„ПЕРЕСТРОЙКАТА“ НА БСП. КОРЕНИТЕ НА РАЗДЕЛЕНИЕТО

0
182


БСП е най-старата партия в България с близо 120-годишна история. Тя е основана през 1891 г. на връх Бузлуджа от Димитър Благоев под названието Българска социалдемократическа партия – БСДП и впоследствие се преименува в Българска работническа социалдемократическа партия – БРСДП. В определението „социалдемократическа“ в края на ХIХ в. е било влагано малко по-различно от днешните разбирания съдържание. В онези времена на неограничена експлоатация и полицейски терор нуждата от социална справедливост е била неразривно свързана с необходимостта и от политическа демокрация. Въпреки тази семантична особеност в наименованието, много от социалдемократическите партии тогава, включително и партията на Благоев са били с ясно изразена марксическа и антикапиталистическа насоченост.

Главното различие между социалисти и социалдемократи впоследствие се формира не от наименованието им, а от отношението им към капиталистическата система: социалистите са против капитализма, а социалдемократите са за приспособяване към него и социализирането му чрез реформи. Ето защо извършената след 1990 г. смяна на името на БКП с БСП и последвалото я социалдемократизиране не може елементарно да се обосновава като завръщане към традиционното име на Благоевата партия – това е фундаментална промяна, засягаща идеологическата основа на БСП. Честното отношение към историческото наследство на Димитър Благоев изисква да се акцентира не толкова на името на неговата партия, колкото на идейните му различия с Янко Сакъзов, които доведоха по-късно до известното разцепление на БРСДП на „тесни“ и „широки“ социалисти. Докато „тесните“ социалисти около Благоев безапелационно заеха позиция против капитализма и за замяната му със социализъм, „широките“ на Янко Сакъзов се обявиха за приспособяване към капитализма, за неговото социализиране чрез реформи, провеждани от широка, всенародна партия на „производящите слоеве“, която работи за „общото дело“ на всички и включва както експлоатирани, така и експлоататори. Оттук и другото им название – „общоделци“, преди да се нарекат окончателно „социалдемократи“. Така че разделителната линия между социалисти и социалдемократи е ясно прокарана още със зараждането на социалистическото движение в България и е очертана от отношението им към капиталистическата система. Това е критерият в програмата на всяка партия, който еднозначно определя политическия й характер на про- или антикапиталистическа сила.

БКП (за наследничка на която днес се обявява БСП) до промените през 1989 г. винаги е била комунистическа партия, с основна цел премахването на капитализма и изграждане на социалистическо общество с обществена собственост върху средствата за производство и справедливо разпределение на благата. Нейната история е летопис на борбата й против капитализма и този безспорен факт не бива да се изопачава, още по-малко да се отрича. Правотата на тази антикапиталистическа ориентация на партията за сетен път се потвърждава от финансово-икономическата криза, която днес разтърсва света. Необузданият стремеж на капитала към голяма и бърза печалба се изроди през последните години в откровен грабеж на основата на виртуалната икономика на „казино-капитализма“. Свързаните в компютърна мрежа световни борси и банки бяха превърнати в глобално казино, където господарите на света играят суперхазарт със спекулативен трансфер на капитали по сложни финансови правила и където светкавично реализират колосални печалби, без да се произвежда абсолютно нищо. Този икономически абсурд е последно потвърждение за твърдото убеждение на тесните социалисти, че капитализмът е болна от канцерогенна алчност система, която трябва да бъде отстранена и заменена с по-справедливия, разумно конструиран в интерес на цялото общество по-управляем, по-контролируем и коригируем модел на социализма. Това марксическо отношение към капитализма и социализма трябва да присъства в идейната програма и на БСП, ако тя искрено претендира да е автентичен наследник на партията на Благоев.

Перестройката на БСП

Какво се случи с партията след реставрацията на капитализма в България през 1989 г.? С промяната на името й от БКП в БСП започнаха поредица от реформи, обявени от нейното ръководство като преобразуването й в модерна, лява партия. Голяма част от промените остана неразбрана от редовите социалисти и въпреки това те дисциплинирано ги възприеха, оценявайки ги като прагматична реакция на ръководството за съхранение на БСП в хаоса след 1989 г. Но когато с времето те се задълбочиха и с проекта на Георги Пирински за нова програма засегнаха и идеологическата същност на партията, а председателят на партията Сергей Станишев от най-високата позиция на своя пост официално призна в книгата „Защото сме социалисти“, че целта на реформите е социалдемократизирането на БСП, в много партийни организации възникна открито несъгласие с промените. За редовите социалисти те надхвърляха наложителното социалдемократическо поведение за БСП, необходимо за политическото й оцеляване в новите условия. Вярата в ръководството, обаче, бе разколебана.

Партия от типа „две в едно”

Подробният анализ на всички въпроси, свързани със социалдемократизирането на БСП, обявено с „Програма 2008“ и с книгата на Станишев е трудно да се обхванат в рамките на ограничено изложение, но най-съществените от тях не могат да бъдат подминати.

В момента в БСП съществуват паралелно две партии в една: официална, социалдемократическа – на нейното ръководството, и масова, социалистическа партия – на болшинството от редовите й членове и симпатизанти. Официално разделение няма, но напрежение и противопоставяне между двете течения и страх от разцепление осезаемо се усещат.

За разлика от богатите страни в Западна Европа, в България няма широка средна класа, чийто жизнен стандарт да я свързва с идеите на социалдемокрацията. Болшинството членове и симпатизанти на БСП поради социалното си положение, интелектуалната си убеденост или по традиция са леви социалисти и категорично стоят на марксически позиции.

Въпроси на социалистите

Автентичните социалисти-марксисти в БСП дълбоко се вълнуват от промените, които се извършиха в партията. Въпросите, които ги тревожат, са много и макар и трудно, могат да бъдат групирани така:

I. Каква е партията, в която бе превърната БСП? Тази социалдемократическа партия нашата партия ли е? Ако не е, защо сме още в нея? Няма ли да е предателство към историята и традициите на БСП, ако я напуснем? Кой разцепва партията – ние или ръководството? Съществува ли друга лява формация, която към момента може реално да я замести? Защо досега това не се отдаде на съществуващите компартии? Не ги ли потискаше тежката сянка на БСП? Има ли шанс, ако останем в БСП, да я върнем към традиционните й идейни корени?

II. Не представлява ли социалдемократизирането на партията акт на политическа приватизация на БСП от ПЕС и СИ, след като те не успяха да изправят на крака у нас нито една родна социалдемократическа формация? Защо ПЕС и СИ се противопоставят така ревностно на всяка по-лява идеология, която се обявява за смяна на системата, за обобществяване на средствата и ресурсите за производство на блага? Не изпадат ли по този начин ПЕС и СИ в ролята на пазители на капитализма?

Частната собственост не е лична собственост на капиталиста – тя е създадена от обществото, работи за обществото, следователно, трябва и да се управлява от него. Разполагайки със средствата за производство, капиталистът съвместява на практика две противоречиви дейности – извършва производство на обществено необходими блага, но подчинява тази важна социална функция на личния си интерес за максимална печалба.

III. Десният завой и социалдемократизирането на БСП заради убеденост на ръководството в идеите на социалдемокрацията ли бе извършено, или е проява на опортюнизъм, за да се гарантира максимално участие на партийния елит в колкото доходната, толкова и безотговорна игра на „управляващи“ и „опозиция“? Социалдемократизирането на БСП не е ли проява на отказ на ръководството й от трудностите на борбата за социализъм и предпочитание към уюта на приспособленството?

IV. Погледнато от друга страна, обаче, не може да бъде отречено наличието и на известен прагматизъм в това политическо поведение на БСП, което й позволява да получи достъп до управлението на страната и в рамките на възможното да провежда все пак някаква лява политика в полза на обеднелия народ? А като му дойде времето, отново да превърне БСП в БКП. Безсмислено е партията да застине за дълго време в героичната поза на умираща идеологическа праведница.

V. И все пак, ако се приеме логиката на споменатия прагматизъм, необяснимо остава тогава дясното поведение на БСП в управлението, когато тя има възможност да провежда значително по-умерена и балансирана вътрешна и външна политика.

Отговорите на Станишев в книгата „Защото сме социалисти“

Въпросите са много, всичките са основателни, но ясни отговори няма или невинаги са възможни. В това отношение книгата „Защото сме социалисти“ на председателя на БСП Сергей Станишев и стоящите зад него идеолози запълва една осезаема празнина. Ще се постараем да подадем на разсъждаващите социалисти някои елементи от пъзела на промяната на БСП, за да се опитат те сами да сглобят картината на своя отговор.

1. Първият и едва ли най-важен въпрос е: „Защо на корицата на книгата местата на титаните на лявата идея – Ленин, Кастро, Че Гевара, дори и Левски… са заети от Стинг, Джон Ленън, Мари-Сеголен Роаял и други със сигурност достойни и симпатични, но едва ли съизмерими с тях личности?!“
Конкретен отговор няма, но индиректно той следва от съдържанието на книгата.

2. Каква партия е БСП?
Отговорът на Станишев от стр. 38 е напълно откровен: „Едва след избирането на Георги Първанов за лидер на социалистите… БСП категорично стъпи на пътя на социалдемокрацията… и през 2003 г. стана пълноправен член на Социалистическия интернационал, а през 2005 г. – на Партията на европейските социалисти… Да призная изпитвам лична гордост от това…“

На стр. 36 четем още: „С приемането на Манифеста за демократичен социализъм през пролетта на 1990 г. ние на практика се върнахме в социалдемократическия клон на социалистическото движение“.

Тук не може да не обърнем внимание, че БСП никога не е седяла на клона на социалдемокрацията, за да се връща на него. България е имала своя социалдемократическа партия (сега те са няколко), но във вековната си история БСП винаги е била на комунистически позиции, сътрудничела е със социалдемократите, но никога не е принадлежала към тяхното семейство.

3. Каква е разликата между социалистическата и социалдемократическата партия? По какви съображения книгата на Сергей Станишев не е озаглавена „Защото сме социалдемократи“?

Изключително важен въпрос, обясняващ много неща. На стр.18 и 19 от книгата „Защото сме социалисти“ получаваме следния отговор: „…по същество на изповядваните ценности, идеали и политика различия между двете няма… става дума за наименования, които отразяват традициите, историята и особеностите на една или друга страна. В Северна Европа партиите от нашето(!) семейство се наричат социалдемократически – така е в Германия, скандинавските държави, Австрия, Чехия… В средиземноморските държави доминира названието „социалистически“… Франция, Испания, Португалия, Гърция, България. В трета група страни пък става дума за партии на труда – Обединеното кралство, Холандия.“

Предлаганото ни еврообяснение обхваща само западноевропейското разбиране за „социалисти“ и „социалдемократи“, което еднозначно гласи, че разлика между тях няма, че „социалист“ е синоним на „социалдемократ“. Затова те общо са наречени от Станишев „нашето семейство“. Станишев пропуска, неизестно защо, другото, много важно схващане, разпространено в Източна Европа, където понятието „социалист“ е синоним на „комунист“, т.е. на марксист-антикапиталист, а не на социалдемократ – приспособленец.

Разликата в двете тълкувания е огромна. Ето защо по-точното заглавие на книгата на Станишев, което не би подвеждало българския читател, би трябвало да е: „Защото сме социалдемократи“. Това двусмислие позволява да се спекулира с определението „социалистическа партия“, за да не се шокира (поне вербално) членската маса на БСП с истината за нейното социалдемократизиране? Само чрез споменатата двузначност можем да си обясним тогава, защо навремето никой от партийните членове не предполагаше, че преименуването на БКП в БСП не е просто терминологична дреболия, а представлява първа стъпка към нейното социалдемократизиране. И едва когато след продължителни реформи под мотото за „модернизиране на партията“ ръководството най-сетне реши, че е настъпил моментът за големия завой и оповести проекта за новата програма на Пирински, болшинството партийни членове останаха изненадани от идеологическата промяна. Още повече че тя се извърши без задължителния за такива важни решения вътрешнопартиен референдум. В крайна сметка и програмата, и идеологическото преобразуване на БСП, бяха безпроблемно прокарани на перфектно режисирания конгрес през 2008 г.

Особено впечатление в този процес прави и едно друго обстоятелство – безспорната прилика между начина, по който се проведе промяната на БСП и „перестройката“ на Горбачов. Зад воала на, общо взето, приемливи намерения за „перестройка на социализма“, Горбачов за няколко години не само не го преустрои, а напълно го унищожи в цяла Източна Европа. По същия завоалиран начин днес се извърши и смяната на идеологията на една вековна партия.

Тази прилика не бива да учудва, ако е резултат от приложението на един и същи прийом, тип „Троянски кон“, за превземане на една идеологическа крепост отвътре (по-точно „отгоре надолу“).

4. След приемането на новата „Програма 2008“ БСП вече не е същата партия.
Повече от абсурдно е тя да се назовава наследник на „тесните социалисти“ на Димитър Благоев и на БКП. Много по-честно е откровено да се нарече Българска социалдемократическа партия, да се обяви за правоприемник на „широките социалисти“ и за продължител на „общото дело“ на Янко Сакъзов. Самият Благоев, ако беше жив, щеше да предпочете такава достойна постъпка.

Съдбата на БСП оттук нататък е предопределена – като социалдемократическа формация тя ще продължи да служи като социален коректив на капитализма и да се използва от капитала в двупартийната му система за управление на държавата със сменящи се „лява“ и „дясна“ партии. Бъдещето на променената БСП в семейството на ПЕС и СИ също е гарантирано, но тя ще последва общия упадък на западноевропейската социалдемокрация.
Единственият положителен резултат от подобно развитие е, че със своя залез БСП ще освободи място за появата на нови автентично леви формации, каквито вече се зараждат в Европа и у нас. Въпросът, който, обаче, дълбоко вълнува всеки истински социалист е защо трябваше да се разбие една вековна партия с достолепна история, за да се започне всичко отначало? Не е ли все още възможно да се предотврати този процес, като отговорните за това другари достойно се оттеглят от партийното ръководство? Вероятният отговор е едва ли, ако нещата предварително са планирани да станат точно така и ако успешно може да продължи манипулирането на електората с двусмисленото понятие „БСП – социалистическа партия“.

5. Защо рухна социализмът през 1989 г.? Какво му липсваше?

Обяснението на С. Станишев от стр. 32 и 33 е, че на социализма му липсваше: „Свободата… Гузно мълчим за лагерите и политическите затвори в първите години след Девети, … за насилствената колективизация и национализация… Партията прие, че не може да има социализъм без свобода… и предприе демократичните реформи. Никой не ни е карал да го правим.”

Разсъжденията, изречени от председателя на БСП, за „свободата“ и „социализма“, поразително наподобяват на познатата ни от недалечното минало „риторична загриженост“ на Запада за „свободата“, „демокрацията“ и „човешките права“ в социалистическите страни. Сергей Станишев пренебрегва изключително важното обстоятелство, че много от ограниченията и дори от репресиите (най-вече през първите години след Девети) представляваха в повечето случаи провокиран отговор от агресивната конфронтация по време на Студената война.

Трябва да припомним, че Студената война бе обявена тъкмо от Запада с речта на Уинстън Чърчил през 1946 г. в университета на американския градец Фултън и не е справедливо трагичните последици от нея да бъдат приписвани само на социализма. Известно е, че в жестокия контекст на тогавашната епоха политически репресии имаше и от двете страни на желязната завеса – и на Изток, и на Запад. За съжаление, у нас невинно пострадаха както леви, така и десни политически фигури. Западният отговор на диктатурата на пролетариата от онова време не беше по-милосърден и съществуваше и в Европа, и в Америка. В Съединените щати той се наричаше „маккартизъм“ и негови жертви бяха само леви сили.

Този прийом за подмяна на причина със следствие, за обявяване на защитата за агресия, се прилага и днес за манипулиране на общественото мнение. Съединените щати, например, от десетилетия наред тероризират Куба с икономическа блокада, но не се свенят да леят крокодилски сълзи за лишенията, които понася народът й заради … „диктатурата на Кастро“. Капитализмът не се притеснява ни най-малко да използва подобни манипулативни трикове, щом има политически инфантили по света и у нас, които не се срамуват да им вярват. Поне ние, социалистите, не трябва да падаме до тяхното ниво!

Безспорно, част от репресиите у нас бяха грешки, дори и лични извращения на държавни и местни ръководители. Но те не са същността на социализма, за да му се приписват. Социализмът е кауза и подмяната на замисъла му с грешките от реализацията е недостоен похват. От обясненията на книгата „Защото сме социалисти“ излиза, че към края на 1989 г. нашата партия не е понасяла повече социализма без свобода и затова е решила да го унищожи и да реставрира (с плана „Ран-Ът“) капитализма с неговата „демокрация“, по-известна като „диктатура на парите“. Учудващо становище на председателя на БСП за ролята на БКП в „перестройката“ от 1989 г.! Не може да приключим темата за свободата, ако не отговорим и на главния въпрос на Станишев:“Свобода или социализъм?“.

Верният му отговор дори не е „Свобода и социализъм“, а „Свобода чрез социализъм“.

6. Какъв е социализмът, който визират социалдемократите, респ. на БСП?

Обяснението по този кардинален въпрос от стр. 71 и 72 е многозначително:“Много другари ме питат „какъв строй строим“. И не им допада отговорът, че не строим строй. Демократичният социализъм не е „обществено икономически строй… Не е… социална система с ясни характеристики… Демократичният социализъм е тенденция (!) в развитието на обществото. Той е непрекъснат процес на усъвършенстване… така че непрекъснато се повишават социалните придобивки, подобряват се условията на живот… повишава се жизненият стандарт на всеки гражданин, постига се равенство на шансовете за успех и развитие… Няма одържавяване и еднопартиен монопол. Има пазарна икономика и многопартийна система от типа на либералните демокрации и конкуренция с десницата… Отстояваме равнопоставеността на различните видове собственост… Приемаме пазарната икономика, но не и „пазарното общество“.

Казаното е повече от ясно. А това, че отговорът за демократичния социализъм не се нрави на членовете на партията, е също обяснимо – те не вярват в мъглявата социалдемократическа мечта за социализиране на капитализма, за построяване на държава на всеобщото благоденствие, позната от годините на Студената война като блестящата витрина на Запада. Мислещите социалисти основателно си задават въпроса, защо БСП избира тази химерна цел точно сега, когато Европа усилено я демонтира? Изглежда, забравя (а може би не), че внушаването на силни и неизпълними желания е мощно оръжие за пораждане на илюзии, които чудесно се използват за манипулация. Нали по време на Студената война точно такава беше ролята и на споменатата витрина – да мами нашето общество с бляна за европейски стандарт на живота, за летуване на Канарските острови и пр., заради което през 1989 г. в състояние на стадно оглупяване отхвърлихме „игото на социализма“ и направихме „великия цивилизационен избор“ на капитализма, чиито горчиви плодове сега берем и позорно се вайкаме.

Обясненията на Станишев за бъдещото обществено устройство изцяло се покриват със социалдемократическия идеал: „Вечен капитализъм и вечно коригираща го социалдемокрация“, или както бе казал още Едуард Бернщайн, бащата на социалдемокрацията: „Целта е нищо, пътят е всичко.“ Моделът, който ни се сочи в „Новата програма 2008“ на стр. 30 и в книгата на Станишев на стр. 72 е „демократичният социализъм“ (като че ли класическият социализъм не е най-демократичната система, естествено, без грешките и деформациите, възможни винаги и с всичко). Но този демократичен социализъм не е нова система за обществено устройство, а само тенденция за социализиране на капитализма, основаваща се на трите морални принципа: „свобода, справедливост, солидарност“. За съжаление, историята свидетелства, че подобна ценностна триада се проповядва повече от 2000 години от християнската църква без осезаем резултат. Перспективите за социалдемократите в това отношение са още по-лоши, а обществото няма време да чака още две хилядолетия, за да се увери в тяхната илюзорност. За социалдемократите е по-важно, обаче, че с така заявената си идеология те декларират, че са готови вярно да служат на капитала, ако се наложи и повече от 2000 г., „смазвайки каруцата му там, където скърца“, както блестящо някога бе казал Георги Кирков – Майстора.

Реалната истина за капитализма, социализиран или не, е, че той не е благотворителна организация, изградена на морални принципи, а общество на хищни интереси и безпощадна корист. Някои изследователи дори го наричат неуправляем макроикономически анархизъм, функциониращ не за нуждите на обществото, а за печалбата на собствениците на средствата за производство.

7. Кой ликвидира социализма у нас?

Отговорът на С. Станишев от стр. 53 е кратък, но изчерпателен: „… все още помним, че България е сред малкото страни в бившия съветски блок, в която демократичните промени след 1989 г. бяха инициирани, проведени и дори ръководени точно от управлявалата в тоталитарната система партия…. Това може да сътвори само партия, която вижда в бъдещето и работи за него… Не е вярно, че в България е имало силна опозиция… срещу режима, в резултат на което той е свален от власт … Беше съзнателен и доброволен избор на партията в името на друго… съвсем модерно разбиране на социализма.“

За съжаление, както трябваше и да се очаква, целта на „перестройчиците“ от 1989 г. (волна или неволна) беше не оздравяване на социализма, а неговото унищожение и реставрация на капитализъм, дори от най-див вид.

8. Кой създаде дясната опозиция и пагубната политическа конфронтация у нас?

Признанието от стр. 22 е, че: „Правителството на социалиста Андрей Луканов беше това, което осигури ресурс за съществуване и дейност на новосъздадената българска опозиция.“

Явно, бутилката със злия дух на конфронтацията бе отпушена от Луканов и „перестроечния елит“ на БКП, които не успяха (а може би не се и стремяха) да предвидят какво ще се случи след това. Социализмът не е за предатели и за хора без дарбата да виждат ходове напред в бъдещето. Той не е и хоби, от което можеш да се откажеш, когато ти омръзне или когато претърпиш неуспех. Социализмът е кауза на непримиримите.

9. Ще изчезне ли експлоатацията при капитализма с появата на безлюдните технологии?

Фундаментален въпрос! На стр. 11 от книгата С. Станишев ни предлага своите разсъждения за съвременния капитализъм и за отражението на научно-техническия прогрес и на информационните технологии върху експлоатацията. Той казва: „Според Маркс (по негово време), за да имаме производство… задължително следва да съединим труда с капитала… Само че днес има капиталисти, които не наемат работници и капитал, който не се съединява с труда… Ето в този смисъл се разпада модерността… ръка за ръка с упадъка на нравите, морала… един глобален разпад, заплашващ да унищожи най-голямото постижение на модерността, а именно капитализма.”

Това обвързване на техническия прогрес с модерността и нейното най-голямо постижение капитализмът (!) е трудно да бъде възприето. И то, защото социализмът не е против техническия напредък. Напротив, той се бори за технически прогрес в полза на обществото, а не в полза на печалбата.

Нека само помислим до какви абсурди може да доведе техническият прогрес в екстремния случай, когато се използва само за постигане на максимална печалба. Да си представим теоретичната абстракция „капитализъм без експлоатация“, с напълно безлюдни производства. В този случай, от една страна, разходите на капиталиста за производство се свеждат до минимум, а нормата му на печалба до абсолютен максимум. От друга страна, обаче, обществото се трансформира в маса от излишни хора, без работа и препитание. Какво ще стане с тях тогава? Капитализмът не се отличава с особена социална чувствителност и вероятният отговор на едрия собственик ще бъде: „Това не е мой проблем. Плащам си данъците, а за човешкия отпадък си има държава, която е длъжна да го събира в социалните си мрежи и да се грижи за него.“ Потресаваща логика! Естествено, казаното тук е само крайна хипотеза, която едва ли ще се случи точно така, но в който и вариант да се прояви, тя ще бъде кошмарна за обикновения човек.

А твърдението на С. Станишев (и на други идеолози на капитализма), че в епохата на „модерността“, когато капиталът вече няма да ползва наемен труд и неговият основен недостатък – експлоатацията, ще изчезне, меко казано, е неправилно. И то защото класическото схващане за експлоатацията като процес, който се извършва само в производството и само чрез непълно заплащане на наемния труд, е непълно.
Съвременното обобщено определение за експлоатацията гласи: експлоатация е сделка за неравностойна размяна на стойности, почиваща на икономическа принуда на основата на непреодолими нужди на единия от участващите в нея.Трите компонента на експлоатацията са: място, начин и обект на реализация, а необходимото и достатъчно условие за нейното осъществяване е наличието на възможност за икономическа принуда (монополно положение, задоволяване на екзистенциални нужди и пр.).

Следователно, експлоатация се извършва не само в производствените предприятия, не само над работническата класа и не само като недоплащане на наемния й труд. Тя може да се осъществява на различни места – в предприятията, на пазара, на финансовите борси; по различни начини – чрез присвояване на принадената стойност от труда, чрез повишаване на цените на стоките, чрез спекула в различни форми и над различни обекти – над единични личности, над отделни класи, над цялото общество, а в глобализирания си вариант дори над целия свят.

Резултат от експлоатацията е печалба за единия от участниците в сделката, която е равна на разликата от извършената неравностойна размяна. Този факт говори нещо много важно, че основният закон на капитализма за максимизиране на печалбата, който мотивира дейността на всеки негов икономически субект, автоматично води до максимализиране и на експлоатацията. Звучи стряскащо, но това е същността на капитализма.

Открай време на пазара се е осъществявала експлоатация чрез рекет над нуждите на купувачите, където при продажбата на необходимите им стоки от тях се изземва максимално възможната цена. Това означава, че при безлюдните производства, визирани от С. Станишев, в основни инструменти, място и обект за експлоатация се превръщат продажбата, пазарът и общество от купувачи, което този път е в ролята не на недоплатен производител на стоки, а като надплатил стойността им потребител.

В епохата на „модерността“, обаче, производствените предприятия и пазарът не изчерпват възможните места за проява на експлоатацията. Точно техническият прогрес в информационните технологии разкри нови, неподозирани възможности за нейното реализиране. Той създаде виртуалната икономика на казино-капитализма – компютъризираната световна мрежа от борси и банки, където ограбването е доведено до своя абсурд. Чрез хазартен трансфер на капитали и спекула с финансови инструменти в залите на световното казино от борси и банки се извършва глобална експлоатация на цялото човечество и светкавично се печелят огромни суми, без да се произвежда нищо. Естествено, великият Маркс не е бил съвременник на подобна икономическа перверзия, можел е само да я предполага, и затова не я е обхванал в гениалния си анализ. Но този факт за сетен път доказва, че не трябва само догматично да се позоваваме на класиците, защото светът еволюира. Длъжни сме креативно да ги доразвиваме и допълваме при появата на всеки нов икономически феномен.

Великата кауза на социализма е насочена точно срещу експлоатацията, независимо дали се нарича „модерна“ или не, независимо къде, как и над кого тя се осъществява.

10. Как ще бъде постигнато новото посткапиталистическо общество?

Разяснението от книгата на С. Станишев от стр. 11 е: „Ние, социалистите, сме убедени, че това, което по естествен път идва, за да смени… без насилие и революции… стария световен ред, се нарича социализъм.“ Отново хубави думи, предразполагащи към приятно очакване. За съжаление, нито капитализмът ще си отиде по естествен път, нито социализмът ще дойде от само себе си. Освен ако случайно не настъпи хипотетичното общество на изобилието и всеобщото благоденствие (което поне по екологични причини е невъзможно). Тогава разговорите за социализъм, за частна собственост и за социална справедливост ще станат абсолютно безпредметни. За съжаление, нашата бедна родина е на светлинни години от това утопично състояние.

Доказан факт е, че колкото по-бедно е едно общество, от толкова повече социализъм то се нуждае. От една страна, за да обедини ограничените си финансови възможности за реализиране на крупни икономически проекти, а от друга, за да осигури справедливо разпределение на недостатъчните си блага. И обратно: колкото по-богато е обществото, толкова по-малко актуален става за него въпросът за социализма и за социалната справедливост.

След 1989 г. България е икономически съсипана страна. Ето защо днес тя се нуждае от социализъм. Друг е въпросът дали неговото връщане днес е възможно или не. Но преди 50 години, при много по-трудни условия, въпреки грешките и деформациите, той се доказа като система и изведе България от нивото на селска страна до почетното 30-о място в световната ранглиста на развитите държави. Можем ли да си представим, ако не бяха допуснатите грешки и ако не съществуваха ненормалните международни отношения на Студената война, какви щяха да бъдат постиженията на социализма? Сравнението със сегашното ни състояние е отчайващо, въпреки че зад гърба ни стоят най-богатите страни на света. Въпросът е: „Защо е така?“.

11. Как ще стане отстраняването на капитализма?

На този въпрос от изключителна важност партийната „Програма 2008“ дава следното обяснение на стр. 80: „БСП е партия на социалистическия идеал, социална партия, посветила се на историческото преодоляване на капитализма като процес на неговото последователно ограничаване и обезсилване.“ От казаното следва, че социалдемократите визират за бъдещето общество някакъв посткапитализъм, който ще настъпи след „преодоляване“ чрез „ограничаване“ и „обезсилване“ на реално съществуващия капитализъм. Не се уточнява що е това „преодоляване“, кога, как и дали то въобще някога ще се случи и какви са механизмите за неговото ограничаване и обезсилване.

Намерението на БСП да преодолее капитализма чрез ограничаване и обезсилване безспорно заслужава адмирации, ако все пак то не е само идея за морално успокоение, а е реалистична цел, с вероятност да се осъществи. Минималните предпоставки за това са: БСП да е по-силната страна в противоборството с капитала, да е достатъчно дълго на власт, за да го обезсилва продължително време и да управлява без саботажа на коалиционни партньори. За съжаление и трите условия нямат реален шанс да се случат. Тъкмо обратното! Партията застарява, губи сили и биологически отмира. Намаляват и шансовете й да дойде самостоятелно на власт. Но и докато беше на власт, тя не само не обезсилваше, а тъкмо обратното – стимулираше капитализма. Куриозен пример в това отношение е въвеждането на 10% плосък данък върху печалбите, както и освобождаването от данъци на суперлуксозните стоки като частни яхти и самолети, което представлява откровена капитулация на БСП пред криминалния, сив бизнес. За какви нейни възможности за преодоляване и обезсилване на легалния капитализъм тогава може въобще да става дума?

Открит остава, обаче, изключително важният въпрос: какво ще стане, ако капитализмът откаже да бъде преодолян?! Защото тъкмо тогава той става неимоверно агресивен и опасен. Примерите за това са многобройни и най-трагичният от тях е печалната съдба на големия демократ и социалист Салвадор Алиенде, който през 1973 г., като президент на Чили, по законен, парламентарен път се опита да преодолее капитализма. За този си благороден опит той и хиляди чилийци заплатиха с живота си, а Чили задълго потъна в „демократичното“ безвремие на Пиночет.

12. Как ще бъде защитен социализмът от опитите за реставрация на капитализма?

На този симптоматичен въпрос на стр. 72 С. Станишев отговаря: „В демократичния социализъм няма въоръжена борба, насилие, репресии и „диктатура на пролетариата“. Много често като основно различие между социалисти и социалдемократи се изтъква отношението им към „въоръжената борба“ и „диктатурата на пролетариата“. Капитализмът се представя за олицетворение на миролюбието, а социалистите са обвинявани за привърженици на кръвопролитието и революциите. Това е напълно невярно, защото „въоръжената борба“ и „диктатурата на пролетариата“ не са цел на социалистите, а само средство. Социалистите предпочитат парламентарните, демократични средства и при определени обстоятелства могат дори да не прибегнат до въоръжена борба. Красноречив пример е безпрецедентното мирно предаване на властта и безкръвната реставрация на капитализма през 1989 г. Капитализмът е доказал, обаче, че е безпощадно агресивен и към най-скромните прояви на социализъм, особено ако се засегне частната му собственост. Блокадата, ембарговите ограничения и други задушаващите икономически санкции са само най-безобидното възмездие, което може да сполети „грешниците“, позволили си да посегнат на неговата „светая светих“. За тях капиталът въобще не се церемони с използването на военна сила. Как тогава да се отговори миролюбиво на въоръжената му агресия, каквито са напр. случаите на чуждестранна интервенция срещу Съветския съюз (1917-1921), Гражданската война в Испания (1936-1937), блокадата и агресията над Куба, на кървавата разправа с великия Алиенде, терорът на наемниците срещу Гватемала, Никарагуа, агресията над Виетнам, Ирак и другаде?

Странно е, че въпреки доказателствата на историята все още има достойни за съжаление наивници, които вярват в миролюбието на капитализма.

Задачата на социалистите и настоящата реалност

Отхвърлянето на капитализма е неизпълнима за БСП задача, но съхранението на идеята за социализма жива днес не е само възможна, но е и задължителна повеля, особено за партия, която претендира да е социалистическа. Защото споменът за социализма бавно гасне с отмирането на по-възрастното поколение, а представата за него в съзнанието на младите хора старателно се деформира от могъщата медийна машина за пране на мозъци. Обществеността ни за 20 години вече е с толкова увредено съзнание, че дори интелигентни хора не могат да осъзнаят, че прехвалените одежди на капитализма са само мит и че „Цар-капитал е гол“. Затова социалистите са обречени да повторят просветителския път на първопроходците около Димитър Благоев, за да отворят отново очите на обществото. Само себеотдайна, апостолска работа на истински социалистическа партия е в състояние да възстанови вярата в предимствата на социализма и да разкрие старателно замаскираните недостатъци на капитализма.

Защото за съхранението на капитализма днес работи милионна армия от добре платени наемници, която манипулира съзнанието на човечеството. Затова дори и най-очебийното събитие в момента – апокалиптичната финансово-икономическа криза, зачената в бастиона на пазарната икономика Съединените щати, която хвърли света в хаос и съсипа съществуването на милиарди човешки същества на планетата, днес се представя на обществеността едва ли не като естествено природно явление, за което мастити „учени“ правят дълбокомислени прогнози, подобни на метеорологични предсказания. Те препоръчват най-безцеремонно на човечеството търпеливо да изчака отминаването й, сякаш става дума не за престъпна криза, родена от алчността на капитала, а за неизбежно бедствие, като тропически ураган, което ще мине и замине от само себе си. Кой трябва да се противопостави на наукоподобните заблуди на тази гвардия от слуги на капитала, ако не идеализмът на левите интелектуалци?

Социалдемократите едва ли са готови на подобна себеотдайност. Те винаги са предпочитали уюта на приспособленчеството, вярната служба, себеустройването и безобидните козметични корекции на капитализма. Такава ли ще бъде вече и БСП занапред? Това не е веруюто на истинските социалисти. Най-фаталното нещо за една социалистическа партия е да сее социалдемократически заблуди сред своя електорат. Рано или късно те се връщат като бумеранг върху нея. За съжаление, досега БСП прави точно това. И ако по този начин трупа актив пред ПЕС и СИ, то престижът й сред родния електорат катастрофално пада. А тъкмо от него зависи най-вече нейното бъдеще. Сериозно се опасяваме се, че с подобно двулично поведение БСП ще изпадне в компанията на онези традиционни компартии от Западна Европа, които след продължително одесняване залиняха и изчезнаха от политическата сцена. Знае ли някой например къде са днес славните италиански социалисти от PSI, героите на антифашистката съпротива, които преди десетилетия печелеха избори и съставяха правителствата на Италия? Същата тази горда партия днес обслужва Берлускони с доверие на избирателите под 1%!

И точно „Защото сме социалисти“, а не социалдемократи, ние, марксистите в БСП, се усещаме измамени и ограбени от извършената „перестройка“, чувстваме се неуютно в собствения си политически дом. Уморихме се да водим нескончаеми идейни спорове, да членуваме в двойна партия, да ни използват само като електорална машина и да бъдем обвинявани, че желаем разцепление на партията. Живеем с непрекъснатата надежда, че най-после ще се появи някой свят социалист, който „ще прогони търговците от храма“ и ще върне БСП към идеологическите й извори.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук