Професор, доктор на философските науки. Работи в областта на философията, социологията, етиката, политическите науки. Автор е над 200 научни публикации. Специализирал и чел лекции в Англия и САЩ. Издал е 14 книги, между които “Познание и ценности” (1979), “Личност и политика” (1988), “Глобалните проблеми и съдбата на България” (1999) и други. Директор е на Института по философски изследвания на БАН.
Точното дефиниране на един или друг исторически период е изключително важен концептуален инструмент за неговото разбиране и обяснение. А в степента, в която една или друга интерпретация на историята винаги е служела и на определени политически и идеологически цели, то и съответните дефиниции не са само абстрактно академично занимание, а имат и важни практически следствия. Ето защо смятам, че започната от Стоян Михайлов дискусия по този въпрос, както в неговата книга “Сталинисткият тоталитаризъм”1, така и в статията му “Отново за названието “държавен социализъм”2 не би следвало да бъде пренебрегвана. В тях той се обявява против названието “държавен социализъм” и смята, че най-точната дефиниция на този период би бил “сталинистки тоталитаризъм”. Като автор, който отдавна защитава противоположна позиция и смята, че това как ще обясним миналото има огромно значение за настоящето, бих искал да изразя несъгласието си с подобна позиция.
1. За неадекватността на понятието “сталинистки тоталитаризъм”
Концепциите за тоталитаризма наблягат преди всичко на основните характеристики на политическата система на обществото. Възприятието на съществуващото до 1989 г. в Източна Европа общество през призмата на тези концепции се оказа удобно за делегитимацията на предходните режими и бе налагано масово в тези държави в края на 80-те и началото на 90-те години. Сериозното теоретическо отношение към проблема обаче ни изправя пред факта, че категорията “тоталитаризъм” съвсем не е така безпроблема, каквато изглежда в безкритичната й словоупотреба в периода на остра идеологическа конфронтация в началото на 90-те години. Стоян Михайлов взема тази словоупотреба, добавяйки към нея допълнението “сталинистки”. Към нея могат да се отправят два вида претенции, от които следва нейната неадекватност. Тя е неадекватна от концептуална гледна точка като теоретически модел. В нея се включват най-разнородни и взаимнопротивоположни значения и не е случайно, че още от 60-те години на Запад тя е подложена на остра критика и се отхвърля от голяма част от сериозните социални мислители. Тя е неадекватна обаче и от емпирическа гледна точка, като несъответстваща на фактите, които се опитва да напъха в своята схема.
1.1. Понятието за “сталинистки тоталитаризъм” е твърде общо и не ни дава нищо конкретно за съществуващата система
В своята книга “Сталинисткият тоталитаризъм” Стоян Михайлов посвещава специална глава – “Сталинисткият тоталитаризъм като вид социологическа система”, в която се опитва да дефинира своето основно понятие. Според него “тоталитаризмът” не е нещо, което може да се редуцира до една отделна област на обществения живот, а е “интегрално качество”, което “обхваща всички основни сфери, всички главни области на обществото, всичките им разновидности, пронизва всички нива на структурата на обществото”.3 Възниква въпросът в какво се състои това “интегрално качество”. Отговорът на Стоян Михайлов е, че: “Властта се разпорежда с всичко – както с глобалните процеси, имащи общонационално и общодържавно значение, така и с отделните регионални структури, с различните общности, а също и с проблеми на личността…От тук пълната безпрецедентна концентрация на властта над всичко в обществото…Самата власт е централизирана абсолютно…Не може да има сталинистки тоталитаризъм без одържавена собственост – формално и фактически…На върха на управленската пирамида стои първият ръководител, повече или по-малок превърнат в култ.”4
Подобен тип дефиниране на “тоталитаризма” чрез максималната централизация на властта съвсем не е оригинално и се среща в една немалка част от концепциите за тоталитаризма, в дискусията за които се оказва силно уязвимо и отдавна отхвърлено. Възраженията срещу него вървят по две основни линии. Първата от тях се отнася до фактическото състояние на нещата. Дали можем да говорим за абсолютна власт? Надали. Всички, които са живяли в онази епоха могат да кажат, че огромно количество от техните действия са резултат на автономните им решения и съвсем не са резултат на реализацията на някаква “абсолютна власт”. Никаква “абсолютна власт” не е предопределяла огромната част от моите лични решения – ориентацията ми към определена професия, моята професионална кариера, темата и идеите на моята кандидатска и докторска дисертация. Огромно количество събития съвсем не зависеха от каквато и да “абсолютна власт”. Може ли да каже Стоян Михайлов например, че неговите действия като социолог и като учен са били просто резултат на “абсолютна власт” на системата от горе. Вярно е, че е имало определени разрешени идеологически граници на думите, явна или неявна цензура, съответни политически ограничения. Но къде някога не е имало такива ограничения? Определени граници на позволеното мислене и действия съществуват и са съществували навсякъде, макар и различни в отделните общества и осъществявани с различни инструменти. Нима цензурата например по времето на Николай I в Русия или в средновековна България е по-малка? Да си припомним ли как в “демократична” Англия до последните десетилетия на ХIХ век в Оксфорд и Кеймбридж не приемат студенти, които не са с англиканско вероизповедание. Или как в същата тази англия съчинението на Томас Пейн “Правата на човека” е било забранено и той се спасява с бягство във Франция? А преди това пък Русо издава в чужбина и анонимно “Общественият договор” и въпреки това едва се спасява от преследвания в чужбина? Дори в съвременните САЩ с тяхната “първа поправка” към Конституцията не всичко може да се каже публично и огромно количество информация се засекретява в името на “националните интереси”. Да си припомним ли как отказаха по време на войната срещу Югославия на Милошевич да използва по шест минути дневно американски телевизионни канали, за да изразява своята кауза срещу правото на американците да предават по белградската телевизия? Или как настояваха за цензура на предаванията на катарската телевизия “Ал Джазира”? Това тоталитаризъм ли е? Вярно е, че границите на разрешеното слово в различните общества се различават, но там, където има по-широки такива граници, съществуват достатъчно ефективни икономически механизми за ограничаване на разпространението на алтернативни възгледи. Същото можем да кажем за ограниченията във всяка друга сфера на социален живот. Нима в Османската империя, където цялата земя е държавна собственост, а държавата е олицетворявана от султана, който е висш военоначалник, носител и на цялата политическа и идеологическа власт като върховен лидер на ислямската църква, чието еднолично мнение по всички въпроси е неоспоримо – нима там централизацията е по-малка, особено като се има предвид, че дори великият везир по всяко време може да загуби главата си и да се раздели със собствеността си? По дефиницията на Стоян Михайлов това също би трябвало да е “тоталитаризъм”. Но нима не е подобна ситуацията например в Древна Спарта или в Рим при Диоклетиан, Нерон, Калигула, при цезаропапистката власт на Византийския император и пр.? Много изследователи, когато става дума за “абсолютната власт” като черта, приписвана на “тоталитаризма”, дават за пример и империята на инките, както и Женева по времето на Калвин.5 Да вземем дори първата българска държава, в която Борис т изтребва до крак десетки семейства на висши боляри от пеленачетата до възрастните хора за това, че не са съгласни с определена идеологическа система? Нима там нямаме това същото “интегрално качество”? А ако го имаме, то опитът то да бъде използвано за разкриване на социологическата специфика на обществата в Източна Европа до 1989 г. е безплоден, защото подвежда под една рубрика толкова различни общества, че става безсмислено като теоретически инструмент.
1.2. Дори класици на концепциите за тоталитаризма като Хана Аренд и Леонард Шапиро са по-умерени от Стоян Михайлов
Парадоксалното е, че докато човек като Стоян Михайлов след 1989 г. бе обсебен от понятието за тоталитаризъм и всичко преди това му изглежда тоталитаризъм, дори за създателят на концепцията на тоталитаризма това съвсем не е така очевидно. След 1989 г. в България и в бившите социалистически държави тезата за тоталитаризма бе използвана много активно за идеологически цели с цел делегитимация и отхвърляне на предходните режими. Това попречи да се разбере на историческите промени в тези режими, отъждествяването на тези режими с действия, които са били характерни за само един етап от тяхното развитие – този на първоначално установяване и утвърждаване на определени промени. Формите на насилие на тези етапи се разглеждаха така като типични за тези общества изобщо. А в същото време е факт, че дори създателят на концепцията на тоталитаризма Хана Аренд осъзнава нейната ограниченост и призовава “да използваме понятието “тоталитаризъм” пестеливо и предпазливо”.6 Поради тази причина тя е склонна да го ограничава само до един кратък период от развитието на Съветския съюз – този до смъртта на Сталин. След това според нея започва “процеса на детотализация, последвал смъртта на Сталин”, при което изчезва “предходното надмощие на тайната полиция”.7 “Най-яркият признак, че Съветският съюз вече не може да се нарече тоталитарна държава в точния смисъл на понятието – казва тя, – е, разбира се, невероятно бързото и богато възраждане на изкуствата през последното десетилетие.”8
От своя страна такъв класик на концепциите за тоталитаризма като Леонард Шапиро, за разлика от Стоян Михайлов, признава, че “промените, извършени след смъртта на Сталин в Съветския съюз и другите комунистически страни са наистина значителни. В една комунистическа държава като Югославия се иззвърши еволюция къвм нещо, което може да бъде наречено плуралистична държава със значителна свобода на словото и поне начален правов ред. В Съветския съюз нямаме повече всевластния лидер с онези най-важни контури, които имаме при Сталин. Имаме дисидентско движение, което бе немислимо при Сталин. Съществуват значително нарастнали контакти с некомунистическия свят и знания за него. Научните изследвания бяха освободени от догматичната усмирителна риза”.9
1.3. Голяма част от западните автори отхвърлят разбирането за СССР като за “тоталитарно общество”
От 70-те години на ХХ век голяма част от западните съветолози започват да преосмислят своите схващания, отказвайки се от предходното характеризиране на СССР като тоталитарно общество. Те изтъкват широката подкрепа на съществуващите режими в Източна Европа, дисперсията на властта между отделни отрасли на властта, конкуренцията за ресурси от страна на местните власти, особено при осъществяването на съответната политика. В своето изследване на управляващия елит в ГДР Питър Лутц показва наличието на феномен, който той нарича “консултативен авторитаризъм”, проявяващ се във включването на млади и технократично мислещи хора в Централния комитет на партия, мобилизацията в партията на технически обучени кадри, нарастваща рационалност на вземаните решения.10 От своя страна Гита Йонеску в своето изследване през 60-те години открива тенденции на плурализъм във всички “народни демокрации”, поне в смисъла, че различните елементи, съставляващи управляващия апарат са в състояние на конкуренция и конфликт като всеки иска да прокара свои интереси.11
Голяма част от западните изследователи като М.Лодж, У. Одъм, Дж.Ф.Хоуф, Х.Скилинг, Ф.У.Грифитс и пр., занимаващи се с конкретни изследвания на процесите в СССР и обществата в Източна Европа, а не с конструирането на общи идеологически конструкции от рода на тази за “тоталитаризма”, откриват съществуването на групови интереси в съветското общество12 и стигат до извода, че това общество “не е монолитна тоталитарна държава, то по-скоро е пронизано от противоречия във връзка със съперничеството на интереси…”13 , осъществявани по специфичен начин в съветската система. Типичен пример в това отношение е лобирането, борбата по райони, области, окръзи и пр. между кметове, партийни секретари, министри, окръжни партийни секретари и пр. за ресурси за своите региони като се има предвид централизираното разределение на ресурси. В съветското общество е много силно лобито също на военнопромишления комплекс, а у нас силна е ролята на големите професионални организации от рода на Съюз на писателите, Съюз на художниците и пр.
Обществените организации не са просто “трансмисия”, както нерядко се представят, а чрез тях се изразяват и определени конкретни интереси на отделни професионални и социални групи, с които комунистическата партия трябва да се съобразява. В степента, в която тези интереси не влизат в разрез със стратегически виждания и общи идеологически схеми, те имат достатъчно място да се проявят самостоятелно, да реализират не само множество специфични интереси на отделни социални и професионални групи, но и да представят тези интереси пред политиците и политическата система и да искат тяхната защита. В този смисъл се очаква отделните обществени организации да бъдат своеобразен представител и гарант за реализацията на интереси на различни професионални, творчески, социални групи. Те са части от общественото цяло и се подчиняват на това обществено цяло, като границите на това подчинение се фиксират от комунистическата партия, но в същото време именно като части от една система те притежават съответната автономия, свои специфични особености, защита на конкретни интереси, удовлетворяването на особена съвкупност от потребности. Можем ли да кажем например, че профсъюзите в България в 2002 г. по-успешно отколкото в 1982 г. защитават интересите на своите членове или че Съюзът на българските писатели, Съюзът на научните работници, Съюзът на художниците и т.н. в по-голяма степен прави това днес отколкото преди 20 години? А като се има предвид, че по официални данни всички по-значими организации на гражданското общество в България са финансирани отвън и около 95 % от техните средства идват от външни източници надали в условията на днешната “демокрация” те са по-”независими” в политическо и идеологическо отношение. А тези, които си позволяват подобна “независимост” по същество са маргинализирани, но този път не толкова с политически отколкото с икономически средства.
Ако в развитите западни държави тази дейност на обществените организации, тяхното ограничаване в рамките на определена социална цялостност се извършва не само с политически, а и с икономически средства, чрез посредничеството на пазара, то поради неразвитостта на пазара като социален регулатор и стабилизатор, в условията на държавен социализъм тази роля се поема от институциите на партията-държава. Но и в единия и в другия случай се ограничават антисистемните, водещите до разрушаването на обществената цялост движения и организации. Всъщност именно, имайки предвид развитието на механизми, чрез които всяко външно на пръв поглед опозиционно и антисистемно действие или организация стават част от стабилното функциониране на системата в къснобуржоазните общества, Херберт Маркузе ще заговори за “едноизмерност на обществото”. В този тип общества “независимостта на мисълта, автономията на волята и правото на политическа опозиция са лишени от тяхната основна критическа функция в общество, което изглежда все по-способно да удовлетворява потребностите на индивидите чрез начина, по който е организирано”.14
В своята работа “Краят на партиите”, описващ сегашната българска “демокрация” Чавдар Найденов прави сравнение с капиталистическа и “демократична” България от 2002 г. и Чехословакия от 1978 г., където е обявено неголямо повишение на цените на определени хранителни стоки. Отговорът е стачка , в резултат на която властите отказват да вдигат цените. Обратното, по време на “демократичния преход” и в Чехословакия и в България имаме непрекъснати повишения на цените, но гражданите са неспособни да въздействат върху управляващите. “Парадоксално, но факт. В някогашна Чехословакия, с нейния затегнат политически режим и със съветски войски в страната, тогавашният елит е бил в много по-голяма степен зависим от населението, отколкото в сегашните свободни и демократични Чехия и Словакия.”15 Но ако това е така, ако гражданите някога са били по-способни да защитят определени интереси отколкото днес, доколко е валидно тогава да говорим в единия случай за “тоталитарно”, а в другия за “демократично” общество.
1.4. Под характеристиката “тоталитарни системи” могат да бъдат подведени и западните либерални общества
“Тоталитарни” черти, свързани с представата за гигантски контрол могат да бъдат открити в най-различна посока в най-развитите буржоазни общества и това се прави от теоретици от най-различни направления като се започне от неомарксисти като Х.Маркузе и се стигне до постмодернистите. През 60-те години редица теоретици в САЩ и Западна Европа започват да характеризират като тоталитарни и така нар. “либерални демокрации”. Най-характерен пример в това отношение са работите на Херберт Маркузе, чиято критика на дотогавашните схващания за “тоталитаризма” като теоретически значимо понятие се основава на разбирането, че чертите, които то предлага като типични за Съветския съюз, могат да бъдат използвани за описание и на САЩ. Само външните форми в САЩ са различни – няколкото партии, разнообразието от вестници, външната свобода на словото. Но тази привидна свобода “под господството на едно репресивно цяло” става “силен инструмент за господство”. Имайки предвид това Барбара Гудуин, която също е критик на концепцията за тоталитаризма, ще попита: “От гледна точка на индивида има ли голяма разлика дали живее в държавно планирана икономика или икономика на частната инициатива, насочвана от безконтролни гигантски корпорации, свързани здраво с военните и политиците?”16 “Защото “тоталитарна” е – смята Маркузе – не само една терористична политическа координация на обществото, но също така и една нетерористична икономико-техническа координация, която действува като манипулира потребностите чрез неотменните интереси. По такъв начин тя предотвратява появата на ефективна опозиция срещу цялото. Тоталитаризмът се създава не само от специфичната форма на управление или партийно господство, но също така от специфичната система на производство и разпределение, която може в достатъчна степен да бъде съвместима с “плурализъм” на партии, вестници, “уравновесяващи се власти” и т.н.”17
Един от най-често срещаните аргументи в полза на характеризирането на бившите социалистически държави и по-специално на сталиновия Съветски съюз като тоталитарни е, че в тези общества изчезвало гражданското общество и се осъществявал тотален контрол върху всички сфери човешкия живот и в частност в личния живот. Казва се например, че първичните партийни организации санкционирали хората за “морално-битова разпуснатост”. Тези аргументи обаче изглеждат съвсем неадекватни, ако се направят сравнения на контрола върху личното поведение например със страни като САЩ, където ограниченията са неизмеримо по-големи. Известно е, че за употреба на алкохол до 21 години по американското законодателство можеш да бъдеш вкаран в затвора и в 2001 г.. Ако те видят открито да носиш бутилка алкохол в обществен парк ще те арестуват. Нямаш шанс за политически успех, ако имаш проблеми в семейно отношение, ако си разведен или имаш извънбрачна връзка, т.е. границите на частния живот са много по-тесни в САЩ отколкото в бившите социалистически страни. Законите на отделните щати съдържат парадоксални ограничения върху личното поведение, немислими в който и да е друг край на света – като например в каква поза трябва да спиш с жена си. Известни са случаи на осъден човек за това, че е чут да псува в градината си. Такив случаи могат да се посочат с десетки и са демонстрация на една такава всеобхватна система на контрол върху личното поведение, каквато Сталинова Русия никога не е познавала.
През 70-те години “новите философи” във Франция като А.Глюксман, К.Жамбе, Г.Лардо започват да разглеждат тоталитаризма като резултат на рационализма на Просвещението, една идея, която ще се свърже с критиката на “големите наративи” от страна на постмодернистите, смятащи че всяка философия, която се опира на тях е носител на тоталитаризъм. Но такава е преобладаващата част от либералните политически традиции и идеологии от новото време насам, а от тук и системите, които се създават на тяхна основа.
През 90-те години след разпадането на Съветския съюз при опита си да опише западните общества Александър Зиновиев ще говори, че за тях е характерен “паричен тоталитаризъм”, който никак не е препятстван от наличието на пазар и формална свобода на словото. А разгръщането на глобалния капитализъм според Зигмунт Бауман води до свят, който остава строго управляван от единен център и “глобализацията” “не е нещо друго, тоталитарно проникване на логиката на глобалните финансови пазари във всички аспекти на живота”,18 а възникващият в резултат на това порядък “става показател на безсилие и подчинение”.19 Ако обаче и така нар. “либерални демокрации” са по същество “тоталитарни”, формулата за “преход от тоталитаризъм към демокрация”, прилагана за източно европейските общества след 1989 г. става съвсем безсмислена, а използването на понятието “тоталитаризъм” като класификационна единица за разграничаване на различните политически системи или режими става безсмислено и невъзможно.
1.5. Понятието тоталитаризъм пренебрегва различията в идеологиите
Стоян Михайлов е склонен да пренебрегва идеологическата самоидентификация на нашите общества до 1989 г., заявавайки че те просто спекулират с понятията “комунизъм” и “социализъм”.20 Надали можем да се съгласим с подобна теза като се има предвид, че именно идеологията играе гигантска роля за интеграцията на този тип общества – много по-голяма отколкото в западните общества с високо развита система на пазарна саморегулация. Тук нямаме такава система и мобилизиращата, стимулиращата, интегриращата роля на идеологията е гигантска – затова на нея се отделя такова гигантско внимание. Тя е свръхфункционално натоварена и огромна част от решенията са идеологически детерминирани и то много силно детерминирани. В нея идеите за социално равенство и справедливост, за висока социализация на собствеността, за планиране и пр. съвсем не са измислици. Тя се различава качествено например от една ислямска идеология или една националистическо-фашистка или расистка идеология. В никакъв случай не мога да приема например, че в продължение на 15 години Стоян Михайлов заемащ най-високи длъжности в идеологическата йерархия на българското общество в 1973-1988 г. е говорил само лъжи и измислици. Вярно е, че във всяка идеология има неистинни елементи, че тя се променя и развива, но в нея има ценности, има принципи, има ключови идеи, които в никакъв случай не могат да бъдат отхвърлени и са много важна част не само от концепциите за социализма, но имат значение и за начина на функциониране на обществото.
Недостатък на подобна категоризация е пренебрегването на радикалното различие в съдържанието на идеологията, светогледа, ценностите, специфичната роля, която играят идеите на социализма при формирането на тези общества, т.е. отвхърлянето на тяхната диференция специфика. А добре е известно, че те са резултат на дейността на гигантски маси от хора и идеологията, която ги легитимира както при създаването, така и през целия период на съществуването им съвсем не е без значение. Социализмът е свързан с една универсалистка и хуманистична традиция, той е “дете” на епохата на просвещението, на вярата в разума и прогреса, докато идентифицираният с него фашизъм е националистическа, ксенофобска, расистка, ирационалистическа идеология на контрапросвещението. Това са коренно различни по своя характер системи от ценности.
1.6. Аналогията е твърде слаб теоретически инструмент при сравнението на коренно различни общества
Най-популярното направление на концепциите за тоталитаризма е свързано с работите на Карл Фридрих и Збигнев Бжежински, които се опитват да обяснят съответните режими чрез пет или шест основни черти, които можем да открием на различни места. В 1954 г. Карл Фридрих публикува своята работа “Уникалния характер в тоталитарното общество”, в която изброява пет основни черти, типични за тоталитарните общества: официална идеология, към която всеки трябва да се придържа и която е насочена към “съвършен краен стадий на човечеството”; единствена масова партия, обикновено ръководена от един човек, организирана йерархически и или стояща над държавната бюрокрация или преплетена с нея; технически обусловен почти пълен контрол на партията и подчинената й бюрокрация над цялото оръжие; почти пълен контрол над всички средства за масова комуникация; система за физически или психологически полицейски контрол.21 В 1956 г. в съвместна книга на Фридрих и Бжежински се оформя окончателно класическата концепция за тоталитаризма като явление, състоящ се от шест основни черти, към които освен вече посочените пет влиза и централното планиране и насочване на цялата икономика.22 Съответно фашизмът и комунизмът са поставени под една обща категория, защото и у единия и другия са открити аналогии на едни и същи черти. Тази класическа концепция обаче е отхвърлена в крайна сметка в резултат на една голяма дискусия. Методът на аналогиите, чрез който в тази концепция се слагат под една рубрика държавният социализъм и фашизма, е насочен към простото търсене и откриване на аналогични черти (еднопартийна система, идеологически монопол и пр.) между две общества (както правят Карл Фридрих, Бжежински, Желю Желев и пр.) съвсем не може да бъде основа за сериозен теоретичен анализ, защото е добре известно, че аналогията никога не е била сериозен инструмент за теоретически анализ и с нея не може да се стигнат до обосновани заключения за същността на две явления. Аналогия на основата на различни черти и подвеждането под една и съща рубрика могат да се правят на коренно различни феномени, но това надали само по себе си има някакъв смисъл. Известно е например, че и четката за дъски, и таралежът имат бодли, но надали от това следва, че би трябвало да ги отнесем към някакъв общ клас феномени.
Факт е, че всеки от отделните “признаци”, чрез които се характеризират като “тоталитарен” един или друг режим, може да бъде открит в най-разнородни общества и това прави тези “признаци” неизползваеми като критерии. Така например в своята книга “Фашизмът” Ж. Желев характеризира “тоталитарната държава” като разкрита чрез “документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм”23 С това обаче той се различава от огромната част от съществуващите западни анализи, които не включват “франкизма” под рубриката “тоталитаризъм”. От друга страна, всяка от описаните от него характеристики може да се открие в най-различни други общества, а редица от тях като “концентрационни лагери”, “изолация на страната” изобщо не характеризират България след 60-те години на ХХ век.
Неизмеримо повече аналогии може да се правят между либералните демокрации и фашизма по най-различни параметри. Неадекватността на аналогията между фашизъм и комунизъм се разбира между впрочем дори от повечето автори на концепции за тоталитаризма, които са склонни или да търсят аналогии само между фашизъм и сталинизъм (периода на управлението на Сталин в Русия), както това правят Х. Аренд , К.Фридрих, З.Бжежински, или изобщо да отхвърлят тази аналогия както ще направи Джийн Къркпатрик, висш служител в Рейгъновата администрация, публикувала една знаменита статия в сп. “Коментъри”, озаглавена “Диктатурите и двойните стандарти”, в която твърдеше, че “авторитарните режими” (от дясно), които са съюзници на Запада, са различни (по-добри) от “тоталитарните” режими (от ляво).24 При това положение употребата на това понятие за десни режими бе изоставена и то бе използвано все по-идеологически за заклеймяване на едно или друго ляво управление. При това положение обаче общата характеристика “тоталитаризъм” губи смисъл и по-добре е да се използват собствените самоидентификации на тези общества.
1.7. Понятието тоталитаризъм е политически оценъчно и обусловено от това коя социална сфера се разглежда като водеща в каузално отношение при дефинирането на едно общество
Всяка социална класификация има и оценъчен характер. В нея не само се предпочитат едни за сметка на други критерии, но и на един вид политическа система или режим се отдава по-голямо значение, разглежда се като по-добър от останалите или дори като най-добрия възможен. Към един тип критерии и приоритети ще се насочат например либералните класификации на политическите системи и режими, към друг тип – марксистките, към трети – консервативните и т.н. Едни критерии ще са водещи, когато на преден план се изведат определени признаци на политическата система и други ще бъдат критериите за онези, при които особеностите на политическата система са вторични спрямо други и по-базисни признаци на обществото. При това много често едните могат да се отхвърлят от другите и въпросът за подбора на определени критерии за класификация може да се превърне в център на политическа или идеологическа борба. Няма единни, общи и “научно безпристрастни” критерии за класификация. Подвеждането на определена обществена действителност под една, а не под друга класификация, може да бъде и е било винаги център на остри обществени сблъсъци, а не обективистичен научен дебат. Точно такъв е случаят с класификационната единица “тоталитаризъм”. Характеристиката тоталитаризъм, която подвежда под една категория “фашизъм” и “комунизъм” пренебрегва същностни особености, отличаващи двете общества – отношенията на собственост и идеологиите – в единия случай универсалистка и рационалистическа, а в другия случай националистическа и ирационалистическа. Ако вземем и сравняваме отделни характеристики на различните обществени системи по метода на аналогията, то не по-малко общи неща откриваме между либералните демокрации и фашизма, а то се състои преди всичко в отношенията на собственост. В такъв случай става дума за еднотипни общества, чиито политически системи защитават една и съща форма на собственост, но в САЩ и Великобритания през 30-те години това става чрез създаване на кейнсианската социална държава, а в Германия, Италия, редица други европейски страни, където партиите в многопартийната парламентарна система не могат да бъдат вече достатъчно ефективен интегратор на системата, тъй като социалната и икономическа криза е много по-остра, ще се установят фашистки режими. За тях валидна е дефиницията на Георги Димитров като открити терористични диктатури на най-реакционните кръгове на буржоазията. Всъщност факт е, че винаги, когато е имало опасност за съществуващите отношения на собственост буржоазията е прибягвала до авторитарни и диктаторски режими. Такава е била политическата система и в най-развитите държави до последните десетилетия на ХIХ век. След това, когато буржоазияа има достатъчно ресурси да управлява и при многопартийни парламентарни демокрации, тя се отказва от диктатурите, но винаги се дръща към тях, когато с многопартийна парламентарна демокрация не успее достатъчно успешно да защитава съществуващите обществени отношения. Типичен пример в това отношение е съседна Турция, където няколко пъти след Втората световна война имаме военни преврати и диктаторски режими, когато се окаже, че парламентарната либерална демокрация започне да се тресе от опасни за буржоазията противоречия и конфликти. Пък и САЩ са подкрепяли да дойдат на власт и поддържали навсякъде по света и най-кървави диктатури от рода на тази на избилия за една-две години един милион души в Индонезия Сухарто (трябва да се има предвид, че последните проучвания на архивни материали показват, че в СССР за целия период на Сталин са избити между 1 200 000 и 1 500 000 души)25 или пък тази на доведения на власт с помощта на ЦРУ Пиночет щом това е изгодно за американските мултинационални кампании.
1.8. Голяма част от изследователите се отнасят критично към концепциите за тоталитаризма
Имайки предвид фактът, че понятието за тоталитаризъм включва множество разнородни и нямащи нищо общо с повечето си характеристики общества, огромна част от изследователите се отнасят скептически към него. Правейки преглед на огромна част от тези концепции Ю.Игрицкий отбелязва, че “твърде много западни изследователи (при това съвсем не склонни да идеализират обществото, възникнало в Русия след 1917 г. и още повече след 1929 г.) заемат спрямо концепциите за тоталитаризма критични позиции”.26 И сам добавя, че е дошъл “до извода, че в световните социални и хуманитарни науки съществуват крайно противоречиви и мъгляви определения на тоталитаризма, поставящи под въпрос безапелационността на житейските формулировки”.27
След като посвещава огромни усилия на въпроса в каква степен “тоталитаризъм” е понятие, приложимо към комунистически режими Ф.Д.Елерон Младши ще заключи, че ние не се нуждаем изобщо от това понятие, за да разберем комунистическите страни, за това на нужни други термини, а що се отнася до “тоталитаризма”, поради разнообразието от значения, включвани в него, “без точни значения на понятието ние не знаем кои системи да изучаваме и да наблюдаваме”.28
По подобен начин Майкъл Къртис изтъква, че “понятието за тоталитаризъм, приложено авотматично към всички комунистически страни, пренебрегва не само променящата се природа на Съветския съюз, но също и разнообразието от различни режими, в които са извършени в различна степен промени”. Затова и да се придържаме към този термин би означавало да замъгляваме възможността за реални политически сравнения.29
Подлагайки на детайлен анализ концепциите за тоталитаризма, Бенжамин Барбър стига до извода, че той може да изглежда нещо приемливо като обяснение, докато набляга главно на формални, външни характеристики на държавата в контекста на традиционната либерална теория, дуалистично разделяща публичната от частната сфера. Днес обаче е “общопризнато, че властта може да бъде функция не само на формално дефинираната публична сфера, а и на развихрили се социални и икономически сили…и че индивидите могат да станат жертви на “частни” монополи извън областта на публичната регулация и контрол. Истината е, че понеже държавата е политически контролируема и нейните дейности са видими, то и заплахите от нейна страна спрямо личната свобода са по-малко вредни в определен смисъл от тези, които произтичат от не така видимо въздействие – от източници, действуващи под повърхността на общоприетите, но тотално нереални условия на равенство в една както се предполага фрагментарна и плуралистична частна сфера.”30 От тази гледна точка концепциите за тоталитаризма са схващания на “старомодния либерален индивидуализъм”, представляват инструмент на “студената война”, маскиращ черти, по които САЩ и СССР не се различават.
1.9. Доминиращата академична нагласа след края на “студената война” е отхвърлянето на концепциите за тоталитаризма
В крайна сметка след края на “студената война” доминиращата нагласа в сериозната литература на Запад по отношение на концепциите за тоталитаризма е силно критическа. Тази критическа нагласа е резюмирана във водещите енциклопедични и речникови издания на най-авторитетните издателства в развитите западни страни. А в енциклопедиите и речниците влизат не отделни и случайни мнения, а това, което в крайна сметка има водещо значение за най-авторитетните научни общности, имат най-висока степен на представителност. Нека вземем три от най-известните издания в това отношение. Първото от тях “Краткият Оксфордски речник по политика”, който изтъква, че колапсът на Съветският съюз “хвърля съмнение върху цялата концепция за тоталитаризма”.31
Вторият случай е с най-новия Речник по социология на британското издателство “Колинз”, в който терминът “тоталитаризъм” е характеризиран като “концептуална проститутка”, твърде често претоварвана с идеология и свързана със заклеймяващи оценки.32
Третият пример е на е най-новото издание на най-авторитетната политологическа енциклопедияна западния свят “Блеукел енциклопедия на политическата мисъл” от 1991 г., в която се прави цялостен анализ на дискусиите за тоталитаризма от последните десетилетия и се стига до следната рекапитулация: “това понятие ни дава повече за историята на следвоенните идеологии, отколкото за сравнителното изследване на политическите режими.
Това се вижда от концептуалната бъркотия, с която продължава да бъде свързван този термин…Конфузната история на идеята за тоталитаризма, както се вижда, показва, че това не е просто спорно понятие като “свобода” или “демокрация”, нито ценностно натоварена нормативна идея като всички значими политически идеи, а е термин, чиито първични значения и употреба са изключително идеологически. Бивайки използван, за да опише такива коренно различни режими като тези на нацистка Германия, сталинова Русия, Платоновата република, Династията Чин, фашистка Италия, Сандинистка Никарагуа, Индия по време на династията Мориу, Римската империя при Диоклетиан, Женева при Калвин, Япония при Мейджи, Древна Спарта и САЩ не само в 60-те години на ХХ век, този термин както изглежда не притежава някакво социално научно значение. Той остава обаче ключ за характера на идеологията на студената война и така за социологията на следвоенната епоха.” 33
Бихме могли да продължим този извод като добавим, че този термин е свързан с масова идеологема от началото на 90-те години в България, използвана за тоталното разрушаване на съществуващите обществени реалности и отказ от каквата и да е приемственост. Но сериозната социална теория не би трябвало да бъде слугиня на идеологическата конюнктура.
Идеологемата за тоталитаризма е ключ към характера на вътрешната студена война, която се води в българското общество в първите години след 1989 г., когато е използван за тотална делигитимация на предходната система, което само по себе си има крайно деструктивен характер, тъй като всяко радикално отрицание на една система носи със себе си пагубни дезинтегриращи възможности. Тя създаде предпоставки за “черно-бяло” възприятие на действителността, което може да има някакво значение в политиката, но е абсолютно негодно в социалната теория.
Приемането, че съществуващата до 1989 г. в страната система не по-добра, а дори по-лоша и от фашизма може да се очаква, че практическото поведение не изисква никаква приемственост, а абсолютното й отрицание във всички възможни измерения, “незабавна смяна на системата”. Такъв подход има обаче в крайна сметка радикално разрушителни системи, оставя след себе си куп развалини. Куп развалини и връщането в социалноикономическо отношение на обществото назад много десетилетия има именно и активният идеологически оборот в края на 80-те и през 90-те години на ХХ век и концепцията за “тоталитаризма”.
Терминът “тоталитаризъм” предлага различни аналогии, диаболизиращи обществата с директивно-планови икономики, но ни дава твърде малко за това, което е специфично за тях. Освен това, ако е характеристика само на държавата или политическата система, той не ни предлага нищо за много по-важна или поне толкова важна сфера каквато е социално-икономическата.
Именно защото остава главно неясна идеологема, съдържаща силни емоционално пежоративни компоненти, формулата за “тоталитаризма” ни дава твърде малко за специфичните реалности, от които тръгва социалната промяна в края на 80-те години на ХХ век в страни като България. Тя няма достатъчен евристичен заряд за сериозен анализ на предходните десетилетия на българското общество и тази теоретическа неадекватност, превърната в идеологическо оръжие на социална промяна имаше тотално разрушителни следствия. Зад идеологическата мъгла, създадена от нея бяха скрити реалните процеси на разрушения и разграбване на гигантската държавна собственост, създадена в предходните десетилетия. Затова отказът от теоретическото използване на това понятие има важно значение за точния анализ на най-новата история на света, включително и на България.
2. За оправдаността на понятието “държавен социализъм”
Стоян Михайлов оспорва понятието за “държавен социализъм”. Какви са основните му аргументи и какво бихме могли да им възразим?
2.1. Партията е част от държавния механизъм
В общества от типа на българското до 1989 г., според него, “партията има основополагащо значение”, а “държавата е само изпълнителен орган, който привежда” в действие партийните решения” и затова “постът в партията е много по-важен от поста в държавата”.34
Основна слабост на този аргумент е, че той пренебрегва особеностите на политическата партия в условията на социализма, факът че по същество тя изпълнява функции на държавата, на държавната власт. Държавата не трябва да се бърка просто с определени административни органи. Тя е институция, която притежава легитимният монопол за употреба на сила на съответна територия. “…Държавата е онази човешка общност, която на една определена територия – и тази “територия” e отличителен белег – претендира (успешно) да притежава монопола върху легитимното физическо насилие. Специфичното за съвременността е това, че правото на легитимно физическо насилие се предписва на всички останали обединения или на отделни лица само дотолкова, доколкото държавата от своя страна го разрешава: тя се счита за единствен източник на “правото” на насилие.”35 По същество именно партията играе ролята на етаж на държавата, който има висша легитимираща роля по отношение на монопола на насилите на съответна територия. Функционално тя е определено равнище на държавна власт.
Трябва да се има предвид обаче, че комунистическите партии в тези условия съвсем не са партиите, каквито познаваме в капиталистическите страни от ХIХ век насам, където дори самото им име е свързано с етимология, идваща да покаже, че те са представител на част от обществото. Напротив, в условията на държавен социализъм, където имаме еднопартийна система, партията по същество се превръща в един от етажите на държавната власт. Нейната функционална роля е съвсем различна от тази, която имат партиите в капиталистическите държави. Тя изпълнява по същество функции, характерни за менижмънта и държавата, а не тези на партия. Не случайно на всички равнища като се почне от пърчините партийни организации в предприятията, мине се през окръжните комитети на партията и се стигне до апарата на Централния комитет нейни основни функции са изпълнението на определени икономически задачи. Тя е своеобразен компенсатор на недостатъчната развитост на пазара, който има минимизирани контролни и стимулиращи производството функции. Ако в едно общество с развита пазарна икономика основните механизми за социална интеграция на обществото са пазарът и държавата, то тук стават две равнища чрез своеобразно раздвоение на две институции – държава и партия. Партията налага мощно идеологията, чиято функция не е просто легитимация на системата, както в други общества, а поизводството. Нейното ключово предназначение е използването на серия от политически и идеологически лостове и стимули за компенсиране на недостатъчната развитост на пазарните стимули. Партията е ключова модернизационна сила и по своите функции тя е в най-висока степен одържавена, част от функционирането на държавата.
Известно е, че в развитите западни държави от началото на ХХ век необходимата концентрация на собственост в големи мащаби в условията на втора индустриална революция се извършва чрез акционерните корпорации, отделящи собствеността от управлението, акционерите от менажерите. Максималната обобщественост на собствеността в условията на държавен социализъм се нуждае също от съответно разпределение на нейните функции между различни субекти. И партията на различните равнища, заедно с ръководителите на предприятията поемат функции, подобни на тези на менажерските екипи на големи предприятия. Имаме макар и в друга форма отделяне на управлението и контрола от собствеността.
2.2. Има множество понятия за социализъм
Изтъквайки редица “пороци” според него, на съществуващите общества в СССР и Източна Европа до 1989 г. Стоян Михайлов заключава: “Очевидно е за всеки запознат с марксисткото учение, че който се опита да припише тези черти на социализма като обществено устройство, той скъсва напълно с марксистката методология, със социалния идеал, обоснован от марксизма.” 36
Това, че съществуващите до 1989 г. в СССР и Източна Европа “не съответстват на “социалния идеал, обоснован от марксизма” надали може да бъде аргумент те да не бъдат наричани социалистически. Напротив, ако проследим цялата история на употребата на термина “социализъм” ще видим, че той се използва в огромно количество съчетания, в които в една или друга степен се има предвид обобществяване на собствеността и съчетаване на интересите на различни социални групи. Има множество различни понятия за социализма и най-различни версии на социализма. Няма едно единствено понятие за социализъм, както се опитва да ни внушава в своята статия Стоян Михайлов. Това е типично и за употребата на това понятие от самия Маркс, което Стоян Михайлов, който смята себе си за “марксист”, не би трябвало да отрича.
По начало понятието за социализъм се използва в най-различни контексти и още в Манифеста на комунистическата партия Маркс въвежда в употреба цял спектър от понятия за социализъм – говори за “реакционен социализъм”, “феодален социализъм”, “дребнобуржоазен социализъм”, “консервативен социализъм”, “буржоазен социализъм”, “попски социализъм”, “християнски социализъм” и т.н.37 Енгелс има например статия, в която критикува така нар. “юридически социализъм” и “катедрения социализъм”. Прудон е критикуван от Маркс за неговия “дребнобуржоазен социализъм”.
Именно затова надали можем да приемем тезата на Стоян Михайлов, че “премахването и рязкото съкращаване на частната собственост може да се разглежда като белег на социалистическото общество само при условие, че икономическите субекти функционират върху основата на стопанската сметка в условията на пазарни отношения и конкуренция, че не се одържавява фактически цялата собственост, а се допускат и други форми на обобществена собственост – общинска, кооперативна и т.н.” 38
Мисля, че този аргумент едва ли издържа критика, защото “стопанската сметка”, “конкуренцията”, различните “форми на собственост” са версия само на една от множеството концепции за социализма – на социалдемокрацията и то в определен период и за определени страни в Западна Европа. Оставям настрана, че то не съответства и на “марксисткия идеал” за социализма, на което Стоян Михайлов, характеризиращ себе си като “марксист” държи, тъй като поне в марксовите съчинения няма да открием аргументи за това.
Оставям настрани факта също, че опитът на ХХ век даде храна за появата на десетки видове нови предикати на понятието за социализъм. Съществуват десетки видове и версии на социализма, които често изглеждат нежобичайно далечни една от друга, а през 80-те години на ХХ век, освен бившите социалистически държави в Източна Европа, в още 70 държави в света в Европа, Азия, Африка, Америка на власт са политически партии, които управляват под флага на различни концепции за социализма като официална идеологическа доктрина. Само за партиите, членки на Социалистическия интернационал, предлагащи различни версии на дземократически и немарксистки социализъм н 1985 г. са гласували около 100 млн. души в света.39 Ние можем да кажем, разбира се, че това “не са социализми”, че не са “правилни”, “верни” и пр. или за да се разграничим от тях да предложим както направиха през 70-те години източногерманските комунисти, понятие като “реален социализъм”. Можем, но очевидно е, че феноменът соицализъм е нещо много по-многообразно и сложно, както нерядко може да ни се струва и величието на Маркс се състои и в това, че той има съзнание за сложността на реалността и е бил готов да използва множество понятия за социализъм.
Съществуват десетки видове и версии на социализма, които често изглеждат необичайно далечни една от друга – религиозен и светски, комунистически и антикомунистически, етатистки и антиетатистки, утопичен и научен, реформистки и революционен, марксистки и немарксистки, пазарен и непазарен, тоталитарен и демократичен, съветски, югославски, китайски, шведски и т.н. Говори се за либерален социализъм, демократичен социализъм, ислямски социализъм, африкански социализъм, демократичен социализъм, “социализъм с човешко лице”, “реален социализъм”, самоуправленски социализъм, екосоциализъм, хуманен социализъм, етически социализъм, буржоазен социализъм, гилдейски социализъм, кооперативен социализъм, интегрален социализъм, муниципален социализъм, неосоциализъм, фабиански социализъм, функционален социализъм, нов социализъм. Затова и поддръжниците и противниците на социализма непрекъснато спорят за идентичността му и за това кои са “същностните” му елементи. Но от тук нататък започват различията им. Едни говорят, че всичката или по-голямата част от собствеността трябва да бъде публична или обществена; други смятат, че обществена трябва да бъде собствеността само върху основните средства за производство и природните богатства; за трети този въпрос сам по себе си няма значение. Едни смятат, че върху обществената собственост трябва да се осъществява централизиран контрол чрез държавата, както беше в бившия Съветски съюз, според други този контрол трябва да е децентрализиран, да се осъществява от трудещите се в предприятията, както е например в теориите за пазарния социализъм. Едни са поддръжниците на еднопартийно управление и диктатура на пролетариата, други на многопартийност и парламентарна демокрация. Нерядко както критиците на социализма или на една от неговите форми не разбират тази негова сложност и многообразие от проявления като идеология и реалност и го отъждествяват с едно негово направление, най-често това, което съществуваше в бившия Съветски съюз. До 80-те години в СССР и Източна Европа съществуващите системи в рамките на официалните идеологии бяха разглеждани като единствения истински социализъм, докато другите форми се разглеждаха като изопачения или идеологически фалшификации и дори за да не бъдат бъркани с тях, бе възприет терминът “реален социализъм”. След разпада на източноевропейските общества често ще срещнем точно обратното – бивши негови привърженици обявяват, че това не е бил социализъм, за да спасят идеята за социализма, която там била “провалена”, а негови противници път заявават, че именно това е бил “социализмът” и именно той изобщо се е “провалил”. Нещата всъщност са много по-сложни и свързани с факта, че не съществува една единно доктрина за социализма, а множество различни комплекси от взаимосвързани идеи и поддръжниците на тези комплекси непрекъснато са воювали помежду си и противопоставяли тези комплекси, утвърждавайки един от тях за “истинен”, “реален”, “автентичен”, “недеформиран”, за сметка на останалите. Надали можем да приемем такъв тесен и ограничен подход, който може са има значение за политическа употреба, но си затваря теоретически очите за многообразието на социалната реалност. В тази реалност, включително и сред множеството версии и разклонения на марксизма не съществува една единствена доктрина за социализма. Някой може да обяви себе си за “автентичен марксист”, за “истинен” говорител на Маркс, за предлагащ единствено “научното” понятие за социализъм, но както у самия Маркс имаме множество употреби на понятието за социализъм, то сред десетките видове и направления на марксизма можем да открием няколко пъти по толкова употреби на понятието за социализъм.40 Ако четем Стоян Михайлов обаче, има само неговото и никакво друго понятие за социализъм. Нищо, че неговият социализъм никога и никъде не е съществувал, нищо че го няма и у Маркс, на авторитета, на който той се позовава.
2.3. Понятието за “държавен социализъм” е най-подходящо за характеризиране на СССР и останалите държави от Източна Европа
По принцип отношението към държавата в различните версии на социализма варира от едната до другата крайност. Имаме версии, при които тя категорично се отхвърля като експлоататорска и репресивна по своята същност, независимо от различните й форми. Това е традицията, която идва от анархисткия социализъм и комунизъм на Прудон, Бакунин и Кропоткин, а така също и на различни версии на самоуправленски социализъм, каквито имаме от времето на Робърт Оуен. По начало с развитието на различните версии на социализма през ХIХ век се появяват направления, които виждат бъдещето на социализма без държава – така е и при Маркс и Бакунин, независимо от тяхната различна оценка на ролята на държавата в един преходен период.
Имаме обаче и противоположно отношение към държавата. От Сен-Симон и Огюст Конт идва традицията на засилената роля на държавата при изграждането на социализма. Тяхното виждане за бъдещето е за система, управлявана от експертите, за научна и планова организация на обществото, за държавата като единен социалноикономически организъм, при който производството се управлява от един център като конкуренцията е заменена със съревневонаие, а особено внимание се отделя на индустриализацията. През втората половина на ХIХ век във Великобритания също се появява тенденцията на преформулиране на идеята за социализма по посока на схващането му в и чрез държавата.
Марксовото собствено разбиране за социализма обаче, такъв какъвто трябва да бъде в бъдещето, е по същества разбиране за държавен социализъм. В “Критика на Готската програма” той съчетава във формата на два последователни етапи двете гледни точки – за социализма, основан на държавата, характерен за първия етап и следващ етап, който той нарича “комунизъм”, в който държавата ще е отмряла. Понятието за “социализъм” той запазва само за периода, в който държавата ще действува активно, с помощта на революционно насилие ще налага съответните отношения. “Между капиталистическото и комунистическо общество лежи период на революционно превръщане на първото във второто. На този период съответствува и политически преходен период и държавата на този период не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура…”41 Тези думи са казани в 1875 г., когато ясно личи тенденцията на нарастваща мощ на държавата в развитите страни, която ще добие огромни размери през ХХ век. Във всеки случай за него адекватната употреба на понятието за социализъм е свързано с активната роля на държавата и не случайно и този смисъл ще играе легитимираща функция за обществата в СССР и Източна Европа. Друг е въпросът, че при Маркс това държавно възприятие на социализма се схваща като появяващо се най-напред в най-развитите държави като Англия, а на практика тази идея се реализира в една много по-изостанала страна, където тя е използвана за реализацията на процесите на модернизация, за осъществяване на задачи, които капитализмът не е успял да направи и по същество е претърпял провал. Ако при Маркс държавният социализъм се появява по същество в края на модерната епоха, то на практика неговата поява в определени страни става в началото на модерната епоха.
В 1884 г. Беатрис и Сидни Уеб, Джордж Бернард Шоу, Хербърт Уелс ще свържат вижданията си за бъдещето с фабианския социализъм – бъдеще, в което колективната организация на обществото се реализира чрез държавата, чрез разширяване на нейните регулативни и административни функции. Фабианският социализъм пръв поставя в програмата си идеята за държавно планиране като нещо противоположно на разточителността и загубата на ресурси, резултат на стихийността на частните предприятия. След това тази идея се подема от Кауцки в “Основите на социалната демокрация”.42 През 20-те години терминът “държавен социализъм” се използва от Николай Бухарин, който заявява: “Системата на социалистическа диктатура, която бихме могли да наречем държавен социализъмЕе диалектическо отрицание, противоположност на държавния капитализъм.”43 Утвърждава се активно в споровете, които привържениците на югославския “самоуправленски социализъм” използват по отношение на това, което имаме в бившите страни от СИВ.
Това е и традицията, която се реализира – макар и в различна степен – от двете основни версии на развитие на социализма през ХХ век – социалдемократическата форма на социална кейнсианска държава в развитите западни страни и тази в СССР и свързаните с него страни. Всички те се опират на държавата, но степента, в която правят това е различна. В държавите на “реалния социализъм” равнището на одържавяване достига най-високи размери на първо място във връзка със собствеността, което от своя страна е свързано с доминираща директивно-планова икономика и пълна закрила на човека от държавата. Тази потребност от особено силна роля на държавата се предполага и и от изостаналостта и необходимостта да се преодолява историческа дистанция от развитите западни държави. Ето защо понятието “държавен социализъм” като обща характеристика на този вид общества изглежда достатъчно оправдано.
Централизираното държавно управление, идеологическата ангажираност с идеите на комунизма или социализма, премахването или рязкото съкращаване на частната собственост върху средствата за производство оправдават използването на характеристиката “държавен социализъм”. Затова и след края на “студената война” при анализа на предходната епоха употребата на това понятие става все по-масова и може да се срещне у нарастващо количество автори.44
