Петър Доневски е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанско. Завършил е Висшия селскостопански институт – София. Дълги години е ръководител на ТКЗС в родното си село, зам.- председател на АПК „Скът“ и зам.- кмет на Бяла Слатина.
Автор е на белетристичните книги „Скът“ (2000), „Дива кръв“ (2002), „Лудо време“ (2003), „Залези в равнината“ (2005). Под печат е новата му книга „Удавени очи“. Член е на Съюза на българските писатели.
През пролетната ваканция на децата бях решил да отида до село Търнак. От града, в който живеех, селото оставаше на изток, по червенобрежкото шосе, в малка низина, в която бавно, през много криволи и върби се влачеше Гостилска река. Живеех в града, но все не можех да забравя селото с моето училище, с тихите улици, с гората и ливадите, с песните на ненаплашените птици. Не съм забравил детските си лудории, когато се гмуркахме за риба и раци в гладните води на селския язовир, калните му брегове, тополите, чиито клони шумоляха при първия полъх на пролетен вятър и есенния листопад, който покриваше горските поляни и глогиняци…
Гледах разписанието на автобусите, когато някой застана зад мене.
– За село ли си и ти? – питаше ме жена, която държеше чувал със сноп лозички, явно щеше да ги засажда тая пролет някъде. Кимнах й леко, а тя продължи: – Да идем, да идем… Ама-а-а… дали ще заварим нещичко? И аз… Цяла зима не съм стъпвала… Не знам… Кражби… кражби… И църковната камбана откраднаха есента. Безбожна работа. – Закима с отчаяние жената. – Ама-а-а… с тия малки пенсии… Закъде по-напред? – продължи да ми разказва тя с кротък глас. Явно чакала е такъв като мене, за да сподели неволята си. Говореше бавно, повтаряше някой неща, като искаше да я разбера по-добре, а когато погледите ни се срещнаха, от влажните й очи лъхаше вълнение и обида за кротката й душа, която се беше разбунила и разбунтувала. Слушах, кимах с глава, усещах, че лицето ми гореше от гняв. Мълчах и се питах… Къде, къде е сега, къде остана онова весело и миловидно уважение между хората? Къде се изгуби безкрайната селска доброта и свидната им обич към земята? И в градовете не стана по-добре. Предприятията – приватизирани, разграбени, унищожени… Хората останаха без препитание, срещаха дните си неспокойни, загрижени, погледите им горяха от тревога, недоверие и ненавист… И безработицата принуди младите да тръгнат по чуждия свят – Кипър, Гърция, Италия, Испания… Това бяха техните пътища, там търсеха своя късмет.
Тъжен стана селският пейзаж. Селата станаха пусти, мълчаливи, на много селски врати увиснаха катинари. Женицата продължаваше да ми разказва, аз мълчах, пъшках, защото всичко знаех далеч по-добре от нея. Лятото прекарах на село и виждах колко тъжни са селските вечери. Дворовете тънеха в пустош, глухота и буренаци, над равнината падаше тежък и скръбен вечерен мрак. От оскъдната лунна светлина варосаните бели къщи потъваха в мрачни сенки и само пред кметството мъждукаха по няколко електрически крушки, натрупани с паяжина и пепеляк.
И аз изпитвах трудностите като другите, и на мене не ми беше лесно. Продадох личната си лека кола, не ми стигнаха парите за застраховка, данъци и винетки. Пътувах с автобусите, по-икономично. Пристигам на автогарата, сядам на пейката и чакам по разписанието и… с тоя, с оня… приказки. Като с тая жена. Познавах шефа на автогарата… Той ми разказваше за новините из града. Но… Днес се позасмя и ми посочи човека, който седеше на първата пейка към входа на перона на автогарата, близо до мястото, където гарираха рейсовете.
– Бай Ганчо… бай Ганчо… директора, бе… – подвикна ми той, като се чудеше на недоумението ми. – Нали го знаеш? Стар поборник на школото едно време. Сега е малко склерозирал… ама-а-а… Нали и ние вървим нататък.
Неволно вдигнах ръка и свалих каскета си. Дали от уважение, с което някога почитахме учителите си, или от нещо друго, не разбрах, но погледа ми се прикова към мълчаливото едро старче с бледо, покрито с дълбоки бръчки лице. Големите очи, скрити в хлътнали очни ямки, потънали под оръфани бели вежди, и костеливите ръце, стиснали омачканото сиво бомбе, ме учудиха, но белегът под брадичката прогони съмнението ми. Боже мой… Ганчев… Директорът… Той беше… Учителят по математика. Помня, че когато изнасяше уроците си, говореше високо, натискаше тебешира, пишеше дебело, фигурите чертаеше само с ръка и поучаваше децата, че без наука в живота не ще направят нито крачка напред. Сега го гледах и не вярвах… Знаех, че беше надхвърлил 80-те, но пак изглеждаше добре за годините си, с дънков панталон, обувки и риза не по неговите размери, явно носени от друг човек. Особняк си беше. И сега очите му гледаха строго, но по всичко друго личеше, че е с добра душа.
Беше топло, меко време. Духаше пролетен, влажен вятър, голите клони на тополите по калните брегове на реката, вдигнати като ръце, сякаш махаха на някого за сбогом. След малко от запад асфалтът се покри с бяла пушилка, замириса на бензин. Задаващият се автобус приближи бавно, зави вдясно от пътя и като се завъртя по автогаровия площад, спря пред пейката, където седеше старецът. Шофьорът отвори вратите, покани пътниците да слизат внимателно и не видя как старецът се вмъкна в рейса, вглеждайки се в хората.
– Ганчо чакам, Ганчо… – говореше на две жени той. – Нашия Ганчо… Тия дни трябваше да си дойде. – Каза и на още две момчета, но и те не му обърнаха внимание.
– Ти-и-и… Какво чакаш? – завъртя му с глава шофьорът. – Хайде, няма ли да слизаш?
– Аз ли? – смутолеви човечецът. – Ще сляза, ще сляза… Ама-а-а… Внука си чакам. Ганчо… Тия дни… Трябваше тая седмица да си дойде.
– Да си дойде ли? Откъде да си дойде?
– От Кипър, от Кипър… там е на работа. Със снахата са там. Трета година, ама-а-а… събрал е парици… и ще си дойде вече.
– От Кипър ли? – заклати глава шофьорът и го изгледа, докато отиде до пейката, седна и извади баничката, за да си я дояде. Не му се обадих. И моят автобус пристигна, и аз пътувах за село.
След няколко дни пак пристигнах на автогарата. Старият учител седеше на същата пейка. Пак беше замислен. Погледът му се рееше към небето, където високо летяха гълъби. После ятото се снижи над близките тополаци и тихият плясък на крилата им се изгуби зад сивите покриви на градските къщи. Стоях мълчалив и си мислех… Това ли беше той? Някогашният директор… Оня едър мъж, красив, енергичен, с бяло лице и буйна къдрава коса, за когото училището и децата бяха всичко. Най-обичаше да води децата в гората, из криволите на Скът и ливадите… Беряха полски цветя, кичеха със зеленина цялото училище. Не усетих кога се беше преместил към моята пейка и като ме погледна със сухите си очи, се засмя.
– Аха-а-а… Веско, Веско… – и радостно вдигна редките си вежди, като стискаше моята десница, в която потъваше кокалестата му ръка. – Ти ли си бе, мойто момче? – и лицето му грейна в тъжна усмивка. Прегърнахме се, тупах го по рамото, като да го успокоя, но изостреният ми слух усети ритъма на умореното му сърце. – Ей-й-й… боже-е-е… пораснал си – продължаваше той, но аз усетих, че заплака.
– Ха сега-а-а… ха сега… Г-н Ганчев… Я-я-я… се виж какъв юнак си… На тия години-и-и… Даже момче си ти… Момче и половина. Горе главата, не се предавай… Така де…
– Аха-а-а… аха-а-а, Веско, Веско… Знам си аз какво съм момче – и извърна поглед към мене, та добре виждах блуждаещите му очи, в ъгъла на които се белееха старческите му пердета. А иначе и краката, и гърбът, и ръцете бяха още съразмерни и го издаваха, че навремето тоя човек е бил строен, енергичен и млад.
– Хубаво момче беше ти, Веско, хубаво… Добре работеше в кооперативното стопанство. И добре направи, та се премести в града. Ама ние, ама ние… Кой е вярвал, че идват тия времена?
– А-а-а… и в града, и в селото… Безработицата е все една. Навсякъде е същото.
– А-а-а… не е така… Ти знаеш ли какво се случи на село, след като дойде демокрацията? Не може да не знаеш… – и благият му поглед стана зъл, яростен и див. – Всичко се разби и ограби. Стопански дворове, ферми, машини… полето запустя. А за училището… – и старецът още по-позеленя от яд. -Обезлюдиха се селата, немотията прогони младите по чужбина и селата останаха без деца. За учебната година сега събират децата от по няколко села в едно… Возят ги в рейсове, правят смесени паралелки, съкращават учители. Трудни, трудни времена дойдоха за училищата. Ама-а-а… дано пък младите да имат късмет. Да му намерят колая… до късмета е…
– Късмет ли? Късмет? Къде да го намерят тоя късмет? По чужбина? Там ли? Ти познаваш ли моите внуци… Завършиха математика, ама няма работа за тях и се пръснаха по чужбина. Митко е с корабите, обаждал се е есенес от Карибите. Данчо е по Испания, Ганчо… ех, Ганчо, моето име е в Кипър. Отидоха със снахата и вече са трета година. Работят картофи на някакъв англичанин. От внуците си чаках отмяната. Изучиха се…
– Твоите ли внуци?
– Да бе, да. Внуците ми – и някаква нова сила тласна старецът да продължи. – Внуците ми, ти ги знаеш… Някога след училище стояха все по стопанския двор, около машините. Викам на баща им, приберете ги бе хора, с тия машини ще стане някоя беля… А той ми се усмихва – Нека, нека отрано да свикват на труд. Та Ганчо чакам – развесели се още повече човечецът. – Щял да се върне тия дни. Казаха ми търнавчани, виждали го зимъска. Бил вече събрал парици и щял да си дойде. Добре е, викам си. Да се прибере. – Старецът замълча малко обидено, но се съвзе, намери сили, за да се усмихне пак.
– Хубаво момче беше ти, млад специалист, ама се разбирахме… Кога с пари, кога с майстори и материали стопанството помагаше на училището, на детската градина, на пенсионерите… Ама иди сега виж… Покриви, мазилки, улуци… падат, падат пред очите на учителите. Няма, няма пари за ремонти, няма за заплати… Няма, на нямане сме тръгнали.
Старецът стана, огледа пак залата като да потърси някого, но после насочи погледа си навън към шосето, по което пристигаше нов автобус, който влезе в гаровата площадка, завъртя се плавно по маркировката и спря в сектора на врачанските коли. От отворените врати слизаха умислени пътници, хора с безизразни лица, които побутваха стареца от една на друга страна, без да разберат, че тоя човек чакаше някого.
– Бих те помолил – казваше ми приближилият се до мене шеф на автогарата, – виждам, че добре се познавате, за даскала, де… Вече цял месец виси по перона… Кажи му… Ганчо вече не е между живите. Миналото лято се е разделил с жена си, есента получил инфаркт, починал само за десетина дена. В Кипър… там са го погребали. Много пари искали за превоза на трупа, ама-а-а кой, кой да ги даде.
Стоях онемял. Усетих хлад по лицето си. Смразеният ми поглед плъзна по още оголените върхари на тополите, които, полюшвани от вятъра, махаха като с ръце на някого за сбогом. И гълъбите пак се вдигнаха в небето, завъртяха се над посивелите покриви на градските къщи и литнаха зад гората, където тихият плясък на крилата им се изгуби из зелените ниви на равнината.
По това време в парламента политиците пиеха шампанско за европейската интеграция на България и нейното светло бъдеще.
