АБСУРДНИЯТ СВЯТ РАЖДА ИЗКУСТВОТО НА АБСУРДА

0
261


Една от книгите, които през 2009 г. наистина предлагат нещо ново на културната публика, е представителният том с пиеси на румънския автор Матей Вишниек “Мансарда в Париж с изглед към смъртта” (463 стр.) на издателство “Факел експрес”. Тя неслучайно получава финансовата подкрепа на Румънския културен институт, тъй като представя един малко или изобщо непознат на българските читатели автор, нареждан от европейската критика сред достойните следовници на Йонеско и Чоран. От първия той взема модела на театрален изказ, а от втория – плодотворния скептицизъм, който дори когато достига до черногледство и отчаяние не губи евристичността си на оръдие за постигане истината зад видимостта и за благородна провокация на човешката съвест пред лицето на абсурдността на съществуването.

Абсурдът е част от живота на обществото, впримчено в бюрокрация и насилие, парвенющина и ксенофобия, социална и религиозна и културна нетолерантност, често проявяваща се и като човешка нетърпимост към Другостта на равнището на масовото съзнание и личното негативно отношение към инакомислещите или просто различните. Особено ярко изразена е абсурдността на битието при екстремални исторически ситуации. А тоталитаризмът е негова естествена питателна почва, позволяваща да избуят щедро недъзите на общественото битие и удобния конформизъм на отказа от гражданското общество, водещ до раздвоеност на личността в социален и интимен план и до разкъсване връзките с обкръжаващите, дори когато не са мислени в екзистенциален план като врагове или поне пречка на собствената индивидуалност.

Абсурдисткото изкуство е реакция на изкуството (и на човешкото мислене изобщо) там, където са нарушени механизмите на социалния диалог. Съответно, комуникативността като непременно условие за съществуването на човека като субект, а не обект на културата, става жертва на цензурата и нерядко – на автоцензурата. Тогава единственото условие на твореца да оцелее, е да избере Езоповия език… или да се ориентира към претенциозните естетически конструкции, превръщащи социалния абсурд в мирогледно отношение.

Такъв е и подходът на румънския писател Матей Вишниек, емигрант от 1987 г. във Франция, получил световна известност като френскоезичен автор. Още от началото на творческия си път младият поет и драматург се сблъсква фронтално с режима на Чаушеску, който не позволява на нито една от близо 40-те написани и останали в чекмеджето пиеси, един сценарий и роман да видят бял свят. Единствено поезията му се преборва със свирепата културна подозрителност. Дебютира като автор през 1982 г. с поетичен сборник, който е добре приет от публиката и критиката, а през 1984 г. дори получава наградата на Съюза на румънските писатели за книгата със стихове “Мъдрецът по време на чай”.

Но философът Вишниек не е готов да се откаже от възможността да говори публично за вълнуващите го проблеми. Както признава, чувства се “ужасно изморен от тази битка… Бях изцяло обзет от проблемите на взаимоотношенията между индивида и властта, на манипулацията, на социалната машина, която унищожава, премазва…Това бяха сюжетите, които единствено ме интересуваха, тъй като исках на всяка цена чрез литературата да разруша тоталитарната машина.” И избира емиграцията, където работи като журналист в румънските секции на Би Би Си и Франс Интернационал, паралелно подготвяйки се към една смела крачка – да започне да пише на френски, правейки “по-конвертируеми” творбите си. Първият, при това успешен опит, е пиесата “Търговецът на време”, създадена през 1992 г. и издържана в стилистиката на Йонеску и Бекет. Понеже голямата тема за абсурдите в историята на ХХ в. намира най-адекватното въплъщение в литературата на абсурда.

Използвайки един чужд език, отказвайки се от родния като сетиво и най-добър материал за пишещия човек, той приема предизвикателството на фрагментарността и пряката въздействена сила, типични за кинематографичния език. Вместо изразителността на определенията, метафоричността, пространствените обяснения и описания, характерни за реалистичното представяне на действителността и чувствата, той се учи да говори най-пестеливо, борейки се едновременно с грешките в недобре усвоената – според признанията му даже слабо усвоена чужда лексика, но и с навика да черпи от богатството на родната реч. Именно отказът от творчество на румънски език, който го е карал да се чувства като богаташ, му внушава максимална самокритичност и удвоява усилията му да не се откаже от литературната стойност заради цената на граждански споделеното. Тъй като за него тя е основното в писателския труд.

На помощ му идва стремежът към превръщане на езиковата пестеливост в естетически принцип. “Нямах право на грешка, бях длъжен незабавно да постигна желаното въздействие” – изповядва М. Вишниек. И сякаш се учи отново да пише. Радостното е, че критиката припознава и оценява високо направеното от него. Както остроумно пише Жил Лосроа, става дума за уникално явление на “езиков вампиризъм“ като инструмент чрез есенциалността на думите и простите, не, съзнателно опростените езикови конструкти образа да се постигне реалност, пораждаща вампиризма на антихумаността в реалния свят: “Новосиромах” на приемния си език, Вишниек създава проза от премерени думи, обединени в къси фрази с изчистен синтаксис, без специално търсени ефекти. Стилистичните фигури са малобройни, сравненията редки… метафорите – почти отсъстващи. Може би защото творбите му сами по себе си са метафорични?”

Абсурдитският белетристичен стил е сякаш създаден за предпочитаната от Матей Вишниек драматургичен текст, определян от самия автор като текстови архитектурни елементи за модулен театър, понеже отделните театрални сцени или фрагменти отричат органичната хармоничност в структурата на класическия театър, залагайки на ефекта на шока върху зрителя. И това е неговата реакция на несъгласие с убиване способността за критическо мислене в “пералнята на мозъци” като универсална метафора (”Разчленен театър, или Човекът-кошче за боклук”) или с властта на бюрокрацията, независимо дали става дума за тоталитарни структури или за европейски практики, представени гротесково във фигурата на “НАЧАЛНИКА на отдел “безотечественици”, визиращ френската ксенофобия (“Мансарда в Париж с изглед към смъртта”).

В съвременния свят често прогресът се оказва лъже-прогрес (“Думата прогрес в устата на майка ми звучи ужасно фалшиво”), клоуните са трагично-тъжни и придобиват лице едва на прага на раздялата със земния живот (“Търси се клоун”), а слепецът с телескоп иска да наблюдава небето („Мансарда в Париж с изглед към смъртта“). Дори изгревът може да бъде абортиран, щом слънцето отказва за огрее земята (”Папараци, или хроника на един абортиран изгрев”), без това да направи хората и нравите по-добри. Абсурдистките обрати на театралните схеми на М. Вишниек, чиито пиеси са преведени и представени на десетки езици в повече от тридесет страни, позволяват на зрителя, респективно читателя на драматургичните му творби да почерпи мъдрост от привидно обхванатия в плен на деменциото крупен румънски мислител Чоран или да преживее приемствеността с Бекет, да се замисли над конфликта на поколенията или съдбата на емигрантите, да тъгува с тъгата на “малкия човек”, усещащ се обречен в един свят, чиято абсурдност го потиска да такава степен, че блокира практическата му енергия и и дори умението да мисли.

Но сам той започва да разбира интуитивно, че конструктът сам по себе си се изчерпва. И започва да пълни творбите си с напълно реалистични елементи. А това е безспорен знак за мен, че театърът на абсурда изживява последните си часове или години, а след постмодернизма следва триумфалното завръщане на реалистичния театър и реалистичното изкуство изобщо. Защото човечеството винаги е имало и ще има нужда не само от притчи и естетически провокации, а от откровен диалог автор-реципиент. А точно към такъв предизвикват разсъжденията на Новия съсед от пиесата, написана по повод ужасите на войната и омразата между довчерашни съседи на Балканите, макар да са повече от ясни и алюзиите и дори прякото заклеймяване на фашистката лудост. Всъщност във века на разгарящите се локални конфликти и всевъзможни фундаментализми, напълно резонно прозвучава гласът на майката, която обявява: “В тази страна най-щастливата майка е тази, която знае къде точно са погребани децата й. Най-щастливата майка е МАЙКАТА, която се грижи за гроба на своя син и е сигурно, че този гроб е именно неговият, а не някакъв гроб, взет назаем.” (Думата прогрес в устата на майка ми звучи ужасно фалшиво). Или гроб, бих добавила, който е предмет на поредното търгашество с човешките чест, съвест и нормалност.

Всеки “изъм” е условна рамка, която, когато се абсолютизира като метод, става прекалена. Тогава истинският талант сам търси алтернативи. И постига своята същност и физиономия, същевременно усвоявайки богатството на добрите плуралистични европейски културни традиции. Необикновено силни например са словата, посветени на изобличително-негативните характеристики на Румъния – а и на всяка балканска страна, а страниците, посветени на тази изпълнена с гняв и болка проза, имат характер на висока философска проза: “…страна “без пророци и историческа воля”, “периферия на духа”, страна, захранвана до преяждане със “суеверия и скептицизъм”… “подземие на цивилизацията”…“примирена страна”, “страна на посредствеността”…”без първичен динамизъм”… Що се отнася до румънците, тях ги наричате “народ, пристигнал със закъснение на историческата сцена”, народ “компрометиран от предпазливостта си”, народ “в състояние на постоянен траур”, народ, “който не вярва в ефективността на индивидуалното действие и сила”, народ, “който носи веригите си по правилен начин”…” (“Мансарда в Париж с изглед към смъртта”).

В стила на добрата Брехтова традиция пък са издържани епизодите от същата пиеса, посветени на онзи Е. Чоран, който Вишниек с право може да нарече “моя Чоран” и разкриващи неговото лично изстрадано отношение към именития му сънародник, но и към Франция, демократичната френска култура или етно-културните търсения на Мирча Елиаде, преосмислени в контекста на живота на безотечественика-космополит, останал си обаче свързан с румънската земя и с особения, източноевропейски поглед към съдбата на Европа.

Затова не мога да не поздравя отличните преводачи Огнян Стамболиев и Иван Радев, които са осъществили един елегантен и прецизен превод на сложната, концептуална драматургия на Матей Вишниек, трасирайки пътя към реципиентите. Доказвайки, че преводът е онзи нерушим мост на идеите, който свързва хора и култури.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук