската революция е и решаването на жилищния въпрос, който също е сериозно и тежко наследство отпреди 1959 г. А това е още една проява и доказателство на хуманизма и социалната справедливост на Кубинската революция. В последните години, по думите на Ф. Кастро, 85% от населението са собственици на своите жилища, освободени от данъци, а останалите 15% плащат за наема абсолютно символични цени, която представлява 10% от заплатата им, както обяснява Фидел Кастро на Игнасио Рамоне.(18)
Другата съществена особеност и уникалност на Кубинската революция е, че тя протича и съществува и до днес в обстановката на жестока и с времето си все по-затягаща се икономическа блокада от страна на САЩ. Още на 17 март 1960 г. президентът Айзенхауер одобрява таен план за действия срещу Куба, който включва „мощна пропагандна кампания” за сваляне от власт на Фидел Кастро, както и преустановяване на купуването на захар, прекратяване на доставките на петрол, продължаване на оръжейното ембарго, влязло в сила от средата на 1959 г., сформиране на полувоенни структури от кубински бежанци, които да действат на острова. От октомври 1959 г. САЩ налагат частично икономическо ембарго на Куба, което забранява и търговията с Куба на храни и лекарства.
През февруари 1962 г., само месеци преди драматичната за света Карибска криза, се разширява допълнително ембаргото върху Куба, като не се допуска вносът в САЩ на всички видове стоки, произведени в Куба или с кубински суровини. Наложената блокада над Куба от страна на САЩ има за цел да подкопае управлението на Фидел Кастро и официалният повод е конфискацията на имуществото на граждани на САЩ.
При усложняващата се обстановка, Фидел Кастро и кубинското правителство приемат предлаганата помощ от СССР и съюзниците му, които доставят в Куба гориво и всичко необходимо за развитието на икономиката и за живота на кубинския народ, същевременно купуват захар и цитруси на преференциални цени, поемат оборудването на заводите за захар и други производства, строителството на нови производствени мощности. Всъщност началото на кубинските отношения със СССР и другите социалистически страни са поставени още през февруари 1960 г. с посещението на съветска правителствена делегация в Куба и с подписания договор за търговски обмен и плащания между страните. Последват такива договори и с останалите социалистически страни. В продължение на десетилетия (до 1989 г.) всичко това изменя облика на Куба, социалната структура на кубинското общество, а това, съчетано с преобразованията на кубинското правителство в областта на образованието, културата дълбоко и основно променя ценностната система на хората и морално-нравствената атмосфера в страната.
През следващите десетилетия (и до днес) САЩ затягат режима на блокадата. Това е обстановка на сурова икономическа война. Тези жестоки ограничителни мерки се предприемат от САЩ, за „да се отслаби вътрешната подкрепа на революцията чрез разочарованието и унижението, въз основа на незадоволеността и икономическите трудности”. Целта на американските власти е да се използват всички възможни средства за затрудняване на икономическия живот в Куба. За тази цел от 1960 г. до днес в САЩ са приети от Конгреса и са в сила поредица от закони, които засилват блокадата с аргумента, че „малкият остров Куба е заплаха за сигурността на САЩ и на света”. Тези крайни икономически ограничения са причината на 12 март 1962 г. Куба да въведе купонна система, която първоначално е ограничена, а постепенно в нея попадат все повече продукти.
Юристи и експерти квалифицират блокадата на Куба като геноцид по силата на Женевската конвенция от 1948 г. Всъщност тази политика нарушава принципите на международното право, които регулират отношенията между суверенни държави и принципите за свободна търговия и международно мореплаване, отразени в различни международни документи, което се определя и като грубо нарушаване на човешките права на кубинския народ. (19)
През юни 2002 г. Джордж Буш в речта си в Уест Пойнт прокламира стратегията „да се атакува незабавно даже и най-тъмното кътче на земята”, като същия ден той обявява и доктрината за „превантивна внезапна война”, което се счита и като реална заплаха за Куба. Същевременно Буш настойчиво „иска от Куба да смени социалната и политическата си система, да установи капитализъм и демокрация в стил „Никарагуа“ (бел. ред. – по това време) и други държави.” И както споделя Фидел Кастро, „от нас се поиска да възстановим капитализма, ние проведохме голяма битка в защита на нашата социалистическа система”.(20)
Този план е в действие и макар да не е в състояние да осъществи крайните си цели, той нанася сериозни последствия върху икономическото състояние на Куба, здравеопазването и върху други сектори на социалното дело.
Политиката на САЩ по отношение на Куба се квалифицира от ООН като демонстративно пренебрегване на шестнадесетте резолюции, приети от Общото събрание на ООН.
Общото събрание на ООН през последните 16-17 години приема с растящо и поразително мнозинство резолюции за прекратяване на ембаргото над Куба. На 30 октомври 2007 г. Общото събрание на ООН одобри резолюцията „Необходимост от прекратяване на икономическата, търговската и финансовата блокада, наложена от САЩ на Куба”. Тогава от 192 държави-членки на ООН, 184 одобряват резолюцията. Против са: САЩ, Израел, Маршалските острови, Палау; въздържа се Микронезия; отсъстват: Салвадор, Ирак и Албания. Но въпреки 184-те гласа „против” блокадата, САЩ продължават своята политика и антикубинска дейност.
България в периода 1992-1994 г. системно заема позиция „въздържал се“, но от 1995 г. досега се солидаризира с Европа и гласува против ембаргото. Всъщност най-уникалната проява и същност на Кубинската революция е тази, че тя успя да устои, да запази своите идеи, завоевания и позиции, не допусна реставрация в Куба, след като рухнаха СССР и социалистическата общност. С настояване да се извършат реформи в Куба се е запомнило последното посещение на Михаил Горбачов през април 1989 г. Фидел Кастро е силно притеснен от думите на последния съветски ръководител, че „Никога няма да спрем някоя от социалистическите страни да строи капитализъм.” (21) През последните години Ф. Кастро споделя, че той е атакуван от много хора в Куба да се извършат „същите свинщини като другите”. Кастро е категоричен, че извършените промени „съсипаха един по един много хора и държави… и на първо място СССР”. (22)
За това време Ф. Кастро разказва пред Игн. Рамоне: „Изчезна СССР и останахме сами, от нас се поиска да възстановим капитализма, но ние не се поколебахме. Подкрепи ни по-голямата част от народа , не казвам цялата, защото някои се обезкуражават… Опитът на първата социалистическа държава СССР, която трябваше да се оправи, а не да се разрушава, беше много горчив. Но нека изчакаме глобализацията да се срине.”
Нещо повече, както вече се изтъкна, в условията на криза, в която по естествени причини се оказа Куба, Фидел Кастро и кубинското ръководство мобилизират всички сили и възможности на държавата, за да се съхранят най-съществените достижения на кубинското общество от времето на революцията. Всичко това силно впечатлява мозъчните тръстове в САЩ и по този повод в. „Таймс“ пише през август 2006 г.: „ Мнозина кубинци се страхуват, че ще стане връщане в 1959 г., когато страната е била курорт на американските богаташи, а слабото й правителство е под контрола на собствениците на казина и корумпирани бизнесмени. Не може да се игнорира всичко, което стана след падането на Батиста. Куба след почти 50 г. е по-уверена в себе си… Кубинският народ има три преимущества, които позволяват да се построи бъдещето: системата на образованието, надеждната система на здравеопазването и гордостта от културата, която може да се види в процъфтяващите изкуства и музика.” (24)
Към истината за отстояване на Кубинската революция допълнителен щрих дава и тезата на западни анализатори, че „Фидел Кастро направи революция в Латинска Америка и тя престана да бъде полуколония на САЩ. Обратното връщане в тази река е невъзможно.”
А когато става дума за човешките права в Куба и обвиненията за политически преследвания, истината е, че в страната „се осъждат действия, а не идеи… Народът подкрепя и защитава революцията. В Куба, колкото по-културни са хората, толкова повече защитават революцията.”(25)
Тези принципи, които отстоява мнозинството от кубинския народ, са в основата за съхраняване на революцията и за категоричното недопускане на реставрация. Кубинската революция се извърши след организираното широко народно движение и поради това до голяма степен и днес се радва на подкрепата на мнозинството. Ф. Кастро е кагегоричен, че „можеш да купиш човек, но не може да купиш народа”. А народът на Куба от своя страна му отвръща с обич и с убеждението, че „Ф. Кастро винаги ще бъде жив и винаги ще бъде техният ръководител”.
А прокобите, че революцията в Куба ще отстъпи всеки момент или след оттеглянето на Фидел Кастро, или в неизвестно, но „сигурно” време, остават без последствия вече повече от две десетилетия. Кубинските политици са оптимисти: „Следим под микроскоп градуса на общественото мнение… Безкрайното мнозинство са благоприятни.” (26)
Нещо повече. Боливарският процес, олевяването на Латинска Америка по примера на Куба, днес обхваща все повече страни в тази част на света. Те с въодушевление следват пътя на Куба в борбата за социална справедливост и независимост.
ЛИТЕРАТУРА :
1. Тененбаум, В. О., Хосе Марти , М. , 1980 г., с. 14.
2. Шишкина, В. И., Социально-политически взгляды Хосе Марти, М., 1969 г., с. 72.
3. Марти, Хосе ., Избрани произведения, С., 1965 г. , с. 21, с. 59.
4. Гриневич, Эм., Страницы истории Кубы 1939-1959 г. , М., 1964 г., с. 44 – 45 , 47.
5. Кастро, Фидел, Избранные произведения (1952 – 1986 г.) , М., 1986 г. , с. 31.
6. Рамоне , Игн., 100 часа с Фидел Кастро , неиздадeна
7. Рамоне, Игн., цит. съч.
8. inosmi,ru.
9. Гриневич, Эм. , Куба – путь к победе революции, М. , 1975 г., с. 224-225.
10. Кастро, Ф., Родината или смърт, С., 1972 г., с. 197 , 211.
11. Баларевич , А. В., А. Бородяев, Н. И. Жуков, К. Олейно, З., Соколова, Куба : строителство социализма, М. , 1983 , с. 217.
12. Рамоне, Игн., цит. съч.
13. Баларевич , А., В., А. Бородяев и др. , цит. съч. , с. 97
14. Рамоне, Игн. , цит. съч.
15. Гасюк, Ал., Медицинский Hi-Tech на Кубе, Международная жизнь, бр. 11, 2008 г. , с. 155.
16. Гасюк, Ам., цит. съч., с. 156 – 157.
17. Пак там с. 158; Чомски, Н., Защо за Америка всичко е свършено, Ново време, бр. 10 , 2006 г., с. 75.
18. Рамоне , Игн., цит. съч.
19. Пак там.
20. Пак там.
21. infssmi.ru , niss.ru
22. Рамоне , Игн., цит. съч.
23. nevs.bbc.co.uk
24. The Teims , 2.08.2008
25. Рамоне, Игн., цит. съч.
26. Пак там.
