Публикуваният материал е петнадесета глава от моята книга „Векът на Сталин. Втора книга”. Материалът не е съкратен и не е цензуриран.
Евгений Гиндев
Съвременният руски историк Михаил Иванович Труш открива в дневниците на бившия съветски посланик в Швеция А. М. Колонтай записки за частна беседа със Сталин през 1939 г. (Колонтай е „стара” болшевичка, революционерка и голяма съветска дипломатка, емоционално тясно свързана с България. Тя е дъщеря на един от видните руски военачалници, взели участие в Руско-турската освободителна война ген. Михаил Александрович Домантович.) В спокойна обстановка Сталин между другото казва: „В бъдеще много от делата на нашата партия и на нашия народ ще бъдат извратени и оплюти и в чужбина, и у нас. Ционизмът, който ще се стреми към световно господство, жестоко ще си отмъщава за нашите постижения и победи – той все още разглежда нашата страна като варварска и достойна да бъде само суровинен придатък. И моето име ще бъде оклеветено и оплюто. Ще ми припишат много злодеяния. Световният ционизъм ще се стреми с всички сили да унищожи нашия Съюз, за да не може Русия никога повече да се изправи на крака. Силата на СССР е в братството между нашите народи и затова основните усилия ще се насочат към подкопаването на тази дружба, за откъсване на покрайнините от Русия. По този въпрос ние не сме направили всичко възможно.
С особена сила ще надигне глава национализмът. Известно време той ще се прикрива под маската на интернационализъм и патриотизъм, но само за известно време. Ще възникнат национални групи вътре в нациите, ще се появят и конфликти. На преден план ще излязат вождове-пигмеи, предатели на своите нации.
Световното развитие ще тръгне по по-сложни пътища, много ускорено и с опасни завои. Изток ще се събуди и ще се взриви. Ще възникнат остри противоречия със Запада.
И въпреки всичко, както и да се развиват събитията, ще дойде време, когато погледите на новите поколения ще се обърнат към делата и победите на нашето социалистическо Отечество. Година след година ще се сменят поколенията и ще ни благодарят за всичко. Своето бъдеще те ще създават върху нашето минало.”
Тръпки побиват всеки, който чете това – Сталин сякаш е жив, сякаш е сред нас и коментира живота, който днес живеем. И неволно се натрапват всякакви мисли: или Сталин е велик, ненадминат пророк, или Колонтай си е фантазирала, или някой го е съчинил post factum (след това). Каквото и да е, но впечатлението е разтърсващо. А ето сега друго, напълно документирано мнение: „Целият живот и дейност на Й. В. Сталин е пример за израстване и развитие на държавник и политик. Развитието, разбира се, не е „линейно”, съдържа победи и поражения, периоди на велики прозрения и на трагични сривове, времена на неувереност в себе си и на прояви на изключителна воля, способна да формира хода на историята.
При примера със Сталин проличава ясно до какви тежки пропуски и колосални загуби може да доведат отслабването на контрола за изпълнение на задачите, самоуспокоението, упойването от властта, грешките в политическите решения. Наред с това биографията на Сталин е богата с решаване на огромни, изглеждащи нерешими задачи, включително и глобални световни проблеми.
Той беше син на своята жестока епоха и никой не е в състояние да отмени както епохата, така и Сталин, като един от нейните титани… Сталин трябва да се изучава така, както се изучават най-важните обществени и природни явления – трябва да се познават и неговите слабости, и неговото величие. Трябва да се познават за по-добро разбиране на съвременните ситуации и за изработване на правилни политически и държавни решения.
Колко съвременно, например, звучи в наши дни сталинското предупреждение: „Историята показва, че и най-силните и големи армии търпят поражение и загиват, когато се самозабравят, когато си въобразят, че са всесилни и подценят враговете си, когато заспиват върху лаврите си и допускат в критична минута противникът да ги изненада…”
Сталин като обществено-политически феномен не е „открит” нито от политиците, нито от сериозните учени… Сталин принадлежи към онези, изключително малко на брой държавници, които през своя живот са успели да издигнат страните си на принципно нова степен на историческо развитие, да ги преведат от една епоха в друга. По това се определя мястото на всеки държавник в историята. Подобни държавници се броят на пръстите на едната ръка… Много от това, което днес прави от Русия – Русия, е сталинска заслуга…
Главното в сталинския опит е способността за съзидание, умението да се добиват резултати, нужни на цялата страна и придаващи й ново качество в историческия процес.”
В нашето развратно, продажно и безсмислено време самият живот на Сталин е пример как трябва да постъпва един държавник.
„До Командващия ВВС на Червената армия маршала от авиацията др. Новиков
Заповядвам:
1. Веднага да се снеме от длъжност командир на авиационен полк Сталин В. Й. и да не се назначава на никакви командни длъжности без мое разпореждане.
2. На полка и на неговия бивш командир да се обяви, че полковник Сталин е снет от длъжността командир на полк заради пиянство и невъздържаност и за това, че той разлага и развращава полка.
3. Да се доложи за изпълнението на заповедта.
Народен комисар по отбраната
Й.Сталин
26.05.1943 г. “
Това е суров урок за сина на Сталин. Но той продължава да воюва и да се сражава като летец-изтребител. През март 1944 г. е назначен за командир на авиационна дивизия – отначало на 3-а изтребителна авиодивизия, след това – на 286-а изтребителна авиодивизия. Същата година дивизията на полковник Сталин три пъти е отбелязана в заповедите на Върховния главнокомандващ, а в победната 1945 г. – за участие в пробива на отбраната на немците около Берлин и за превземане на нацистката столица. Награден е с два ордена „Червеното знаме“, орден „Александър Невски”, орден „Суворов”, ІІ степен и с медалите: „За отбраната на Москва”, „За отбраната на Сталинград”, „За освобождаването на Варшава”, „За превземането на Берлин”, „За победата над Германия”.
Нека сега се опитаме да си представим децата на руските “перестройчици” и олигарси по бойните полета на Чечня, при миротворците в Югославия, в Абхазия и Южна Осетия и че са наградени с ордени и медали. Усещате ли разликата ?
Или, да кажем, децата на бившия български цар Симеон Сакс Кобург Гота, да заменят скъпите костюми от лондонското Сити с бойните униформи на българските бойци в Афганистан и Ирак !
И така нататък, и така нататък …
Когато отговаряш за съдбите на милиони хора, нямаш право да мислиш нито за себе си, нито за близките си. В противен случай не си държавник, а държавен бандит, плутократ.
Политиците имат задължението за своеобразен „кръвен” данък. Ако си решил да ставаш държавник, синът ти – в армията, дъщерята – на държавна служба. Никакъв бизнес, никаква търговия, никакви финанси. Кръвта и животът – в служба на държавата и обществото. Без изключения – това също е един е от заветите на Сталин.
„В късното съветско време самото устройство на нашето общество доведе до поява на обширен ръководен слой с раздвоено съзнание и с двойствено поведение. Когато системата се стабилизира и номенклатурата се разшири с включването на много хора от трудовия народ, тя придоби чертите на съсловие и елементи на каста. Но не успя да придобие аристократизма, който не позволява на тази каста долнопробни постъпки”.
Защо да се залъгваме, аристокрацията специално това го умееше и го умее в много голяма степен. В началото на 2007 г. английският принц Хари, бъдещ престолонаследник, след като завърши военното си образование, замина на служба в английския военен контингент в Афганистан. Може да е показно, както някои се мъчат да изкарат тази постъпка, но нека „показно” и сегашният руски (и български) „елит” последва този пример.
Всички са съгласни, че при Сталин нямаше показност – никога и при никакви условия той не използва своята огромна власт и световен авторитет за лични нужди, за лично облагодетелстване или за облагодетелстване на своето семейство под каквато и да било форма. И това е от заветите на Сталин !
Сталин беше изключително строг и взискателен към управленския корпус на страната или както сега го титулуват – към „елита”. Той му даваше всичко необходимо, но и сурово изискваше – нямаше недосегаеми. Ето за това съвременният „елит” го мрази и ненавижда. За това не го обичат и му отмъщават с различни клевети децата и внуците на онзи „елит”.
Сталин водеше високонравствен начин на живот, в същност – спартански. Той избягваше и презираше разкоша и се задоволяваше с малко, изисквайки същото и от заобикалящите го – как може да го обичат в днешното развратно, алчно, антихуманно и животинско време.
Само 40 минути след смъртта на Сталин, по личната заповед на Л.П.Берия, комендантът на правителствената вила Орлов, старши аташираният охранител Старостин, неговият помощник Туков и сътрудничката на обслужващия персонал Бутусова правят опис на личните вещи на Сталин. Описът е подписан от четиримата в 0 часа и 45 мин. на 6 март 1953 г. Описът съдържа :
„1. Бележник за записки в сива кожена подвързия.
2. Тефтер за записки, кожен, червен на цвят.
3. Лични записки и бележки, написани на отделни или откъснати листове. Всичко номерирани 67 (шейсет и седем) листа.
4. Обща тетрадка със записки с червена подвързия.
5. Лули за пушене – 5 броя. Към тях: 4 кутии, специални приспособления и тютюн.
В кабинета на другаря Сталин: книги, принадлежности за бюро, канцеларски принадлежности и сувенири, невключени в списъка.
Спалня и гардероб :
6. Кител, бял на цвят – 2 бр. (и на двата е закачена звезда „Герой на социалистическия труд”).
7. Кител сив, всекидневен – 2 бр.
8. Кител тъмнозелен – 2 бр.
9. Панталони – 10.
10. Долно бельо – поставено е в кутия №2.
В кутия №3 се намират 6 китела, 10 панталона, 4 шинела и 4 фуражки.
В кутия № 1 са поставени бележниците, тефтерите и личните записки.
Тоалетните принадлежности са поставени в кутия №4”.
По-късно друга официална комисия от първия секретар на Московския градски комитет на партията Иван Василевич Капитонов и от зам.-председателя на Комитета за държавна сигурност Лунев, описва отново личното имущество на починалия вожд.
Комисията установява:
● на работната маса на Сталин – спестовна книжка с 900 рубли;
● в гардероба в спалнята: тъмнокафяв костюм, униформа на генералисимус, кожени хромови ботуши, 2 ката бельо, 2 чифта чорапи.
Това е всичко !
Къде са личните документи на Сталин, не е известно. Не е известно и досега какво съдържат те. Разликата в дрехите и в бельото е разбираема – част от тях са използвани при погребението – но все пак подобни разминавания правят лошо впечатление. Та нали не се погребва бездомник, а най-голямата политическа личност на ХХ век.
Важното обаче е налице и пред всички – цялото „богатство” на Сталин.
Не е нужно да се описва какво е финансовото състояние на днешните руски държавници, достатъчно е да споменем Елцин, Черномирдин, Касянов, Греф, Лужков, редица други бивши и настоящи министри, почти всички губернатори, членовете на държавната Дума – бедняк до бедняка, с по един костюм и 2 чифта чорапи!!
По сведения на българските медии, в българския парламент върви състезание за най-скъпата вратовръзка. Средната цена е между $300 и $500. Министри и депутати са фотографирани на яхти на български криминално проявени богаташи.
Кметът на столицата на България, София, казва: „Вижте само с какви коли пътуват ръководителите на Българската социалистическа партия и „червените” депутати”, и за друго не питайте.”
Дойде време да си спомним и за Уинстън Чърчил. Големият реакционер и върл антикомунист произнася реч по английското радио по случай 80-ата годишнина от раждането на Й. Сталин: „Голямо щастие беше за Русия, че в годините на най-тежки изпитания страната оглави геният и непоколебим пълководец Сталин. Той беше най-голямата личност, импонираща на нашето променливо и жестоко време, през което премина целият му живот.
Сталин беше човек с необикновена енергия и желязна воля, рязък, жесток, безпощаден в беседите и дори аз, възпитан тук, в британския парламент, не можех да му се противопоставя. Преди всичко, Сталин имаше голямо чувство за хумор и сарказъм, способността точно да възприема и да изказва мисли. Статиите и речите си пишеше сам и неговите произведения винаги излъчваха исполинска сила. Тази сила беше толкова голяма, че Сталин изглеждаше неповторим сред държавниците от всички времена и народи.
Сталин ни направи извънредно голямо впечатление. Той притежаваше дълбока, ненадмината и лишена от всякаква паника осмислена мъдрост. Той беше майстор да намира изход в трудни моменти и от изглеждащи безизходни положения. Освен това, Сталин и в най-критичните моменти, и в моменти на тържествуване беше еднакво сдържан и не се поддаваше на илюзии. Той беше необикновено сложна личност. Той създаде и подчини огромна империя.
Неговото влияние върху хората беше изключително. Когато той влизаше в залата на Ялтенската конференция, ние всички, като по команда ставахме и, странно защо, заставахме мирно.
Той беше човекът, който унищожи своите врагове с ръцете на други свои врагове и застави дори нас, които наричаше империалисти, да воюваме с други империалисти.
Сталин беше най-великият, нямащ равен на себе си в света диктатор, който пое Русия с дървено рало и я остави с атомно оръжие.”
Характеристиката и признанията на Чърчил са точни и убедителни и трябва да им се вярва. Така говореха за Сталин всички големи политици на ХХ век. Основното, което отбелязваха беше, че Сталин е направил за Русия толкова, колкото не са направили преди него всичките нейни държавници, взети заедно – накара света да я уважава. Днешна Русия е пронизана от неговите идеи, за съжаление – окарикатурени и деформирани.
Сталин присъства днес в историческия избор на великата страна: Как да се съвземе днешна Русия? Как да се възстанови в нея силната, ефикасна и справедлива държавна власт? Как да се възроди централизираното управление? Как да се решат острите национални проблеми? Как Русия да си възвърне загубените геополитически и геостратегически позиции и своите приятели, поддръжници и съюзници? Как отново да се обедини обществото в стремежа му към велики нравствени ценности и идеали? Ето, това е съвременният Сталин, защото без неговия исторически опит, без неговия методологически опит, тези проблеми не могат да се решат. По неподражаем начин Сталин успя да използва и руския имперски опит, с неговите идеи за държавна самодостатъчност; и идеята за Третия Рим и панславизма – с идеята за Голямото пространство; и социалистическия геополитически проект – с идеята за световен социализъм; и религията – с нейните проповеди за човешка хармония и справедливост; и марксизма – с неговия оптимизъм и устременост към бъдеще без експлоататори и потисници. Тези съставляващи на сталинската методология – всяка поотделно и всички заедно, имат непреходно значение, актуални са и днес – именно днес, във времето на безотговорност, анархия и на господството на феодални велможи. Сурово беше неговото ръководство, но нямаше недосегаеми и привилегировани личности и слоеве. Свидетелства Н. К. Байбаков, във военните години народен комисар на нефтодобивната и нефтопреработващата промишленост: „В един от горещите юлски дни на 1942 година Сталин ме извика в Кремъл. Без да бърза, ми подаде ръка, погледна ме спокойно и без да повишава глас, ми каза:
– Другарю Байбаков, Хитлер се е устремил към Кавказ. Той заяви, че ако не завземе кавказкия петрол, ще загуби войната. Трябва да се направи всичко, за да не попадне нито една капка петрол в ръцете на немците.
И като едва-едва повиши глас добави:
– Имайте предвид, че ако оставите кавказкия петрол на немците, ние ще ви разстреляме.
И досега помня този спокоен, изискващ глас, приглушения тембър с кавказки акцент.
Сталин се поразходи около масата и след кратка пауза добави:
– Но ако вие унищожите петролните кладенци преждевременно и немците не ги завземат и ние после останем без гориво, пак ще ви разстреляме.
Аз мълчах, мислих, мислих и като набрах смелост, тихо казах:
– Вие не ми оставяте никакъв избор, другарю Сталин.
Сталин се спря до мен, бавно повдигна ръка с лулата и посочи челото ми.
– Изборът е тук, другарю Байбаков. Летете в Баку с другаря Будьони, мислете и решавайте на място.
С такива бащински напътствия бях назначен за представител на Държавния комитет по отбраната за унищожаване на петролните кладенци и на петролопреработващите предприятия в Кавказкия регион, а ако се наложи – и в Баку.
Тогава в главата ми нямаше и мисъл за обида или за някаква сталинска жестокост. Та ставаше дума за огромна военна отговорност и за тежката цена на възможни грешки. Военното време е сурово, как няма да отговаряш с главата си за възложената работа ?
С цитата не се призовава в „нова” Русия да се разстрелват некадърните и ояли се губернатори, министри, депутати и чиновници, но да се вкарват поне в затвора – трябва.
В концентриран вид геополитическите сталински възгледи са изразени на две места. На приема по случай 20-ата годишнина от Октомврийската революция (1937 г.) Сталин заявява:„Руските царе свършиха добра работа – създадоха огромна държава чак до Камчатка. Ние, болшевиките, получихме тази държава в наследство и я заздравихме като единна, неделима държава, но не в интересите на помешчиците и капиталистите, а в полза на всички народи, образуващи държавата. Ние извършихме това обединяване така, че всяка част от социалистическата държава, която би се отделила, не само ще нанесе загуби на общността, но няма да може да съществува самостоятелно и ще попадне под чужда зависимост.”
Осемнадесет години по-късно, на 28.01.1945 г., на прием за правителствените делегации от България и Югославия, Сталин ще добави: „Славянските народи не трябва да се окажат неподготвени, когато отново се опитат да ги нападнат, а това в бъдеще вероятно и даже сигурно ще стане. Старото славянофилство изразяваше стремежа на царска Русия да подчини другите славянски народи. Нашето славянофилство е съвършено друго – обединение на славянските народи като равни за обща защита на своето съществуване и бъдеще.”
Сталин е тук, сред нас и когато на дневен ред е възсъздаването на комунистическите партии на социалистическите страни и на Руската федерация. Идва времето, когато тези партии трябва да измият позорното петно от идеологическата си капитулация и от доброволната си трансформация в социалдемократически партии от най-лошия вид – партии на Социнтерна. Пътя за възраждане Сталин посочи още през 1927 г., на VІІ разширен пленум на Комунистическия интернационал. „Ако разгледаме историята на нашата партия от момента на нейното възникване като група на болшевиките и проследим нейният път чак до наши дни, ще се убедим без всякакво преувеличение, че тази история е история на борба между противоречия вътре в партията, история на разрешаване на тези противоречия и на тази база – на укрепване на партията. Това е нещо естествено. При развитието на партията, в хода на класовата борба на пролетариата, възникват принципни противоречия. Тяхното разрешаване става само чрез борба за едни или други принципи, за едни или други цели на борбата, за едни или други методи на борбата, водещи към целта. Може и трябва да се постигат компромиси с другояче мислещите в партията, но само по въпросите на текущата политика, по въпросите от чисто практически характер. Но ако тези въпроси са свързани с принципни разногласия, никакви компромиси, никаква “средна” линия няма да спаси положението, защото по принципни въпроси няма и не може да има “средна” линия. Или едни, или други принципи трябва да бъдат заложени в основата на дейността на партията. “Средната” линия “замърсява” главите на партийните членове, замъглява разногласията, води до прераждане и идейна смърт на партията.
Как живеят и се развиват днес западните социалдемократически партии? Има ли при тях вътрешни противоречия и принципни разногласия? Разкриват ли се и разрешават ли се тези противоречия пред очите на партийните членове? Не, такова нещо не се прави! Практиката на социалдемокрацията е да се скриват тези противоречия и техните конгреси се превръщат в маскарад на парадно благополучие.
Ние не можем така нито да живеем, нито да се развиваме. Политиката на “средната” принципна линия не е наша политика. Такъв път не е наш път… Преодоляването и разрешаването на вътрешнопартийните разногласия чрез борба е закон на развитието на нашата партия…
От вътрешнопартийните разногласия и противоречия не може да се избяга. В това отношение Енгелс е прав, когато казва, че дълго да се замазват вътрешнопартийните противоречия е невъзможно, че тези противоречия се разрешават само чрез борба…
Това не значи, че партията трябва да се превръща в дискусионен клуб. Точно обратното, пролетарската партия е и трябва да остане организиран боен отряд на пролетариата.”
Това и днес е верният път. Наистина, днешните комунисти-социалдемократи едва ли четат Сталин, но по необходимост ще дойдат нови хора, с други нагласи и с други убеждения, за които писаното от Сталин ще стане настолна книга. Това е неизбежно.
Особено е нужен сталинският опит за обединяването в немислим съюз на атеизма и религията за благото на социалистическото отечество. Битуващите измислици за богобореца Сталин са абсолютна лъжа. За да се постави точка по въпроса, ще цитира малко известен документ:
ИЗВАДКА ОТ ПРОТОКОЛ НА ЗАСЕДАНИЕ НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА ВКП(б) ОТ 11.11.1939 г.
● По въпросите на религията.
По въпросите на религията отношението към служителите на Руската православна църква и православните вярващи, ЦК постановява:
1. Занапред се признава за нецелесъобразна практиката на НКВД на СССР в частта й за арестите на служители на Руската православна църква и преследването на вярващите.
2. Указанието на другаря Улянов (Ленин) от 1 май 1919 г. под № 13666-2 „За борбата с поповете и религията”, адресирана до председателя на ВЧК другаря Дзержински, наред с всички съответстващи й инструкции на ВЧК-ОГПУ-НКВД и отнасящи се до преследване на служители на Руската православна църква и на православни вярващи – да се отмени.
3. НКВД да ревизира всички дела на арестувани и осъдени за църковна дейност. Да се освободят задържаните и да се намали наказанието на неосъдени с лишаване от свобода по указаните мотиви, ако тяхната дейност не е нанасяла вреда на съветската власт.
4. Въпросът за задържаните и лежащите в затворите вярващи от други конфесии ще бъде решаван от ЦК допълнително.
Секретар на ЦК: Й.Сталин
След възстановяване на патриаршеското достойнство на Руската православна църква на 8.09.1943 г. руските патриарси винаги са подчертавали, че Сталин е даден от Бога народен вожд. Големият учен-медик и богослов, политически затворник преди войната, архиепископ Лука (В.Ф.Войно-Яснецки), казваше: „Сталин спаси Русия и показа какво значи тя за света. Затова аз, като православен християнин, дълбоко му се покланям.” Писателят-свещеник Димитрий Дудко, също като архиепископ Лука лежал в затвора и в ГуЛаг, пише: „Не веднага Сталин се осъзнаваше от вярващите като руски гений, неслучайно той беше скромен и безсребърник. Ние, православните люде, изпитали върху себе си гоненията заради вярата, трябва да забравим обидата, както и подобава на християни, и с нужното внимание и любов да погледнем на всичко. В юношеските си години и аз не разбирах Сталин и в стихотворенията си написах: „Струва ми се, че ти си палач.” Не, той не беше палач! И сега, заедно с владиката Лука, възкликвам:„Сталин е от Бога даден вожд на Русия!”… Наследството на Сталин трябва да се изучава и изучава, за да можем по-добре да разберем и опазим Русия. Нашите врагове по-рано от нас разбраха това и Го заливат с помия, за да не можем ние по-ясно да видим какъв е той.”
Предизвиква учудване днешното отношение на Руската православна черква към името и делото на Йосиф Сталин. И ако днешните руски архиереи си въобразяват, че може да реализират своите амбициозни планове за „единство на престол и олтар” против и срещу сталинското религиозно наследство и против, и срещу становищата на своите духовни предци, те не са в час. С днешните руски държавници и православни началници начело с антисталинизма и антикомунизма, Руската православна черква няма да запази лидерското си положение. Пътят за „спасяването на Отечеството” не произтича от руската история и от „качеството на народа”, както се мъчат да ни убедят днешните руски управници. Даже концепцията на църковния послушник Филофей за Москва като Третия Рим (1512 г.), която така често се интерпретира в духа на руското “месианство”, не твърди за вечността на Третия Рим след падането на Първият и на Втория Рим (Константинопол). Тя само предупреждава, че “Четвърти Рим” няма да има, без да изключва възможността за друг изход. Филофей пише до великия княз Василий Трети: “Християнските империи паднаха, ала на тяхно място стои империята на нашия господар… Два Рима са паднали вече, но третият сега стои здраво, а четвърти няма да има…Ти си единственият християнски владетел в света, господар на всички вярващи християни.” (цитира се според Стивън Рънсиман, Падането на Константинопол.Изд.на „Отечествения фронт”. София, 1984. стр.179).
Като оправдание за новото руско месианство най-често се цитира знаменитото четиристишие на Фьодор Тютчев:
Умом Россию не понять,
Аршином общим не измерить.
У ней особенная стать
В Россию можно только верить!
На тези, които прекаляват с поетичната аналогия, ще трябва да напомним, че още в съветско време беше даден “нов прочит”, може би не съвсем почтителен, на това четиристишие:
Давно пора бы, вашу мать,
Умом Росиию понимать.
Какво пък, резон в съветския перестроечен фолклор наистина има.
Националното месианство, т.е приписването на собствения си народ на качества, до които не могат да дораснат другите народи, винаги поставя лъжливи цели и води към историческа пропаст. Сталин дълбоко уважаваше руския народ, но никога за сметка на другите съветски народи. Главното в неговата национална политика беше изравняването на икономическото равнище на съюзните републики, създаването на национална работническа класа и интелигенция. Нищо подобно като цели не са си поставяли нито царизмът, нито руските олигарси. Сталинският глобален социалистически проект се основаваше, в историческа перспектива, на свободна световна асоциация от атеистични нации – свободни от експлоатацията на човек от човека и от деморализиращите идеологеми на егоизма, скептицизма и невежеството.
Сталин е сред нас и когато новоизпечените „демократи” се мъчат да обяснят хода на историческия процес, когато объркани и омаломощени се заплитат в своите послания и се стараят да внушат на хората безсмислици, плод на извратени представи.
На научен език думата история се употребява в двояк смисъл: като движение във времето(1), като процес, и като познание за процеса(2). Затова всичко, което се извършва във времето, има своя история. За съдържание на историята като отделна наука, като отрасъл на научното знание служи историческият процес, т.е. ходът, условията и успехите на човешкото общежитие или на живота на човечеството в неговото развитие и резултати, и в единство с природата и със себе си.
За да се построи достоверен и работещ модел на историческия процес са нужни: (а)факти на историята, т.е емпиричен материал; (б)подход (метод) за свързването им в осмислена логическа последователност, т.е представянето им като система; (в)методология за интерпретиране на функционирането на системата като основа за прогностика и за практическо използване на самите исторически факти. Историята не е само знание за миналото, а и за използване на тези знания за бъдещето.
Не е възможно получаването на съдържателни резултати при едновременно прилагане на различни методологии или, още по-лошо, на различни мирогледи. Недопустимо е интерпретацията на даден исторически факт да се прави от гледната точка на други времеви сечения на процеса, както и игнорирането на самото протичане на процеса в цялата му пълнота.
Самото съществуване на интервал от историческия процес, наричан сталински, е убедително доказателство за материалната и идеална мощ на марксизма-ленинизма, и на неговите интелектуални оръжия: материализмът и диалектиката. Засега няма друго учение, друг мироглед освен марксизма, изпълнен отначало докрай с исторически оптимизъм.
В една тиха октомврийска вечер, както свидетелства Екерман, двамата титани на духовното творчество Хегел и Гьоте разговаряли за същността на диалектиката като мощен метод за разкриване на истината.
– В основата си това не е нищо друго – казва Хегел – освен урегулирания, методично изграден дух на противоречието, дар, който се оказва велик при различаване на истинското от фалшивото.
– Стига – намесил се Гьоте – често да не се злоупотребява с тия обиграности и ловкости на духа и да не се използват, за да се обърне истинското във фалшиво и фалшивото в истинско.
– Подобно нещо става – отговорил Хегел – но само при хора с болен дух.
Днешните “философи-демократи-либерали” са хора с болен дух .
Един руски журналист-либерал Арахангелски, който се подвизава в RТVi в предаването „Особено мнение” на 12.12.2006 г. по повод смъртта на чилийския диктатор ген. Пиночет, отговорен за 30 000 жертви, направи следния коментар: „Време е да забравим някои страни от управлението на Пиночет и да съсредоточим вниманието си върху неговите икономически успехи и постижения.” След ден по Централната руска телевизия журналистът-коментатор Михаил Леонтиев, смятан за приближен до Кремъл, изпълни панегирик за Пиночет.
Тъй като днес нищо не ги ограничава и никой не ги разобличава, философите-либерали се самозабравиха. В скоро време те ще престанат да си спомнят за „някои страни от управлението” на Мусолини, Хитлер, Франко, Салазар, Сухарто, Сомоса и още цяла поредица кървави тирани и ще съсредоточат вниманието си единствено върху техните „икономически успехи и постижения”. И защо? Защото „спасиха” своите страни от комунизма.
Ако говорим сериозно, тук се сблъскваме с прилагането в извратен вид на технократичния праксиологичен подход към историята – добиването на резултат независимо от цената (целта оправдава средствата). Това, приложено към техниката, не е лошо и понякога е просто задължително, например, при нуждата от повишаване на надеждността на техническите средства. В историята, обаче, с този принцип трябва да се внимава. Оправдателен довод е каква е целта, в какво е ползата от добития резултат, кой ще се ползва от него? Ако локалният (местен) процес е колинарен (съпосочен) с тенденцията на историческия процес, той се нарича прогресивен. Ако е противоположен – реакционен.
В историята съществуват много аномалии, за чиято преценка са нужни разсъждения от надсистемно равнище. Такава аномалия от гледна точка на хоризонталния прогрес е фактът, че повечето научни, технически и технологични пробиви и бурен икономически прогрес се наблюдават в страни и държави с недемократично управление. Великата промишлена революция започна при аристократичната английска тирания, изригването на германския научен, технически и технологичен гений – в Прусия, в Кайзерова Германия и в Третия райх, преодоляването на Великата депресия – в полуробовладелческите САЩ. Пък и съвременният китайски икономически феномен не се развива в кой знае каква демократична среда. Няма убедителни доказателства за изключителен вертикален прогрес при либерална демокрация. Защо? Защото, за да има бурно развиваща се икономика при демокрация въобще, трябва да има роби – в буквален и в преносен смисъл. Какво по-силно доказателство от мнението на най-големия постсъветски олигарх Михаил Ходорковски: „Традиционна заблуда е да се отъждествява либералната част от обществото с деловите кръгове. Идеологията на бизнеса е да се „правят” пари. За такова “правене” не е необходима либерална среда. Големите американски корпорации инвестираха огромни суми в СССР и много обичаха съветската власт, тъй като тя им гарантираше пълна стабилност и свобода от обществен контрол. Гражданското общество повече пречи на бизнеса, отколкото помага, защото защитава правата на наемния труд, защитава от безцеремонно отношение към околната среда, ограничава корупцията и плаши с искания за откритост. А всичко това намалява печалбата. Много по-лесно е да се договориш с шепа алчни чиновници, отколкото да съгласуваш своите действия с разгъната и дееспособна мрежа от обществени институти.“
Тази историческа загадка се решава най-задоволително от марксическия (комунистически) мироглед. И който иска поне малко да приповдигне завесата над тайните на човешката история, трябва да насочи внимание към интерпретацията на две необикновени марксови формулировки:
● Разглеждането на частната собственост в нейната всеобщност е комунизъм.
● Комунизмът е асоциация на свободни производители.
За да разберем днешния свят, трябва да разберем нашия съвременник Й. В. Сталин, неговия марксизъм-ленинизъм в действие, неговия интернационализъм, проявяващ се във всичко, дори когато е в своеобразна форма, продиктувана от реалностите и от възможностите на политическата и на класовата борба.
Ако днес революционните сили не са в състояние да спрат капиталистическата глобализация и обединение в техния най-мрачен вариант (това се нарича „стабилизация на капитализма в планетарен мащаб”), те трябва да използват резултатите от глобализацията за обединяване на международната революционна енергия в нов Интернационал, преследващ непроменени „старите” цели. Може би в това се състои един от най-важните сталински завети.
Огромните исторически постижения на Сталин бяха зачеркнати в края на ХХ век. В това намираме още една странност на Историята – да подлага на сурови изпитания колосалните, епохални човешки цивилизационни проекти.
– Разсипа се на прах идеята на Александър Македонски да обедини в единен впряг елинската цивилизация с целия древен свят.
– Под ударите на варварските племена загина Рим – уникален проект на технократична световна империя.
– С кървавия ятаган на исляма беше унищожена Византия, подслонила под цивилизационното си крило и в лоното на православното християнство голяма част от най-древните народи.
– Победен умря на остров св. Елена първият реален обединител на Европа върху принципите на Просвещението, императорът на Френската република генерал Наполеон Бонапарт.
Но каквото и да ставаше, временният човешки регрес запазваше великите идеи и подготвяше бъдещия триумф на Историята, независимо от гротеската на ежедневието. „Не е нужно да се вменява непрекъснато вина на Съветския съюз, че е рухнал. Трябва да се учудваме, че устоя. 70 години история, и то каква история! Никоя друга система не би устояла. Никоя!”
Въз основа на социологически изследвания проф. Дейвид Котц от Масачузетския университет е пресметнал, че близо 2/3 от най-богатите и влиятелни хора в посткомунистическа Русия са произлезли от бившата партийно-държавна номенклатура. С други думи, това са бивши „комунисти”. С такива „идеологически изроди” Сталин разговаряше по късата процедура. Той изграждаше и завеща на народа икономическа структура, която не произвеждаше елит с антисоциалистически интереси.
В разгара на битката за Москва съветският писател Александър Бек прекарва известно време сред бойците и офицерите на 9-а гвардейска дивизия на ген. Афанасий Павлантиевич Белобородов. Дивизията отбранява най-важния участък от фронта – Волоколамското шосе.
“Генералът говори, аз го слушам с вълнение. Като че ли мислите, изказани от него, не са нови и може би на книга изглеждат отдавна известни, много пъти четени, но у него те са нажежени от страст, обагрени са с нещо дълбоко лично, което идва от самото сърце.
Слушам го и изведнъж ми става по-ясно защо нито една държава не би издържала ударите, паднали се на нас.
Слушам Белобородов и си спомням други изтъкнати хора в нашата страна, които съм имал случай да познавам и не за всички, за съжаление, съм успял да напиша. Спомням си семейството на строителите на високи пещи Коробови, строителя на Кузнецкия завод Бардин, конструктора на съветските самолетни мотори Шевцов – всички те са различни и всички си приличат.
И Белобородов прилича на тях.
Това са хора съзидатели, всеки в своята професия, а наред с това съзидатели на нашето общество, държавни деятели на съветската страна, хора, подобни на които – по маниер, поведение, характер, дух – не са известни в историята.
И най-първият признак, по който ще ги познаеш, е, че от тях осезаемо се излъчва и дори блика радостта на най-напрегнато творчество. Те живеят с пълна сила, с пълен размах на голямата дарба.
И наред това – воля! Често почти невероятна, често извършваща невъзможното!
Това са хора на страстта – творческата страст, творческото настървение, влюбени и безпощадни.
След революцията милиони заживяха и живеят творчески, за милиони е достъпно висшето щастие, за което спомена Белобородов.
Ето за какво си мислих, докато говореше генералът.”
Александър Бек почина на 5.11.1972 г. Днес той се води за дисидент и враг на Сталин.
Такива бяха хората на сталинското време, описани от един “враг” на Сталин – те наистина щурмуваха небето! Може ли да ги съдим с мерките на днешния ден, с нашата гей-култура, клипово мислене и реклама: “На една ръка разстояние”?
Сталин постави основите на невиждано ново общество, на общество с нови душевни качества, с нови обществени навици, с нови обичаи и норми на поведение, непознати в човешката история и непреходни по своята същност: „строга простота и чистота на нравите, свободни от съсловни, расови и други предразсъдъци, нетърпими към разпасаността и екзотичните човешки желания във всичките им прояви; отхвърлящи и разчупващи преградите, отделящи и отдалечаващи личния живот от обществения, захранващи егоистичната самоизолация, и наред с това – с подчертан стремеж към самостоятелност и независимост в действията, разсъжденията и оценките; масов интерес към политиката и стремеж към учене, книги и различни форми на самодейност; пълно равноправие на жените и поразителен „култ към децата”; пренебрежение към частната собственост, например, към съдебните дела за собственост и много други.”
Създадената от Сталин република на плебса – дееспособна, уверена в себе си и устремена в бъдещето – предизвикателство към История и традиции – е неговият най-голям сумарен исторически подвиг и завет към бъдещите поколения.
Ще се намерят хора, които ще кажат, че платената цена е много висока. Може и да е така, но ако се съди по резултата, си е струвало да бъде платена. В природно-историческия процес цената на всеки значим исторически резултат винаги е много висока. Народ, който не е съгласен с този принцип, задължително в бъдеще плаща още по-висока цена за своето несъгласие. Това се случи на руския народ, това се случи и с българския народ, и то не за първи път (сравни с петвековното турско робство) – природно-историческият процес не се шегува!
Злото все още шества по света и кога ще изчезне, и дали ще изчезне, е трудно да се каже. То е арогантно, самонадеяно, настъпателно и брутално. То не признава доводите на разума и повика на сърцето. То малтретира наивните, пречупва утопистите и се саморазправя с добрите. Злото е многолико и го вразумяват само доводите на силата.
През ХХІ век човечеството е изправено пред своята първа космическа задача – скок от царството на необходимостта в царството на свободата, онова царство, за което Карл Маркс казваше, че “започва действително там, където престава трудът, диктуван от нужда и външна целесъобразност, следователно по естеството на нещата лежи отвън сферата на същинското материално производство.”
За този титаничен, великански скок готвеше Съветския съюз Йосиф Висарионович Сталин.
Виден български “ляв” интелектуалец подържа следния странен тезис: “Сталин спечели битката за настоящето, но спечели ли битката за бъдещето? СССР беше разгромен, разгромен беше и социализмът не само в Русия, но и в редица други страни. Значи не е сложил всичко върху достатъчно здрави основи.”
Подобни разсъждения издават пълна историческа, фактологическа и методологическа несъстоятелност и са характерни за голяма част от днешната “лява” социалдемократическа интелигенция. Всъщност, те са опит за оправдание на “наследниците” на Сталин, опит да се прикрие тяхната некадърност и комунистическа негодност – как да се строи хубава сграда, когато основите са лоши. Впрочем, на забравилите трябва да се напомни, че основите на Съветския съюз, по общо признание в целия свят, бяха поставени от Владимир Илич Ленин (1917 – 1924 г.) и затова той заслужено се нарича създател на СССР.
Простата аритметика показва още нещо. Сталин управлява Съветския съюз 29 години (1924 – 1953 г.). След него управляваха петима генерални секретари на ЦК на КПСС – общо 38 години (1953-1991 г.). Следователно, ако основите на Съветския съюз бяха лоши, имаха достатъчно време да ги заздравят или да излеят нови, вижте какво направи Б. Елцин с Русия само за 10 години.
Всички опити с днешните “исторически аргументи” и засукани инсинуации да се клевети Сталин и да се омаловажи неговото дело, са жалки и бързо ще бъдат покрити с праха на човешката предистория.
Ето какво казва Гьоте за професионалните историци и което е още по-валидно днес за “демократичните историци”:
И то, что духом времени зовут,
есть дух профессоров и их понятий,
который эти господа некстати
за истинную древность выдают…
Или в превод:
Това, което наричат дух на времето,
е духът на професорите и техните понятия,
който тези господа, кой знае защо,
представят за същинско минало.
Хегел във “Философия на историята” добавя: “Винаги има печални последици, когато историк подхожда към историческия материал със своя дух, различаващ се от духа на съдържанието на този материал… Така духът на историка се оказва съвсем друг от духа на онази епоха.”
Ще довършим със сентенцията на Фонтенел (известен още като драматурга Пиер Корней): “Историята е лъжа, за която са се договорили историците.”
Лъжата на “демократичните историци” за Сталин си остава лъжа независимо от наукообразното “облекло”, поръчано и купено от буржоазията и капиталистите. „Сталин не изчезна в миналото, той се разтвори в бъдещето, колкото това и да натъжава много хора.” Това е написал Пиер Куртада, като е повторил генерал Де Гол.