ПРИОРИТЕТНОСТТА НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА – ДУМИ И ДЕЛА

0
254

Д-р на изкуствознанието, балетмайстор, педагог, критик. Родена през 1951 г., гр. София. Художествен ръководител на акредитирана от нея специалност “Балетна режисура” в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. Дългогодишен балетен режисьор в БНТ. Нейни произведения се съхраняват в “Златния фонд” на телевизията. Педагог и директор на ДХУ. Участник в редица международни конференции, свързани с балетното изкуство. Носител на “Златна лира” за цялостно творчество /2001 г./.

През последните 12 г. се забелязва спад в културното развитие на нацията ни – ескалираща ниска духовна култура. Мисля, обаче, че за периода, за който се изписаха толкова словоблудства като “страшен”, “чудовищен”, “ретрограден”, българската култура беше в апогея си. Някои от нейните дейци, които се бяха издигнали в кариерата именно през този “чудовищен” период усвоиха до съвършенство образа на “пълзящата гадинка” стигнала до върховете много гъвкаво. Тръгнаха да сервилничат по навик и да притичкват като цветарки от партия в движения и обратно. Ако в началото на 90-те години будеха чувство на отвращение, то сега единствената асоциация за тяхното нагаждачество е съжаление. Хората от моето поколение знаят и помнят кой и по какъв начин направи кариера. Оставяйки политическите пристрастия извън прогресиите ни в изкуството, то самият факт, че държавата абдикира от културата ни е страшен. Закриват се едно по едно читалища, оркестри, театри, трупи… Поредно чуждопоклонничество! Липса на производство на произведения на български автори във всички жанрове на изкуството! Подменя се една ценностна система с друга. Имам чувството, че нашите деца трябва да имат само една гънка в мозъка си, в която е закодирана само една дума “пари, пари” и “пак пари”.

Нима ще възпитаваме бездуховно поколение, което ще се вълнува единствено от материалното? Невероятно красивата ни и мелодична българска реч претърпя сериозни метаморфози през последните години. Че речникът на българина е обеднял е видно дори и от простия факт на засилената употреба на думичката бизнес. Вярно е, че в края на ХХ век в световен мащаб култът към четенето, към книгата се смени с друг култ – компютъра. Вместо да четем класиците в световната и нашата литература, там ще ги намерим в резюме от 30 реда с преразказана фабула на произведението. И пак всичко опира до държавната политика в сферата на образованието и културата.

Няма да забравя как изкараха децата ни от класните стаи и от аудиториите на висшите учебни заведения и тръгнаха да ги въвличат в бдения на Фори Светулката, после пък да пърхат и подскачат на един крак. Защо!?! Имам чувството, че с нещо психотропно бяха дрогирали цяла София, за да имат подобно неадекватно, почти обезумяло поведение гражданите й. И докато едни подскачаха, то други много умело “декомунизираха”, “раздържавиха”, разпарчатосаха, разпродариха – разпродадоха както натрупваното с години материално, така и културно имане на нацията ни. Да, всички разбрахме, че трябва да има децентрализация, но не се ли получи прецентрализация. На толкова лъжи и измами станахме свидетели, че си мисля, ако не си присъствал на определено събитие и не си го видял със собствените си очи, то довериш ли се на написаното със сигурност ще сбъркаш. Вярно е, че истината е многолика. Вярно е, че в битката не си светец, че честна игра реално не съществува, но укриването на истината обслужва нечии интереси.

В по-голямата си част журналистиката се оказа “прислужничка” на нечии икономически интереси. А като имаме предвид и кой ги обслужва. Ако някои от тези, които им преподават имат капчица професионален морал щяха да се оттеглят с достойнството на възрастта си и нямаше да предизвикват както у читателя, така и във зрителя асоциация на пълно омерзение и отвращение. Тези специалисти по всичко толкова са вече пародийни, че преподавателската им дейност би трябвало да се сведе до примера “ Вижте как не трябва!”. От тяхната всеядност и напаст страда и театралната критика (за театър много рядко пишат театроведи), музикалната критика, киноведска критика, а за балетната оставям я без коментар. Такива пишурковци, неграмотни дерибеи унижават човешкото достойнство на дейците на българската култура, а понякога ги докарват до пълна апатия и катастрофално отчаяние. На практика се получава тирания над човешкия разум. За да победиш тези нахални и неграмотни люде трябва да си много силен и никога да не забравяш един от девизите на известен наш учен от недалечното минало. “Трябва да се бориш със злото независимо от цената, трябва да знаеш още, че е велик съюзник на некадърниците.”

Да се занимаваш с изкуство и това да ти е професия, а не хоби, се знае, че е обич, призвание и талант. Никъде в света хората на изкуството не са обзети от мания за натрупване на материални блага, а единствено от реализация на качествата им. Някъде се е скъсала нишката между квалификация и реализация. Образование и култура – това трябва да са според мен приоритетните цели на нацията ни.
Пред българското образование в сферата на изкуствата има сериозни проблеми. Не би трябвало законите, които толкова често се сменят да се пренасят механично без да се отчита българската идентичност и спецификата на всяка професия. Има и други сериозни проблеми, някой от които са отразени и в книгите за “висше образование”. В издания на МОН от 2001 г. четем: “Липсата на достатъчно висококвалифицирани кадри доведе до сериозни нарушения в учебния процес, а много вече пенсионирани преподаватели се включват в него.” Аз съм убедена, че този проблем е много сериозен. Стареенето е естествен биологически процес, който никой от нас не може да спре. При живота, който живеем в непрекъснат стрес и ако си гледаме честно и съвестно преподавателската работа се изхабяваме твърде рано. В България има даже препроизводство на висококвалифицирани кадри в изкуството, които отчаяни от това, че работните места се заемат от такива, които са се преквалифицирали, напускат родината. А извън страната те не мият чинии, а работят по професиите си. Икономическата репресия е по-страшна от политическата. В интерес на истината в “страшните” тоталитарни времена БКП “репресира” много удобни на системата полуграмотни “творци” със звания доцент и професор. Всички тези “репресирани” през последните 12 години посиняха от бой в гърдите, колко са дали на изкуството. Ако имаха доблестта да кажат колко са взели можех и да им повярвам! Ако имаха смелостта отивайки при председателя на комисията по култура в парламента да занесат пасквилните си писания, “Комунизмът си отиде, комунистите трябва да ги избием докрай” и т.н. Да кажат за ранната смърт на колко мои колеги са причина, колко талантливи професионалисти пропъдиха от родината ни. Тези морални убийци са сред нас и продължават не само да работят, но и да управляват. А дали ще се намери правителство, което да направи смяна на поколенията. Депресия, алкохолизъм, хомосексуализъм, самоубийства – схема или случайност за крехката душевност на българските дейци на културата? Нашият личен живот не е и не би трябвало да бъде повод за откриване на творческите ни успехи. Но ние живяхме и продължаваме да живеем в лъжеморал. Години наред се толерираха удобните, всяка система ги създава, отглежда ги и добре пази кожите им. Те служат вярно на всички, знаят на кой Господ – Бог да се кланят. Много от тях са сред нас, радват се на дълголетие. И сега се борят не толкова за доброто в името на изкуството, а главно за себе си. Те ще надживеят и демокрацията. Само дано никога не се връщаме към старобългарския обичай “който стърчи с една глава над другите да му бъде отрязана главата.”

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук