ДЖОРДЖО ДЕ КИРИКО Е ПОЕТ, КОЙТО РИСУВА КАРТИНИ В СТИХОВЕ…

0
265


Кирико е поет, който се изразява чрез картините си, като приспособява истинското италианско изкуство към лъжливото правдоподобие.

Неговите открития са откритията на истински поет. Аз мисля, че той само ще изгуби, ако продължи да търси в живописта. Неговото място е по-скоро в поезията.

Като четете тези бележки, моля ви, не смесвайте живописта, създавана от поетите, с литературните „животоописания” – това бедствие, което няма ни най-малко отношение към казаното от мен сега.
Пикасо е художник, който рисува поеми. Кирико е поет, който рисува картини в стихове..

Снизходителността на четящата публика към поезията може да се обясни с факта, че поезията задълго е била считана за синоним на измислицата.

От Бодлер насам стиховете станаха подозрителни. И недоверието на публиката започна да расте, след като тя разбра, че зад безобидната външност на тази измислица се крие суровата истина.

Погледнат отгоре, човекът, падащ от прозореца, става все по-малък, докато накрая не се превърне в кукла, проснала се на земята.

Човекът, потеглил към далечината, сякаш пада в забавен каданс, но не се разбива, а се пръсва като облак в небето.
Всъщност всички перспективи при Кирико са падания.

Картината на катастрофата, която ни се случва да видим по пътя, ни поразява силно – застинала скорост, безмълвен вик (а не безмълвие след вик!). Жертвите винаги замират в нелепи пози, но на нас не ни е до смях. В картините на Кирико е уловен тъкмо такъв преходен момент от едно състояние в друго. Странно натрупване на причудливо избрани предмети, което не предизвиква смях.

Душата разпознава безпогрешно онова, което очите не виждат – те са безжизнени тела, покрити с крайпътен прах…

Истинският реализъм е в това да покажеш необикновени предмети, които да ни попречат да видим привичката, скриваща ги като калъф. Така и нашето време изгубва формата си – ние вече не го чуваме.

Понякога се случва да чуеш още сънен как разсилният го изкрещява в коридора на хотела, или как го произнася касиерката в банката, или ученици по време на забава – изведнъж калъфът пада и внезапно пред нас се открива това име, отстранено, странно, затворено, сякаш напълно непознато.

Ако случайно видиш в някоя антикварна витрина кресло в стил „Луи XIV“, веднага ще го забележиш и ще си кажеш: ”Я, това е Луи XIV!”. А ако си в някоя гостна, просто няма да му обърнеш внимание…

Кирико показва реалността в неочаквани ракурси. Той е иреален реалист. Удивителната среда, в която поставя своите предмети – независимо дали това са: сграда, часовник, яйце, гумена ръкавица, гипсова глава – ни кара да ги приемаме като паднали направо от небето, като някакви астронавти…

При Кирико има много слепци, но не и глухи. Глухите са по-мрачни хора от слепите. Но глухите са комични персонажи, докато слепите са обикновено трагични.

Живеем в свят, в който всяко нещо трябва да има своето обяснение, където всички са подсъдни, където бездарната тайна полиция безцеремонно слухти сред хорските тайни. При Джорджо де Кирико стените, аркадите, сенките, конните статуи, плодовете – всичко е подозрително. И аз си представям как полицията нахлува в някоя негова картина, като в стаята на поет. И той не може само да мълчи и да подложи врата си. Да, и в моята стая всичко е вещ и всичко е улика…

Кирико много прилича на Жан Расин. Те двамата много държат на единството на мястото и на времето. Бих казал още и на „единството на ясността” и на „единството на смъртта.”

Ако драматургът е купувал рецепти от вещицата и отровителката Вуазен, то и художникът е вземал своите символи и амулети от някоя италианска магьосница: всички тези плодове, зеленчуци, гипсови маски, ръкавици, манекени, емблеми, които той пуска в ход, за да се прослави…

Колко много разсеяни художници, попаднали в плен на илюзорната перспектива, са останали в нея, без да могат да се върнат.

Медичите от Флоренция са имали свои астрономи, алхимици и майстори на перспективата.

Във Флоренция и днес се откриват скелети в някои полуразрушени стени, които някога са били изрисувани.

В театралните градове на театрална Италия няма никакви театри, освен опери, но в тях вече никой не влиза. Спектаклите там се разиграват направо на улицата. И ето: Де Кирико, типичен италиански комедиант, принуден да отстъпи сцената за изкуството на Белкантото, е пренесъл своята игра тук, в Париж, върху картини, непонятни за нас като египетски йероглифи, тъй както гангстерите пренасят в Америка Италия на Макиавели, на Ренесанса, ризниците, кръвта, насилието, отровата, подвизите и авантюрите, коварствата…

Всъщност Кирико е доста простодушен. Той просто иска да се харесва. А поиска ли да плаши – успява и в това. Трябваше да го видите как след спектакъл на „Руските балети”, опиянен от успеха си като сценограф, се кланяше, кланяше доземи на сцената…

Личността на Де Кирико, неговият размах. Конската му глава, лицето, подобно на гипсова маска, със златните зъби, мрачния глас. Де Кирико в плът. Де Кирико в цветове. До неговата мащабност бледнее всичко, дори и онова, което го превъзхожда по майсторство, по страст, по цялостност, значимост, смелост.

Към новия маниер на този художник, така възмутил неговите привърженици. Именно към тази мащабност не могат да се приложат мерките на добрия вкус. Тази мащабност ни изумява, тревожи ни, открива ни друг свят, в който няма нито говора, нито очарованието на неговите първи картини…

Прието е за реалисти да се считат маниаците, чиито картини днес са забравени в музеите. Защото всеки музей е морга. Вълнение можеш да изпиташ само ако видиш нов човек или приятел. Красивата картина, все пак, е останка от един убит, мъртъв живот. Единственото, което придава сила на музеите, потънали в прах, са редките, самобитните произведения.

Някои се лъжат, че шедьоврите са просто нещо!
Картините на Никола Пусен, Коро, Енгр, Клод повдигат духа. Недоумяващ по какъв начин са се промъкнали тук тези лицемери. Без съмнение, те мамят със своята повърхностна близост с реалността, точно както писателят Раймон Радиге лъжеше публиката, че е гений…

Когато в Люксембургският музей се нагледаш на Огюст Реноар и Клод Мане, сред всичките останали, еднакво посредствени картини, ще можеш без отвращение да гледаш само онези, които са нарисувани по- добре, например, „Професор Х. оперира сред студенти”. Картините, които някога си считал за добри, сега ще ти се виждат направо смешни…

Кирико работи доста прецизно. Усвоил техниката на съновиденията, както и техниката на „премерената фантасмагоричност”, той поддържа естествено и плавно фикцията. Подобно на художниците от ранното средновековие, които изобразяват чудеса, той най-старателно пренася върху платното реалността на своето изображение. И вместо тяхната религиозна вяра, той влага в картините си своята искреност и почтеност.

Преведе от френски Огнян Стамболиев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук