Световно известен художник. Роден през 1940 г. в Чирпан. Завършва Художествената гимназия в София и живопис в Academe des Beaux Apts, Париж при проф. Морис Брианшон /1969 г./. Живее и твори в Париж и в други западно-европейски градове. С много фантастика и асоциации от странни земни формирования от българската природа и пейзажи от Аризона и Колорадо, САЩ и др. са сътворени негови композиции. Има самостоятелни изложби в над 25 страни. В България е имал няколко изложби. В родния си град неотдавна закупи къща, която превърна в галерия за изкуство, носеща неговото име, тя е дар от художника на съгражданите му.
Думата инвестиция, колкото и да не подхожда на истинската цел на борбата за съществуването на изкуството, е неизбежна. И понеже говорим на тема издръжка на изкуството, ще кажа че на Запад купувачът живее с манталитета, с идеята, че ще направи една добра инвестиция, купувайки дадена творба. Какво ще рече това? Стремежът е да купува нещо, което утре ще струва много пари. Слава богу, днес все още има чисти хора, които купуват, само защото харесват, защото обичат изкуството, без да мислят какво ще стане утре, вдругиден или след 10 години. Но разбира се има го и моментът на инвестиция. затова опитните търговци прибягват до този спекулативен момент, който до голяма степен, бих казал, е задължителен, понеже много често те използват богатите хора, които нямат възможност да се занимават с кухнята на нашата професия и се доверяват на тези търговци. А те могат спокойно да ги заблудят като им кажат “този автор ще струва след 10 години – 10 или 20 пъти повече”. Точно това се случи преди десетина година във Франция. Този фалшив аргумент рухна и естествено цената на произведенията на изкуството на пазара пропадна. Много високите цени, изкуствено надути от тези търговци, които лъгаха богатите, че това е изгодна инвестиция, просто се оказаха фалшиви и неправилни. Затова единственото нещо, което трябва да се има предвид при закупуването на една творба е тя да се харесва на купувача в момента, защото дори и със знанието на специалистите не е ясно какво ще стане утре или след 10 години. Ще дам класическия пример с импресионистите, на които никой не е вярвал някога, а вие знаете какво значи днес една картина от импресионист! А художници, които са били на мода, да речем т.нар. “компи” или “пожарникарите”, днес никой не ги знае, отдавна са отишли в историята и далеч нямат стойността на импресионистите които дори нямали покана да излагат произведенията си и даже първата им изложба е била на открито. Много художници не са способни да продават творбите си. Повечето от тях не владеят това умение в най-добрия свят, който за съжаление не е нашият, земният свят, свят, в който просто произведенията би трябвало да се продават само според техните качества. Но в замяна имаме т.нар. посредници, които навремето Христос изгони от храма, обаче те се върнаха десеторно повече и в момента всички храмове са завладени от същите търговци. Затова наддаването няма нищо общо с художествената стойност на една творба. За да се намери нейната реална стойност, трябва много десетилетия да минат или както се казва да минат през “ситото на историята”. Едва тогава може да се разбере коя картина е оригинал, коя е фалшификат. Ето в момента, в 21 век, в който живеем цялата планета е залята с ментета във всяка област, като почнем от алкохола, във всички продукти, пък камо ли – без копия, без фалшификати на картини! Но след “ситото на историята” остават действително най-добрите творби, както е доказано досега. Сто години, не сто, триста години е чакал Рембранд, за да бъде това което е днес. Той в своето време е живял в абсолютна бедност и дори умира в мизерия, оставяйки много дългове. Както виждате, скачам от век на век – от 20-ти отидох в 17-и. Много дълъг период от време трябва да мине, за да могат гениите реално да си намерят място в историята. Затова у нас не трябва да гледаме на творците така. В България на художниците им е много трудно. Във Франция, като много по-голяма и по-богата страна, възможностите всеки да си намери мястото са по-големи. Имам предвид, че художникът трябва да бъде пробивен, но преди всичко той трябва да бъде талантлив. Защото не можеш само с реклама или с добър търговец да продадеш нещо, което няма никаква стойност. Сега конкуренцията на Запад е толкова голяма, че е неописуема. Нали знаете как е в рекламата. Всеки търговец казва “Моят продукт е най-добрият, моят художник е най-добър.” Но за да се стигне до един кръг – любители и купувачи – пътят наистина не е лесен и навсякъде е много трудно. Самият аз имам периоди, в които много добре продавам и други, когато хората тотално ме забравят. И ако не продължавате, можете просто да бъдете завинаги забравени. Човек трябва цял живот да се доказва, цял живот е като на някакъв изпит. С изложбите, които правим ние фактически поддържаме едно напрежение, един контакт, една комуникация между публика и творци, тъй като в крайна сметка ние не работим за себе си. Ние се осъществяваме, благодарение на това което е заложено в нас и което развиваме, но работим за хората, без тях сме загубени. Най-голямото художествено електричество, най-големият хъс се ражда от идеята, че ще се намери някой да те оцени, да те хареса и да заживее с твоята творба, т.е. чрез творбата си ти внасяш някаква любов и даваш живот на другите. Затова основният смисъл е че твоето продадено произведение ще носи радост и на автора си, че той ще внесе част от себе си, от любовта си на другия. Това според мене е основният аргумент на художника и основната стойност на творбата. Един художник, освен че трябва да бъде дълбоко творческа и чувствителна личност, трябва да има яки плещи и здрав кръст, нашата работа е свързана и с голяма хамалогия, за да се стигне до деня, в който ще дойдат и ще кажат “Ах, колко интересна картина!” Но докато се стигне до тоя момент пътят е много дълъг и трябва много работа. Човек не трябва да чака да му дойде помощ даром от някоя измислена организация, държава, колекционер… Просто авторът трябва да е като вълка, който сам си върши работата и тогава може би ще има предпоставки за успех. Един успех се организира, той не идва никога сам.
Големият талант се учи да рисува, което е занаят, което е граматиката на изкуството. Академия на изкуството няма никъде по света, изкуство в академия не се прави. Там просто се учи занаята. Академията трябва да ви даде познания – как се рисува една ябълка, едно тяло, какво е перспектива… А иначе изкуство да ви “даде” – няма такава академия. Затова “Художествено училище” да се казва е по-подходящо отколкото Художествена академия – това звучи малко претенциозно. В България големият авантаж е, че всички учители и професори са големи рисувачи. Да те научат да рисуваш – да владееш рисунката, да конструираш – това е много важно. От една страна това е добре. Но от друга гледна точка в академията съществува опасност – силните автори /преподаватели/ да родят малки авторчета като тях. По много творби в изложбите в София познавам техните професори. Това е много вредно, много опасно, понеже младият художник се явява едно копие на своя професор, който е една силна личност, която като едно индиго отпечатва своята индивидуалност върху други индивидуалности. Това е нож с две остриета. На добрия професор, който е много убедителен може да плащате данък цял живот на това, на което ви е научил, понеже не сте успели да излезете от неговата могъща творческа личност и сте останали едно негово копие, една негова сянка. В такъв случай той вместо да ви създаде, той ви погубва. Това е опасността при нашето добро образование. Затова основното, което трябва да направи един добър учител или професор е не да научим своите ученици да рисуват както той работи, а да ги научи да обичат това, което работят. Освен обичта, която е най-важното предусловие, художникът трябва да работи по свой, индивидуален начин, а не имитирайки нечий друг стил. Казвам индивидуален, защото индивидуалността при нас е с най-голямата стойност. Знаете ли защо марките струват по няколко милиона долара? Защото всички марки си приличат и в даден момент се появава една марка, която има някаква грешка, т.е. отпечатано е нещо съвсем различно и това е нещо изключително, което много рядко се случва и това разбира се, нумизматите го знаят. Затова всички останали марки са с една цена, а тази с грешката изведнъж става с невероятно висока цена, понеже е различна. Така е и при художниците, при авторите въобще. Когато един автор е строго индивидуален, строго личен, той вече става изключителен, той става съвършено различен от тази серия автори, които не можеш да ги различиш. Затова въпросът с обучението в академията е особен. Да дадеш любов, да създадеш отношение към изкуството, да го заразиш от тая любов, но да не се получава така, че ти като силен автор да правиш една школа от малки авторчета, които да напомнят за тебе, за твоя стил, с цел едва ли не да наложиш своето име, което до голяма степен е непростимо. Това е дори осакатяващо способностите на възпитаниците ти, защото не всеки може да има резистентност, не всеки може да бъде индивидуален.
Едно сравнение за индивидуалността
Много хора, както и много малки деца попадат под влиянието на отвратителните дилъри, които ги запознават с дрогата и с какви ли не наркотици и нямат силата, нямат достатъчно силна духовна имунна система, за да се защитят. Затова индивидуалността е страхотно важна в нашата професия, независимо в кой жанр се развиваш. Помня, като отидох от София в Париж и попаднах при един от най-големите професори, Морис Брианшон, който такава свобода на работа ми даваше, че аз не можех да й се нарадвам – и свобода на идване, и свобода на отиване в академията и собода на възгледи! – “Рисуваш по този начин – добре, рисувай по този начин!” Всеки начин на творене си има свои закони, има си свое равновесие, има си свое право на съществувание. няма само един начин. Няма само – бялото е бяло и черното е черно. Не винаги бялото е съвсем бяло и невинаги черното е съвсем черно. Нещата са по-сложни. Затова една демократична академия трябва да дава най-важното. Преди всичко любов и трябва да те научи как се държи молив, да ти отваря очите, но не да ти налага начина, по който трябва да работиш. Това е много важно.
