ПЛЕМЕННИКЪТ НА СТАМБОЛОВ Е БИЛ ОБВИНЕН В РАЗСТРЕЛА НА РУСКОТО ЦАРСКО СЕМЕЙСТВО

0
215

Професор, доктор по история. Работи в областта на българо-руските и българо-съветските връзки. Автор е на книгите “Българо-руски революционни връзки 1885-1917 г.”, 1965 г.; “Г.В. Плеханов и социалистическото движение в България”, 1978 г.; “Ленин и България – Биохроника”, 1980 г. (две издания); “Честване на Октомврийската революция в България 1918-1944 г.” в съавторство с проф. Цанко Николов; “Революционна България и революционна Русия” 1987 и др.

Темата е сюжет не за малък разказ, а за многотомен роман, който засяга исторически събития от световен мащаб. Но в броени редове ще разкажем за съдбата на един българин. Студент в Женева, личен приятел на бащата на руския социализъм Плеханов Н. Стойнов има основание да мрази монархизма – и руския, и българския. Той счита, че неговия прославен вуйчо Стефан Стамболов е станал жертва на монархизма в България. И от този ден той “решава” да си отмъсти за него. Първата му антицарска проява е, че участва най-активно в организирането на протестен митинг против издигането на паметник на Александър II в центъра на българската столица. Този млад републиканец-социалист няма причина да се обяви против издигането на паметника на Александър II чието име с основание се е свързвало с най-голямото събитие в българската история – Освобождението от турско робство.

Поводът за тези бележки не са продиктувани от нашумялата днес царска тема, а преди всичко от това че в богатата литература за Ст. Стамболов се появи един факт – в книгата на историка Николай Иванов “Последните дни на Стефан Стамболов” /София, 1995 г., ИПК “Родина”/. Краткият текст привлича вниманието веднага. “Може само да се гадае, как руският император Николай II е посрещнал вестта за убийството на Ст. Стамболов през летните дни на 1895 г. Но императорът все още не е подозирал, каква злокобна шега ще му изиграе Стамболовия род, защото член на фамилията ще има пръст в екзекуцията на цялото императорско семейство.

Често съдбата ще има злокобни обрати. Николай II ще бъде разстрелян заедно със съпругата си, четирите му дъщери и престолонаследника на 17 юни 1918 г. от болшевиките в Екатеринобург. Заедно с Ленин на 4 април 1917 г. в пломбирания вагон от Женева за Петербург пристига сестриния син на Стефан Стамболов Никола Стойнов (син на Кина – най-голямата сестра на Ст. Стамболов). Стамболовият племенник участва в създаването на новите институции в СССР. Умира в Одеса в страшна бедност през 1925 г.”

Това съобщение повдига много въпроси, за които имаме твърде малко доказателства. Защо са толкова пестеливи фактите от неговата биография? Нарочно ли те бяха забулени в тайна, нарочно ли бе укривана дълго неговата биография? Даже неговата дъщеря Здравка Стойнова – доцент доскоро във ВИТИЗ по риторика, търсеше информация и разпитваше, за да научи нещо повече за своя баща. Знаехме, че след като се връща в Русия заедно с Ленин, той заема редица отговорни държавни дипломатически длъжности в СССР. Авторът на книгата “Последните дни на Стефан Стамболов” ни съобщава интересния факт, че той почива в Одеса през 1925 г. Но това не беше известно, не знаеше и дъщеря му. Георги Бакалов, негов близък приятел от студентските години в Женева след Революцията в 1917 г. се интересува за свободата на Стойнов, но никой нищо не му съобщава. Даже веднъж му казват: “Др. Бакалов, съветвам ви да не се интересувате за съдбата на такива хора като Кольо.”

Как да си обясним някои факти от биографията на Стойнов, който в своите многобройни статии в българския и руския печат се подписва с псевдоним “САМИН”. Той е бил главен редактор на два руски вестника. Единият вестник – “Единство”, излизащ в Петербург, орган на плехановистите /1914 г./, които се борят за единство в редовете на руската социалдемокрация и на друг – през 1921 г. в Латвия. След 1903 г. Н. Стойчов се разделя с болшевиките и Ленин. В България също така след разцеплението и в Българската компартия, той напуска благоевци и заедно с Бакалов и др. отива при пролетарците, т.нар. анархо-либерали, които също както Плеханов се борят за единство в партийните социалистически редове.
От тези факти е видно, че човекът който цял живот се е разграничавал от болшевиките, както и от Благоев, и цялата българска социалдемокрация, въпреки, че изглежда парадоксално – през 1917 г. пътува заедно с Ленин в известния “пломбиран вагон”, в който са затворени болшевиките, за да не поддържат и установяват връзки с германците, тъй като те са руснаци и техните страни са в състояние на война. А Ленин отива в Русия, за да се бори против правителството, т.е. обективно той е съюзник на германците. Оттогава датира въпроса за т.нар. германски пари, дадени на Ленин, за да воюва против царското правителство, а болшевиките и Ленин по този повод са наречени германски агенти…

Авторските ми търсения се увенчаха със значителен успех през 70-те години, когато като сътрудник на Главно архивно управление помолих при една поредна командировка в СССР Величка Филипова, първи – заместник началник на Главно управление на архивите, да потърси кадровите формуляри в архива на Външно министерство на българите дипломати: Борис Стоманяков – който стана по късно зам.-комисар на външното министерство, Роман Аврамов – търговски представител на СССР в Англия, на Никола Стойнов – съветски дипломат във Виена, а след това в Германия. Двамата наши съотечественици са разстреляни от Бериевото ведомство. От тези кадрови формуляри на нашите съотечественици научихме редица подробности, които по-късно ни послужиха в нашите изследвания.

В подобни формуляри, както е известно хронологично месец по месец, година след година се проследява дейността на кандидата за дипломат…

В този формуляр на въпроса каква е вашата професия Н. Стойнов отговаря неизменно – журналист. И с основание. В България от 1904 – до 1910 той работи в българския социалистически печат. За него още в ония ранни години, вестник “Искра” пише като за млад и възторжен български социалист, който говори от името на българските студенти на руско събрание… /Това е 1901 г./. Може би оттогава датира и приятелството му с елита на руската социалдемокрация.
Плеханов обаче не забравя своя български другар. Той е информиран че Никола Стойнов е журналист, проверен както в практическата дейност по издаването на вестник, така и по идейни убеждения. Плеханов тогава е изгонен от царското правителство без право да се връща в Русия и живее като емигрант от 1883 г. Иска да издава свой вестник, но недалече от читателите си, от работниците и социалдемократите, а в Русия в столицата, където е съсредоточена руската социалистическа интелигенция. Той дава на вестника си името “Единство”. И изпраща българинът за главен редактор, с най-гореща препоръка пред своите съмишленици в Петербург. Избухва войната през 1914 г. Близо година работи Стойнов като главен редактор, и отново се връща в Швейцария. В личния архив на Плеханов, който се пази в “Дом Плеханов” в Петербург се пази богатата кореспонденция между идейния ръководител Плеханов от Женева и Н. Стойнов от Петербург. Тази кореспонденция може да стане обект на специално проучване, но в случая е важно да се отбележи че статиите на Стойнов в “Единство”, го очертават не само като опитен и делови организатор и секретар на вестника, но и като теоретик, който формира линията на вестника, полемизира със своите опоненти, познава из основи теоретическите и организационни въпроси, които разделят руската социалдемокрация. Приближаващата световна война, в която Русия ще играе централна роля спира излизането на вестника, но след Февруарската революция той отново е възстановен…

И тук отново изниква въпросът “какъв беше мотивът на Ленин от толкова много желаещи да се върнат, той да вземе със себе си и българинът Стойнов.” Има ли в това някаква загадка? Преди Октомврийската революция ще се окажат в Русия и други българи, но от швейцарските е само Стойнов.
Ако дадем малко волност на фантазията си може ли да се предполага, че Ленин и Стойнов, връщайки се в Русия, имат един личен мотив – Ленин да отмъсти на царското семейство, заради своя брат – Александър, убит като народоволец, а Стойнов да отмъсти за своя вуйчо-жертва пък на българската монархия а нали и техните фамилии бяха и родственици? Лично аз отхвърлям подобни хипотези… Стойнов е бил интелектуалец, той в българския социалистически печат е пишел предимно по културни въпроси. Още от Швейцария той се разграничава от болшевиките, които зад граница минават като привърженици на революционно-терористическото направление в руското революционно движение. В Швейцария дружи с Плехановистите, привърженици на мирния път на бавната еволюция на Русия към демокрацията… Затова те считат, че руската революция, за която са се борили е завършила през февруари 1917 г. че Русия още не е узряла за социалистическа революция. Така мислят и благоевци в България, така мислят и Роман Аврамов, Кр. Раковски и Борис Стоманяков и самият Стойнов… След това те преминават на страната на Ленин и болшевиките.

Някои ще помислят, че Стойнов идва тук може би с оная загадъчна мисъл да участва в убийството на Царското семейство. Защо толкова ще бърза, ще бъде едиственият българин избраник от Ленин да пътува в “пломбирания вагон”. Най-вероятното е той да идва тук, за да продължи издаването на вестник “Единство”. След като той спира, Н. Стойнов ще заема незначителни длъжности, така както ги и е отбелязал последователно в своя формуляр: В Московския централен кооператив ще бъде заведущ културо-просветник, след това ще го срещнем на отговорна длъжност в Московския отдел на Народното образование. Известно време Никола Стойнов е при своя стар приятел и от Женева, и от България д-р Кръстьо Раковски, който от 1918 г. е Министър-председател на Украйна. В Украйна той е назначен от своя съгражданин като заведущ Статистико-икономическия отдел в Министерство на земеделието. Член е на колегията на Централното статистическо управление на Украйна и на РСФСР. Погрижил се е Раковски за стария си приятел и идеен съмишленик. Но друга е нагласата на Стойнов. Влече го журналистическата работа, жадува да прави вестник. И щастливият случай не закъснява, благодарение на своите приятели и стари познайници, през 1921 г. става главен организатор и редактор на започналия да излиза в Рига нов, вече съветски вестник, наречен “Нов път”. И тук той е автор на ред статии, на политически фейлетони, подписани със стария му дореволюционен псевдоним “Н. Сами”. “Този негов псевдоним е несменяем и по него един бъдещ изследовател лесно ще го открива.

От 1922 г. Стойнов е на дипломатическа работа. И тук ще бъдат оценени блестящият му интелект и качества – става сътрудник в отдел “Печат” при представителството на СССР във Виена. След това е сътрудник в Съветското търговско представителство в Белгия и Хамбург… И вече се губят следите му. Анкетата е до 1923 г. След смъртта на Ленин, както е известно, старата ленинска, пък и Плехановска гвардия постепенно изпада в немилост. Постепенно те са изолирани и оставени на произвола на съдбата… Няма го вече и Раковски. Сталин, за да се отърве от него го прави дипломат във Франция и Англия… И може би е прав авторът на книгата за Стамболов, че той умира в неизвестност, самотен, в бедност и мизерия, никому неизвестен и затова трудно може вече да се открият данни за последните му месеци.

Такъв е трагичния край на възторжения и романтичен наш съотечественик Никола Стойнов.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук