Роден е на 21 октомври 1922 г. в с. Муртинци, Пернишки окръг. Завършил е ветеринарна медицина в София. Мобилизиран е в армията през 1948 г. Служи като офицер в различни гарнизони до 1958 г. Работил е във Военното издателство като редактор и завеждащ редакция за художествена литература. От 1968 г. е в Групата на писателите към Министерството на отбраната. Завършва военната си служба като началник на Групата. О.з. полковник. Автор на десетки стихосбирки и поеми между които: “Песни по пътя”, “Лирика”, “Стенопис от куршуми”, “Кипарисова сянка”, “Любовта на лейтенанта”, “Подземният вятър”, “Между два сезона”, “Окована нежност”, “Стихове за Доли”, “До следващия ден”, “Безкрайност” /избрано/ и др. Носител е на множество литературни награди. Негови стихове са превеждани на няколко европейски и азиатски езици.
Бузлуджа
Тук много често метеори падат
и сякаш не нощта от клоните вали,
а изтънялото палто на Дядо
развява старомодните поли.
По изгрев тичат алени откоси.
Край храстите тревата вие плет.
На приливи във въздуха се носи
дъхът на мащерка и гороцвет.
Тук всичко е спокойно и примамно.
Дори листата иначе шумят,
когато августовски огън пламне
и клоните от жажда се сведат.
Пиринчено е надвечер небето.
От север плава мека резеда
и бавно се разлива там, където
изгрява в мрака първата звезда.
Тук облаците сенките си гонят,
а вятърът прелиства всеки ден
легенди и неписани закони
за свят от нова мисъл сътворен.
Връх Бузлуджа!
Единствен, който свети
в неотразимо свое тържество,
защото той е първият свидетел
на нашето червено рождество!
Песен на маков лист
1
Не си ли уморена наша съвест?
Не те ли дърпа времето назад?
Пространството не те ли спъва
със своя галактичен ад?
Столетия след нас ще свети
денницата на твоя небосвод,
за да напомня първите завети,
извикали живота на живот…
Мълчи! Не казвай как си оцеляла
или какво все още те гнети!
Кажи ни само как си съчетала
на класата най-верните черти!
Как с четката на огнена палитра
в едно борба и вяра оцвети?
И как избра Благоев и Димитров
за кръстници на нашите мечти?
Два върха – първокорени на гения
и пътен знак на нашите дела!
Два съдника на твоите стремления,
два тласъка на нашите крила!
2
Ти бдиш…
Ти все си будна, наша съвест,
защото бе приспивана до смърт!
И може би годините тепърва
ще викат пустите сърца на съд
за тяхното нескривано съмнение
в цвета на силната ни кръв или
за всяко закъсняло угризение,
което ги боли и не боли…
Не ги щади! Ръка не им подавай,
не ги прави щастливи със това!
Безсилните обичат лесна слава,
безсилните са силни със слова.
Те трудно различават цветовете.
За тях дори дъждовната дъга
на хоризонта никога не свети
и не дарява радост и тъга.
За тях просторите не раждат мълнии,
не раждат облаци и синева.
За тях животът и смъртта са пълни
единствено с безцветни тържества…
3
Прости ни ти,
прости ни наша съвест,
че ти избрахме аления цвят!
Ала цветът на правдата е кървав,
като самата правда е богат.
И вятърът на този цвят ще духа,
ще кърши клони, в преспи ще звъни,
ще бъде гневен и ще плаче глухо,
ако шумят безветрените дни.
А ти… родена си в червена люлка,
в сърцето на ранения гранит,
в единствената на света цигулка,
направена от клечки за кибрит!…
Спомни си как изглеждат тези пръсти,
които чакат всяка нощ смъртта
и вместо примирено да се кръстят,
лепят от малки клечки песента!
Спомни си как в килията на “смъртен”
цигулката мечтае за живот,
превърнала мелодията в тътен
и в барабан циментовия под!…
4
От дните на среднощните конгреси
до пламналия партизански сняг
ти, наша съвест, си остана песен
за нивата и “Аления мак”…
Листенцата на мака са нетрайни.
Те дълго под небето не стоят.
Пътуват те като червени тайни,
помамени от своя майски път.
Когато слънцето през облак грейне
или внезапен изстрел проечи,
те трепват и умират ненадейно,
рисувани от нечии очи…
От тънкото стъбло тогава слизат,
презрели рано цветния си страх,
и търсят бели нелегални ризи,
за да изгреят живи върху тях…
Листенцата на мака тихо падат,
застигне ли ги буря и покой,
но семенцата им са барикади
и знамена за следващия бой!…
5
Ти знаеш, наша съвест, как изглежда
зорницата през примка на въже
и може ли да бъде тя надежда
на млади, но обречени мъже…
Не винаги мъжете са корави,
когато имат среща със смъртта.
Но винаги по мъжки се прощават
с една последна песен на уста…
Червена песен за червено време
и изгреви от слънчев водопад
върху лица, издялани от кремък,
върху бразди, изтръгнати от глад…
Червена песен – писък на сирена,
под вехта шуба тежък патрондаш
и стъпки на другари уморени,
които търсят пътя към Мургаш…
Червена песен. Страшна и далечна!
Без ноти, без слова. И без рефрен.
Червена песен – завещана вечност
на днешния и утрешния ден…
6
Ти помниш наша съвест, помниш още
ранените от изстрели стени,
затуй запали в българските нощи
неугасими земни светлини.
Затуй във всеки грохот и трептене,
във всеки ябълков и вишнев глас,
оставаш ти велико продължение
на светлините у самите нас.
Оставаш вечната червена песен,
която не престава да ехти
в деня, от нашите сърца понесен,
в деня, развиделил се от мечти!…
Оставаш, наша съвест, свята клетва
написана на ален маков лист,
която в трудни мигове ще светва
да озарява пътя ни скалист…
И може да си много уморена
от мраморния век на паметта,
но пазиш ли редиците сплотени,
ти пазиш вярата и верността!…
Септември 1976
